Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (14)

Първа глава
Двойникът на злодея

— Свестен човек ли е този — фермерът, за когото работиш сега? — попитал докторът, като се разположил на тревата.

— О, да — отвърнал конят. — Много е добронамерен. Но напоследък почти не работя. Той оре с един по-млад чифт. Аз съм в пенсия, помагам само от време на време. Защото остарях, вече съм на трийсет и девет.

— Така ли? — възкликнал докторът. — Никак не ти личи, много младееш! Трийсет и девет! Виж ти! Всъщност така е, сега си спомням. Ти навършваше трийсет и шест през същата седмица, когато ти дадох очилата. Спомняш ли си тържеството в твоя чест — в зеленчуковата градина, когато Гъб-Гъб преяде с узрели праскови?

— Как да не помня. Ех, какви времена бяха! Милият стар Пъдълби! Какво е това животно, дето го водиш — заинтересувал се конят, когато Софи се размърдала неспокойно в тревата. — Прилича на язовец.

— Не, това е тюлен. Запознайте се: Софи от Аляска. Бягаме от цирка. Тя трябва да се върне в родината си по важна работа и аз й помагам да стигне морето.

— Шт! — обадила се Софи. — Виж, докторе, минава дилижансът.

— Ей, слава богу! — отдъхнал си Джон Дулитъл, когато светлинките изчезнали надолу по пътя.

— Да знаеш с каква мъка сме се добрали дотук — обърнал се той пак към стария кон. — Все трябва да крием Софи, а тя пък трудно върви. Отиваме към реката Кипет, при Талбътския мост. До Шотлейк стигнахме с дилижанса, обаче се наложи да слезем. Тъкмо си блъскахме ума как да продължим, когато ти ни побърка от страх зад оня плет.

— Отивате към Талбътския мост, така ли? Ами че то е лесно. Слушай — разпалил се старият кон, — виждаш ли плевнята, дето се очертава на хоризонта? Вътре има една стара каруца. Няма нищо за впрягане, но пък въжета — колкото щеш. Хайде да идем там, впрягаш ме, натоварваш тюлена и тръгваме.

— Ще си навлечеш беля — предупредил го докторът. — Как тъй ще отмъкнеш каруцата на фермера?

— Той няма и да разбере — успокоил го старият кон и се ухилил иззад очилата. — На излизане само притвори портата и ще върна каруцата там, откъдето сме я взели.

— А как ще се отпрегнеш от въжетата?

— Лесна работа. Ако ги вържеш както ти покажа, ще ги развържа със зъби. Няма да ви отведа чак до края, защото трябва да се върна преди съмнало. Но имам приятел на девет мили по Грантчестърския път, в Редхилската ферма. Нощем е на паша, като мене. Той ще ви закара до моста. И ще се върне, преди да го усетят.

— Верни приятелю — зарадвал се докторът, — голяма глава имаш! Хайде тогава, по-бързо и да ни няма.

Изкачили хълма до плевнята. Намерили старата каруца. Докторът я извлякъл навън. А сетне, като свалил от стената въжетата, които висели вити там, направил нещо като амуниция с помощта на един протрит хамут, захвърлен в яслите. Старият кон влязъл между тегличите, а Джон Дулитъл го впрегнал, като завързал възлите точно както му било обяснено.

Накрая натоварил Софи и поели по ливадата към портата.

Като излизали, Джон Дулитъл изведнъж се сетил:

— А я си представи, че някой ме види, като карам каруцата с този цилиндър? Няма ли да ме заподозре? О, гледай, ей там, в другата ливада има плашило. Ще му взема шапката.

— Донеси цялото плашило — викнал подире му старият кон. — За връщането ще ми трябва нещо като лъжлив колар. Иначе, като ме видят по пътищата сам, може и да ме спрат.

— Добре — отвърнал тичешком докторът.

След малко се върнал с плашилото на рамо. После плътно притворил вратата, та конят само да я бутне и да си отвори, метнал плашилото в каруцата и сам той скочил вътре.

Свалил опърпаната шапка на плашилото и я нахлупил вместо собствения си цилиндър. Седнал на капрата, хванал юздите, подвикнал „Дий-й!“ на стария другар между тегличите и тръгнали.

— Дръж близо пелерината и шапката, Софи — казал й той. — В случай че някой поиска да го качим. Ако се наложи да вземем и друг човек, пак ще трябва да се превърнеш в дама.

— Готова съм да бъда всичко друго, само не и дама — изохкала Софи, като си спомнила гъделичкащия воал. — Но ако настояваш, ще го сторя.

И като управлявал собствената си каруца-дилижанс, в която возел тюленка и плашило, докторът благополучно осъществил следващата част от необикновеното си пътешествие. Подминал неколцина, ала никой не пожелал да го качат. Все пак преживели един тревожен миг, когато край тях препуснал някакъв човек с пищови в кобура на седлото и ги запитал не са ли срещали по пътя си един мъж и една жена, забулена с воал.

Докторът седнал върху Софи, навел се от каруцата и нахлупил шапката на плашилото чак до ушите.

— Зърнах мъж и жена в една нива, на няколко мили оттук — отвърнал той с груб селски глас. — Ама вече са отпердашили още по-нататък.

— Това са само те! — възкликнал човекът и пришпорил коня. — Финч и Грешъм, крайпътните разбойници. Били са в дилижанса до Шотлейк. Но избягаха, преди да ги арестуваме. Обаче ще ги хванем. Лека нощ!

И препуснал в обратна посока.

— Бедният Финч! — възкликнал докторът, когато старият кон продължил по пътя. — Боя се, че още повече го злепоставяме.

— Добре че ви измъкнах от Шотлейк — казал конят. — Този ще вдигне на крак всичко живо.

— Край Шотлейк да ни търсят колкото си щат — успокоил го докторът. — Тъкмо ще имат с какво да се залъгват. Дано само ти не пострадаш на връщане към фермата.

— Не ми се вярва — отвърнал старият кон. — Дори и да ме видят, няма да разберат кой ме е впрегнал. Не се бой за мен. Ще се оправя.

След малко старият работен кон спрял каруцата.

— Това отдясно е Редхилската ферма. Ей сега ще извикам Джо.

Той доближил живия плет край пътя и тихо изцвилил. Долетял звук от копита и другарят му, по-млад от него, подал глава над глогините.

— Водя Джон Дулитъл — прошепнал впрегнатият кон. — Бърза да стигне до Талбътския мост. Ще го отведеш ли?

— Разбира се — отговорил другият.

— Само че с твоя кола — казал впрегнатият кон. — Моята ще трябва да я върна, преди стопанинът ми да е станал. Имаш ли тук наблизо някаква каруца?

— Да, в двора имаме двуколка. По-бърза е от каруца. Прескочи плета, докторе, да ти я покажа.

Преди да е съмнало, направили размяната. Мадам Софи била прехвърлена от талига в елегантна двуколка. Старият впрегатен кон се сбогувал сърдечно с доктора и поел обратно, управляван от плашилото на капрата. В същото време Джон Дулитъл и Софи се носели с голяма бързина към река Кипет.

След време, когато докторът навестил стария си приятел — при обстоятелства, които ще научите по-нататък, — той разбрал какво е станало при самотното завръщане на впрегнатия кон. Някъде по средата на пътя конят пак срещнал оня с пищовите да препуска напред-назад по Грантчестърското шосе и да търси разбойника Робърт Финч. Щом познал каруцата и каруцаря, ездачът спрял и запитал нещо. Каруцарят мълчал. Човекът повторил въпроса. Коларят продължавал да се мъдри неподвижно, без да пророни дума. Накрая ездачът се усъмнил, навел се от седлото и му вдигнал шапката.

Под нея видял лице от слама и парцали!

Ездачът, като разбрал, че е подведен, заключил, че селякът, който карал колата при първата им среща, бил истинският разбойник и че този каруцар-чучело е нова хитрост, с която Финч праща полицията по лъжлива следа. Така към безбройния низ от знаменитите пакости на Финч се добавила нова измислица — само в една нощ се бил преправил първо на жена, после — на плашило!

А сетне, за да се дообърка всичко, същата тази нощ, в два на разсъмване, истинският Робърт Финч спрял и ограбил дилижанса за Ипсуич на сто мили оттам. Това как е прекосил цяла Англия за толкова кратко време все още представлява една от загадките на крайпътните обири. Джон Дулитъл основателно заявил, че е допринесъл за лошата слава на Финч!

Когато стигнал във фермата, старият кон заварил голяма олелия. Из ливадите тичали хора с фенери. Вече знаели, че плашилото го няма, открили, че я няма и старата каруца, нямало го и старият кон. Работниците от фермата забелязали следи от колела надолу по пасбището. Още щом влязъл, старият кон бил обкръжен от тълпа с фенери и пушки — в един глас всички правели догадки и давали съвети. Ала стопанинът, убеден, че сам разбойникът го е отвлякъл с каруцата, не му се разсърдил. И много време след това селските клюкари го наобикаляли в пасбището и го разглеждали с любопитство, защото той бил конят, каран от чучелото-двойник на Финч.

Междувременно докторът и Софи се носели в двуколката към Талбътския мост. И макар че ездачът (това бил помощникът на околийския полицейски началник) препускал подире им с всички сили, не могъл да ги догони, защото били много пред него.

Щом стигнали реката, докторът вдигнал Софи от двуколката и я метнал през моста във водата. Накарал редхилския кон да се върне в стопанството по обиколен път, за да не срещне оня, а той самият прескочил парапета и слязъл на брега. После, докато подтичвал успоредно със Софи, тя с радостно гъргорене се гмуркала, подскачала в реката и ловяла риба на воля.