Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Семнадцать мгновений весны, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: 17 мига от пролетта

Преводач: Стефан Чотоклиев

Година на превод: 1971

Език, от който е преведено: руски

Издание: Трето

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: ДП „Д. Благоев“

Излязла от печат: м. януари 1984 г.

Редактор: Доля Петринска

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Борис Въжаров

Художник: Александър Хачатурян

Коректор: Мая Христова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4540

История

  1. — Добавяне

Информация за размишление

(Чърчил)

Когато през последните месеци на войната Хитлер повтаряше като заклинание, че въпросът за разгрома на англо-съветско-американския съюз е въпрос на седмици, когато уверяваше всички, че Западът ще се обърне за помощ към немците след решителното поражение, на мнозина това изглеждаше като проява на характера на фюрера — да вярва докрай в онова, което сам си е въобразил. В този случай обаче Хитлер се опираше на факти: разузнаването на Борман още през средата на 1944 година получи от Лондон извънредно секретен документ. В този документ по-специално будеха интерес следните думи, чийто автор бе Уинстън Чърчил: „Би станала страшна катастрофа, ако руското варварство унищожи културата и независимостта на древните европейски държави“. Той беше написал това в своя таен меморандум през октомври 1942 година, когато русите бяха не в Полша, а при Сталинград, не в Румъния, а край Смоленск, не в Югославия, а при Харков.

Хитлер вероятно не би издал заповед за наказание със смърт на всеки опит за преговори, ако знаеше за яростната борба на мнения, която се водеше през 1943–1944 година между англичаните и американците по повод насоката на главния удар на съюзническите армии. Чърчил настояваше да се стоварят войските на Балканите. Той мотивираше тази необходимост по следния начин: „Въпросът стои така: готови ли сме да се примирим с болшевизирането на Балканите и може би на Италия? Трябва да си дадем точна сметка за всички предимства, които ще получат западните демокрации, ако техните армии окупират Будапеща и Виена и освободят Прага и Варшава…“

Трезво мислещите американци разбираха, че опитите на Чърчил да премести основния удар срещу Хитлер от Франция на Балканите са твърде егоистични. Те си даваха сметка, че ако надделее гледището на Чърчил, Великобритания ще стане хегемон над Средиземно море: следователно именно Великобритания ще се окаже господар на Африка, Арабския Изток, Италия, Югославия и Гърция. По такъв начин балансът на силите щеше да бъде не в полза на Съединените щати — и десантът беше определен за Франция.

Внимателен и смел политик, Чърчил би могъл — при определени критични обстоятелства — да влезе във връзка с онези, които се намираха в опозиция на фюрера, за създаването на единен фронт, способен да се противопостави на един внезапен скок на русите към бреговете на Атлантика, от което Чърчил се страхуваше най-много. Такива сили обаче след ликвидирането на заговорниците през лятото на 1944 година не останаха в Германия. Но, смяташе Чърчил, всеки предпазлив „роман“ с онези от ръководството на Райха, които биха се опитали да осъществят капитулацията на войските на вермахта на Западния фронт, макар и слабо вероятен — поради твърдата позиция на Рузвелт и проруските настроения в целия свят — му даваше възможност да води по-твърда политика по отношение на Сталин, особено по полския и гръцкия въпрос.

И когато военното разузнаване доложи на Чърчил, че немците търсят контакт със съюзниците, той отговори:

— Британия може да бъде обвинена в мудност, в дързост, в хумористична аналитичност… Никой обаче не може да обвини Британия в коварство и аз моля бога никога да не могат да я обвиняват в това. Но — допълни той и очите му останаха стоманени, само някъде дълбоко в тях подскачаха искрици смях — аз винаги съм искал да се прокарва точна граница между дипломатическата игра, насочена към укрепването на общността на нациите, и прякото, неразумно коварство. Само азиатците могат да считат тънката и сложна дипломатическа игра за коварство.

— Но в случай на целесъобразност играта може да се окаже не просто игра, а по-сериозна акция? — попита помощник-шефа на разузнаването.

— Според вас играта несериозно нещо ли е? Играта е най-сериозното нещо на света. Играта и живописта. Всичко останало е дребно и суетно — отговори Чърчил. Настроението му беше благодушно и весело. — Политиката в онзи вид, в какъвто сме свикнали да я възприемаме, умря. На смяна на локалната политика и елегантните операции в един или друг район на света дойде глобалната политика. Това вече не е своеволие на личността, не е егоистичен стремеж на една или друга група хора, това е наука, точна като математиката и опасна като експерименталната радиация в медицината. Глобалната политика ще донесе неизброими трагедии на малките страни. Това е политика на прекършените интелекти и похабените таланти. На глобалната политика ще бъдат подчинени живописци и астрономи, портиери и математици, крале и гении. Свързването в даден период на краля и гения съвсем не се обръща против краля: противопоставянето, което има в този период, е случайно, а не целенасочено. Глобалната политика ще допуска такива неочаквани съюзи, такива парадоксални поврати в стратегията, че моето послание до Сталин от 22 юни 1941 година ще изглежда връх в логиката и последователността. Впрочем моето послание беше логично, въпросът за последователността е вторичен. Главното са интересите на общността на нациите, всичко останало ще бъде простено от историята…

18.2.1945 (12 часа и 09 минути)

— Здравейте, фрау Кин — каза човекът, наведен към леглото й.

— Здравейте — отговори Кет тихо.

Все още й беше трудно да говори, главата й постоянно бучеше, повдигаше й се от всяко движение. Успокояваше се само след кърмене. Момченцето заспиваше и тя се унасяше заедно с него. А когато отвореше очи, всичко отново започваше да й се върти в главата, да мени цветовете си. Всеки път, щом видеше своето момченце, тя изпитваше непознато досега чувство. Това чувство беше странно и тя не можеше да си обясни какво е то точно. В нея всичко се беше смесило — и страх, и някакво усещане като при полет, и някаква самохвална неосъзната гордост, и голямо, недостъпно дотогава спокойствие.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса, фрау Кин — продължи човекът — чувате ли ме?

— Да.

— Няма да ви безпокоя дълго…

— Откъде сте?

— Аз съм от застрахователното дружество…

— Моят съпруг… Не е ли вече жив?

— Бих ви помолил да си спомните къде се намираше той, когато падна бомбата?

— Той беше в банята.

— Имахте ли още брикети? Те са толкова дефицитни… Ние в дружеството така мръзнем…

— Той купи… малко… съвсем случайно…

— Уморихте ли се?

— Него… няма ли го?

— Нося ви печална новина, фрау Кин. Той вече не е между живите. Ние помагаме на всички, които са пострадали по време на тези варварски бомбардировки. Каква помощ бихте искали да получите, докато се намирате в болницата? Храната ви вероятно е осигурена, дрехи ще ви приготвим за излизането и за вас, и за детето… Колко очарователно бебе… Момиче ли е?

— Момче.

— Ревливо ли е?

— Не… Дори не съм чула гласа му.

Тя изведнъж започна да се безпокои, че нито веднъж не е чула гласа на сина си.

— Често ли трябва да реват? — попита тя. — Не знаете ли?

— Моите крещяха ужасно — отговори мъжът — просто ми се пукаха тъпанчетата от техните ревове. Но моите се раждаха слабички, а вашият е юначага. А всички юначаги са мълчаливци… Фрау Кин, извинете, ако още не сте изморена, бих искал да ви попитам на каква сума беше застраховано вашето имущество?

— Не зная. Мъжът ми се занимаваше с това…

— И в кой клон сте застрахована, изглежда, също не си опомняте?

— Струва ми се, че на ъгъла на „Кудам“ и „Кантщрасе“.

— Аха, там е двадесет и седми клон. Вече е значително по-лесно да направим справка…

Човекът записа всичко това в своя измачкан бележник и като се изкашля, отново се надвеси над лицето на Кет и съвсем тихо каза:

— Не бива да плаче и да се вълнува една млада майка… Повярвайте на бащата на три деца… Всичко това незабавно ще се отрази на коремчето на малкия и вие ще чуете неговия бас… Нямате право да мислите само за себе си, за вас това време веднъж завинаги е минало. Сега преди всичко трябва да мислите за вашето дете…

— Няма — прошепна Кет и докосна с ледените си пръсти неговата топла влажна ръка — благодаря ви…

— Къде са вашите роднини? Нашата компания може да им помогне да дойдат при вас. Ние заплащаме пътя и предоставяме квартира… Разбира се, вие знаете, че част от хотелите са разрушени, а други са предоставени на разположение на военните. Но ние имаме частни квартири. Вашите роднини няма да ни се разсърдят. Къде да се обадим?

— Моите роднини останаха в Кьонигсберг — отговори Кет. — Не зная какво е станало с тях.

— А роднините на съпруга ви? На кого да съобщим за нещастието?

— Неговите роднини живеят в Швеция. Но неудобно е да се пише до тях: чичото на мъжа ми е голям приятел на Германия и ни помолиха да не му пишем… Ние му изпращахме писма при удобен случай по някого или чрез посолството.

— Не си ли спомняте адреса?

В това време момченцето заплака.

— Извинете — каза Кет — ще го накърмя, а после ще ви кажа адреса.

— Няма да ви преча — каза човекът и излезе от стаята.

Кет погледна след него и бавно преглътна. Главата я болеше както по-рано с онази тъпа болка, но не й се повдигаше. Тя не успя да обмисли както трябва въпросите, които току-що й задаваха, защото детето започна да суче и всичко тревожно и чуждо изчезна. Остана само момченцето, което жадно сучеше гръдта и бързо махаше с ръчички: тя го разпови и го загледа колко е голямо, червено, цялото като че превързано с лентички.

После изведнъж си спомни, че само преди два дена лежеше в голяма стая, където имаше много жени, на всички донасяха децата по едно и също време и в стаята се разнасяше писък, който тя възприемаше като да е някъде много отдалеч.

„Защо съм сама тук? — изведнъж си помисли Кет. Къде съм?“

Човекът дойде след половин час. Той дълго се любува на спящото момченце, а после извади от една папка снимки, нареди ги на коленете си и запита:

— Докато запиша адреса на вашия чичо, вижте, ако обичате, няма ли тук ваши неща. След бомбардировката част от вещите на вашата къща са били намерени: във вашето тежко положение дори един куфар е известна помощ, нали така? Нещо може да бъде продадено и ще купите най-необходимото за детето… Ние, разбира се, ще се постараем да приготвим всичко до вашето излизане, но все пак…

— Франц Паакенен, „Густав Георгплац“ 25, Стокхолм.

— Благодаря. Не се ли уморихте?

— Уморих се малко — отговори Кет, защото между акуратно наредените куфари и сандъци около развалините на тяхната къща се мъдреше и един голям куфар, който не можеше да се сбърка с другите. В този куфар Ервин съхраняваше радиостанцията…

— Погледнете внимателно и аз ще си отида — каза човекът, подавайки й снимката.

— Струва ми се, че не — отговори Кет — тук няма наши куфари…

— Е, благодаря, тогава ще считаме въпроса за приключен — каза човекът и внимателно скри снимките в чантата, стана и се поклони. — След ден-два ще намина при вас, за да ви съобщя резултата от постъпките, които ще направя… Комисионата, която вземам — какво да се прави, такова е времето! — е съвсем незначителна и няма да ви ощетя…

— Ще ви бъда безкрайно признателна — каза Кет.

 

 

Следователят от районното управление на Гестапо веднага изпрати за експертиза отпечатъците от пръстите на Кет върху снимката, на която бяха куфарите и която беше предварително обработена в лабораторията със специална покривна смес. Отпечатъците върху радиопредавателя, монтиран в куфара, бяха вече готови. Върху куфара с радиопредавателя имаше отпечатъци от пръсти, принадлежащи на три различни лица. Втората справка, която той направи в шесто управление на имперската сигурност, беше за живота и дейността на шведския поданик Франц Паакенен.

18.2.1945 (12 часа и 17 минути)

Айсман дълго се разхожда из кабинета си. Ходеше бързо, сложил ръце на кръста си, и през цялото време чувствуваше, че му липсва нещо много привично и съществено. То му пречеше да се съсредоточи: отвличаше се от главното, не можеше да анализира докрай онова, което го измъчваше — защо Щирлиц е попаднал в тази „каша“?

Накрая, когато сирените напрегнато и тревожно завиха въздушна тревога, Айсман разбра: липсваха му бомбардировките. Войната стана ежедневие, тишината изглеждаше опасна и криеше повече затаен страх, отколкото бомбардировките.

„Слава богу — помисли Айсман, когато сирената замлъкна и настъпи тишина. — Сега мога да седна и да работя. Всички ще си отидат и аз ще мога да седна и да мисля, никой няма да влиза при мен с глупави въпроси и диви предположения…“

Айсман седна и започна да прелиства досието на протестантския свещеник Фриц Шлаг, арестуван през лятото на 1944 година по подозрение в антидържавна дейност. Заповедта за арестуването му беше предшествувана от два доноса: на Барбара Крайн и Роберт Ниче. И двамата бяха негови енориаши и в доносите им се казваше, че в проповедите си пастор Шлаг призовава към мир и братство с всички народи, осъжда варварството на войната и неразумността на кръвопролитието. По-задълбочената проверка установи, че пасторът няколко пъти се е срещал с бившия канцлер Брюнинг, който сега живее в емиграция, в Швейцария. Между тях още през 20-те години са се създали добри отношения, обаче в досието нямаше никакви данни за връзки на пастора с Брюнинг, въпреки най-старателната проверка и в Германия, и в Швейцария…

Айсман недоумяваше защо пастор Шлаг е попаднал в разузнаването. А не е бил изпратен в Гестапо? Защо се интересуват от него хората на Шеленберг? На тези въпроси той намери отговор за себе си в кратката справка, прибавена към досието: пасторът два пъти през 1933 година е ходил във Великобритания и Швейцария за участие в конгресите на пацифистите.

„Те са се интересували от неговите връзки — разбра Айсман — за тях е представлявало интерес с кого се е срещал той там. Затова са го прибрали хората от разузнаването и ето как е попаднал при Щирлиц. Но какво засяга това Щирлиц? Заповядали са му и той изпълнил заповедта…“

Айсман прелисти досието: разпитите бяха кратки и лаконични. Той искаше да направи някакви бележки, за да бъде заключението му мотивирано и документирано, но практически нямаше какво да извлече. Разпитът беше проведен по начин, който не подхождаше на обичайния маниер на Щирлиц, никакво остроумие, пълен формализъм и праволинейност.

Айсман позвъни в специалната картотека има ли технически запис на разпита на пастор Шлаг, проведен от щандартенфюрера Щирлиц на 29 септември 1944 година:

 

 

— Искам да ви предупредя, че сте арестуван, а за този, който е попаднал в ръцете на правосъдието на националсоциализма, призвано да наказва виновните и да защищава народа от нечестивците, въпросът за излизането му оттук и завръщането му към нормален живот и дейност е практически невъзможен. Невъзможен е също нормалният живот на вашите близки. Правя уговорка: всичко това е възможно при условие, първо, ако признаете вината си и разобличите останалите църковни дейци, които са нелоялни към нашата държава, и, второ, ако за в бъдеще ни сътрудничите. Приемате ли предложенията ми?

— Трябва да помисля.

— Колко време ви е необходимо за размисъл?

— Колкото време е нужно на човека, за да се подготви за смъртта. Вашето предложение е неприемливо за мен.

— Аз ви предлагам да помислите още веднъж върху моето предложение. Вие твърдите, че и в единия, и в другия случай сте загубен, но нима не сте патриот на Германия?

— Патриот съм. Но какво трябва да се разбира под „патриот на Германия“?

— Верността към нашата идеология.

— Идеологията още не означава страната.

— Във всеки случай нашата страна изповядва идеологията на фюрера. Нима не е ваш дълг, дълг на духовен пастир, да бъдете с народа, който вярва в нашата идеология?

— Ако водех с вас спор при равни условия, знам какво да ви отговоря.

— Аз ви предлагам такъв спор.

— Да бъдеш с народа е едно, а да чувствуваш, че постъпваш справедливо и в съгласие с вярата си, е съвсем друго. Тези две неща може да съвпадат, но могат и да не съвпадат. В случая вие ми предлагате изход, който не съответствува на моите убеждения. Каните се да ме притиснете със сила, за да подпиша някакъв документ. Изразявате вашето предложение в такава форма, като че ли виждате у мене личност. Защо говорите с мене като с личност, когато ми предлагате да стана маша във вашите ръце? По-добре направо си кажете: или ще ви убием, или подпишете това документче. А накъде върви германският народ, на какъв език говори, за мене вече не е важно, нали по същество аз съм вече мъртвец.

— Това е неправилно. Не е правилно по следните причини: аз не ви предлагам да подписвате документчета. Да допуснем, че оттегля първото си предложение за вашето открито изказване в пресата и по радиото против своите съмишленици по религия, които са в опозиция на нашия режим. Бих ви помолил отначало да не се опълчвате против моята истина — националсоциализма, а после, ако вие сам се убедите в нейната правота, тогава помагайте ни дотолкова, доколкото повярвате в нашата истина.

— Ако въпросът стои така, то опитайте се да ме убедите, че националсоциализмът дава на човека много повече, отколкото който и да било друг режим.

— Готов съм. Но нали националсоциализмът е нашата страна, нашата държава, направлявана от великите идеи на фюрера, а в същото време за алтернатива на тази страна вие, хората на религията, нищо не предлагате. Предлагате само морално усъвършенствуване.

— Точно така.

— Но нали човек не може да живее само заради моралното си съвършенство, макар да не живее само за единия хляб. Ние искаме благоденствие за нашия народ. Но нека да смятаме това за първа крачка по пътя, който ще доведе до по-нататъшното морално усъвършенствуване на нашата нация.

— Добре. В такъв случай ще ви попитам: концлагерите и разпитите, подобни на този, който водите с мене, духовното лице, неизбежно следствие ли са на вашата държавна идеология?

— Разбира се, защото ние ви предпазваме по такъв начин от гнева на нашата нация, която, като разбере, че сте противник на фюрера, на нашата идеология, ще ви унищожи физически.

— Но къде е началото и къде следствието? Откъде се появи този гняв у нацията и характерна черта ли е той за режима, който вие проповядвате? Ако е така, то откога гневът стана самостоятелен положителен фактор? Това не е гняв, а реакция на злото. Ако вашият гняв лежи в основата, ако имате причини за този гняв, а всичко останало е негово следствие — с две думи: ако самото зло е причина, защо тогава искате да ме убедите, че злото е благо?

— Не „злото“ — това вие го казахте, а аз казах „ненавистта на нацията“. Ненавистта на народа, който за първи път след толкова години след унизителния Версайски договор, след насилията на еврейските банкери и амбулантни търговци получи правото на спокоен живот. Народът се гневи, когато някой, макар да е и духовно лице, се опитва да омаловажи великите завоевания, които донесе нашата партия, ръководена от великия фюрер.

— Много добре… Спокойно да се живее и да се воюва — това едно и също ли е?

— Ние воюваме само за да си осигурим жизнено пространство.

— А да се държи четвърт от населението в концлагери — това благо ли е или е самият този хармоничен живот, за който вие ме съветвате да отдам моя живот?

— Вие грешите. Нашите концлагери, между впрочем, не са оръдие за унищожение, нито пък там се намира затворено четвърт от населението. Изглежда вие черпите сведения от вражески източници! И после, на вратите на всеки наш концлагер пише: „Работата прави човека свободен!“ В концлагерите ние възпитаваме заблудените, но, естествено, тези, които не са заблудени, а са наши врагове, трябва да бъдат ликвидирани.

— Значи, вие решавате кой е виновен пред вас и кой не е?

— Разбира се.

Значи вие предварително знаете какво иска даден човек, къде той греши и къде не?

— Ние знаем какво иска народът.

— Народът! От какво се състои този народ?

— От хората.

— Как тогава знаете какво иска народът, без да се интересувате какво желае отделният човек? Или навярно, като знаете предварително какво той иска, като му диктувате или предписвате? Това е вече химера.

— Не сте прав. Хората искат добра храна…

— И заради нея и войната?

— Почакайте. Добра храна, хубаво жилище, лека кола, радост в семейството и война за това свое щастие! Да, война!

— И този народ още иска мислещите другояче да бъдат хвърлени в концлагери? Ако едното неизбежно влече след себе си другото, значи има нещо нередно във вашето щастие. Тъй като това щастие, до което се добирате чрез подобни методи, според мене, не може да бъде чисто. Може би гледам на нещата различно от вас, но, според вас, излиза, че целта оправдава средствата. Това проповядваха и йезуитите.

— Вие като пастир, изглежда, не подлагате на ревизия цялото развитие на християнството? Или все пак си позволявате да излагате на остракизъм отделни периоди от развитието на християнското учение? По-конкретно — инквизицията?

— Зная какво да ви отговоря. Разбира се, инквизицията съществува в историята на християнството. Впрочем, според мене, падението на испанците като нация беше свързано точно с това, че подмениха целта със средствата. Инквизицията, която първоначално е била учредена като средство за очистване на вярата, постепенно се е превърнала в самоцел. Тоест самото причестяване, жестокостта, преследването на мислещите другояче, които са били замислени като средства за причестяване чрез вярата, постепенно са си поставяли злото като самоцел.

— Ясно. А кажете често ли в историята на християнството мислещите другояче са били унищожавани от църквата, за да живее по-добре останалото паство?

— Разбрах ви. Били са унищожавани обикновено еретиците. А всички ереси в историята на християнството са бунт и са се основавали върху някакъв материален интерес. Всички ереси в християнството са проповядвали неравенство, докато Христос е проповядвал идеята за равенство. Повечето от ересите в историята на християнството са се базирали върху това, че богатият не е равен с бедния, че бедния трябва или да унищожи богатия, или да стане богат и да заеме неговото място, а, според Христос, по принцип разлика между този или онзи човек няма и богатството е също така преходно, както и бедността. Докато Христос се е опитвал да умиротвори хората, всички ереси са призовавали към кръв. Впрочем идеята за злото по правило принадлежи на еретическите учения и църквата се е противопоставяла насилствено срещу тях, за да не се вмъкне насилието в нравствения кодекс на християнството.

— Правилно. Но като се е обявила против ересите, които са проповядвали насилие, църквата е допускала това насилие?

— Допускала го е, но не го е превръщала в цел и не го е оправдавала по принцип.

— Насилие срещу ересите е имало в течение, според мене, на осем-девет века, нали така? Значи осемстотин-деветстотин години са насилствали, за да изкоренят насилието. Ние дойдохме на власт през 1933 година. Какво искате от нас? За единадесет години ние ликвидирахме безработицата, за единадесет години нахранихме всички германци, е, да — като насилихме мислещите другояче. А вие ни пречите с вашите проповеди! Но ако сте толкова убеден противник на нашия режим, не би ли било по-целесъобразно за вас да се опирате на материалното, а не на духовното? По-конкретно: да се опитате да организирате някаква антидържавна група измежду своите енориаши и да работите срещу нас? Чрез позиви, саботажи, диверсии, въоръжени акции върху определени представители на властта?

— Не. Никога не бих тръгнал по този път по простата причина… Не че се страхувам да се не случи нещо с мене… Просто този път ми се струва по принцип неправилен, защото ако започна да прилагам вашите методи против вас, неволно ще заприличам на вас самите.

— Значи ако при вас дойде някой младеж от вашето паство и каже: „Пресвети отче, аз не съм съгласен с режима и искам да се боря против него“…

— Няма да му преча.

— Ами ако каже: „Искам да убия гаулайтера“. А гаулайтерът има три деца, момиченца — на две, на пет и на девет години. И жена му е с парализирани крака. Как тогава ще постъпите?

— Не зная.

— И ако аз ви запитам за този човек, нищо ли няма да ми кажете? Няма ли да спасите живота на трите малки момиченца и на болната жена? Или ще ми помогнете?

— Не, нищо няма да ви кажа, защото като спасявам живота на едни, неизбежно ще погубя живота на други. Като се води такава нечовешка борба, всяка активна намеса може да доведе само до нови кръвопролития. Единственият път на поведение на духовното лице в случая е да се отстрани от жестокостта, да не застава на страната на палача. За съжаление този път е пасивен, но всяка активност при дадените обстоятелства води до повече кръв.

— Убеден съм, че ако приложим към вас третата степен на разпит — това ще бъде мъчително и болезнено — все пак вие ще кажете името на този човек.

— Искате да кажете, че ако ме превърнете в животно, обезумяло от болка, ще направя всичко, което искате? Възможно е и да го сторя. Но това няма да бъда вече аз. А в такъв случай защо ви трябва да водите с мене този разговор? Приложете към мене всичко, което сте способни, и ме използвайте като животно или машина…

— Кажете, ако към вас се обърнат хора — зли врагове, безумци — с молба да отидете зад граница, например във Великобритания, Русия, Швеция или в Швейцария, и да станете посредник, да предадете някакво писмо или нещо подобно, бихте ли изпълнили тази молба?

— Да бъда посредник — това е моето естествено състояние.

— Защо?

— Защото посредничеството между хората и богът е мой дълг. А отношението на човека към бога е необходимо само затова, да се чувствува човекът човек в пълния смисъл на тази дума. Ето защо не отделям отношението на човека към бога от отношението на хората един към друг. По принцип това е едно и също отношение — отношение на единство. Затова всяко посредничество между хората за мен е естествено. Единственото условие, което за себе си поставям, е това посредничество да води към добро и да се осъществява с добри средства.

— Дори ако посредничеството е насочено против нашата държава?

— Принуждавате ме да правя общи оценки. Вие прекрасно разбирате, че ако държавата се крепи върху насилието, аз като духовно лице не мога да я одобря. Разбира се, бих искал хората да живеят по-иначе, отколкото сега, но какво мога да направя аз за това? По принцип бих искал и тези хора, които сега представляват националсоциалистическата ни държава, да останат живи и всички да представляваме някакво друго единство… Не искам да убиват никого.

— Според мене предателството е страшно, но още по-страшни са равнодушието и пасивното наблюдаване как се извършват и предателствата, и убийствата.

— В такъв случай е възможно само едно участие — за прекратяване на убийството.

— Това не зависи от вас.

— Не зависи. А какво наричате вие предателство?

— Предателство — това е пасивността…

— Не, пасивността още не значи предателство.

— Тя е по-страшна от предателството…

 

 

Айсман почувствува как зданието започна да се тресе. „Изглежда бомбардират някъде съвсем наблизо — помисли той. — Или хвърлят много големи бомби… Странен разговор…“

Позвъни на дежурния. Той влезе синьо-жълт, потен. Айсман запита:

— Това официален запис ли е или контролен?

Дежурният отговори тихо:

— Минутка, трябва да уточня.

— Наблизо ли бомбардират?

— При нас се изпочупиха стъклата…

— Защо не отидете в скривалището?

— Не може — отговори дежурният. — Забранено ни е с инструкция.

Айсман искаше да продължи прослушването, но върналият се дежурен му съобщи, че Щирлиц не е правил запис. Този е направен по заповед на контраразузнаването за контролна проверка на сътрудниците от централния апарат…

 

 

Шеленберг каза:

— Бомбите са не по-малко от тон.

— Изглежда — съгласи се Щирлиц.

Сега и той изпитваше остро желание да излезе от кабинета и незабавно да изгори листа, който лежеше в папката му — рапорта до Химлер за преговорите на „изменниците от СД“ със Запада. „Тази хитрост на Шеленберг — мислеше Щирлиц — не е така елементарна, както изглежда. Пасторът вероятно го е интересувал още от самото начало. Като фигура за прикритие в бъдеще. Интересно, че пасторът му притрябва точно сега. Без знанието на Химлер той не би се решил на това!“ Но Щирлиц разбираше, че не бива да бърза, а шегувайки се, да уговори с Шеленберг всички подробности по предстоящата операция.

— Според мене заминават си — каза Шеленберг, като се вслушваше. — Или не?

— Отиват си, за да вземат нови бомби…

— Не, тези сега ще се развличат в базите… Имат достатъчно самолети, за да ни бомбардират непрекъснато… Значи вие смятате, че пасторът, ако вземем сестра му с децата й за заложници, непременно ще се върне?

— Непременно…

— И след завръщането си дори при разпит от страна на Мюлер ще мълчи и няма да каже, че точно вие сте го помолили да отиде там за установяване на връзки?

— Не съм сигурен. Зависи кой ще го разпитва…

— По-добре е да останат у вас магнетофонните записи на разговорите ви с него, а той… така да се каже, може да стане жертва на бомбардировките.

— Ще си помисля.

— Дълго ли искате да мислите?

— Ще моля да ми се разреши да огледам тази идея от всички страни, както трябва…

— Колко време смятате да „оглеждате“ идеята?

— Ще се постарая привечер да предложа нещо…

— Добре — каза Шеленберг. — Все пак отлетяха… Искате ли кафе?

— Много ми се иска, но само след като си свърша работата.

— Добре. Доволен съм, че разбрахте всичко точно както трябва, Щирлиц. Това ще бъде добър урок за Мюлер. Той започна да се държи нахално. Дори и с райхсфюрера. Ние ще му свършим работата и ще му изтрием носа… Това много ще помогне на райхсфюрера.

— Райхсфюрерът не знае ли за това?

— Не… Ще приемем, че — не. Ясно ли е? А въобще на мен ми е много приятно да работя с вас…

— На мене също.

Шеленберг изпрати щандартенфюрера до вратата и като му стисна ръката, каза:

— Ако всичко мине добре, ще можете да отидете за пет дена в планината, сега там е прекрасно за пързаляне — синкав сняг, кафяв тен… Боже мой, каква прелест, а? Колко много неща забравихме ние с вас през войната…

— Преди всичко забравихме за самите себе си — отговори Щирлиц. — Както след хубаво пийване на Великден бихме забравили палтото си на закачалката…

— Да, да — въздъхна Шеленберг — като палтото на закачалката… Отдавна ли престанахте да пишете стихове?

— Въобще не съм започвал…

Шеленберг му се закани с пръст:

— Малката лъжа ражда голямото недоверие, Щирлиц…

— Мога да ви се закълна — усмихна се Щирлиц — писал съм всичко, освен стихове — имам идиосинкразия към римите.

18.2.1945 (13 часа и 53 минути)

След като унищожи писмото си до Химлер и докладва на адютанта на райхсфюрера, че всички въпроси са решени при Шеленберг, Щирлиц излезе от сградата на „Принц Албрехтщрасе“ и бавно тръгна към Шпрее. Тротоарът беше изметен, макар че през нощта беше затрупан с отломъци от тухли: сега бомбардираха всяка нощ по два, дори и по три пъти.

„Бях на ръба на провала — мислеше Щирлиц. — Когато Шеленберг ме натовари да се заема с пастор Шлаг, той явно се е интересувал от бившия канцлер Брюнинг, който сега живее в Швейцария в емиграция. Вълнували са го връзките, които пасторът е могъл да има; затова Шеленберг така лесно се съгласи да освободи стареца, когато му казах, че ще започне да ни сътрудничи. Той е гледал по-далеч от мене. Разчитал е, че пасторът ще стане подставена фигура в тяхната твърде сериозна игра. Това е смешно: как пасторът може да се вмъкне в операцията на Волф? Каква ли е тази операция? Защо Шеленберг, когато говореше за отиването на Волф в Швейцария, пусна радиото? Ако се страхува да произнесе това високо, значи, че обергрупенфюрерът Карл Волф е облечен с особени пълномощия: неговият ранг в СС е равен с ранга на Рибентроп или на Фьогелайн. Шеленберг не можеше да не ми каже за Волф — иначе аз щях да му задам въпроса, как мога да подготвя операцията, като ме държи в неведение? Нима Западът иска да седне на една маса с Химлер? Изобщо Химлер все още е голяма сила и те разбират това. Немислимо е те да седнат на една маса!… Добре… Пасторът ще бъде прикритие, опитно зайче: те така са замислили всичко. Но, изглежда, не са взели предвид, че Шлаг има там големи връзки. Значи аз трябва така да насоча стареца, че той да използва своето влияние против тези, които посредством мене ще го изпратят там. Аз замислях да го използвам като резервен канал за връзка, но на него вероятно му предстои да играе много по-отговорна роля. Ако го снабдя с моя легенда, а не с тази на Шеленберг, при него ще дойдат и от Ватикана, и представители на англо-американците. Ясно. Трябва да му измисля такава легенда, която да предизвика много по-сериозен интерес към него, отколкото към всички други германци, пристигнали или готвещи се да пристигнат там. Ще видим кой кого ще надхитри. Във всеки случай сега за мене е важна най-напред легендата, която трябва да създам за него, и, второ, имената на онези, които той представлява тук като опозиция срещу Хитлер и Химлер.“

Слязъл във „Вайнщюбе“, Щирлиц дълго седя на чашка коняк. Тук беше тихо и никой не му пречеше да размишлява:

„Един Шлаг — това е и много, и малко. Нужна ми е осигуровка. Кой? — мислеше Щирлиц. — Но кой?“

Той запуши, остави цигарата в пепелника и стисна с пръсти чашата с горещ грог. „Откъде те имат толкова спирт? Единственото, което се продава без купони, е вино и коняк. Впрочем, от немците може да се очаква всичко, само едно не ги заплашва — не умеят да се пропиват. Да, на мен ми е нужен човек, който ненавижда тази банда. И който да не е просто свръзка. Нужна ми е личност…“

Такъв човек Щирлиц имаше. Главният лекар на военната болница „Кох“ Плайшнер помагаше на Щирлиц от тридесет и девета година. Антифашист, ненавиждащ хитлеристите, той беше поразително смел и хладнокръвен. Щирлиц и досега не можеше да разбере откъде у този блестящ лекар, учен, интелектуалец се е взела толкова яростна, мълчалива омраза към нацисткия режим. Когато говореше за фюрера, лицето му придобиваше вид на маска. Хуго Плайшнер на няколко пъти проведе заедно с Щирлиц великолепни операции: те спасиха от провал група съветски разузнавачи през четиридесет и първа година, доставиха особено секретни материали за подготвящото се настъпление на вермахта в Крим, и Плайшнер ги препрати в Москва, получавайки разрешение от Гестапо да замине за Швеция да изнесе лекции в университета.

Той умря внезапно преди половин година от сърдечен удар. Неговият по-възрастен брат, професор Плайшнер, в миналото проректор на Килския университет, след едно превантивно прибиране в концлагера Дахау се върна вкъщи тих, мълчалив, със застинала на устата послушна усмивка. Жена му го напусна наскоро след ареста — роднините й настояха за това: по-малкият й брат беше назначен за съветник по икономическите въпроси в посолството на Райха в Испания. Младия мъж го смятаха за перспективен, отнасяха се благосклонно към него и в Министерството на външните работи, и в апарата на НСДАП, и затова семейният съвет постави пред фрау Плайшнер дилемата: или да се разграничи от врага на държавата, нейния съпруг, или ако й са по-скъпи егоистичните й интереси, тя ще бъде предложена на семейния съд и всички роднини публично, чрез пресата, ще обявят за пълното скъсване с нея.

Фрау Плайшнер беше десет години по-млада от професора — беше на четиридесет и две. Тя обичаше мъжа си — те заедно пътешествуваха в Африка и Азия, там професорът се занимаваше с разкопки, заминавайки през лятото в експедиции с археолози от берлинския музей „Пергамон“. В началото тя отказа да се „разграничава“ от мъжа си и много от нейния семеен клан — това бяха хора, свързани през последните сто години с търговията на текстил — поискаха открито да скъсат с нея. Обаче Франц фон Енс, малкият брат на фрау Плайшнер, разубеди роднините да направят този публичен скандал. „Все едно — обясни той — от това ще се възползват нашите врагове. Завистта е безмерна и ми липсва само този скандал да се разчуе. Не, най-добре е всичко да се направи тихо и акуратно.“

Той доведе при фрау Плайшнер своя приятел от яхтклуба. Тридесетгодишният красавец се казваше Гетц. С него се шегуваха: „Гетц не е Берлихинген“. Той беше толкова красив, колкото и глупав. Франц знаеше, че го издържат застаряващи жени. Тримата поседяха в едно малко ресторантче и наблюдавайки как се държи Гетц, Франс фон Енс се успокои. Че е глупак, глупак си е, но умело си плетеше кошницата, по установените щампи, и щом веднъж са създадени тези щампи, трябва да се довеждат до съвършенство. Гетц беше мълчалив, навъсен, огромен. Два пъти разказа смешни анекдоти. После сдържано покани фрау Плайшнер да танцуват. Като ги наблюдаваше, Франц презрително и самодоволно примижаваше: сестра му тихо се смееше, а Гетц, като я притискаше все по-близо и по-близо, нещо й шепнеше на ухото.

След два дни Гетц се премести на квартира у професора. Там живя една седмица — до първата полицейска проверка. Фрау Плайшнер дойде при брат си със сълзи на очи: „Върни ми го, ужасно е, че не сме заедно“. На следващия ден тя подаде молба за развод с мъжа си. Това сломи професора: той предполагаше, че жена му е първият му съмишленик. Като се измъчваше в лагера, той смяташе, че с това спасява нейната честност и свободата й да мисли, както на нея й се иска.

Една нощ Гетц я беше попитал: „Беше ли ти по-хубаво с него?“ Тя в отговор тихо се засмя и като го прегърна, каза: „Ти пък, любими… Той умееше само добре да говори…“

След освобождаването Плайшнер, без да се отбива в Кил, замина за Берлин. Брат му, свързан с Щирлиц, му помогна да постъпи на работа в музея „Пергамон“. Там работеше в отдела за Древна Гърция. Именно там Щирлиц обикновено определяше срещите си с агентите, затова твърде често, като се освободеше, наминаваше при Плайшнер и те се разхождаха из грамадните пусти зали на величествения „Пергамон“ и „Бодо“. Плайшнер вече знаеше, че Щирлиц непременно ще се любува дълго на скулптурата „Момчето, вадещо трънче“, знаеше, че няколко пъти ще обиколи скулптурния портрет на Цезар — от черен камък, с бели, неистово застинали очи, направени от странен прозрачен минерал. Професорът по такъв начин организираше маршрута на тяхната разходка из залите, че Щирлиц да има възможността да се задържи и около античните маски: на трагизма, смеха и разума. Професорът не можеше наистина да знае, че Щирлиц, като се вървеше вкъщи, дълго стоеше пред огледалото в банята, тренирайки лицето си направо като актьор. Разузнавачът, смяташе Щирлиц, трябва да се учи да управлява лицето си. Древните са владеели това изкуство до съвършенство…

Веднъж Щирлиц поиска от професора ключа от стъклената кутия, в която се съхраняваха бронзовите статуетки от остров Сомос.

— Струва ми се — каза той тогава — че ако докосна тази светиня, веднага ще стане някакво чудо и аз ще стана друг, у мене ще влезе част от спокойната мъдрост на древните.

Професорът донесе на Щирлиц ключа и Щирлиц си откопира дубликат. Тук, под статуетката на жената, той си организира скривалище.

Той обичаше да разговаря с професора. Щирлиц казваше:

— Изкуството на гърците при цялата си талантливост е твърде пластично и до известна степен женствено. Римляните са значително по-сурови. Вероятно затова те са по-близо до немците. Гърците ги вълнуват общите контури, а римляните са деца на логическото съвършенство, откъдето е и страстта им към моделирането на детайлите. Погледнете например портрета на Марк Аврелий. Той е герой, обект за подражание, на него трябва да подражават децата в игрите си.

— Детайлите на дрехата, точността при решението на торса действително са прекрасни — внимателно възрази Плайшнер. След лагера той бе отвикнал да спори, у него живееше постоянно, предпазливо несъгласие — и толкоз. По-рано се гневеше и унищожаваше опонентите си. Сега само внимателно излизаше с контрадоводи. — Обаче погледнете внимателно лицето му. Каква мисъл е завладяла Аврелий? У него липсва всякаква мисъл, той е паметник на собственото си величие. Ако внимателно се вгледате в изкуството на Франция от края на осемнадесети век, вие ще можете да се убедите в това, че Гърция прелива в Париж, великата Елада е дошла при свободомислещите…

Веднъж Плайшнер задържа Щирлиц около фреската „човекът звяр“ — глава на човек, а тяло на разярен глиган.

— Как ви се струва това? — попита Плайшнер.

Щирлиц си помисли: „Прилича на днешните немци, превърнати в тъпо, послушно, диво стадо“. Той нищо не отговори на Плайшнер и се отърва с някакви „социални“ звуци — така той наричаше „м-да“, „действително“, „ай-ай-ай“, когато мълчанието е неудобно, но всеки пряк отговор е невъзможен.

Преминавайки през празните зали на „Пергамон“, Щирлиц често си задаваше въпроса: „Защо хората, творци на това велико изкуство, така варварски са се отнасяли към своите гении? Защо са разрушавали, палили и катурвали на земята скулптурите? Коя е причината да бъдат бездушни към талантите на своите ваятели и художници? Защо ние трябва да събираме трохите и по тези трохи да учим нашето потомство на прекрасното? Защо древните така неразумно са давали своите живи богове на заколение на варварите?“

Щирлиц допи своя грог и разпали загасналата си пура. „Защо така дълго си спомням за Плайшнер? Само защото ми липсва неговият брат ли? Или ми хрумва нова версия за свръзка? — Той се усмихна. — Според мен, започнах да хитрувам със самия себе си. «С кого протекоха неговите борения? Със самия себе си, със самия себе си…» Така като че ли е у Пастернак?“

— Хер обер! — повика той келнера. — Тръгвам, сметката, ако обичате…