Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (11)

Четвърта глава
Предводителят на копоите

След последния разговор с доктора през градинската стена Джип се върнал при другарите си във фургона, спокоен и уверен, че вече всичко е наред.

Той и Ту-Ту си бъбрели дружелюбно под масата, а Даб-Даб бършела праха по мебелите, когато връхлетял задъханият Тоби.

— Джип — извикал той, — случи се най-лошото! Довели са копои. Ето за какво са ходили Блосъм и Хигинс. В близкото село, изглежда, има някакъв, който ги развъжда. Карат ги с фургон, шест на брой. Забелязах ги, като влизаха в града, по моста, за който се плаща такса. Подтичвах подире им и се опитах да заприказвам кучетата. Но от шума на колелата не ме чуха. Пуснат ли копоите по дирите на Софи, смятай я за хваната.

— Проклетници! — измърморил Джип. — Къде са сега, Тоби?

— Не знам. Аз ги задминах на кръстовището до пазара, но препускат насам. Изтичах напред да те предупредя.

— Добре — казал Джип. — Тръгвай с мене.

И той се впуснал в мрака.

— Ще се опитат да подхванат следата от павилиона на тюленката — обяснил Джип, докато двете кучета тичали успоредно през цирковата площ. — Може да ги завариш там.

Но край павилиона нямало никакви кучета.

Джип помирисал земята само веднъж.

— Идиотски късмет! — пошепнал. — Вече са минали и поели следата. Чуй, ето ги, лаят. Давай! Напред, към прохода. Може пък и да успеем.

И полетял като бяла стрела към портата, а дребният Тоби изостанал подире му, с развети от вятъра дълги уши, напрягал всички сили да го следва.

Когато Джип се шмугнал в тесния проход, там било претъпкано от хора, кучета и фенери. Блосъм, Хигинс и собственикът на копоите, всички били там. Докато мъжете разговаряли и разклащали фенерите, копоите — шест грамадни животни с увиснали челюсти и кървясали очи — душели земята и тичали напред-назад по уличката, да открият накъде води следата. От време на време вдигали носове, отваряли огромните си уста и надавали гърлен вой към луната.

В същия миг кучетата от всички околни задни дворове се присъединили към воя. Джип подтичвал из претъпканата уличка, преструвайки се, че и той дири следата. Като се залепил за най-едрия копой, който според него бил и предводителят, той тръгнал редом с него. А после, свел очи и нос към земята, прошепнал му на кучешки:

— Разкарай си некадърниците оттук. Това е работа на доктора, на Джон Дулитъл.

Копоят спрял и надменно изгледал Джип.

— Кой си ти бе, мелез такъв! — изръмжал той. — Нас са ни пуснали на тюлен. Стига си ни заблуждавал. Джон Дулитъл е на околосветско пътешествие.

— На пътешествие, как не! — измърморил Джип. — Той е от другата страна на тази ограда, само на два метра от нас. Опитва се да отведе тюленката до морския бряг, да я отърве от тези тук с фенерите, но вие, идиоти такива, му обърквате работата.

— Не ти вярвам — заявил предводителят. — Доколкото знам, сега докторът пътува към Африка. Ние трябва да си изпълним дълга.

— Некадърник! Тъпак! — изръмжал разгневено Джип. — Казвам ти самата истина. Знаеш ли като те сръфам по дългите уши! Ти спал ли си през тия две години в кучкарника? Докторът от месец вече е в Англия. Сега пътува с този цирк.

Ала предводителят на копоите, като повечето високо усъвършенствани тесни специалисти, бил (спрямо всичко друго извън професията) голям инат и доста глупав. Просто отказвал да повярва, че докторът се е прибрал в страната. В прословутата си история на следотърсач нито веднъж не бил изпускал надушена следа. Заслужил си бил славно име и много се гордеел с него. А сега да остави това надуто като пуяк пале да го замайва с празните си приказки — как не!

Бедният Джип изпаднал в отчаяние. Копоите вече душели стената, през която се била прекачила Софи. Знаел, че тези грамадни животни няма да мръднат оттам, докато тюленката се спотайва наблизо и излъчва силна рибешка миризма. Било само въпрос на време Блосъм и Хигинс да усетят, че се е скрила зад стената, и да претърсят старата къща и нейната градина.

Докато продължавали да се разправят, Джип бил осенен от една идея. Оставил глутницата на копоите и тръгнал уж да души разсеяно към долния край на тесния проход. Въздухът кънтял от лая и квиченето на всевъзможни кучета. Джип вдигнал муцуна и се престорил, че лае с общия хор. Ала съобщението, което предал, се отнасяло до доктора отвъд стената.

— Тези идиоти не щат да ми повярват. За бога, кажи им, че си тук! Баф! Баф! Б-А-А-Ф!

В отговор един кучешки глас отвъд стената се влял в общия нощен шум:

— Това съм аз, Джон Дулитъл. Много ви моля, вървете си! Ау! Ау! Уау-у-у!

При звука на този глас — за Блосъм и Хигинс не по-различен от целия останал лай, изпълващ нощта — носовете на шестте копои се вдигнали от земята и дванадесет дълги уши се наострили, неподвижни и заслушани.

— Не може да бъде! — изумено изръмжал предводителят. — Това е той! Това е великият доктор!

— Аз какво ти разправях? — прошепнал Джип, като уж душел наоколо. — А сега повеждай всички тия хора на юг, извън града, и то веднага, и да не си спрял да тичаш до сутринта!

Изведнъж дресьорът видял как най-умното му куче завива и хуква навън от прохода. За негова радост останалите го последвали.

— Готово, Блосъм — изкрещял той и размахал фенера. — Пак уловиха дирята. Хайде, след тях, след тях! Вижте как гонят! Не изоставайте! Напред!

Като се блъскали припряно един в друг, тримата с фенерите се втурнали след копоите, а Джип, за да ги подмами и той в желаната посока, включил се в гонитбата, като лаел с цяло гърло.

Малката тъмна уличка, шумна и претъпкана с народ допреди миг, като по чудо опустяла на лунната светлина.

Бедната Софи ридаела несдържано вън на моравата, а докторът до нея се опитвал да я успокои; изведнъж тя забелязала някакъв бухал да каца върху градинската стена.

— Докторе! Докторе!

— Кажи, Ту-Ту. Какво има?

— Сега е моментът! Целият град се втурна подир преследвачите. Давай стълбата! Бързо!

Само след две минути, докато развихрените копои увличали Блосъм и Хигинс на юг в луда гонитба през поля и долини, докторът незабелязано извел Софи от Ашби по Дънуичкия път на запад към морето.

Много подир това, когато необяснимото изчезване на Софи от цирка било стара история, Джон Дулитъл често повтарял на своите животни, че ако в началото знаел какво означава това — скришом да преведеш тюлен през сто мили суша, — дълбоко се съмнявал, че щял да събере смелост да го предприеме.

Втората част от приключенията със Софи, в която никое от животните му не взело участие, станала любим разказ за кръжеца край огнището в продължение на години — най-вече една определена случка. И всякога, щом искали да се поразвеселят, животните не давали мира на доктора, докато не подхванел разказа за онази част от бягството с тюленката, която Гъб-Гъб наричал „Грантчестърския дилижанс“. Но нека не избързваме. Когато Софи и Джон Дулитъл поели по Дънуичкия път и стигнали там, където свършвали къщите на Ашби, и пред тях се открили волните поля, и двамата въздъхнали облекчено. Докато се промъквали през улиците, най-много се бояли да не ги срещне някой полицай. Докторът предполагал, че Хигинс се е обадил в полицейския участък и е предложил възнаграждение за намирането на изгубеното му имущество. Ако било така, то несъмнено градските стражари щели да дебнат за отлъчилия се тюлен.

Сега, като напредвали между високия жив плет, с какъвто се ограждат дори пътеките в английската земя, тежкото дишане на Софи и бавният й ход подсказали на доктора, че и този равен път е изморителен за бедното животно. Но не смеел да спре на шосето.

Наблизо, в нивята отляво, видял някаква горичка и решил там да се приютят и да починат. Свил от пътя, намерил пролука в плета, през която да се промъкне Софи, и я повел по изкопа, който водел към горичката.

Като стигнали до китката от дървета и храсти, видели, че наистина е сигурно убежище, и пропълзели вътре. Мястото било усамотено — от ония, където месеци наред в неделен ден не стъпва човешки крак, освен ловец, подгонил заек, или дечурлига, излезли за диви ягоди.

— Е — отдъхнал си докторът, когато запъхтяната Софи се отпуснала на тревата, скрита от гъстите глогини и прещипа, — дотук добре.

— Майчице — изохкала Софи. — Душата ми излезе! Ние, тюлените, не издържаме на такова нещо, докторе. Колко сме вървели, как мислиш?

— Ами около миля и половина.

— Олеле! Само толкова ли? А до морето са цели сто! Знаеш ли какво трябва да направим според мен, докторе: да тръгнем към някоя река. Реките винаги се вливат в морето. Във водата аз мога да плувам тъй, както конят тича по сушата. А от този път козината на корема ми ще стане дупка до дупка. Само река ще ни оправи.

— Да, да, вярно, Софи. Но къде да намерим река? Това е въпросът. Да бяхме някъде към Пъдълби, веднага можех да ти кажа. Но тази местност ми е напълно непозната. Как не си взех географска карта. Хора да питам, не ми се ще, поне засега. Защото ония си мислят, че съм далече оттук по моя работа.

— Питай тогава някое животно — предложила Софи.

— Разбира се! — възкликнал докторът. — Как не се сетих! Кое животно според теб най-добре ще ни упъти?

— Което и да е водно животно.

— Точно така, ще питаме някоя видра. Най-близките ви роднини в Англия са видрите, знаеш ли, Софи? Те плуват и ловуват в сладки води, както вие — в солени. Ти стой тук и си почини, а пък аз ще потърся някоя видра.

Докторът се върнал в горичката около един час след полунощ. Шумът от стъпките му събудил Софи от сладкия й сън.

С него вървяло някакво странно животно. С високи, грациозни подскоци в гъстата орлова папрат, застлала земята, то обикаляло край Софи, за да я разгледа. Хем го плашела, хем му била интересна.

— Тя била много едра, докторе! — прошепнало животното. — И ни е роднина, тъй ли?

— Да, до известна степен. Макар че, казано научно, тя е от рода pinniped, семейство перконоги, а ти си от musteloids — семейство порови, по-близко до невестулките.

— Аха, е, драго ми е. Защото ми се вижда много тромава. И наистина вместо задни крака има израстъци, като чуканчета. Сигурен ли си, че няма да ме ухапе?

Накрая, като се уверила, че Софи не е опасна, видрата приближила и дружелюбно заприказвала с другата космата риболовка от далечна чужбина.

— Слушай — прекъснал я докторът, — както вече ти казах, трябва да стигнем до морето по най-бързия и незабележим начин. Софи смята, че е добре да намерим река.

— Хм! — замислила се видрата. — Тя, разбира се, е права. Но в нашия край реки няма. Аз самата живея тук само защото нямат кучета за лов на видри. Рибата си я хващам в околните езерца. Не са кой знае какво, но поне няма кучешки глутници. Насам не тече ни една истинска река, или поне такава, по която тя да стигне морето.

— Накъде тогава ни препоръчваш да тръгнем? — запитал докторът.

— Нямам представа — отговорила видрата. — Да си призная, аз самата почти не съм пътувала. Родом съм от този край. Мама все повтаряше, че тук било най-безопасното място за видри в цяла Англия. Та тук си и останах за цял живот.

— А риба поне можеш ли да ми донесеш? — примолила се Софи. — Направо умирам от глад.

— Разбира се — казала видрата. — Обичаш ли шаран?

— Каквото и да е, ще го изям — облизала се Софи.

— Добре. Веднага ще отскоча до моето езерце — разбързала се видрата и изчезнала от горичката.

Не минали и десет минути, ето я, че пристигнала, захапала едър кафяв шаран. Софи го излапала на три хапки.

— Защо не попиташ дивите патици, докторе? — сетила се видрата.

— Те непрестанно пътуват ту нагоре, ту надолу по реките до морето, търсят си храна. И все избират безлюдни ручеи, плашат се от хората. Те ще ти кажат.

— Да, права си — съгласил се докторът. — Но как да ги намеря?

— О, много лесно. Летят само нощем. Изкачи се на някой хълм и се ослушай. Чуеш ли ги да прелитат, обади им се.

Като оставил Софи и сладководната й другарка да си бъбрят кротко в горичката, докторът изкачил близкия хребет и стигнал до някакво плато, откъдето се откривала просторна гледка на цялото лунно небе. След малко отдалеч се чул тих грак и крякане — диви патици в полет. Миг след това високо над главата си забелязал малки точици, като очертание на връх от стрела, насочен към морето.

Докторът свил дланите си на фуния и надал зов към небето. Ятото спряло, разпръснало се и започнало да слиза в кръгообразни движения — птиците летели предпазливо, все по-ниско и по-ниско.

В горичката Софи и видрата млъкнали и се заслушали внимателно в звука от приближаващи стъпки.

Силуетът на Джон Дулитъл се вмъкнал в скривалището с една зелена и една синя патица, сгушени под мишниците му.

— Ето какво — заявили патиците, след като докторът им обяснил работата и ги помолил за съвет, — най-близката река, в която може да плува тюлен, е реката Кипет. За жалост оттук към нея няма ни един поток. За да се стигне долината на река Кипет, трябва да се извървят четиридесет мили по суша.

— Ах! — разочаровал се докторът. — Това вече не ми харесва.

— Никак не ми харесва! — въздъхнала съкрушено Софи. — Бедният Слъши! Какво време ще загубя, докато стигна до него. А през каква земя ще трябва да вървим?

— Различна — отвърнали патиците. — Някъде е хълмисто, другаде — равно, има и ниви, а има и пущинак. Пътят е много разнообразен.

— Олеле, майчице! — изстенала Софи.

— Да — казали патиците, — най-сигурно ще стигнете реката, ако тръгнете по шосето.

— Но не разбирате ли — кипнал докторът, — че видят ли ни, веднага ще ни спрат? Нали затова се отбихме от Дънуичкия път! Хората от целия край вече знаят за нашето бягство.

— Че кой ви кара да се връщате по Дънуичкия път? — гракнали патиците. — Слушайте: ще поемете край живия плет в западна посока и той ще ви изведе до друг един път, стария римски път от Игълсби към Грантчестър. По него вървят дилижансите на север и на юг. Там едва ли ще срещнете някой от Ашби. Като поемете по него в северна посока, излизате на река Кипет. Главното шосе я пресича при Талбътския мост, малко преди да влезете в град Грантчестър.

— Това е лесно за един добър пешеходец — отвърнал докторът. — Ала за Софи не е. И все пак нямаме избор. Значи по Грантчестърския път на север до Талбътския мост, после хващаме реката — река Кипет, така ли?

— Точно така — отговорили патиците. — Стигнете ли пътя, всичко е наред. А като поемете по реката, най-добре разпитайте някои други водни птици, защото Кипет наистина ще ви изведе до морето, но има места, където трябва да се внимава.

— Отлично. Бяхте много любезни. Благодаря — усмихнал се докторът.

Патиците отлетели по своя път, а докторът си погледнал часовника.

— Сега е два след полунощ — казал. — До разсъмване има още три часа. Как предпочиташ Софи, да останем тук, за да си починеш до утре вечер, или да тръгваме и да вървим, докато съмне?

— О, хайде да тръгваме — размърдала се Софи.

— Давай тогава — станал и докторът.

Докато се промъквали край живия плет към пътя, видрата отишла и заловила риба, та Софи да се подкрепя по дългия път.

На около миля надолу, в края на дългата нива, тя им показала дупка през друг един жив плет, обяснила им, че пътят е отвъд плета, и се сбогувала.

Те се проврели и стъпили на равното хубаво шосе, простряло се надалече в нощта, широко и павирано.