Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (28)

Втора глава
Животински пиеси

Сутринта, когато се събудили, усетили, че фургонът се движи. За тях това не било нищо ново. То просто означавало, че циркът е поел на път много рано, докато спели, както ставало, когато се местели от един град в друг. Тази част от техния живот допадала особено много на Гъб-Гъб — да се събуди сутрин, да надникне през прозореца и да провери през каква местност минава подвижният им дом.

Гъб-Гъб обичал да се перчи, че това именно доказвало вродената му страст към пътешествията, любовта към промяна, характерна за доктора. А всъщност по природа той приличал на Даб-Даб, защото никой не бил по-пристрастен към редовните навици, най-вече към редовното хранене, повече от него. Скитническият живот просто му осигурявал продължителни и безопасни приключения. Обичал вълненията, но спокойните вълнения, без несгоди и беди.

Матю Мъг се появил, докато всички още закусвали.

— Докторе — казал, — оня господин Белами е още с нас. Реши да отпътува с цирка, защото сме били в неговата посока. Но ако ме питаш, истинската причина е, че го е страх да не те изпусне. Луд е да те накара да изпълниш някакъв номер в неговия театър, пет пари не дава за другите изпълнения от цирка на Блосъм. Готов е да плати и преплати, само и само да се явиш с твоите животни.

— Да — отвърнал докторът, — но то не е чак толкова лесно, Матю. Тия мои животни са се запалили да играят в пиеса. Нощес, след като легнаха, написах една комедия. Ала има доста да репетираме, преди да му я покажем. Животните трябва да си научат ролите. Ти, ако искаш, върви да му кажеш, че ще работим, докато пътуваме, а утре, приготвим ли се, ще му я изиграем.

— Добре — казал Матю, излязъл от задната врата на движещия се фургон и затичал напред да настигне фургона на директора и да предаде съобщението.

Доктор Дулитъл, както някои от вас вероятно знаят, бил писал пиеси и преди — десетки пиеси за животни. Може да сте чували за прочутата му книжка „Едноактни пиеси за пингвини“. Писал и многоактни драми за маймуни и други твари. Но всички те били за животинска публика и на животински езици. Пиесите за пингвини се представяли (а доколкото знам, и днес се представят) през дългите зимни нощи в откритите театри на Антарктика, където многобройни чудновати птици седели по скалите на смълчани групи и пляскали с криле като перки, когато някоя реплика им се струвала особено смислена!

Пиесите за маймуни имали по-лек характер. Маймуните предпочитат комедията и фарса пред сериозната и задълбочена драма, харесвана от пингвините. Маймунските пиеси се представяли на някоя поляна в джунглата, а публиката се разполагала по околните дървета. Най-скъпи в маймунските театри били местата по клоните над сцената. А семейна ложа, състояща се от голям дървесен ствол, струвала над сто ореха. Имало строго правило: семействата, заели тия места, нямали право да хвърлят орехови черупки и бананови кори по главите на изпълнителите.

Та както виждате, Джон Дулитъл имал голям опит в животинската драматургия. Ала творбата, необходима на господин Белами за пред човешка публика, трябвало да е много по-различна, защото хората не разбират езика на животните. И след като размишлявал доста дълго, докторът решил просто да не използва език. Цялата пиеса да се състои само от действие. Нарекъл я „Пантомима Пъдълби“.

Репетициите доставяли голямо удоволствие на всички освен на Даб-Даб. Бедната икономка, която също имала роля, непрестанно прекъсвала представлението, за да смъмри някого, задето е съборил мебелите, счупил е чаена чаша или е откачил пердето.

Както можете да си представите, фургонът бил тесен за театрално представление. На всичко отгоре колата се движела и щом конят, който я теглел, завиел по шосето, всички на сцената се търкулвали на пода, а изкрякването на Даб-Даб било знак, че още нещо от покъщнината е пострадало. Ала останалите животни се кискали на злополуките в репетициите точно толкова, колкото ги развеселявала и самата пиеса.

Пантомимата напомняла старовремската Арлекиниада. Тоби играел смешника Арлекино, Даб-Даб била хубавицата Коломбина, Гъб-Гъб — стиснатият дъртак Панталоне, Суизъл — полицаят, а Джип представял влюбения Пиеро. Танцът на Арлекино, Коломбина и Пиеро страшно ги разсмивал, защото все ставало така, че щом танцьорите се вдигнели на палци, фургонът се заклащал силно и ги наблъсквал под леглото.

Суизъл, полицаят, непрестанно арестувал бедния Пиеро (Джип) и где когото срещне. Вместо полицейска палка, носел краставица, докато накрая я счупил на две о главата на Панталоне (Гъб-Гъб), когото трябвало да преследва из фургона за кражба на връзка наденици. Тогава арестантът грабнал палката на полицая и взел, че я изял. Докторът решил да вмъкне това в истинското представление и в Манчестър да играят с краставица. Появата и излизането от „сцената“ били особено трудни, защото артистите трябвало да се измъкват от вратата и да се крепят на стъпалата на фургона, както се движел. Гъб-Гъб в ролята на смешника Панталоне изживял големи мъчения. Неговите „появи“ били най-чести, та затова бил ту вътре, ту вън, стиснал нажежения ръжен или връзката с наденици. И макар че докторът винаги му напомнял да внимава, като излиза, той все забравял, че фургонът върви, изхвръквал навън и почти всеки път се строполявал с главата надолу на пътя. Репетицията спирала, господин Панталоне набързо се изправял и хуквал подир движещия се театър, за да излезе отново на сцената.

През онази сутрин, когато циркът се носел към поредния град, успели да извъртят пиесата четири-пет пъти. Щом керванът им спрял да нощува, докторът пратил вест на господин Белами, че макар да не са готови и да нямат костюми, той може да дойде и да види дали ще му хареса представлението.

Пак изиграли пантомимата, този път на здрава земя край пътя пред господин Белами, Блосъм, Матю Мъг и атлета. На тази сцена, която стояла неподвижно, а не се мятала от една на друга страна, пиесата минавала много по-добре и макар че Панталоне малко се пообъркал и непрестанно се появявал и изчезвал от сцената, накрая публиката ръкопляскала гръмко и продължително и всички заявили, че това е най-забавното представление, което са гледали.

— Великолепно! — викнал господин Белами. — Точно онова, което ми трябваше! След още малко репетиции и съответните костюми ще предизвикате сензация. Никой не може да каже, че представлението не доставя наслада на животните артисти. Тази вечер се прибирам в Манчестър. А след като привърши едноседмичния си престой в Малък Плимтън, господин Блосъм ще ви доведе в моя театър, за да открием представленията по-другата седмица. Понеделник, седемнадесети. Междувременно ще се погрижа за рекламата. И мисля, че мога да обещая публика, която ще ви оцени.

За семейството на Дулитъл престоят на цирка в Малък Плимтън преминал предимно в приготовления и репетиции на „Пантомима Пъдълби“ за премиерата в Манчестър. Що се отнасяло до Бутни-Дръпни, незаменимият Матю Мъг изцяло се нагърбил с неговия павилион и освободил доктора да си гледа само пиесата.

Репетирали ден след ден, докато всички научили ролите си без грешка и нямало опасност да сбъркат. Желанието на доктора било от началото до края представлението да се изнесе само от животните, без той самият или някой друг да се явява на сцената. По време на репетициите се случвали различни премеждия и недоразумения, като например историята със злополучната краставица, които навявали на доктора нови идеи и много от тях той вмъквал в спектакъла. Освен това и актьорите, докато усвоявали пиесата, имали някои духовити хрумвания. Ако били сполучливи, Джон Дулитъл добавял и тях. По тези причини в края на репетициите действието станало много по-дълго и малко по-различно от онова, което показали на Белами. А и далеч по-хубаво. На Гъб-Гъб то се струвало толкова смешно, че неведнъж току по средата започвал да се киска на собствената си комичност и тъй се превивал от смях, че спирал да играе.

През тези дни Теодосия Мъг работела от сутрин до вечер над костюмите. Да се пригоди човешко облекло към животно не е лесна работа. Най-много се озорила с Гъб-Гъб. На първата репетиция с костюми той се появил с дрехи, облечени обратно, и с перука, наложена с тила напред. На задните му крака вместо панталони били нахлузени ръкавите на палтото. А и гримът създавал двойна работа на режисьора. Господин Панталоне намирал ружа за много вкусен и неспирно облизвал бузи по време на спектакъла. Размазвал го по цялата си зурла и изглеждал тъй, сякаш току-що се е натъпкал с хляб и мармалад.

Но най-голямото изпитание за Панталоне били самите панталони. Когато най-накрая успели да му обяснят как се носи костюм, той се опитал да задържи гащите с колан. Ала коремът му бил толкова закръглен и загладен, че те непрестанно се свличали. И на първите няколко репетиции с костюми, щом се втурвал на сцената (естествено подгонен от полицая), по пътя панталоните се изхлузвали и той се явявал само по сако и перука. Теодосия се принудила да му изработи специални презрамки, а докторът винаги сам надзиравал обличането му.

В началото нещо подобно се случило и с Даб-Даб, която играела Коломбина. Теодосия й ушила чудесна балеринска поличка от твърд розов плат. Но когато я облякла за пръв път, тази изящна ципонога балерина изпълнила такъв скоков шпагат по време на танца с Арлекино, че полата й прехвръкнала над главата на нейния партньор. Напрежението се усилило, когато Панталоне грабнал поличката и я навлякъл вместо гащите, които, както обикновено, бил загубил по време на устремната си поява.

И тъй, както си представяте, режисьорът Дулитъл и Теодосия, главната гардеробиерка, не подвивали крак. Да изпълняват роли на хора само по себе си било необичайно за животните, а да играят и с тия непривични дрехи им било много трудно, особено когато до премиерата имало само една седмица. Заради тези костюми докторът неведнъж изпадал в отчаяние. Накрая Теодосия измислила безброй хитри приспособления, като например секретни копчета, кукички, ластици и панделки, които да задържат дрехите и шапките по местата им. А докторът накарал артистите да носят костюмите през целия ден и те свикнали да се движат, да тичат и да танцуват в дрехи с лекотата, с която извършвали тези движения и без тях.