Юлиан Семьонов
17 мига от пролетта (6)

Информация за размишление

(Химлер)

Той се събуди изведнъж, като че ли усети удар в гърба. Седна на леглото и бързо се огледа. Беше тихо. Светещите стрелки на малкия будилник показваха пет часа.

„Рано е — помисли Химлер — трябва да поспя поне още малко.“

Прозя се, намести възглавницата си и се обърна към стената. От отвореното прозорче долиташе шумоленето на гората. От вчера заваля сняг и Химлер си представи колко е красиво сега в тази тиха, пуста зимна гора. Изведнъж помисли, че би се страхувал да тръгне сам из гората така, както някога през детските години.

Химлер стана от леглото, надяна халата си и отиде до бюрото. Без да запалва осветлението, седна на края на дървеното кресло и положи ръката си върху слушалката на черния телефон.

„Трябва да позвъня на дъщеричката — помисли си. — Ще се зарадва детето. Тя има толкова малко радости в живота си.“

Под стъклото на голямото писалище имаше снимка, от която се усмихваха закачливо и безгрижно две деца.

Химлер неочаквано си спомни за Борман и си помисли, че този негодник е виновен за това, че сега той не може да позвъни на дъщеря си и да й каже: „Здравей, мишленце, обажда се татко. Какви сънища сънува, слънчице мое?“ Той не можеше да позвъни и на синчетата си, защото не бяха от законния му брак. Химлер помнеше как Борман мълчеше, когато през четиридесет и трета година поиска осемдесет хиляди марки заем от партийната каса, за да построи на Марта, майката на двамата му сина, малка виличка в Бавария, по-далеч от бомбардировките. Помнеше как фюрерът, като разбрал за това от Борман, на няколко пъти го оглежда с недоумение по време на обедите в главната квартира. Заради него не можа да се разведе с жена си, макар вече шест години да не живееше у дома си.

„Борман тук не е виновен — продължаваше да размишлява Химлер — не съм прав. Това тлъсто говедо няма вина за тази моя мъка. Бих приел всички унижения, свързани с развода. Бих се развел, макар уставът на СС да се отнася отрицателно към разрушаването на семейството. Но аз никога не бих могъл да травмирам момичето…“

Химлер се усмихна, спомни си самото начало, когато цареше глад и той живееше с жена си и малката си дъщеря в една тъмна и студена стаичка в Нюрнберг. Боже мой, колко отдавна беше всичко това и в същото време колко скоро. Всичко на всичко осемнадесет години. Само преди осемнадесет години. Тогава той беше секретар на Грегор Щрасер, „брата“ на фюрера. Скиташе из цяла Германия, спеше по гарите, хранеше се само с хляб и някаква мътилка, наречена кафе, установяваше връзка между партийните организации. Тогава, през 1927 година, той още не разбираше, че идеята на Щрасер за създаването на охранни отряди на СС беше родена от започващата борба против Рем, вожда на СА. Химлер тогава вярваше, че създаването на СС е необходимо само за охрана на вождовете от червените. Тогава той наистина вярваше, че главната задача на червените е унищожаването на великия вожд, единствения приятел на трудещите се немци Адолф Хитлер. Той окачи над работната си маса огромен портрет на Хитлер. Веднъж, когато Хитлер дойде при Щрасер и видя под своя огромен портрет слабичкия луничав младеж, каза:

— Струва ли си така високо да издигате един от лидерите на партията над останалите националсоциалисти?

— Аз членувам в редовете на партията, която има не просто лидер, а вожд! — отговори Химлер.

Хитлер запомни тези думи.

Като предлагаше на фюрера да назначи Химлер за райхсфюрер на новоорганизираните отряди на СС, Щрасер разчиташе на това, че СС ще служат най-напред на него, на Щрасер, в борбата му против Рем, за въздействие върху партията и фюрера. Първите двеста есесовци бяха обединени под негово ръководство — само двеста. Но без СС не беше възможна победата на фюрера през 1933 година и Химлер си даваше сметка за това. И все пак след победата фюрерът го назначи за ръководител на криминалната полиция в Мюнхен. При Химлер дойде Грегор Щрасер, човекът, който го беше приел в партията, който подхвърли идеята за създаването на СС отряди — теоретикът и идеологът на партията. По това време Щрасер беше преминал в опозиция срещу фюрера, като направо заявяваше пред ветераните на партията, че Хитлер се е продал на финансовите тузове от тежката индустрия, на тези кървави капиталисти Круп и Тисен. „Народът тръгна след нас само защото ние обявихме свещена война на финансовите тузове — и от еврейски, и от немски произход. Хитлер установи връзки с тях. Той зле ще свърши, Хенрих — казваше тогава Щрасер — СС могат да станат още по-голяма сила и във ваша власт е да върнете движението към неговото честно и благородно начало.“

Но Химлер прекъсна тогава Щрасер, каза му, че верността към фюрера е дълг на всеки член на НСДАП.

— Вие можете да изкажете вашите съмнения на конгреса, но нямате право да използвате своя авторитет за опозиционна борба — това е в ущърб на свещеното единство в партията.

Химлер ревностно наблюдаваше какво става в центъра на партията. Виждаше, че упоението от победата до известна степен измести практическата работа на заден план и че вождовете на партията в Берлин държат речи по митинги, прекарват нощите си в дипломатически приеми — с една дума, жънат сладките плодове от победата на националсоциализма. Химлер смяташе, че всичко това е преждевременно. И ето защо само за някакъв си месец организира в Дахау първия показен концентрационен лагер.

— Това е добра школа за възпитание на истинско гражданско съзнание у онези осем милиона, които гласуваха за комунистите — казваше Химлер. — Глупаво е да се затварят всички тези осем милиона в концлагери. В началото трябва да се създаде атмосфера на терор в един лагер и постепенно да се пускат на свобода оттам всички сломени. Тези, пуснатите, ще бъдат най-добрите агитатори за практиката на националсоциализма. Те ще внушат и на приятелите си, и на децата си религиозно послушание към нашия режим.

Личният представител на Гьоринг прекара много часове в Дахау, а след това запита Химлер:

— Не ви ли се струва, че този концлагер ще накара Европа и Америка рязко да ни осъдят, още повече че тези мерки са противоконституционни?

— Защо смятате арестуването на враговете на режима за противоконституционно?

— Защото повечето от хората, арестувани от вас, не са помирисали съда. Няма никакви обвинения срещу арестантите, няма дори намек за законност…

Химлер обеща да си помисли над тези въпроси. Представителят на Гьоринг си замина, а Химлер написа писмо лично до Хитлер, в което великолепно обосноваваше необходимостта от арестуването и затварянето в концлагери без съд и следствие.

„Това — писа той на фюрера — преди всичко е най-хуманното средство да се спасят враговете на националсоциализма от народния гняв. Не пратим ли враговете на нацията в концлагери, ние не бихме могли да отговаряме за техния живот — народът ще се саморазправи с тях.“

Химлер още същия ден свика грандиозен митинг, на който повтори дума по дума това, което беше написал до Хитлер, а на следващия ден речта му беше публикувана във всички вестници.

А когато в края на 1933 година в берлинската полиция, подчинена лично на Гьоринг, се разрази големият скандал по повод вземането на рушвети, Химлер още през нощта отпътува от Мюнхен и сутринта се срещна с фюрера. Той помоли да постави „продажната старорежимна полиция“ под контрола на „най-добрите синове на народа“ — СС.

Хитлер не искаше да обиди Гьоринг. Той просто здраво стисна ръката на Химлер, съпроводи го до вратата на кабинета си, погледна го изпитателно право в очите и изведнъж, като се усмихна, каза:

— В бъдеще все пак изпращайте вашите умни предложения поне един ден по-рано, имам предвид вашето писмо до мен и идентичната ви реч на митинга в Мюнхен.

Химлер си тръгна разстроен. Но след месец, без да бъде викан в Берлин, беше назначен за шеф на политическата полиция в Макленбург и Любек: след още един месец, на 20 декември, за шеф на политическата полиция в Баден, на 21 декември — на Хесен, на 24 — на Бремен, на 25 — на Саксония и Тюрингия, на 27 — на Хамбург. За една седмица той стана шеф на цялата полиция в Германия, с изключение на Прусия, която, както по-рано, беше подчинена на Гьоринг.

Веднъж Хитлер предложи на Гьоринг следния компромис: да назначи Химлер за шеф на тайната полиция на целия Райх, но да остане в пряко подчинение на него, на Гьоринг. Райхсмаршалът прие това компромисно предложение на фюрера. Той даде указания на своя секретариат да подготвят за канцеларията на фюрера решение за присвояването на Химлер титлата заместник-министър на вътрешните работи и шеф на тайната полиция с право на участие в заседанията на кабинета, когато се обсъждат въпроси, свързани с полицията. Той лично зачеркна фразата „и с безопасността на Райха“. Това би било прекалено много за Химлер.

Щом Химлер видя решението отпечатано във вестниците, той помоли сътрудниците си, които ръководеха пресата, да прокоментират неговото назначение по-различно от официалната преса. Гьоринг допусна голяма грешка, като се съгласи на компромис: той забрави, че никой още не е отменил главната титла на Химлер — райхсфюрер на СС. И ето че на следващия ден всички централни вестници излязоха с коментар: „Важна победа за националсоциалистическата юриспруденция — в ръцете на райхсфюрера на СС Химлер са обединени криминалната, политическата полиция, Гестапо и жандармерията. Това е предупреждение към враговете на Райха — ръката на възмездието на националсоциализма е вдигната над всеки опозиционер, над всеки противник — вътрешен или външен!“

Химлер се премести в Берлин в луксозната вила „Ам Донерстаг“, близо до Рибентроп. И докато продължаваше ликуването по случай победата над комунистите, Химлер заедно със своя помощник Хайдрих започна да събира и подготвя досиета. Досието на своя бивш шеф Грегор Щрасер той водеше лично. Разбираше, че ще победи напълно само ако успее да унищожи Щрасер — своя учител и пръв наставник. Ето защо с такова голямо усърдие събираше трохичка по трохичка всичко, което можеше да доведе Щрасер до разстрел.

През юни 1934 година Хитлер повика Химлер на разговор по повод предстоящата антиремовска акция. Химлер очакваше това. Той разбираше, че акцията против Рем е само повод за унищожаването на всички, с които на времето тръгна Хитлер. За тези, с които започна, Адолф Хитлер беше човекът, братът по партия, а сега Адолф Хитлер трябваше да стане за германците вожд и бог. Ветераните на партията станаха за него бреме.

Химлер добре разбираше това, като слушаше как Хитлер бълва огън и жупел по адрес на „най-незначителната част от ветераните“, които са попаднали под влиянието на вражеската агитация. Хитлер на никого не можеше да каже цялата истина, дори и на най-близките си другари. Химлер разбираше и това, той помогна на фюрера: постави пред него, на бюрото, досиетата на четири хиляди ветерани, фактически на всички, с които Хитлер започна създаването на националсоциалистическата партия. Психологически той точно беше пресметнал, че Хитлер няма да забрави тази услуга — нищо не се цени така, както помощта при самооправдаване на извършените злодейства.

Но Химлер отиде по-далеч. Като разбра замисъла на фюрера, той реши да му стане толкова близък и нужен, че всички бъдещи чистки не само да не го засегнат лично, но, обратното, да стават само под негов контрол, по негова инициатива.

И затова, когато Хитлер покани Химлер във вилата на Гьоринг, Химлер разигра следния спектакъл: подставен агент в униформа на ремовски СА стреля по отритата кола на фюрера и Химлер прикри вожда с тялото си и закрещя — пръв в партията:

— Мой фюрер, колко съм щастлив, че мога да дам своята кръв за вашия живот!

До този момент никой не беше казвал „мой фюрер“. Химлер стана автор на обръщението към „бога“, към „своя бог“.

— От тази минута вие сте мой кръвен брат, Хайнрих — каза Хитлер и тези думи бяха чути от хората, които стояха наоколо.

А след като Химлер проведе операцията по ликвидирането на Рем, след като бяха разстреляни неговият учител Щрасер и още четири хиляди ветерани от партията, драскачите съчиниха мита, че именно той, Химлер, е стоял до фюрера още от самото начало на движението.

И по-късно, когато най-приятелски се ръкуваше с Гьоринг, Хес и Гьобелс на „тафелрунд“ у фюрера, където бяха допускани само най-приближените, Химлер нито за минута не прекъсна попълването на досиетата на своите бойни другари.

16.2.1945 (03 часа и 12 минути)

Щирлиц заведе Ервин до вкъщи и сега караше бавно, защото след всяко свързване с Центъра усещаше тежка физическа отпадналост.

Пътят вървеше през гората. Вятърът беше утихнал. Небето — чисто, звездно, високо.

„Всъщност — продължи да размишлява Щирлиц — Москва ще излезе права, като допуска вероятността за водене на преговори. Дори и да нямат там някакви конкретни сведения — този вариант е допустим, тъй като е логичен. В Москва знаят за ежбите около фюрера. По-рано тези ежби бяха целенасочени: да бъдат по-близо до фюрера. Сега е възможен обратният процес. Всички те — и Гьоринг, и Борман, и Химлер, и Рибентроп — са заинтересовани да запазят Райха. Сепаративният мир за всеки един от тях — стига само някой от тях да успее да го сключи, ще означава лично спасение. Всеки от тях мисли за себе си, само за себе си, но не и за съдбата на Германия и германците. В случая петдесетте милиона германци са само карти в тяхната лична игра. Докато държат армията, полицията, СС, те могат да поведат Райха, накъдето поискат, стига да получат гаранция за личната си неприкосновеност.“

Остър лъч от джобно фенерче заслепи Щирлиц. Той замижа и автоматически натисна спирачките. От храстите изскочиха двама мотористи от СС. Препречиха му пътя и единият от тях се отправи с насочен автомат към колата на Щирлиц.

— Документите — каза мотоциклетистът.

Щирлиц му подаде картата си и попита:

— Какво се е случило?

Мотоциклетистът прегледа картата, козирува и отговори:

— Вдигнаха ни по тревога. Търсим радисти.

— И какво? — попита Щирлиц, прибирайки картата си обратно в джоба. — Нищо ли засега?

— Вашата кола е първата…

— Искате ли да прегледате багажника? — усмихна се Щирлиц.

Мотоциклетистите се разсмяха:

— Напред има две ями от бомби, карайте внимателно, щандартенфюрер.

— Благодаря — отговори Щирлиц.

„Това е от предаването на Ервин — разбра той — преграждат пътя от север на юг. Въобще доста наивно, макар по принцип да е правилно, ако имат работа с дилетанти, непознаващи Германия.“

Той заобиколи ямите, които бяха още пресни. Във въздуха миришеше на изпечена земя.

„Да се върнем към нашите овни — продължи мисълта си Щирлиц. — Впрочем не са чак такива овни, както ги описват Кукриникси и Ефимов. Значи секретът, към който трябва да се ориентирам, това е личната заинтересованост от сключването на мир от страна на Рибентроп, Гьоринг или Борман. След като огледам висшите сфери на райха, трябва най-внимателно да се вгледам в Шпеер: човекът, който направлява тежката промишленост на Германия, е не само талантлив инженер, но изглежда и сериозен политик. А с тази фигура, която би могла да се нареди сред лидерите на деловия свят на Запада, аз още не съм се занимавал както трябва.“

Щирлиц спря колата край езерото. Той не виждаше в тъмното езерото, но знаеше, че то започва зад онези борове. Обичаше да идва тук през лятото, когато гъстият смолист въздух беше разчертан от жълтеникавите стволове на дърветата и ярките слънчеви снопове лъчи, които пробиваха могъщите иглолистни корони. Тогава отиваше в гъсталака, лягаше във високата трева и с часове лежеше неподвижен. В началото му се струваше, че нещо го тегли тук, защото е тихо и безлюдно, няма наблизо шумни плажове, а само белият пясък около черното езеро и високите жълто-сини стройни борове. Но после, след като Щирлиц откри още няколко подобни безлюдни местенца в околностите на Берлин — и дъбовите горички около Науен, и огромните гори около Заксенхаузен, които изглеждаха синкави, особено през пролетта, по време на топенето на снега, когато се оголваше тъмнокафявата земя, той разбра, кое го теглеше именно тук, при това малко езеро: едно лято бе прекарал на Волга, недалеч от Гороховец, където имаше точно същите жълто синкави борове и бял пясък, и черни езерца в горските гъсталаци, които по средата на лятото обрастваха със зеленина. Това негово желание да идва при езерцето изглежда неволно се раждаше и понякога Щирлиц се страхуваше от това постоянно желание, тъй като колкото повече се повтарят тия разходки, толкова по-разкиснат си тръгваше оттук, по-размекнат, и го влечеше към пиенето… Когато през двадесет и втора година той замина по поръчение на Дзержински от Владивосток с остатъците белогвардейци, в началото работеше за разлагането на емиграцията отвътре — в Япония, Манджурия и Китай, не му беше така трудно, защото в тези азиатски страни нищо не му напомняше за дома — природата там е по-изящна, по-миниатюрна, тя е прекалено красива. Но когато получи поръчението от Центъра да се превключи към борбата с нацистите, когато му се наложи да отпътува за Австралия, за да извести за себе си, за Фон Щирлиц, в германското консулство в Сидни, че е ограбен в Шанхай, той за първи път изпита пристъп на носталгия — по време на пътуването си със случайна кола от Сидни за Канбера. Пътуваше през огромни гори и му се струваше, че се е пренесъл някъде в Тамбовския край, но когато колата спря на седемдесет и осмата миля, край бара, и той тръгна да поскита, докато спътниците му чакаха сандвичите и кафето, разбра, че горите съвсем не са такива, каквито са в Русия — те бяха евкалиптови, с пикантен, особен, твърде приятен, но не като на родните гори мирис. Като получи нов паспорт и поработи година в Сидни в хотела на собственика немец, който поддържаше нацистите с пари, Щирлиц по негова молба се прехвърли в Ню Йорк, там се нареди на работа в германското консулство, встъпи в редовете на НСДАП, там изпълни първите поръчения на секретната служба на Райха. В Португалия го преместиха вече официално — като офицер от СД. Там работи в търговското представителство до момента, когато избухна метежът на Франко в Испания. Тогава се появи в Бургос в униформата на СД — за първи път в живота си. И оттогава по-голямата част от времето живееше в Берлин, като ходеше в краткосрочни командировки: ту в Загреб, ту в Токио (там за последен път преди войната се видя със Зорге), ту в Берн. И единственото място, дето го теглеше, където и да пътешествуваше, беше това малко езерце в боровата горичка. Това място в Германия беше неговата Русия, тук той се чувствуваше у дома, тук можеше с часове да лежи на тревата и да гледа облаците. Привикнал да анализира и събития, и хора, и най-малкото душевно смущение у самия себе си, той стигна до извода, че това, дето го тегли точно към тази борова горичка, е напълно логично и в това влечение няма нищо мистично, необяснимо. Това го разбра, когато веднъж дойде тука за цял ден, като взе приготвената от икономката закуска, няколко бутерброда със салам и кашкавал, манерка с мляко и термос с кафе. Него ден беше си взел и спининга — беше време за риболов на щуки — и две въдици. Щирлиц купи половинка черен хляб за стръв на шарани — той знаеше, че в тези езерца има много шарани. Разтроши малко от черния хляб в камъшите, после се върна в гората, подреди на одеялото собствената си закуска — акуратно приготвена, поставена в целофанени пликчета, направо бутафория от витрината на магазин. И изведнъж, както наливаше мляко в разтегателната синя чаша, стана му скучно от тези витринни бутерброди и той започна да чупи от черния хляб големи залъци и да ги яде, като си сръбваше и от млякото. Стана му сладко и леко горчиво, но в същото време весело и тревожно. Той си спомни също такава трева и също такава синя гора, и ръцете на бавачката — помнеше само пръстите й, дълги и ласкави, и също такъв черен хляб, и млякото в глиненото гърне, и осата, която го ужили по врата, и белия пясък, и водата, към която с рев се хвърли, и смеха на бавачката, и тънкото свистене на мушиците преди залез-слънце…

„Защо спрях? — помисли Щирлиц и бавно тръгна по тъмното шосе. — Аха, исках да си отдъхна… Ето че си отдъхнах. Не бива да забравям утре, когато тръгна при Ервин за отговора от Алекс, да взема мляко на прах. Сигурно ще забравя… Трябва още днес да сложа млякото в колата и на всяка цена на предната седалка.“