Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (7)

Седма глава
Вестителят от Север

Късно през същата нощ докторът повикал Ту-Ту и пак отишъл при тюленката.

— Слушай, Софи — казал, като застанали до перилата край цистерната, — този бухал е мой приятел и сега ще му опишеш къде точно в Аляска се намира мъжът ти. После ще го изпратя на морския бряг, а той ще предаде съобщението ти на чайките, които летят на северозапад. Да ви представя: Софи, това е Ту-Ту, една от най-умните птици, които познавам. Особено добре се изявява в математиката.

Бухалът седял на перилото, докато Софи описвала къде може да се намери Слъши и издиктувала дълго и нежно послание до съпруга си. Като свършила, Ту-Ту казал:

— Смятам да се отправя към Бристол, докторе. Най-близкият крайбрежен град. Пристанището гъмжи от чайки. Ще помоля някоя да се заеме да го препрати където трябва.

— Отлично, Ту-Ту — съгласил се докторът. — Но да стане по-скоро. Ако намериш морска птица, готова да го пренесе чак дотам като лична услуга към мене, ще е най-добре.

— Е, хубаво, тогава тръгвам — разбързал се Ту-Ту. — Остави прозореца отворен, да си вляза. Не вярвам да се върна по-късно от два след полунощ. Довиждане!

След това докторът се прибрал във фургона и пренаписал последната част от новата си книга „Плуването при животните“. Софи му дала няколко извънредно полезни сведения за добър плувен стил, което го накарало да прибави цели три глави.

Работата така го увлякла, че не забелязал как тече времето; изведнъж някъде между два и три след полунощ видял, че Ту-Ту, нощната птица, стои на масата пред него.

— Докторе — прошепнал Ту-Ту, за да не разбуди животните, — познай кого срещнах! Помниш ли я онази чайка, дето те предупреди за фара на Свети Стефан? Е, нея срещнах в бристолското пристанище. Не бях я виждал оттогава. Обаче веднага я познах. Обясних й, че търся някой да пренесе една вест до Аляска, а пък тя, щом разбра кой ме праща, заяви, че с удоволствие се наема лично да го свърши. Но смята, че ще се върне след пет дни, и то в най-добрия случай.

— Чудесно, Ту-Ту, чудесно! — зарадвал се докторът.

— В петък аз пак ще отлетя до Бристол — казал бухалът — и ако още не се е върнала, ще я дочакам.

На другата сутрин докторът съобщил на Софи, че посланието е изпратено, и тя много се зарадвала. Сега не оставало друго, освен да чакат завръщането на чайката.

В четвъртък (един ден преди Ту-Ту да поеме пак за Бристол) докторът и всичките му животни седели край масата във фургона и слушали историята, която им разправял Тоби, кучето от кукления театър. На най-интересното място, тъкмо когато Тоби спрял да си поеме дъх, на прозореца леко се почукало.

— Бъррр! Това трябва да е някой дух — потреперил Гъб-Гъб и бързо се шмугнал под кревата.

Джон Дулитъл станал, дръпнал завесите и отворил прозореца. На перваза стояла чайката, която месеци преди това, пак през нощта, му донесла друга вест — по времето, когато държал пощенско бюро в навеса за лодки. Сега, разрошена от бурите и капнала от умора, тя изглеждала по-скоро мъртва, отколкото жива. Докторът нежно я вдигнал от перваза и я поставил на масата. Всички се скупчили над нея и я загледали мълчаливо в очакване да проговори.

— Джон Дулитъл — обадила се чайката накрая, — не изчаках Ту-Ту в Бристол, защото сметнах, че веднага трябва да узнаеш. Тюленското стадо, от което са Софи и нейният мъж, е сполетяно от беда — много тежка беда. И то само защото пленили Софи и мъжът й Слъши загубил водачеството. Тази година зимата там настъпила по-рано. Майчице, каква страхотна зима! Виелици, преспи, морето замръзнало месеци преди обичайното време! Аз самата едва не загинах от студ — а знаеш, ние, чайките, издържаме на страшно ниски температури. В лошо време от всичко най-важно за тюленовото стадо е добрият водач. Не са по-различни от овцете — и те са като всички животни, които вървят и живеят на стада. Без някой едър, строг водач да ги повежда към открит риболов и към закътани зимовища са свършени, това е — напълно безпомощни. А пък доколкото разбрах, откакто Слъши е в униние, сменили са се няколко водача — един от друг по-некадърни. Караници и бунтове ги разединяват непрестанно. Междувременно моржовете и едрите гривести тюлени са ги изтикали от всички хубави места за риболов и ескимосите ги изтребват заради кожите. Не е възможно тюленско стадо да се опази от ескимосите, ако няма добър и умен предводител да го укрива от опасността. Слъши бил незаменим, як като вол. А сега се търкаля на един айсберг и само охка и плаче, защото я нямало любимата му жена. Жени със стотици, една от друга по-хубави, но той иска само Софи и ето какво става. Направо загиват. А по времето на Слъши, разправят, това било най-хубавото стадо в целия Арктически кръг. Както изглежда, при тази необичайно ледена зима от него нищо няма да остане.

Цяла минута след като чайката свършила разказа си, във фургона царяло мълчание.

Накрая Джон Дулитъл запитал:

— Тоби, Софи чия собственост е — на Блосъм или на Хигинс?

— На Хигинс, докторе — отвърнало кученцето. — Той е като тебе; срещу това, че пуска тюленката на представление на големия манеж, Хигинс държи павилиона безплатно и парите от билетите остават за него.

— А, не, съвсем не е като мен — възразил докторът. — Има голяма разлика — Бутни-Дръпни е тук по собствено желание, а Софи я държат насила. Възмутително е, че позволяват на ловците да стигат до Арктика, да хващат каквито животни си искат, да разбиват семейства, да объркват водачеството и живота на стадата — ужасно безобразие! Тоби, колко може да струва един тюлен?

— Най-различно, докторе — отвърнал Тоби. — Но веднъж Софи каза, че когато Хигинс я купил от Ливърпул от ония, дето са я уловили, наброил им двайсет фунта. Още докато била на кораба, я научили да прави фокуси.

— А ние колко имаме в касата, Ту-Ту? — запитал докторът.

— Всички пари от билетите през миналата седмица — отговорил бухалът, — без един шилинг и три пенса. Три пенса ти ги даде за подстригване, а с шилинга купихме целина за прасето.

— Е, и колко значи са ни останали?

Математикът Ту-Ту извил глава и си затворил лявото око — както винаги, когато смятал.

— Два фунта и седем шилинга — мърморел си той — без един шилинг и три пенса прави, ъъъ… прави два фунта, пет шилинга и девет пенса, в монети, нето.

— Ой, ой — изпъшкал докторът, — че то не стига и за палатка на Софи! От кого ли бих могъл да заема? Ето я единствената полза от това да си човешки лекар. Навремето, когато имах пациенти, можех да поискам назаем от тях.

— Доколкото си спомням — жегнала го Даб-Даб, — все те ти искаха назаем.

— И да ги имаше парите, Блосъм пак нямаше да ти я продаде — намесил се Суизъл. — Хигинс е на договор, дал е дума да пътува с цирка една година.

— Ами тогава — казал докторът, — остава ни само едно. Тюленката така или иначе не е собственост на тия двамата. Тя е свободна гражданка на Арктическия кръг. И щом желае да се върне там, ще се върне. Софи трябва да избяга.

Вечерта, преди да си легнат, докторът накарал животните да му дадат дума, че няма да казват на тюленката за лошите вести, донесени от чайката. „Това само ще я разтревожи — казал им той. — Няма защо да знае, докато не й помогна да стигне безпрепятствено до морето“.

А после до ранни зори останали с Матю да кроят планове за Софиното бягство. Отначало продавачът на котешка храна бил много против.

— Да знаеш, докторе — разубеждавал го той, — хванат ли те, ще те арестуват. Да съучастничиш на тюленка да избяга от стопанина си! Ще те обявят за крадец!

— Ей толкова не ме интересува! — показал с пръсти докторът. — Да ме обвинят за каквото си щат! Хайде, нека ме арестуват, само че няма да ме хванат! Ако пък ме изправят на съд, поне ще се изкажа за правата на дивите животни.

— Няма да ти обърнат никакво внимание, докторе — упорствал Матю. — Ще те вземат за смахнат добряк. Хигинс ще спечели. Право на собственост и тем подобни. Аз те разбирам, но съдията няма да те разбере. Ще те накара да изплатиш на Хигинс двайсетте фунта за откраднатия тюлен. И ако не можеш, ще влезеш в затвора.

— Не ме е грижа — отвърнал докторът. — Обаче слушай, Матю, не желая да те намесвам, щом го смяташ за нередно. Ако искам да успея, ще трябва да си послужа с измама. И много ще съжалявам, ако пострадаш заради мен. Щом предпочиташ да стоиш настрана, кажи го отсега. А пък за себе си аз съм решил: Софи си отива в Аляска, ако ще и в тъмница да вляза — няма да ми е за първи път. Бил съм в затвор и преди.

— Че и аз съм бил! — похвалил се продавачът на котешка храна. — Ти лежал ли си в Кардифския затвор? Ей, майка му стара! Отвратителен е! Най-лошият, в който съм киснал.

— Не — отговорил докторът. — Лежал съм само в африкански тъмници, поне досега. И те не са цвете. Но да се върнем на въпроса. Все пак защо не ми помогнеш? Противозаконно е, зная, макар да смятам, че законът е несправедлив. Разбери, ни най-малко няма да се засегна, ако от морални скрупули не искаш да им съучастничиш. Е?

— Морални скрупули, дрън-дрън! — разгневил се продавачът на котешка храна, отворил прозореца и силно се изплюл. — Че как да не ти помогна бе, докторе! Този дърт кисел Хигинс няма никакво право над тюленката. Тя е свободна обитателка на моретата. А пък ако се е изкашлял двайсет фунта за нея, толкова по-зле! Дадено, докторе! Нали сме уж нещо като съдружници в циркаджийството? А и приключението си го бива! Казах ти, аз съм човек на риска. Боже мой! Правил съм къде по-лоши неща от това да улесня бягството на една дресирана тюленка. Например онова, дето ти разправях — когато ме затвориха в Кардиф — знаеш ли за какво беше?

— Не, представа нямам — отвърнал докторът. — За някаква незначителна постъпка вероятно. Хайде да…

— Никак не беше незначителна — възразил Матю. — Аз…

— Добре, добре, остави сега — бързо го прекъснал Джон Дулитъл. — Всички грешим понякога. — („Никаква грешка не беше“ — измърморил Матю, докато докторът развълнувано продължавал.) — Ако наистина смяташ, че няма да се разкайваш за тази наша, ъъъ… съвместна работа, дай тогава да обсъдим как да я извършим. Ще се наложи, мисля, за да разсеем подозрителността на Блосъм, аз да замина за няколко дни. Ще му кажа, че ме викат по работа, което не е лъжа, макар никой да не ме вика. Но ако Софи и аз се измъкнем в една и съща нощ, ще се усъмнят. Затова първо ще тръгна аз, а пък ти ще се грижиш за павилиона. После, на другия, а по-добре на още по-другия ден, Софи ще изчезне.

— И тя по работа — изкикотил се Матю. — А мен значи ме натоварваш да я пусна от цистерната, след като ти заминеш?

— Да, ако не възразяваш — казал докторът.

— Ще ми достави голямо удоволствие — заявил продавачът на котешка храна.

— Чудесно! — успокоил се докторът. — Аз ще се уговоря със Софи къде да се срещнем, след като се измъкне от цирка. И тогава…

— И тогава вече те чака истинската работа — засмял се Матю Мъг.