Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доктор Дулитъл (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doctor Dolittle’s Circus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2018)
Корекция и форматиране
taliezin (2018)

Издание:

Автор: Хю Лофтинг

Заглавие: Циркът на доктор Дулитъл

Преводач: Жени Божилова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2007

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Полиграфюг АД, Хасково

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-0572-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4065

История

  1. — Добавяне

Шеста глава
Софи от Аляска

Дресьорът на Софи, и той като другите, до това време вече бил готов да посреща посетители. Два пъти на ден тюленката давала представление в голямата шатра, след братята Пинто (акробати на трапец) и Говорещия кон. А през останалото време я показвали на публиката отделно, както Бутни-Дръпни. В покрита цистерна тя се гмуркала да лови риба, за развлечение на всеки, готов да плати три пенса, за да я види.

Тази сутрин — било още рано — дресьорът на Софи закусвал отвън на стъпалата, когато докторът влязъл в палатката. Цистерна, дълга около три метра и половина, била положена на земята; около нея имало платформа, оградена с перила, от която зрителите наблюдавали представлението. Софи, хубава тюленка от Аляска, дълга метър и половина, с гладка лъскава козина и умни очи, се поклащала унило във водата. Щом докторът й заговорил на нейния език и тя разбрала кой е, Софи заплакала неудържимо.

— Какво се е случило? — попитал Джон Дулитъл.

Тюленката, разтърсена от плач, мълчала.

— Овладей се — скарал й се докторът. — Без истерии. Кажи, още ли си болна? Доколкото разбрах, си оздравяла.

— О, да, оправих се — отвърнала Софи през сълзи. — Стомахът ми се беше пообъркал. Хранят ни само с развалена риба.

— Тогава какво ти е? Защо плачеш?

— От радост — обяснила Софи. — Тъкмо преди да дойдеш, си мислех, че единственият, който може да им помогне в бедата, е Джон Дулитъл. Познавам те, то се знае, от Пощенското бюро и от „Арктически ежемесечник“. Дори съм ти писала. Аз съм тази, която ти изпрати статиите за подводно плуване — спомняш ли си? — стил „Аляска“, двоен замах презглава. Излезе в августовския брой на твоето списание. Ужасно съжалявахме, когато се наложи да спреш издаването на „Арктически ежемесечник“. Имаше много читатели сред тюлените.

— Добре, но за каква беда ми приказваш?

— Ах, да — въздъхнала Софи и пак избухнала в плач. — От това можеш да разбереш колко се радвам; забравих я мигом. Когато влезе, взех те за обикновен посетител. Но още като каза първата дума на тюленски, и то аляски тюленски, разбрах кой си: Джон Дулитъл, единственият човек на света, когото исках да срещна! Беше толкова неочаквано, че…

— Хайде, хайде! — успокоил я докторът. — Не започвай отново. Кажи какво има.

— Добре — въздъхнала Софи, — слушай: докато аз…

В този миг отвън долетял шум — подрънквала кофа.

— Шт! Дресьорът идва — бързо прошепнал докторът. — Прави си фокусите. Не искам да знаят, че говоря езика на животните.

Когато дресьорът влязъл да избърше пода, Софи подскачала и се гмуркала за един-единствен зрител — кротък дребен дебеланко, с изтъркан цилиндър, бутнат високо над челото. Дресьорът го погледнал бегло, преди да започне да мие, и му се сторил невзрачен, никакъв човек.

Щом оня измил и се махнал, Софи продължила:

— Виж сега: когато се разболях, играехме в Хатли-на-Морето и аз и дресьорът ми — името му е Хигинс — останахме там две седмици, а циркът замина без нас. В Хатли имат зоологическа градина — много е малка, край главната улица до плажа. Има изкуствени езерца с тюлени и видри. Един ден Хигинс се заговорил с пазача на тюлените и му казал, че съм се разболяла. Решили, че ми трябва дружина. И затова ме пуснаха при тюлените, докато се оправя. Имаше там един по-възрастен, който беше от моя край на Беринговия проток. Та той ми съобщи много лоши вести за моя съпруг. Научих, че след като ме хванали, той страдал дълбоко и спрял да се храни. Беше водач на стадото. Но след като ме отвели, се разтревожил, отслабнал и накрая на неговото място избрали друг тюлен. Сега го чакали да умре. — Софи захлипала отново. — Разбирам защо. Ние много се обичахме. И макар да беше едър и силен и никой от стадото да не смееше да му противоречи, без мен, разбираш ли, беше загубен — като дете. На мен разчиташе за всичко. А пък сега — представям си какво става с него. Това е ужасно, ужасно!

— Добре, един момент — обадил се докторът. — Не плачи. Според теб какво трябва да се направи?

— Трябва да се върна при него — извикала Софи, вдигнала се във водата и разтворила перки. — Трябва да съм до него. Той е истинският водач на стадото и се нуждае от мен. Надявах се да избягам от Хатли, но нямаше възможност.

— Хм… — въздъхнал докторът. — Оттук до Беринговия проток има страшно много път. Как ще се добереш дотам?

sofi.png

— Нали за това исках да те видя — казала Софи. — По сушата естествено се движа много бавно. Ако бях тръгнала от Хатли, всичко щеше да е наред. Защото, то се знае — добавила тя и така силно ударила опашка, че половината вода от цистерната се плиснала навън, — стигна ли морето, за нула време съм в Аляска!

— Да, така е — съгласил се докторът, докато изливал водата от високите си обувки. — Виждам, че си як плувец. Колко е оттук до морския бряг?

— Стотина мили — обяснила Софи. — Ох, ох! Бедният Слъши! Бедният ми, бедният мой Слъши!

— Бедният кой? — зачудил се докторът.

— Слъши. Така се казва мъжът ми. На мен разчиташе за всичко, бедният, простодушен Слъши. Какво да правя?

— Добре, слушай сега — казал Джон Дулитъл. — Да те измъкна скришом до морето няма да е лесно. Не казвам, че е невъзможно. Но трябва да измислим как. Ала може би ще успея да те освободя другояче — открито. А междувременно ще пратя вест на мъжа ти по някоя птица, да го успокоя, че си добре. Като се върне, същата птица ще донесе новини от него. Хайде, овладей се. Ето, идват зрители да им поиграеш.

Влязла учителка с група деца, придружавани от Хигинс, дресьора. На вратата се разминали с някакъв дребен дебеланко, който се усмихвал на себе си. Малко след това децата вече примирали от смях от лудориите на голямото животно в цистерната. Хигинс решил, че Софи наистина е оздравяла, защото никога не я бил виждал тъй оживена и толкова развеселена.