Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (34)

Осма глава
Циркът на Дулитъл

Оставали шест седмици до появата на цирка в Лондон. Първият град, в който щели да играят по пътя си, бил Тилмът. И точно там докторът отново бил хвърлен в затвора — но само за една нощ. Ето как се случило това…

Животните, вече казах, били по-доволни и от хората след замяната на Блосъм с доктора. Първото, което сторил Джон Дулитъл, щом се посъбрали малко допълнителни средства, било да мине навсякъде и да разпита всички животни от какво се оплакват. Разбира се, недоволствата не били едно и две. Преди всичко почти всяко същество в менажерията желаело да му пребоядисат клетката. Докторът наредил всички клетки да се подновят, всяка с цвета, предпочитан от обитателя.

Скоро след пребоядисването се получили нови оплаквания. Всъщност докторът ги бил чувал и преди. Лъвът и леопардът едва понасяли затворничеството. Копнеели да излязат от тесните си клетки и да се поразтъпчат на свобода.

— Ако зависеше само от мен — обяснил им докторът, — изобщо нямаше да ви затварям. Ако останеше на мен, щях да ви върна в Африка и да ви пусна в джунглата. Но нямам средства. Събера ли ги, ще имам грижа за това.

— Да излизахме оттук поне за няколко минути на ден — примолил се лъвът, загледан с копнеж през рамото на доктора в отсрещните хълмове, — няма да е толкова ужасно.

— Да — подкрепил го леопардът, — така животът ще е поносим. О, как са ми омръзнали четирите стени на тази отвратителна клетка!

Гласът на леопарда бил толкова жалостив, а лицето на лъва толкова печално, че докторът решил да стори нещо.

— Слушайте — казал им, — ако ви пускам да потичате всяка вечер, готови ли сте да ми обещаете нещо?

— Всичко — отвърнали те в един глас.

— Ще се прибирате ли точно след половин час? Честна дума?

— Честна дума!

— Добре — склонил докторът. — Тогава всяка вечер след представлението ще ви отключвам клетките и ще ви пускам за половин час.

Така и това, като следобедния чай и детските ментови бонбони, станало обичай в „Цирк Дулитъл“. Животните от менажерията се пускали на свобода вечер, при условие че ще се връщат, без да ги викат. За известно време всичко вървяло чудесно. Хората от цирка се уверили, че животните държат на думата си и не посягат на никого. Дори Теодосия свикнала с мисълта, че може да срещне лъва и леопарда да прекосяват оградената циркова площ след здрачаване, запътени към клетката си подир вечерната разходка.

— Всичко е много пристойно — заявил докторът. — Как досега не съм се сетил?! Работят по цял ден като нас, играят в представленията. Заслужили са малко свобода и развлечение нощем.

Естествено, когато излизали извън оградата на цирка, животните внимателно избягвали срещи с хора, защото не желаели да ги плашат, а пък и хората им били безразлични. До гуша им дошли по цял ден да ги наблюдават и да ги разглеждат в клетките им. Ала една вечер, когато циркът се преместил в нов град, се случила беда. Към десет часа Матю Мъг се втурнал във фургона на доктора.

— Шефе, лъвът не се е прибрал! Минах да заключа и видях, че клетката му е празна. А съм го пуснал преди повече от половин час.

— Небеса! — възкликнал докторът, скочил от стола и се затичал към менажерията, сподирян от Матю. — Какво ли се е случило? Не може да е избягал — дал ми е дума. Дано не е пострадал!

Като стигнал менажерията, докторът отишъл при клетката на леопарда и го запитал знае ли къде е лъвът.

— Трябва да се е загубил, докторе — казал леопардът. — Излязохме заедно и поехме на изток през тресавището. Но не познаваме околността. Стигнахме до един поток и не можахме да го прескочим. Лъвът тръгна нагоре, а пък аз — надолу, да търсим брод за отсрещния бряг. Аз не намерих. Потокът ставаше все по-широк и по-дълбок, затова продължих край него. После чух църковния часовник и разбрах, че е време да се прибирам. Надявах се той вече да е тук. Ала го нямаше.

— Да сте срещали хора? — запитал докторът.

— Нямаше жива душа — отговорил леопардът. — Минах край една ферма, обаче заобиколих да не подплаша някого. Ще се върне. Не се тревожи.

Докторът останал да го чака през цялата нощ. Тръгнал дори из полята и го дирил край потока, споменат от леопарда. Но от животното нямало и следа.

Съмнало се — пак никакъв лъв! Докторът се разтревожил. Но откриването на цирка не му оставило време да се замисля. Хората се тълпели и усилената работа заела вниманието на всички.

По време на чая докторът изпълнявал ролята на домакин, а Теодосия тичала напред-назад да обслужва многобройните масички, претъпкани с гости, облечени в празнични дрехи.

Изведнъж, както се провирал между масичките, за да поднесе на някаква дама чиния сладкиши, докторът съзрял лъва да влиза в цирка направо през главния вход! В момента всички били улисани да ядат и да пият и докторът се помолил дано лъвът, който кротко вървял към менажерията, да стигне до клетката, преди да го видят. Но, уви! Една групичка — фермер със семейството си — на излизане от един павилион се сблъскала с лъва. Жената на фермера изпищяла, хванала децата и хукнала. Фермерът запратил бастуна си по лъва и също побягнал. Настъпил хаос. Жени крещели, масички се прекатурвали, накрая някакъв глупак от тълпата изгърмял с пушка. Бедният лъв, уплашен до смърт, се извърнал и мигновено изчезнал.

С това суматохата поутихнала, но на хората вече не им било до забавления — набързо се разотишли и циркът опустял.

Лъвът след кратката си поява отново се скрил, а докторът се разтревожил, че ужасен от този бурен прием, е избягал и няма да го намерят.

Джон Дулитъл събирал хората си да го търсят, когато се появили двама полицаи и го арестували. Обвинявал се, казали, в това, че пуска дивите животни на свобода и застрашава зрителите. На всичко отгоре се разбрало, че лъвът нахлул в някакъв кокошарник и изял пилетата. Докато превеждали арестанта през града, собственикът на пилетата вървял по петите му, обсипвал го с ругатни и си искал парите.

Докторът прекарал нощта в затвора. А междувременно лъвът се сврял в мазето на една пекарница и нито пекарят, нито който да било смеел да го наближи. Всички в къщата будували. Съобщили в цирка да дойдат и да си го приберат. Но лукавият Матю Мъг, макар да знаел, че лъвът се подчинява на хората, които познава, обяснил, че единственият, който може да го укроти, е докторът, затова, казал, ако искате да се прибере лъвът, пуснете го от тъмницата.

Така рано-рано на другата сутрин освободили доктора. А той отишъл в мазето и поприказвал с лъва.

— Ужасно съжалявам, докторе — казал лъвът, — загубих се в тресавището. Кръстосах цялата местност. Чак на другия ден намерих собствените си следи и тръгнах към цирка. Опитах се да вляза в менажерията, без да ме усетят. Но щом оня глупак взе да стреля с пушка, подплаших се и побягнах.

— Ами пилетата? — запитал го докторът. — Нали ми беше обещал да не закачаш никого, като си на свобода?

— Обещах ти да не закачам хора — възразил лъвът. — Нали трябваше да се нахраня? Бях примрял от глад след дългото нощно бродене из тресавището. Колко ти искат за тези пилета?

— Един фунт, десет шилинга и шест пенса — отговорил докторът. — Единадесет пилета по два шилинга и половина парчето.

— Живо обирничество! — възмутил се лъвът. — По-жилави дърти кокошки не съм ял. И не бяха единадесет, а само девет.

Да знаеш, че отсега нататък ще идвам с теб на разходките — предупредил го докторът.

След това отвел лъва в цирка. А подплашените граждани наблюдавали през процепите на вратите как страховитото животно крачи плавно по улиците зад Джон Дулитъл, кротко и тихо като агне.

Сега вече, след като докторът се грижел за животните както смятал за редно, сам той започнал да се наслаждава на този живот. А бедната Даб-Даб взела да осъзнава, че надеждите й да го отведе от цирка и да го върне към стария живот в Пъдълби избледняват все повече и повече.

Както вече казах, в свободното си време Джон Дулитъл измислил нови и интересни животински номера. Но никога не забравял за детската публика и съчинявал пиесите и развлеченията повече за тях, отколкото за възрастните. Успехът на Говорещия кон и „Пантомима Пъдълби“ му показал, че знаенето на животински езици може да е от голяма полза. Така например той обучил змиите, които купил от Фатима, да изпълняват самостоятелен номер. Вместо палатката на змиеукротителките с онази глупава дебелана, която се преструвала на онова, което всъщност не била, „Цирк Дулитъл“ предлагал представление, в което змиите изигравали самостоятелен номер, без помощта на човек. Под звуците на мелодия от музикалната кутия те танцували някакъв странен, много грациозен танц. Представлявал смесица между кадрил и игра с конец, провиран между пръстите. На малка, пригодена за тях сцена, те се плъзгали на опашки в такта на музиката, кланяли се на партньорите си, свивали се в „сложна верига“, сплитали възли една с друга, марширували като войници и още какво ли не — все неща, които хората за пръв път виждали да се изпълняват от змии.

Постепенно почти всички животински номера в „Цирк Дулитъл“ започнали да се играят самостоятелно. Били многобройни и всеки номер разкривал способностите на различните животни. Номерът на змиите например бил нагоден да показва тяхната грациозност, защото според Джон Дулитъл нямало по-грациозно същество от змията. Слонът, от друга страна, показвал чутовната си сила, вместо да изпълнява глупави номера с балансиране — нещо, което не му било присъщо.

— В представленията на животните за човека няма място — заявил един ден докторът на Матю. — Херкулес, Хоп и акробатите са друго. Това са номера, изпълнявани от хора, където същината е човекът. Но колко е безсмислено да наблюдаваш някой глупак, наконтен с униформа, да вкарва лъв през обръчи с помощта на камшик! Хората, изглежда, мислят, че животното не е в състояние да изрази свои идеи. А като го оставиш на себе си, то си измисля много интересни номера, стига да си му обяснил какво забавлява човека — особено в комедията. Животинското чувство за хумор е по-възвишено от човешкото. Но хората са толкова глупави, че не разбират смехориите, които животните си правят едно на друго. Най-често трябва да ги карам да слизат до нашето равнище, да ги увещавам да правят шегите си, хм, груби и просташки. Иначе хората изобщо няма да ги разберат.

И тъй, сами виждате, че „Цирк Дулитъл“ бил много по-различен. Любезното и гостоприемно отношение на доктора към всички, които посещавали представлението му, карало хората да се чувстват по-скоро като на приятно роднинско гости, отколкото на платено забавление.

Не съществували никакви, или почти никакви забрани. И ако някое момченце поисквало да надникне „зад кулисите“ или да влезе в клетката на слона, за да го погали, развеждали го. Само това дори придавало на цирка нещо много по-различно. А когато керванът от фургони потеглял по своя път, децата дълго тичали подир него и после седмици наред приказвали единствено за оня ден, когато ще се върне при тях. Защото децата от всички градове смятали вече „Цирк Дулитъл“ за свой цирк.