Юлиан Семьонов
17 мига от пролетта (10)

Информация за размишление

(Шеленберг)

(Из партийната характеристика на члена на НСДАП от 1934 година, бригаденфюрера от СС, началник на IV отдел на РСХА Валтер Шеленберг: „Чистокръвен ариец. Характер — северен, храбър, твърд. С другарите и колегите си е открит, общителен, дружелюбен. Безпощаден е към враговете на Райха. Безупречен съпруг. Кандидатурата на съпругата му е утвърдена от райхсфюрера на СС. Връзки, които да го компрометират, не е имал. Отличен спортист. В работата си се проявява като забележителен организатор…“)

След своя масажист доктор Крестен, Химлер вярваше като на себе си само на Шеленберг. Той следеше неговото развитие от началото на тридесетте години, когато Шеленберг още учеше. Знаеше, че този двадесет и три годишен красавец след йезуитския колеж завърши университета, стана бакалавър по изкуствознание. Знаеше също, че неговият любим професор в университета беше човек от еврейски произход. Знаеше, че в началото Шеленберг осмиваше идеите на националсоциализма и невинаги ласкаво се изказваше за фюрера.

Когато поканиха Шеленберг да работи в разузнаването на Третия райх, той по това време беше вече започнал да се разочарова от позициите на германската интелигенция, която само скръбно коментираше злодействата на Хитлер и страхливо се подиграваше на неговата истеричност, прие предложението на Хайдрих.

Първото му кръщение беше „салонът на Кити“. Шефът на криминалната полиция Ньобе подбра за този светски салон най-елегантните проститутки от Берлин, Мюнхен и Хамбург. После по нареждане на Хайдрих той намери красиви и млади жени на дипломати и висши военни, жени, които бяха уморени от самотата (техните мъже прекарваха дни и нощи по съвещания, пътуваха из Германия или в чужбина). На жените им беше скучно, жените искаха развлечения. Те намериха тези развлечения в салона на Кити, където се събираха дипломати от Азия, Америка и Европа.

Експерти от техническия отдел за сигурност на СД направиха стените на салона двойни и поместиха там апаратура за подслушване и фотографиране.

Идеята на Хайдрих беше реализирана от Шеленберг, той беше стопанинът на този салон, изпълняващ ролята на светски сводник…

Вербуването се извършваше в две насоки: компрометираните дипломати започваха да сътрудничат в разузнаването при Шеленберг, а компрометираните жени на военните, партийните и държавните дейци на Третия райх преминаваха във ведомството на шефа на Гестапо Мюлер.

Впрочем Мюлер не беше допуснат до салона: неговата селска външност и груби шеги можеха да изплашат посетителите. Тогава той за първи път се почувствува зависим от двадесет и пет годишното хлапе.

— Той мисли, че съм заритал за неговите гримирани развратници — каза Мюлер на своя помощник — как не. Не бих легнал с нито една от тях, дори и да ми платят. В наше село такива жени ги наричаха торни червеи.

И когато фрау Хайдрих по време на едно отсъствие на съпруга си позвъни на Шеленберг и му се оплака, че й е скучно, и той й предложи да излязат някъде извън града, до някое езеро, Мюлер веднага научи за това и реши, че точно сега му е времето да натрие красивата муцуна на този хлапак. Той не се числеше към „старците“ в Гестапо, които смятаха Шеленберг за несериозна фигура — красавец, който само от суетност взема от библиотеките книги на латински и испански, облича се като конте, завързва романи, без да се крие, ходи до „Принц Албрехтщрасе“ пеша, отказвайки се от колата — нима това е сериозен разузнавач? Бърбори, смее се, пие…

Селският, неповратлив, но бързо реагиращ на новото ум на Мюлер му подсказа, че Шеленберг е пръв сред новото поколение. Галеникът на съдбата ще домъкне след себе си такива като него.

Шеленберг отведе фрау Хайдрих на езерото Плойнер. Тя беше единствената жена, която той дълбоко уважаваше. Можеше да говори с нея за възвишената трагедия на Елада и за грубата чувственост на Рим. Разхождаха се по брега на езерото и разговаряха, прекъсвайки се един друг. Две грозновати момчета от ведомството на Мюлер се къпеха в студената вода. Шеленберг не можеше да предположи, че тези двама идиоти, единствените, които се къпеха в ледената вода, може да бъдат агенти на Гестапо. Той смяташе, че агентът няма право така открито да привлича вниманието върху себе си. Селската хитрост на Мюлер се оказа на по-голяма висота от стройната логика на Шеленберг. Агентите трябваше да фотографират „обектите“, ако те решат „да полежат под храстите“, според думите на Мюлер. „Обектите“ не легнаха под храстите. След като пиха кафе на верандата, те се върнаха в града. Въпреки това Мюлер реши, че сляпата ревност е винаги по страшна от зрящата. Затова той постави на масата на Хайдрих донесение, че жена му и Шеленберг са се разхождали сами в гората и са прекарали заедно половин ден на брега на езерото Плойнер.

Като прочете донесението, Хайдрих не каза нищо на Мюлер. Целия ден премина в неизвестност, а вечерта, след като позвъни предварително на Мюлер, Хайдрих се отби в кабинета на Шеленберг и като го потупа по рамото, каза:

— Днес имам лошо настроение, хайде да пийнем.

И те тримата се скитаха до четири часа сутринта из малките мръсни кръчми, сядаха на масите на истерични проститутки и спекуланти с валута, смееха се, шегуваха се, пееха заедно с всички народни песни, а вече на разсъмване, пребледнял, Хайдрих се наведе към Шеленберг и му предложи да пият брудершафт. Пиха и Хайдрих, като постави длан върху чашата на Шеленберг, каза:

— Аз сложих отрова във виното ви. Ако не ми кажете цялата истина за това, как сте прекарали времето с фрау Хайдрих, ще умрете. Ако кажете истината — колкото и страшна да бъде тя за мене, ще ви дам противоотрова.

Шеленберг разбра всичко. Той умееше да разбира изведнъж всичко. Спомни си двамата нехранимайковци с квадратни лица, които се къпеха в езерото, видя гузните очи на Мюлер, неговата прекомерно усмихваща се уста и каза:

— Какво пък, фрау Хайдрих ми се обади по телефона — било й скучно и аз отидох с нея до езерото Плойнер. Мога да ви представя свидетели, които знаят как сме прекарали времето. Разхождахме се и говорихме за величието на Гърция, погубена от доносниците, които я предали на Рим. Впрочем нея я е погубило не само това. Да, аз бях с фрау Хайдрих, аз боготворя тази жена, жената на човека, когото считам наистина за велик. Къде е противоотровата? — попита той. — Къде е тя?

Хайдрих се усмихна, наля в чашата малко мартини и я подаде на Шеленберг.

Половин година след този случай Шеленберг влезе при Хайдрих и го помоли за параф. „Искам да се женя, но моята тъща е полякиня.“ Това беше предмет за разговор с райхсфюрера на СС Химлер. Химлер лично разгледа снимките на неговата бъдеща съпруга и на тъщата. Идваха специалисти от ведомството на Розенберг. Проверяваха с шублер строежа на черепа, големината на челото, формата на ушите. Химлер даде разрешение на Шеленберг да сключи брак.

Когато бракосъчетанието беше извършено, Хайдрих, доста пийнал, хвана Шеленберг подръка, отведе го до прозореца и каза:

— Мислите ли, че не зная, че сестрата на вашата съпруга е омъжена за еврейски банкер.

Шеленберг онемя от изненада, а пръстите на ръцете му изстинаха.

— Стига — каза Хайдрих и изведнъж въздъхна.

Тогава Шеленберг не разбра защо Хайдрих така въздъхна. Той разбра това доста по-късно, когато научи, че дядото на шефа на имперската сигурност е бил евреин и е свирил на цигулка във Виенската оперета.

 

 

… Първите опити за контакти със Запада Шеленберг предприе през 1939 година. Той започна сложна игра с двама английски разузнавачи — с Бест и Стивънс.

Като установи връзка с тези двама души, той искаше не само да се представи пред тях като ръководител на антихитлеристкия заговор на генералите, но и да замине със самолета за Лондон, където да влезе в контакт с висши чинове от английското разузнаване, министерството на външните работи и правителството. Официално подготвяйки провокацията срещу Великобритания, той в действителност искаше да потърси възможности за сериозни контакти с „Даунинг стрийт“.

Но в навечерието на полета за Лондон Шеленберг позвъни на Химлер. С ужас в гласа Химлер му каза, че току-що над фюрера е извършено покушение в Мюнхен. Изглежда фюрерът смята, че това е дело на английското разузнаване, и затова е нужно англичаните, и Бест, и Стивънс, да бъдат отвлечени и докарани в Берлин.

Шеленберг устрои голям спектакъл във Венлоу, Холандия. Рискувайки живота си, той отвлече Бест и Стивънс. Разпитваха ги цяла нощ и тъй като стенографистът препечатваше протоколите от разпитите на английските разузнавачи на специална пишеща машина, на която буквите бяха тройно по-големи от обикновените, Шеленберг разбра, че всички тези материали незабавно отиват при фюрера: той не можеше да чете дребен шрифт, четеше само текст с едри, дебело напечатани букви.

Фюрерът смяташе, че покушението над него е организирано от „Черната капела“ на неговия бивш другар и сегашен враг Щрасер младши заедно с англичаните Бест и Стивънс.

Но по това време случайно, при опит за преминаване на швейцарската граница, беше арестуван дърводелецът Еслер. При изтезанията той признал, че покушението над фюрера подготвил самичък.

После, когато изтезанията станали непоносими, Еслер казал, че впоследствие, преди самото покушение, към него се присъединили още двама души.

Шеленберг беше убеден, че тези двамата са били от „Черната капела“ на Щрасер и никаква връзка с англичаните тук няма.

Хитлер на сутринта излезе в пресата и обвини англичаните, че те ръководели работата на безумните терористи. Той започна да се меси в следствието и Шеленберг, макар това да му пречеше, нищо не можеше да направи.

След три дни, тъкмо когато следствието едва започваше, Хитлер покани на обяд Хес, Химлер, Хайдрих, Борман, Кайтел и Шеленберг. Самият той пиеше слаб чай, а гостите черпеше с шампанско и шоколад.

— Хайдрих — каза той — вие сте длъжен да приложите всички новости в медицината и хипнозата. Вие сте длъжен да узнаете от Еслер кой е бил във връзка с него. Аз съм убеден, че бомбата е била приготвена зад граница.

После, без да дочака отговора на Хайдрих, Хитлер се обърна към Шеленберг и попита:

— Е, какво е вашето впечатление за англичаните? Нали сте били с тях лице срещу лице по време на преговорите в Холандия?

Шеленберг отговори:

— Те ще се сражават докрай, мой фюрер. Ако ние окупираме Англия, те ще се прехвърлят в Канада. А Сталин ще се подхилва, като гледа как се бият братя — англосаксонци и германци.

На масата всички замръзнаха. Химлер се вкопчи в стола и започна да прави знаци на Шеленберг, но той не го виждаше и продължи своето.

— Разбира се, няма нищо по-лошо от домашната крамола — замислено, без да се разсърди, отвърна Хитлер. — Няма нищо по-лошо от кавгата между свои, но нали Чърчил ми пречи. И докато те в Англия не станат реалисти, аз трябва, аз съм длъжен, нямам право да не воювам с тях.

Когато всички се разотидоха от фюрера, Хайдрих каза на Шеленберг:

— Имаме късмет, че Хитлер беше в добро настроение, иначе щеше да ви обвини, че сте проанглийски настроен след контактите си с Интелиджънс сървис. И колкото и да ми бъдеше мъчно, щях да ви тикна в затвора, и колкото и да ми бъдеше тежко, аз щях да ви разстрелям — естествено, по негова заповед.

… На тридесет години Шеленберг стана шеф на политическото разузнаване на Третия райх.

Когато агентурата на Химлер донесе на своя шеф, че Рибентроп обмисля план за убийството на Сталин — той искаше да отиде при Сталин лично, уж на преговори и да го убие посредством специална самописалка — райхсфюрерът си присвои идеята му и пръв влезе при Хитлер и му я предложи, като заповяда на Шеленберг да подготви двама агенти. Единият от тези агенти, както твърдеше той, познавал роднина на механика в гаража на Сталин.

С късовълнови приемници, направени под формата на цигарена кутия „Казбек“, двамата агенти бяха прехвърлени през фронтовата линия в Русия.

(Фон Щирлиц знаеше кога тези хора трябваше да полетят отвъд фронтовата линия. Москва беше предупредена, агентите заловени.)

Провалите в работата на Шеленберг се компенсираха с умението му перспективно да мисли и точно да анализира ситуацията. Именно Шеленберг още през средата на 1944 година каза на Химлер, че най-опасната за него фигура през следващата година ще бъде не Херман Гьоринг, не Гьобелс, и даже не Борман…

— Шпеер — каза той. — Шпеер ще бъде нашият най-главен противник. Шпеер — това е вътрешната информация за индустрията на отбраната. Шпеер е обергрупенфюрерът от СС. Шпеер е министерството на оръжейната промишленост, тилът и фронтът, това на първо място е концернът ИГ, следователно пряката традиционна връзка с Америка. Шпеер е свързан с Шверин фон Крозиг. Това са финанси. Шверин фон Крозиг рядко е скривал своята опозиция към практиката на фюрера. Не към идеите на фюрера, а именно към неговата практика. Шпеер е мълчаливото могъщество. Онази група индустриалци, която сега е създадена и която се занимава с плановете на следвоенното възраждане на Германия — това е мозъкът, сърцето и ръцете на бъдещето. Аз зная с какво са заети сега нашите промишленици, сплотявайки се около Шпеер. Те са заети с два проблема: как да изкарат максимални печалби и как тези печалби да прехвърлят в западни банки.

Като изслуша тези доводи на Шеленберг, Химлер за пръв път се замисли за това, че ключът към тайната, която носи у себе си Шпеер, той би могъл да намери, като завладее архивите на Борман, тъй като ако връзките на промишлениците с неутралните страни и с Америка би използвал не той, Химлер, то вероятно от тях ще се възползва Борман.

18.2.1945 (11 часа и 46 минути)

Шеленберг видя Щирлиц в приемната на райхсфюрера.

— Вие сте следващият — каза на Щирлиц дежурният адютант, като пусна при Химлер началника на стопанското управление на СС генерал Пол. — Мисля, че обергрупенфюрерът няма да се бави дълго: той има локални въпроси.

— Здравейте, Щирлиц — каза Шеленберг. — Тъкмо щях да ви търся.

— Добър ден — отговори Щирлиц. — Защо сте така посърнали? Уморен ли сте?

— Личи ли ми?

— Много.

— Елате при мен, много сте ми нужен сега.

— Вчера помолих да бъда приет при райхсфюрера.

— По какъв въпрос?

— Личен.

— Ще дойдете след час, час и половина — каза Шеленберг. — Помолете да ви променят часа на срещата за по-късно, райхсфюрерът ще бъде тук цял ден.

— Добре — измърмори Щирлиц — само че се страхувам, че е неудобно.

— Аз вземам със себе си Фон Щирлиц — каза Шеленберг на дежурния адютант. — Отложете му, моля, явяването с два часа.

— Слушам, бригаденфюрер!

Шеленберг хвана Щирлиц подръка и излизайки от кабинета, весело пошепна:

— Какъв глас, а? Рапортува като оперетен артист, гласът му идва от корема — явно иска да се хареса.

— Винаги съм съжалявал адютантите — каза Щирлиц. — Те постоянно трябва да се стремят да запазят своята многозначителност, иначе хората ще разберат, че не са необходими.

— Не сте прав. Адютантът е много необходим. Той е нещо като красиво ловджийско куче: може и да се поговори с него така, между другото, и ако е добър екстериер, другите ловци ще ти завиждат.

— Наистина, аз познавах един адютант — продължи Щирлиц, докато вървяха по коридора — който играеше ролята на импресарио: на всички разказваше колко е гениален неговият господар. В края на краищата му устроиха автомобилна катастрофа — много дрънкаше и това дразнеше…

Шеленберг се разсмя:

— Измислихте ли го, или е истина?

— Разбира се, че го измислих…

Близо до изхода на централното стълбище срещнаха Мюлер.

— Хайл Хитлер, приятели! — каза той.

— Хайл Хитлер, приятелю — отговори Шеленберг.

— Хайл — каза Щирлиц, без да вдигне ръка.

— Радвам се, че ви виждам, дяволи — каза Мюлер — пак ли кроите някакво ново коварство?

— Кроим — отвърна Шеленберг.

— Защо пък не?

— Нито едно наше коварство не може да се сравни с вашите — каза Щирлиц — ние сме божи кравички в сравнение с вас.

— С мене ли? — учуди се Мюлер. — Впрочем това дори е приятно, когато те считат за дявол. Хората умират, а споменът за тях остава.

Мюлер приятелски потупа Шеленберг и Щирлиц по раменете и влезе в кабинета на един от своите сътрудници: той обичаше да влиза в техните кабинети без предупреждение и особено по време на скучни разпити.