Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Щирлиц/Исаев (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Семнадцать мгновений весны, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Юлиан Семьонов

Заглавие: 17 мига от пролетта

Преводач: Стефан Чотоклиев

Година на превод: 1971

Език, от който е преведено: руски

Издание: Трето

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: ДП „Д. Благоев“

Излязла от печат: м. януари 1984 г.

Редактор: Доля Петринска

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Борис Въжаров

Художник: Александър Хачатурян

Коректор: Мая Христова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4540

История

  1. — Добавяне

„За какъв ме смятат те там?“

(Поръчението)

(Из партийната характеристика на члена на НСДАП от 1933 година Фон Щирлиц, щандартенфюрер от СС (VI отдел на РСХА): „Чистокръвен ариец. По характер северен тип, твърд. С колегите си поддържа добри отношения. Безупречно изпълнява служебните си задължения. Безпощаден е към враговете на Райха. Отличен спортист: шампион е на Берлин по тенис. Ерген, няма връзки, които да го компрометират. Удостояван е с награди от фюрера и с благодарности от райхсфюрера на СС…“)

Щирлиц се завърна вкъщи, когато едва-едва започваше да се мръква. Той обичаше месец февруари: почти нямаше сняг, сутрин слънцето ярко озаряваше високите върхове на боровете и му се струваше, че вече е лято и може да замине за цял ден към Могелзее на риболов или да поспи в шезлонга.

Тук, в Бабелсберг, близо до Потсдам, в малката си виличка сега живееше сам. Икономката му замина преди една седмица за Тюрингия при племенницата си в планината. Жената не можеше повече да издържа на постоянните въздушни нападения, нервите й се изопнаха.

Сега за домакинството му се грижеше младичката дъщеря на собственика на пивницата „При ловеца“. „Изглежда е саксонка — мислеше си Щирлиц, като гледаше как девойката се справя с голямата прахосмукачка в гостната — мургава е, а очите й са сини. Вярно, акцентът й е берлински, но все едно, сигурно е от Саксония.“

— Колко е часът? — попита Щирлиц.

— Около седем…

Щирлиц леко се усмихна: „Щастливо момиче… Тя може да си позволи да каже «около седем». Най-щастливите хора на земята са тези, които могат свободно да разполагат с времето си, без да се страхуват от последствия… Но тя наистина говори по берлински. Дори с примес от макленбургски диалект…“

Дочул шум от приближаващ автомобил, Щирлиц подвикна:

— Момиче, я погледни кой довтаса?

Девойката надникна в малкия му кабинет, където беше седнал в едно кресло до камината, и каза:

— Един господин от полицията.

Щирлиц се надигна, протегна се и се отправи към приемната. Там вече стоеше унтершарфюрерът от СС с голяма кошница в ръка.

— Господин щандартенфюрер, вашият шофьор се разболя и вместо него аз ви нося дажбата…

— Благодаря — отговори Щирлиц. — Сложете продуктите в хладилника. Момичето ще ви помогне.

Той не отиде да изпраща унтершарфюрера, когато оня си тръгна. Отвори очите си едва когато девойката влезе безшумно в кабинета му и като застана до вратата, тихо каза:

— Ако хер Щирлиц желае, аз мога да оставам тук и през нощта.

„Момичето за пръв път вижда толкова продукти досети се той — горкото момиче!“

Отвори очи, отново се протегна и отговори:

— Не трябва, момиченце… А половината от колбасите и кашкавала можеш да вземеш за себе си и без това…

— Но моля ви се, хер Щирлиц — каза тя — аз не заради продуктите…

— Ти си влюбена в мене, така ли? Луда си по мене? Харесват ти побелелите ми коси?

— Мъжете с прошарени коси ми харесват повече от всичко на света!…

— Добре, момиче, за прошарените коси ще поговорим друг път… Като се омъжиш… Как се казваш?

— Мари… Аз вече ви казах… Мари.

— Да, да, извини ме, Мари. Вземи колбасите и не кокетничи. На колко си години?

— На деветнадесет.

— О, вече съвсем голяма девойка! Ти отдавна ли си напуснала Саксония?

— Отдавна. Откакто тук дойдоха моите родители.

— Е, върви си, Мари. Иди да си починеш. Страхувам се, че като почнат бомбардировките, ще те е страх да си тръгнеш.

 

 

Когато девойката си отиде, Щирлиц спусна тежките светло маскировъчни щори и запали нощната лампа. Наведе се над камината и едва сега забеляза, че цепениците в нея бяха така наредени, както той обичаше — под формата на кладенче и дори на дъното имаше суха брезова кора.

„Не съм й казвал за това. Или не… Казах, но така — мимоходом… Момичето умее да запомня — мислеше си той, палейки брезовата кора — ние всички мислим за младите като стари учители и отстрани навярно това изглежда смешно. А аз вече привикнах за себе си да мисля като за старец — четиридесет и пет годишен…“

Щирлиц дочака, докато пламъкът започне жадно да облизва сухите брезови цепеници, приближи се до радиоапарата и го включи. Чу Москва: предаваха старинни романси. Спомни си как веднъж Гьоринг каза пред своите в щаба: „Не е патриотично да се слуша вражеското радио, но понякога така ми се приисква да послушам какви кошмарни глупости съчиняват по наш адрес“. Сигнали, че Гьоринг слуша вражеското радио, постъпваха и от прислугата му, и от шофьора. Щом „наци №2“ по такъв начин се опитва да си изгради алиби, това говори за неговата страхливост и пълна неувереност в утрешния ден. Щирлиц мислеше обратното, че не бива да крие, че слуша вражеското радио. Достатъчно беше да коментира вражеските предавания и грубо да ги осмива. Това сигурно би се харесало на Химлер, който не се отличаваше с изисканост в размишленията.

Романсът свърши. Далечният глас на московския диктор, изглежда немец, започна да предава на какви вълни можеше да се слушат радиопредаванията в сряда и петък. Щирлиц започна бързо да записва цифрите — това беше шифрована радиограма до него, той я очакваше от шест дни. Записваше цифрите в стройна колонка. Цифрите бяха много и дикторът, изглежда, се опасяваше, че няма да бъдат записани, затова ги прочете още веднъж.

А след това отново зазвучаха прекрасни руски романси.

Щирлиц извади от библиотеката том от Монтен, превърна цифрите в думи посредством кода, скрит сред мъдростите на великия френски мислител.

„За какъв ме смятат те там? — помисли той. — За гений или за всемогъщ? Та това е невъзможно…“

Щирлиц имаше достатъчно основание да мисли така, защото поръчението, предадено му чрез Московското радио, гласеше:

До Юстас. По наши сведения в Швеция и Швейцария са пристигнали висши офицери от службата за сигурност СД и СС, които се опитвали да установят връзка с резидентите на съюзниците. По-точно в Берн хората на СД са се опитвали да установят контакт със сътрудниците на Алън Дълес. Трябва да изясните дали тези опити за контакти са: 1) дезинформация, 2) лична инициатива на висшите офицери от СД, 3) изпълнение на заповед от центъра.

В случай че тези сътрудници на СД и СС изпълняват поръчение от Берлин, трябва да се установи кой ги е изпратил с тази задача. Или по-точно: кой от висшите ръководители на Райха търси контакти със Запада.

Алекс

… Шест дни, преди тази телеграма да попадне в ръцете на Юстас, Сталин, запознат с последните донесения на съветската секретна служба зад граница, извика в „близката вила“ началника на разузнаването и му каза:

— Само невежите в политиката могат да смятат Германия за напълно обезсилена, а затова и безопасна… Германия е свита до краен предел пружина, която можем и трябва да строшим, прилагайки еднакво мощни усилия и от двете страни едновременно. В противен случай, ако натискаме от едната страна, ще бъде равно на подпиране и пружината може, разгъвайки се, да удари в противоположното направление. И това ще бъде силен удар, най-напред, защото фанатизмът на хитлеристите е както по-рано достатъчно голям, а, на второ място, защото военният потенциал на Германия съвсем не е изтощен докрай. Ето защо всички опити на фашистите за договаряне с антисъветски настроените ръководители на Запада трябва да се разглеждат от вас като реална опасност. Естествено — продължи Сталин — вие трябва да си давате сметка и за това, че главните фигури при евентуални сепаративни преговори ще бъдат по всяка вероятност едни от най-близките съратници на Хитлер, които имат авторитет както сред партийните среди, така и сред народа. Тези негови съратници трябва да станат обект номер едно, върху който да съсредоточите вашето неотслабващо внимание. Вероятно тези най-близки съратници на тиранина, който е на ръба на падението, ще го предадат, за да спасят своите кожи. Това е аксиомата на всяка политическа игра. Ако изтървете тези вероятни процеси на развитието на събитията — сърдете се на себе си. ЧК е безпощадна — добави Сталин, като палеше лулата си — не само към враговете, но и към онези, които волно или неволно дават на враговете шанс за победа…

 

 

Някъде далеч зави сирена за въздушна тревога и веднага залаяха зенитните оръдия. Електроцентралата изключи тока и Щирлиц дълго седя в тъмното край камината, като наблюдаваше как по червените главни играеха синкавите езичета на огъня.

„Ако затворя отдушника — лениво помисли той — след два-три часа ще заспя. Така да се каже, ще мина в небитието… Така с баба едва не се отровихме в Якиманка от въгледвуокис, когато тя беше затворила печката, преди да догорят напълно дървата — същите червеникавочерни, със синкави пламъчета. Газът, който ни отрови тогава, беше безцветен и съвсем без мирис… Според мене…“

Като дочака главните съвсем да почернеят и вече да няма синкави змиевидни езичета, Щирлиц затвори отдушника и запали голямата свещ, закрепена върху отвора на бутилка от шампанско. Тук бяха изгорели много свещи, защото парафинът, който се стичаше от тях, беше почти покрил бутилката и сега тя приличаше на някакъв старинен пъпчив съд, подобен на амфора, само че бледорозова. Щирлиц специално заръчваше на своите колеги, когато някой от тях отиваше в Испания, да му носят шарени свещи, а после раздаваше на приятелите си тези парафинени чудновати бутилки.

Някъде наблизо тежко избухнаха две големи бомби.

„Фугасни — определи ги той. — Мощни са. Прекрасно бият момчетата. Просто великолепно! Жалко ще бъде, разбира се, ако ме пречукат в последните дни на войната. Нашите и следа няма да открият от мене. Въобще е противно да загинеш така безследно. Сашенка! — изведнъж видя лицето на жена си. — Малката Сашенка и големия Сашенка… Никак не е време да се мре. Сега на всяка цена трябва да се доживее до края… На сам човек му е по-лесно да живее, защото не му е чак толкова страшно да загине. Но да умреш, след като си дочакал син, е страшно. Идиотите пишат в романите си: той умря кротко, в ръцете на обичащите го близки. Няма нищо по-страшно от това да умреш в ръцете на своите деца, да ги виждаш за последен път, да чувствуваш тяхната близост и мъка и да разбираш, че това е последното ти сбогом, че това е краят, че ще те погълне мракът и тежко им на тях.“

Веднъж на прием в съветското посолство на „Унтер ден Линден“ Щирлиц заедно с Шеленберг разговаряха с млад съветски дипломат и тогава по навик намръщено слушаше дискусията между русина и шефа на политическото разузнаване за вярванията в муски, магии, заклинания, предзнаменования и предсказания, или, както казваше секретарят на посолството — „дивашки измишльотини“. И в този весел спор Шеленберг, както винаги, беше тактичен, убедителен и отстъпчив. Щирлиц кипеше от яд, като гледаше как той обърква руския младеж.

„Хитър е — помисли Щирлиц — опипва противника си. Характерът на човека най-добре се опознава в спора, а това Шеленберг умее да върши както никой друг.“

— Ако на вас всичко ви е ясно на този свят — продължаваше Шеленберг — тогава, естествено, имате право да не признавате вярата на човека в муската. Но всичко ли ви е напълно ясно? Имам предвид не идеологията, а физиката, химията, математиката…

— Кой от физиците или математиците — горещеше се секретарят на посолството — преди да пристъпи към решаването на някаква задача, надява на врата си муска? Това е абсурд.

„Той би трябвало да спре до въпроса — отбеляза за себе си Щирлиц — а той не издържа, сам си отговори. В спора е важно да задаваш въпроси — тогава инициативата е у тебе, а и да отговаряш винаги е по-трудно, отколкото да питаш…“

— Може би физикът или математикът надяват муска, но не разгласяват това? — подхвърли Шеленберг. — Или изключвате такава вероятност?

— Наивно е да се изключват вероятностите. Категорията „вероятност“ е перифраза на понятието „перспектива“.

„Добре отговори — отново си отбеляза Щирлиц. — Трябваше да си върне… Да попита например: «Вие не сте ли съгласен с това?». А той не зададе въпрос и отново се подложи под удара.“

— Може би и муската да се отнася към категорията на неизвестните вероятности? Или сте против?

Щирлиц се притече на помощ.

— Немската страна победи в спора — констатира той — макар че в интерес на истината трябва да се отбележи, че на блестящите въпроси на Германия Русия даваше не по-малко великолепни отговори. Ние изчерпихме темата, но аз не зная колко щяхме да си изпатим, ако руската страна беше поела инициативата и да атакува с въпроси…

„Разбра ли, братленце?“ — питаше Щирлиц с очи и по това, как изведнъж се издуха жилите по врата и слепоочията на руския дипломат, на Щирлиц му стана ясно, че неговият урок е разбран…

Не се сърди, миличък — мислеше той, като гледаше отдалечаващия се момък — по-добре това да ти го кажа аз, отколкото други… Само за муската не си напълно прав… Когато ми е много зле или направо отивам на риск, а при мене той винаги крие смъртна опасност, аз си слагам моята муска — медальона, в който има кичур коси от Сашенка… Трябваше да захвърля нейния медальон — изглеждаше твърде руски, и купих немски, пищен, ефектен, и така кичурът коси — златисторуси, нейните, на Сашенка — са с мене, това е моята муска…

Преди двадесет и три години той за последен път видя във Владивосток Сашенка. По поръчение на Дзержински замина заедно с белогвардейците в емиграция — в началото в Шанхай, после в Париж. Но от този ветровит, страшен и далечен ден нейният образ живееше у него, тя стана част от него, разтвори се в него и стана частица от неговото собствено „аз“…

Спомни си случайната среща със сина си в Краков късно през нощта. Спомни си как „Гришанчиков“ дойде при него в хотела и как си шепнеха, включили радиото, и колко мъчително му беше да се раздели със сина си, който по каприз на съдбата беше избрал неговия път в живота. Щирлиц знаеше, че сега синът му е в Прага, че трябва да спаси този град от взривяване, както те с майор Вихър спасиха Краков. От Берлин до Прага бяха всичко на всичко шест часа път с кола, но той, макар да разбираше колко му е трудно, в същото време си даваше сметка, че с всеки свой опит да се види със сина си щеше да го изложи на опасност…

 

 

През четиридесет и втора година, по време на бомбардировките край Великие Луки, беше убит шофьорът на Щирлиц — скромният, вечно усмихнат Фриц Рошке. Младежът беше честен: Щирлиц знаеше, че той беше отказал да стане осведомител на Гестапо и нито един рапорт не беше написал срещу него, макар за това да го бяха молили от IV отдел на РСХА твърде настойчиво.

След като се оправи от контузията, Щирлиц намина в къщата в околностите на Карлсхорст, където живееше вдовицата Рошке. Жената лежеше в студената къща и бълнуваше. Синът на Рошке — Хайнрих, който беше на година и половина, лазеше по пода и тихичко плачеше: малчуганът не можеше да реве, от плач си беше загубил гласа. Щирлиц повика лекар. Жената я откараха в болница — силна бронхопневмония. Момченцето Щирлиц взема със себе си: неговата икономка, добра възрастна жена, изкъпа малчугана и като му даде да се засити с топло мляко, искаше да го вземе при себе си.

— Постелете му в спалнята — каза Щирлиц — нека остане при мене.

— Децата много плачат нощем.

— А може би аз точно това и искам — тихо отвърна Щирлиц, — може би много да ми се иска да слушам как нощем плачат малките деца.

Старицата се разсмя: „Какво приятно може да има в това? Жива мъка“.

Но не почна да спори с домакина. Тя се събуди към два часа през нощта. В спалнята малчуганът се късаше от рев. Старицата надяна топъл подплатен халат, набързо се среса и се спусна долу. Тя видя, че свети в спалнята. Щирлиц се разхождаше из стаята, притиснал момченцето към гърдите си, загърнато в одеялце, и нещо тихичко му тананикаше. Старицата никога не беше виждала Щирлиц с такова лице — то до неузнаваемост беше променено и даже отначало старицата си помисли: „Ама дали е той?“ Лицето на Щирлиц, което обикновено беше сурово, младолико, сега изглеждаше твърде състарено и дори някак женствено.

Сутринта икономката дойде до вратата на спалнята и дълго не се решаваше да почука. Обикновено Щирлиц в седем часа закусваше. Той обичаше бухтите да бъдат горещи, затова тя ги приготвяше в шест и половина, като точно знаеше, че веднъж завинаги е определено времето, когато той изпиваше чашка кафе — без мляко и захар, после намазваше бухтичките с мармалад и изпиваше втора чаша кафе — този път с мляко. През тези четири години, през които икономката прекара в дома на Щирлиц, той нито веднъж не закъсня за закуската. Сега вече беше осем, а в спалнята цареше тишина. Тя едва открехна вратата и видя, че Щирлиц и малчуганът спят на голямото легло. Детето лежеше напреки на кревата, притиснало петички в гърба на Щирлиц, а той по някакво чудо се беше сместил на самия край. Изглежда той чу икономката като открехна вратата, защото веднага отвори очи и, като се усмихна, постави пръст на устните си. Говореше шепнешком даже и в кухнята, когато дойде да провери с какво тя се кани да храни момченцето.

— На мене племенникът ми казваше — усмихна се икономката — че само русите слагали децата при себе си в леглото…

— Така ли? — учуди се Щирлиц. — Защо?

— От свинщина…

— Значи, вие смятате своя стопанин за свиня? — преви се от смях Щирлиц.

Икономката се смути, лицето й се покри с червени петна.

— О, господин Щирлиц, как е възможно… Вие сте сложили детето в кревата, за да му замените родителите. Това е от благородство и доброта…

Щирлиц позвъни в болницата. Казаха му, че Анна Рошке е починала преди час. Щирлиц направи справка къде живеят роднините на загиналия шофьор и на Анна. Майката на Фриц отвърна, че живее сама, че е много болна и няма възможност да се грижи за внука си. Близките на Анна бяха загинали в Есен по време на една бомбардировка на британската авиация. Щирлиц, чудейки се на самия себе си, изпита скрита радост — сега можеше да осинови малчугана. И той би го направил, ако не се страхуваше за бъдещето на Хайнрих. Знаеше каква участ очаква децата на тези, които ставаха врагове на Райха, детски дом, после концлагер и накрая — в пещта…

Щирлиц изпрати малчугана в планината, в Тюрингия, в семейството на икономката.

— Вие сте права — усмихвайки се, каза той на жената на закуска — малките деца са твърде голямо бреме за самотните мъже…

Икономката нищо не отговори, само заучено се усмихна. А й се искаше да му каже, че това е жестоко и безнравствено — да привърже за тези три седмици малкия към себе си, а после да го изпрати в планината, при нови хора, където отново трябваше да привиква, отново да се доверя на онзи, който ще спи нощем при него, и люшкайки го, ще му пее хубави, кротки песни.

— Аз разбирам — каза накрая Щирлиц — на вас това ще ви се стори жестоко. Но какво могат да направят хората с такава професия като моята? Нима по-добре ще бъде, ако то остане за втори път сирак?

Винаги поразяваше икономката умението на Щирлиц да отгатва мислите й.

— О, не — каза тя — аз съвсем не намирам вашата постъпка за жестока. Вашата постъпка е разумна, господин Щирлиц, напълно разумна.

Тя даже не разбра: истината ли каза сега, или го излъга, изплашена от това, че отново е отгатнал мислите й.

… Щирлиц стана и като взе свещта, приближи до масата. Извади няколко листа хартия и ги нареди пред себе си като карти при пасианс. На единия лист нарисува дебел, висок човек. Искаше да напише отдолу Гьоринг, но се отказа. На втория лист нарисува главата на Гьобелс, на третия — суровото, с белег лице на Борман. Като помисли малко, на четвъртия написа: райхсфюрерът от СС. Това беше званието на неговия шеф Хайнрих Химлер.

 

 

… Разузнавачът, ако се окаже в центъра на изключително важни събития, трябва да бъде безкрайно емоционален, дори болезнено чувствителен, нещо като артист, но неговите емоции в крайна сметка трябва да бъдат подчинени на логиката, на суровата и пресметлива логика.

Понякога нощем, и то твърде рядко, Щирлиц си позволяваше да се чувствува Исаев, като разсъждаваше така: какво значи да бъдеш истински разузнавач? Да събираш информация, да обработваш обективните данни и да ги предаваш в Центъра — за политическо обобщение и за вземане на решение? Или да направиш свои, съвсем лични изводи, да набележиш своя перспектива, да предложиш своя версия? Исаев смяташе, че ако разузнаването би се занимавало с планирането на политиката, то можеше да се окаже, че препоръките ще бъдат твърде много, а сведенията — малко. Много е лошо, смяташе той, когато разузнаването е напълно подчинено на политическата, на предварително планираната линия — така стана с Хитлер, когато той, уверен в слабостта на Съветския съюз, не се вслушваше в мненията за предпазливост на военните: Русия не е толкова слаба, както ни се струва. Лошо е също, мислеше Исаев, когато разузнаването се мъчи да подчини на себе си политиката. Идеално е, когато разузнавачът разбира перспективата в развитието на събитията и предоставя на политиците редица възможни, най-целесъобразни от негова гледна точка решения.

Разузнавачът, мислеше Исаев, може да се съмнява в непогрешимостта на своето предсказание, но той няма право да се съмнява в неговата пълна обективност.

Сега, когато пристъпваше към последния преглед на целия материал, който беше събрал през всичките тези години, Щирлиц беше длъжен да претегли всичките си „за“ и „против“: ставаше въпрос за съдбата на Европа и той в никакъв случай нямаше право да сгреши в анализа.