Юлиан Семьонов
17 мига от пролетта (18)

Алогизмът на логиката

Щирлиц сега нищо не виждаше, освен врата на Мюлер — силен, акуратно подстриган, той почти без всякакво изменение преминаваше в тил. Щирлиц видя две напречни гънки, които направо разграничаваха черепната кутия от тялото — същото такова, впрочем, набито, силно, добре сложено и затова безкрайно приличало на всички тела и черепи, които окръжаваха Щирлиц през тези години в Германия. Понякога Щирлиц се уморяваше от ненавистта, която изпитваше към хората, в чието обкръжение му се налагаше да работи през последните дванадесет години. В началото това беше осъзната омраза, остра: врагът си е враг. Колкото повече навлизаше в механическата, ежедневната работа в апарата на СД, толкова повече му се удаваше възможността да види процеса отвътре, от светая светих на фашистката диктатура. И първоначалното му виждане на хитлеризма като единна, устремена сила, постепенно се трансформираше в пълно неразбиране на това, което ставаше: толкова алогични и престъпни по отношение на народа бяха акциите на ръководителите. За това говореха помежду си не само хората на Шеленберг и Канарис — за това от време на време се осмеляваха да говорят даже гестаповци, сътрудници на Гьобелс и хората от райхсканцеларията. Струва ли си така да изправят срещу себе си целия свят с арестите на служителите на църквата? Разумни ли са масовите избивания на евреите? Оправдано ли е варварското отношение спрямо военнопленниците, особено руснаците? Тези въпроси си задаваха един на друг не само обикновените сътрудници от апарата, но и такива ръководители като Шеленберг, а в последно време и Мюлер. Но задавайки си един другиму подобни въпроси, разбирайки колко е пагубна политиката на Хитлер, те не по-малко служеха и сега на тази пагубна политика — акуратно, изпълнително, а някои даже виртуозно и до голяма степен изобретателно. Те превръщаха идеите на фюрера и неговите най-близки помощници в реална политика, в онези зрими акции, по които целият свят съдеше за Райха.

Едва след като внимателно провери своето убеждение, че политиката на Райха изцяло я правят хора, които критично се отнасят към първоначалните идеи на тази политика, Щирлиц разбра, че го е обзела друга ненавист към тази държава — не тази, която беше по-рано, а яростна, понякога сляпа. В дъното на тази сляпа омраза беше любовта му към народа, към немците, сред които преживя тези дълги дванадесет години. „Въведохме купонната система? За това са виновни Кремъл, Чърчил и евреите. Отстъпихме пред Москва? За това е виновна руската зима. Разбиха ни пред Сталинград? За това са виновни изменниците генерали. Разрушени са Есен, Хамбург и Кил? За това е виновен вандалът Рузвелт, който върви по гайдата на американската плутокрация.“ И народът вярваше на тези отговори, които му изготвяха хора, невярващи в нито един от тези отговори. Цинизмът беше издигнат в норма на политическия живот, лъжата стана ежедневен необходим атрибут. Появи се някакво ново, нечувано по-рано понятие, правдолъжа, когато, гледайки се един другиго в очите, хората, знаещи истината, си говореха лъжи, макар в същото време точно да знаеха, че събеседникът приема тази необходима лъжа, сравнявайки я с известната му истина. Щирлиц ненавиждаше тогава безжалостната френска пословица: „Всеки народ си заслужава своето правителство“. Той разсъждаваше: „Това е национализъм наопаки. Това е оправдание за възможното робство и злодейство. С какво е виновен народът, доведен от Версай до глада, нуждата и отчаянието? Гладът ражда своите «трибуни» — Хитлер и цялата останала банда“.

Щирлиц по едно време сам се боеше от тази своя глуха, тежка ненавист към „колегите си“. Сред тях имаше немалко наблюдателни и схватливи хора, които умееха да гледат в очите и да разбират мълчанието.

Той благодареше на бога, че навреме „прикри“ болестта на очите си и затова почти през цялото време ходеше с матови очила, макар че в началото го боляха слепоочията и му се пръскаше главата — зрението му беше чудесно.

„Сталин е прав — мислеше Щирлиц. — Хитлеровци идват и си отиват, а германците остават. Но какво ще стане с тях, когато си отиде Хитлер? Не бива да се надяваме на танковете — на нашите и на американските, които няма да позволят да се възроди нацизмът в Германия. Да чакаме, докато измре поколението на моите «другари» — и по служба, и по възраст? Измирайки, това поколение ще успее да зарази младежта, своите деца, с бацилите на оправданите лъжи и на вгнездилия се в сърцето и главата страх? Да се избие поколението? Кръвта ражда нова кръв. На немците трябва да се дадат гаранции. Те трябва да се научат да се ползват от свободата. А това, изглежда, е най-сложното: да научиш народа, целия народ, да се ползва от най-скъпото, което е дадено на всекиго — свободата, която напълно се гарантира от закона…“

По едно време на Щирлиц му се струваше, че масовото, глухо недоволство на апарата при абсолютната слепота на народа, от една страна, и на фюрера — от друга, ей сега ще се обърне в метеж на членуващите в партията на фюрера, на гестаповската и военната бюрокрация. Но това не стана, защото всяка от тези три групи бюрократи преследваше своите интереси, личните си изгоди и малки цели. Както фюрерът, Химлер, Борман, и те се кълняха в Райха и германската нация, но се интересуваха само от себе си, само за собственото си „аз“; колкото по-далече се откъсваха от интересите и нуждите на обикновените хора, толкова повече тези нужди и интереси ставаха за тях абстрактни понятия. И колкото повече „народът си мълчеше“, толкова по-често Щирлиц чуваше от своите „колеги“: „Всяка нация си заслужава своите управници“. При това се говореше с хумор, спокойно, от време на време издевателски.

„Еднодневки — те живеят своята минута, не ги интересува денят на народа. Не — мислеше Щирлиц — никакъв метеж те не могат да устроят. Не са хора те, а мишки. И ще загиват като мишки — всеки в своята дупка…“

… Мюлер, който седеше в любимото кресло на Щирлиц край камината, попита:

— А къде е разговорът за шофьора?

— Не стигна лентата. Нали не можех да кажа на Борман: „Една минутка, партайгеносе Борман, да обърна ролката!“ Казах му, че успях да установя, че именно вие сте положили максимум усилия за спасяването на шофьора.

— Той какво отговори?

— Каза, че шофьорът навярно е сломен след изтезанията в подземията и той вече не може да му вярва. Този въпрос твърде не го интересуваше. Така че ръцете ви са развързани, обергрупенфюрер. Но за всеки случай подръжте шофьора при вас и нека го хранят както трябва. А после — ще видим.

— Как мислите, няма ли да се интересува повече от него?

— Кой?

— Борман.

— В смисъл? Шофьорът е отработен материал. Аз обаче бих го поддържал за всеки случай. А къде е руската „пианистка“? Тя сега може да ни бъде полезна. Как е тя? Докараха ли я от болницата?

— По какъв начин би могла да ни бъде полезна? Онова, което е необходимо да върши в радиоиграта, тя ще го върши, но…

— Това е вярно — съгласи се Щирлиц. — Безспорно е напълно вярно. Но само си представете, а ако успеем по някакъв начин да я свържем с Волф в Швейцария.

— Утопия.

— Може би. Просто си позволявам да фантазирам.

— Да. И после…

— Какво?

— Нищо — спря се Мюлер — просто анализирах вашето предложение. Преместих я на друго място, нека с нея работи Ролф.

— Престарал ли се е?

— Да… Престарал се е малко…

— И затова са го убили? — тихо попита Щирлиц. Той научи това, когато вървеше по коридорите на Гестапо, отивайки на среща с Борман.

— Това е моя работа, Щирлиц. Хайде да се уговорим: онова, което трябва да знаете, ще го научавате от мене. Не обичам, когато надничат през ключалката.

— От коя страна? — попита Щирлиц твърдо. — Не обичам да ме вземат за глупак в стария полски преферанс. Аз съм играч, а не глупак.

— Винаги ли? — усмихна се Мюлер.

— Почти.

— Добре. Ще уточним и това. А сега хайде да прослушаме още един път оня откъс…

Мюлер натиска бутона „стоп“, с което прекъсна думите на Борман и помоли:

— Превъртете още двадесетина метра.

— Моля. Да сваря ли още кафе?

— Да.

— А коняк?

— Не мога да го понасям, честно казано. Изобщо пия водка. Нали конякът съдържа дъбилни вещества, а това е лошо за кръвоносната система. А водката просто загрява, истинската селска водка.

— Вие искате да запишете текста?

— Не. Ще го запомня. Тук има любопитни поврати…

Щирлиц включи диктофона.

Борман: Дълес знае ли, че Волф представлява Химлер?

Щирлиц: Мисля, че се досеща.

Борман: „Мисля“ в случая не е отговор. Ако аз получа точни доказателства, че той знае, че Волф е представител на Химлер, тогава би могло да се говори сериозно за скорошното разпадане на коалицията. Ако те се съгласят да имат работа с райхсфюрера, тогава ми е необходим запис на техните разговори. Можете ли да получите такава лента?

Щирлиц: Най-напред трябва да се получат от Волф уверения, че той е представител на Химлер.

Борман: Защо мислите, че той не е дал вече такива уверения на Дълес?

Щирлиц: Не зная. Просто аз изказвам едно предположение. Пропагандата на враговете третира райхсфюрера като изчадие адово… Те по-скоро ще се постараят да заобиколят въпроса, кого представлява Волф. Главното, което ще ги интересува, е колко е силен и кого представлява той във военно отношение.

Борман: Необходимо ми е те да научат от самия Волф кого той представлява. Именно от Волф… Или в краен случай от вас.

Щирлиц: В смисъл?

Борман: В смисъл? Смисълът е много голям, Щирлиц… Повярвайте ми, много голям…

Щирлиц: За да проведа операцията, трябва да разбера нейния първоначален замисъл. Това би могло да се избегне, ако работех с цяла група, от която всеки донася на шефа нещо свое и от тази изобилна информация се получава точната картина. Тогава нямаше нужда да зная генералната задача: бих изпълнявал моето поръчение, бих разработвал моя възел. За съжаление, ние сме лишени от тази възможност.

Борман: Как мислите, ще се зарадва ли Сталин, ако му помогнем да узнае, че западните съюзници водят преговори не с кого да е, а точно с вожда на СС Химлер? Не с групата генерали, които искат да капитулират, не с оня измет Рибентроп, който напълно се е разложил и деморализирал, а с човека, който може да направи от Германия стоманена бариера против болшевизма…

Щирлиц: Мисля, че Сталин няма да се зарадва, ако узнае това.

Борман: Сталин няма да повярва, ако това му съобщя аз. Виж, ако му съобщи някой враг на националсоциализма… Например вашият пастор? Или някой друг?

Щирлиц: Кандидатурите вероятно трябва да се съгласуват с Мюлер. Той може да намери подходящ човек и да инсценира бягството му.

Борман: Мюлер постоянно се старае да ми оказва любезности.

Щирлиц: Доколкото ми е известно, неговото положение е извънредно сложно: той не може да залага на банк като мене, защото е твърде видна фигура. И после, той е подчинен непосредствено на Химлер. Вие разбирате тази сложна ситуация и смятам, че ще се съгласите, че никой друг, освен него не може да изпълни тази задача. Още повече, когато почувствува вашата подкрепа…

Борман: Да, да… За това после. Това е подробност. За главното: вашата задача е не да проваляте преговорите, а да помагате. Вашата задача е не да маскирате връзките на берлинските заговорници с Химлер, а да ги разкривате. Да ги разкривате до такава степен, че чрез тях да се компрометира Химлер в очите на фюрера, Дълес в очите на Сталин, Волф в очите на Химлер.

Щирлиц: Ако ми потрябва практическа помощ, с кого мога да поддържам връзка?

Борман: Изпълнявайте всички заповеди на Шеленберг, това е залог за успеха. Не правете нищо през главата на посолството. Това ще ги дразни, съветникът по партия ще знае за вас.

Щирлиц: Разбирам. Но възможно е да ми потрябва помощ против Шеленберг. Тази помощ може да ми окаже само един човек: Мюлер. До каква степен мога да се опирам на него?

Борман: „Аз не вярвам много на прекалено преданите хора… Обичам мълчаливците…“

 

 

В това време иззвъня телефонът. Щирлиц забеляза как Мюлер трепна.

— Извинете, обергрупенфюрер — каза той и вдигна слушалката.

Щирлиц чу в слушалката гласа на Кет.

— Това съм аз — каза тя. — Аз…

— Да! — отговори Щирлиц. — Тръгвам, партайгеносе. Къде да ви чакам?

— Но това съм аз… — повтори Кет.

— Къде да ви намеря? — отново, помагайки й, каза Щирлиц, като посочи на Мюлер слушалката, с една дума: Борман.

— Аз съм в метрото… В полицията…

— Как? Разбирам. Слушам ви. Къде да спра колата.

— Отидох да ви позвъня от метрото…

— Къде е това? — Той изслуша адреса, който Кет му каза, после още веднъж повтори: — Да, партайгеносе! — и остави слушалката.

Нямаше време за размисъл. Ако продължаваха да подслушват неговия телефон, данните Мюлер ще получи едва сутринта. Макар че Мюлер най-вероятно е отменил прослушването. Твърде много беше казал на Щирлиц, за да се страхува от него. Там ще види какво ще предприеме. Главното е да вземе Кет. Той вече знае много, останалото може да се дообмисли. Сега — Кет!

Тя внимателно остави слушалката и взе баретата си, която досега закриваше онова място на масата, където под стъклото бе поставена нейната снимка. Щуцманът, както по-рано, не гледаше към нея. Тя вървеше към вратата ни жива, ни мъртва, опасявайки се всеки миг да извикат зад гърба й. Но хората от Гестапо бяха осведомили полицията, че трябва да заловят млада жена, двадесет и пет годишна и с дете на ръце. А това беше побеляла около четиридесетгодишна жена и не носеше дете, а че в очите си приличат — малко ли такива очи има на този свят?

 

 

— Може би ще ме почакате, обергрупенфюрер?

— А Шолц ще изтича да докладва на Химлер, че съм отсъствувал неизвестно къде повече от три часа. Във връзка с какво е това позвъняване? Вие не ми казахте, че той ще ви звъни…

— Вие чухте, той помоли бързо да отида при него…

— Веднага след разговора с него идвате при мене…

— Смятате ли, че Шолц работи против вас?

— Страхувам се, че е започнал. Той е глупав. Винаги съм държал изпълнителни и глупави секретари. Но излиза, че те са добри в дни на победи, а на прага на краха започват да се мятат, стараят се да се спасят… Глупак, той мисли, че аз искам да загива като герой… А и райхсфюрерът е един… Така конспирира своите преговори за мир, че даже моят Шолц можа да разбере за тях… Вместо Шолц довечера ще дежури някакво фанатично момче, което при това пише стихове…

 

 

След половин час Щирлиц качи Кет в колата. Още половин час той се разкарва из града, като наблюдаваше няма ли опашка зад него и слушаше Кет, която през сълзи му разказа какво й се беше случило днес. Слушайки я, той се стараеше да разгадае дали нейно поразително освобождение е било част от дяволита игра на Мюлер, или е оная случайност, която веки разузнавач знае, че се случва само веднъж в живота.

Като сметна, че достатъчно се е разкарвал из града, той тръгна по околовръстните пътища на Берлин. В колата беше топло, Кет седеше до него, децата спяха на коленете й, а Щирлиц продължаваше да разсъждава: „Ако ме заловят сега, когато Мюлер види данните от разговора ми с жена, а не с Борман, ще проваля всичко и няма да мога вече да проваля играта на Химлер в Берн. И ще бъде обидно, та аз съм вече съвсем близо до целта“. Щирлиц спря до един пътен указател: до Рубинерканал оставаха три километра. Оттук можеше да отиде в Бабелсберг през Потсдам.

„Не — реши Щирлиц. — През деня у дома са били хората на Мюлер, защото бяха разместени чашките. Кой знае, може би за моята «безопасност» те отново ще се върнат там по нареждане на Мюлер, особено след онова позвъняване.“

— Момиче — каза той, като рязко натисна спирачките — мини отзад.

— Какво се е случило?

— Нищо. Всичко е наред. Сега всичко е наред. Сега ние с тебе сме победители. А може би все още не? Придърпай перденцата и спи. Няма да изключвам отоплението. Ще останеш в колата и тук никой няма да те безпокои.

— А къде отиваме?

— Наблизо — отговори Щирлиц. — Не много далеч. Спи спокойно. Трябва да се наспиш сега — утре ще имаме много грижи и вълнения.

— Какви вълнения? — попита Кет, настанявайки се по-удобно на задната седалка.

— Приятни — отговори Щирлиц и помисли: „С нея ще бъде много трудно. Тя е получила нервен шок и не е виновна за това“.

Той спря колата три сгради преди къщата на Валтер Шеленберг.

„Само дано си е у дома — повтаряше като заклинание Щирлиц, — само да не е отишъл при Химлер в Науен или в Хохенлихен при Гебхард, само дано си е у дома.“

Шеленберг си беше вкъщи.

— Бригаденфюрер — каза Щирлиц, без да се съблича. Той седна на края на стола срещу Шеленберг, който беше по топъл халат и чехли, обути на бос крак. Щирлиц забеляза колко е нежна кожата по глезените на Шеленберг. — Мюлер знае нещо за мисията на Волф в Швейцария.

— Вие сте полудели! — каза Шеленберг. — Не може да бъде…

— Мюлер ми предложи да работя за него.

— А защо Мюлер е предложил именно на вас?

— Изглежда, неговите хора са се добрали до пастора: това е нашето спасение и аз трябва да замина за Берн. Ще започна да ръководя пастора, а вие трябва да дезавуирате Волф.

— Незабавно тръгвайте за Берн…

— А документи? Или да се възползвам от „прозореца“?

— Това е глупаво. Ще ви заловят швейцарските контраразузнавачи, те трябва да се подмажат на американците и червените в края на боя… Не, вървете в службата и си изберете сигурни документи. Аз ще телефонирам.

— Не бива. Напишете.

— Имате ли писалка?

— По-добре е с вашата.

Шеленберг разтри лицето си с длан и като избухна в смях, каза:

— Още не съм се разсънил…

4.3.1945 (06 часа и 32 минути)

Щирлиц с пълна скорост препускаше към границата, сложил в джоба си два паспорта: за себе си и за съпругата си фрау Ингрид фон Кирщайн.

Когато граничната бариера на Германия остана зад тях, той се обърна към Кет и каза:

— Това е краят, момиче. Смятай, че всичко е свършило…

Тук, в Швейцария, небето беше ослепително ярко и високо. Само няколко десетки метра назад небето беше също така бездънно и също така прозираше размътеният от утринните лъчи жълт диск на луната, и също така беше прекрасно, защото в тази жълто небесна синева чучулигите замираха неподвижно, но това беше небето на Германия, където всяка минута можеха да се появят белите, ослепително красиви самолети на съюзниците и от тях всяка секунда можеха да се откъснат бомби, и тези бомби, носещи смърт на земята, в първия миг — в слънчевите лъчи — изглеждаха алуминиево бели, и на онези, които се бяха затаили на земята, им се струваше, че те падат точно в очите им и после само изчезват, преди да са изригнали фонтаните черна пролетна крайпътна пръст, тъй като скоростта, дадена им от смъртоносния товар, изриваше земята направо пред очите на човека — все още жив, но вече безпомощен, обречен…

Щирлиц караше колата към Берн. Преминавайки през малък градец, той спря до един светофар: край тях преминаваха деца и дъвчеха бутерброди. Кет заплака.

— Ти какво? — попита Щирлиц.

— Нищо — отговори тя. — Просто видях мира, а той никога няма да го види…

— Затова пък за малкия всичко лошо свърши — повтори Щирлиц. — И за момиченцето също…

Искаше му се да каже нещо нежно и топло на Кет, но не знаеше как да изрази с думи това, което изпълваше душата му. Колко пъти той се опитваше да произнесе такива нежни, топли, трепетни думи, макар и мислено, за Сашенка… Недоизказаните думи, повтаряни многократно наум, или трябва да се превърнат в стихове, или трябва да умрат, превръщайки се във вътрешно постоянно усещано бреме.

— Трябва да се мисли само за бъдещето — каза Щирлиц и веднага разбра колко неуместна и ненужна фраза изрече.

— Без минало няма бъдеще! — отговори Кет и изтри сълзите си. — Извинявай… Зная колко тежко е да се утешава плачеща жена…

— Нищо… поплачи си… Важно е, че за нас всичко е приключило, остана в миналото…