Юлиан Семьонов
17 мига от пролетта (17)

Ритъмът на няколко минути

Като чу изстрелите, Кет веднага разбра: станало е най-страшното. Побягна към вратата, надникна и видя двете черни коли и Хелмут, който се гърчеше насред тротоара. Тя хукна обратно: нейният син лежеше на сандъка и тревожно шаваше. Момиченцето, което държеше на ръце, беше спокойно и премляскваше насън. Кет го сложи до сина си. Движенията й станаха несръчни, ръцете й трепереха и тя си заповяда: „Дръж се! Тихо! Защо «тихо»? — успя да помисли, навлизайки по-навътре в подземието. — Нали не съм викала…“

Тя вървеше с протегнати напред ръце в непрогледната тъмнина, като се спъваше в камъни и греди. Така на времето играеше на война у дома с момчетата. Отначало беше санитарка, но после в нея се влюби Ервин Берцис от шести вход, а той винаги беше командир на червените и в началото я произведе за сестра, а после заповяда да наричат Катя военен лекар трети ранг. Техният щаб се намираше в мазето на една къща на „Спасо-Наливковска“. Веднъж в мазето угасна осветлението. А мазето беше голямо и приличаше на лабиринт. Началник-щабът заплака от страх: казваше се Игор и Ервин го взе в отряда само защото беше отличник. „За да не ни нарекат анархисти — обясни Ервин решението си — на нас ни трябва поне един примерен ученик. И после, началник-щаба — каква ли роля може да играе той в нашата война? Никаква. Ще седи в мазето и ще пише моите заповеди. Щабовете са имали значение при белите, а при червените е важен само един човек — комисарят.“ Когато Игор заплака, в мазето стана много тихо и Катя почувствува как Ервин се обърка. Тя почувствува това по сумтенето и мълчанието му. А Игор плачеше все по-жалко и след него започнаха да хлипат още някои от щабните работници. „Я тихо! — викна тогава Ервин. — Ей сега ще ви изведа. Стойте по местата си и не се пръскайте!“ Той се върна след десет минути, когато отново светна. Беше потънал в прах и с размърлян нос. „Ще изключим осветлението — каза той — трябва да се научим да излизаме на тъмно, да се тренираме за бъдещето, когато ще започне истинската война.“ „Когато започне истинската война — каза началник-щаба Игор — тогава ще се сражаваме на открито, а не в мазетата.“ „А ти мълчи. Ти си свален от длъжност — отговори Ервин. Сълзите на войника са измяна срещу народа! Разбра ли?“ Той отви крушката и изведе всички от тъмното мазе и тогава Катя го целуна за първи път.

„Той ни водеше все покрай стената — мислеше тя. — Той през цялото време се държеше с ръце за стената. Само че той имаше кибрит. Не. Нямаше. Откъде можеше да има кибрит? Тогава той беше на девет години и още не пушеше.“

Кет се огледа: вече не виждаше сандъка, върху който лежаха децата. Тя се изплаши, че ще се заблуди тук и няма да намери обратния път, а децата лежат там на сандъка и синът й ей сега ще заплаче, защото пеленките му вече вероятно са мокри, ще разбуди момиченцето и техните гласове ще се чуят от улицата. Тя заплака от безпомощност, обърна се и тръгна обратно, като през цялото време се притискаше до стената. Забърза, но се спъна в една тръба и изгуби равновесие. С протегнати напред ръце и затворени очи тя падна. Само за миг пред очите й припламнаха хиляди зелени светлини, а после от острата болка в главата изгуби съзнание.

… Кет не помнеше колко време бе лежала така — минута или час. Като отвори очи, тя се учуди на някакъв странен шум. Лежеше, допряла ухо върху ръбесто студено желязо, и то издаваше странен звук, който Кет за първи път чу в планините, в клисурите, където като стъклен бе изникнал пред нея прозрачносиният поток. Кет помисли, че главата й бучи от силния удар. Тя повдигна лице и шумоленето престана. По-точно, стана друго. Кет поиска да се изправи на крака и изведнъж разбра: беше паднала с главата надолу върху люка на подземната канализация. Тя опипа с ръце ръбестото желязо и се убеди, че е права. Ервин й беше разказвал за огромната система от подземни комуникации в Берлин. Кет дръпна люка към себе си, но той не помръдна. Тя опипа с ръце около него и намери някакво ръждиво желязо. Подхвана с него люка и го отмести настрана. Звукът, приглушаван от този металически капак, толкова далечен, сега изскочи от глъбината.

… Тогава те вървяха по едно синьо дефиле в планината: Гера Сметанкин, Мишаня Великовски, Ервин и тя. И през цялото време пееха песента: „Далеч, далеч отвъд морето е тази приказна страна…“

Отпърво в дефилето беше задушно и силно ухаеше на смола. Горите бяха сини, борове и хвойни от край до край. Измъчваше ги жажда. Изкачването беше трудно, вървяха по стръмния склон, целият в сипеи. А вода нямаше и това им се виждаше чудно. Нали тъкмо през това дефиле трябваше да излязат на краснополянската преспа. Ще рече, че трябваше да тече ручей през дефилето. Но не се чуваше ромон, а само вятърът бучеше в боровите върхари. Сетне чакълът вече не беше бял, опален от слънцето, а тъмен. След десетина минути видяха ручей в камънаците и дочуха далечен тътен. А после вървяха край синия поток, заглушавани от грохота на пенливата вода. Видяха снега и когато се изкачиха на преспата, отново всичко утихна. Потокът, роден от топенето на снеговете, беше останал долу, а те се изкачваха все по-високо и по-високо — в снежната тишина…

 

 

Детективът с белите коси светна с фенерче и острият му лъч зашари из подземието.

— Слушайте, тези от СС с един пистолет ли са пречукани, или са стреляли двама души? — попита той.

Някой отговори:

— Аз се обаждах в лабораторията. Данните още не са готови.

— А казват, че в Гестапо всичко се прави за минутка. Дърдорковци. Я някой да погледне, че аз лошо виждам: това следи ли са, или не?

— Прахът е малко… Ако това беше през лятото…

— Ако беше през лятото и ако имахме доберман-пинчер, и ако имахме да дадем на това куче да подуши ръкавицата на онази жена, която е избягала от СС, и ако то веднага би попаднало на следата… Я, това угарка ли е?

— Стара е. Изглежда като вкаменена.

— Вие поопипайте, поопипайте: което се вижда, то се вижда. В нашата работа всичко трябва да се опипа… Слава богу, че Гюнтер е самотник, а то как бихте съобщили на моята Мария, че аз лежа мъртъв и студен на пода в моргата?

Дойде трети детектив: той беше ходил да огледа цялото подземие дали няма други изходи.

— Е? — попита оня с белите коси.

— Там е имало два изхода. Но са затрупани.

— С какво?

— С тухли.

— Има ли много прах?

— Не. И там е като тука — потрошен камък, какъв прах може да има върху него?

— Значи, никакви следи?

— Какви следи върху потрошени камъни…

— Да вървим да огледаме още веднъж — за всеки случай.

Тръгнаха всички заедно, разговаряха тихо, като през всичкото време опипваха с лъча от фенерчето далечните прашни кътчета на подземието, отрупани с тухли и греди. Детективът с белите коси спря и извади от джоба си цигари.

— Сега — каза той — само да запаля.

Той стоеше върху ръбестия металически капак.

Кет чуваше как над главата й стояха и разговаряха полицаите. Не разбираше думите, защото далеч долу под краката й клокочеше вода. Тя беше стъпила на две скоби, а в ръцете си държеше децата и през цялото време панически се страхуваше да не загуби равновесие и да полети заедно с тях надолу в онази мръсна клокочеща вода. А когато чу над главата си гласовете, тя реши: „Ако отворят капака — ще скоча долу. Така ще бъде най-добре за всички“.

Момченцето заплака. Отначало то започна с тънко гласче едва чуто, но на Кет се стори, че крещи много силно и всички наоколо веднага ще го чуят. Тя се наклони към него така, че да не загуби равновесие, и започна тихичко, само с устни да му тананика приспивна песен. Но момченцето, без да отваря подпухналите си посинели устнички, плачеше все по-силно и по-силно.

Кет почувствува как й отмаляват краката. Момиченцето също се събуди и сега двете деца ревяха заедно. Тя вече разбра, че горе в подземието не ги чуват: спомни си, че шумът от потока стигна до нея едва когато падна върху този металически капак. Но страхът й пречеше да отмести капака и да излезе. Тя си представяше до най-големи подробности как с глава ще отстрани капака, как ще сложи децата върху камъните и ще отпусне ръце, за да си отпочине поне една минута, преди да излезе оттук. Тя разчиташе времето по минути, като си налагаше да брои до шестдесет. Щом усетеше, че започва да бърза, за да се залъже сама, Кет се спираше и започваше да брои отново. В първи курс в университета те имаха спецкурс „Оглед на местопроизшествието“. Тя помнеше как ги учеха да обръщат внимание на всяка дреболия. Вероятно затова инстинктивно хитро, с някакъв животински инстинкт, тя насипа върху капака на шахтата камъни и пясък, преди да притисне децата до гърдите си с дясната ръка, а с лявата да намести капака.

„Колко време е минало? — мислеше Кет. — Час? Не повече… Или по-малко? Вече нищо не мога да съобразя. По-добре да отворя капака и ако те са тук или са оставили засада, ще скоча долу и всичко да свърши.“

Тя подпря капака с глава, но той не помръдна. Кет изпъна крака и отново се опита да повдигне люка с глава.

„Те са стъпвали върху него — разбра тя — затова е толкова трудно да се отвори. Нищо страшно. Желязото е старо, ръждиво, ще го размърдам с глава, а после, ако и тогава не поддаде, ще освободя лявата си ръка, ще почакам, докато отпочине, ще подържа децата с дясната, а с лявата ще отворя люка. Разбира се, ще го отворя.“

Внимателно премести ревящото момиченце и понечи да вдигне лявата си ръка, но разбра, че не може да направи това: тя беше изтръпнала и не й се подчиняваше.

„Нищо — каза си Кет. — Всичко това не е страшно. Сега в ръката ще започне да боде като с иглички, а после ще се загрее и ще започне да ме слуша. А дясната ще удържи децата. Те са лекички. Само момиченцето дано не се мята много. То е по-тежко от моя. По-голямо и по-тежко…“

Кет започна предпазливо да свива и отпуска пръстите си. Тя си спомни стареца, който живееше наблизо до тяхната вила — висок, слаб, със странно блестящи сини очи. Той идваше при тях на верандата и с презрение гледаше как те ядяха хляб с масло и колбаси. „Това е безумие — говореше той — колбасите са отрова! Кашкавалът — също! Това е самоубийство! Хлябът? Това е лепило! Трябва да ядете варено в глинени съдове месо. Пипер! Зеле! Ряпа! И във вас ще се посели вечността! Аз ще живея милион години! Да, да, аз зная, вие мислите, че съм шарлатанин! Не, аз просто си позволявам да мисля по-смело от нашите консервативни лекари! Няма болести! Смешно е да се лекува язвата или туберкулозата. Трябва да се лекува клетката! Залогът за вечната младост са диетата, дишането и психотерапията. Ако умно храните клетката, основа на основите на живота, ако й давате необходимия кислород и я тренирате, вие ще я направите свой съюзник по време на разговора си с нея и с останалите милиарди клетки, които определят вашата субстанция. Разберете, че всеки от нас не е някакъв слаб човек, който живее във властта на случайността и обстоятелствата, а е вожд на една многомилионна клетъчна, най-разумната от всички съществували под слънцето държава! От звездните системи! Галактики! Разберете накрая — какво сте вие! Отворете си очите. Научете се да се самоуважавате и от нищо не се страхувайте. Всички страхове на този свят са ефимерни и смешни, ако само разберете призванието на човека — да бъде човек!“

Кет се опита да разговаря с пръстите си. Но децата крещяха все по-силно и тя разбра, че няма време за разговор с армията от клетки. Вдигна лявата си ръка, която все още беше като чужда, и започна с безчувствените си пръсти да дращи по капака над главата си. Люкът едва-едва поддаде. Кет си помогна с глава и капакът се отмести. Без дори да погледне има ли някой в подземието или няма, Кет постави децата на пода, излезе и обезсилена, вече нищо смислено неразбираща, легна до тях.

 

 

— Господата, които любезно ми обещаха своята помощ, ме предупредиха, че вие имате възможност да ме свържете по някакъв начин с онези, от които зависи съдбата на милиони хора в Германия — каза пасторът. — Ако успеем да приближим благородния мир, макар и с един ден, много неща ще ни бъдат простени в бъдещето.

— Първо бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Моля. Готов съм да ви отговоря на всички въпроси.

Събеседникът на пастора беше висок, слаб италианец, явно вече много стар, но се държеше младежки.

— На всички няма нужда. Аз ще престана да ви вярвам, ако се съгласите да отговаряте на всичките ми въпроси.

— Правилно.

— Аз не съм дипломат. Пристигнах по поръчение…

— Да, да, разбирам. Вече ми казаха това-онова за вас. Първият ми въпрос е кого представлявате?

— Извинете, но най-напред аз трябва да чуя вашия отговор. Кой сте вие? Аз ще говоря за хора, които са останали при Хитлер. Тях ги заплашва смърт — тях и техните близки. Вас нищо не ви заплашва, вие сте в неутрална страна.

— Вие мислите, че в неутралната страна не действуват агенти на Гестапо? Но това са подробности, това няма прямо отношение към нашия разговор. Аз не съм американец. Не съм и англичанин…

— Това разбрах по вашия „английски“. Вероятно сте италианец?

— Да, по рождение. Но съм поданик на Съединените щати и затова можете да говорите с мене напълно откровено, ако вярвате на онези господа, които ни помогнаха да се срещнем.

Пасторът си спомни напътствията на Брюнинг. Затова каза:

— Моите приятели в родината смятат и аз споделям напълно тяхното гледище, че близката капитулация на всички немски армии и ликвидирането на всички части на СС ще спаси милиони човешки живота. Моите приятели биха искали да знаят с кого от представителите на съюзниците трябва да влезем във връзка?

— Вие мислите за едновременна капитулация на всички армии на Райха: на запад, на изток, на север и на юг?

— А вие искате да предложите друг вариант?

— Нашият разговор протича по странен начин: от преговорите са заинтересовани германците, а не ние и следва ние да поставяме условията. За да могат моите приятели да разговарят с вас конкретно, трябва да знаем: кой, кога, колко, с чия помощ и в името на каква цел. На това ни учеха древните.

— Аз не съм политик. Може би вие сте прав… Но аз моля да вярвате в моята искреност. Аз не познавам всички онези, които стоят зад тази група, която ме изпрати тук, но аз познавам човека, който представлява тази група, и зная, че е достатъчно влиятелен.

— Това е игра на котка и мишка. В политиката всичко трябва да бъде уточнено от самото начало. Политиците се пазарят, защото за тях няма тайни. Те преценяват — какво и по колко. Когато те се пазарят неумело, ако представляват тоталитарна държава, ги свалят или, ако са дошли от парламентарни демокрации, на следващите избори ги провалят. Бих ви посъветвал да предадете на вашите приятели: ние няма да започнем преговори с тия, докато не научим кого представляват, каква е тяхната програма, разбира се, на първо място идеологическата, и онези планове, които те имат намерение да осъществяват в Германия, след като си осигурят нашата помощ.

— Идеологическата програма е ясна: тя се базира на анти нацизма…

— А как вашите приятели виждат бъдеща Германия? Какъв курс ще поеме? Какви лозунги ще предложите на германците? Ако вие не можете да отговорите от името на вашите приятели, интересно ми е да чуя вашето гледище.

— Нито аз, нито приятелите ми са склонни да виждат бъдещето на Германия, оцветено с червения цвят на болшевизма. Но в същата степен ми се струва чудовищна мисълта за запазване, макар във видоизменена форма, на един или друг апарат за потискане на германския народ, който съществува в Германия сега.

— Контра въпрос: кой ще може да удържи германския народ и рамките на реда, в случай че Хитлер си отиде? Хората от църквата? Онези, които сега се намират в концлагерите? Или реално съществуващите командири на полицейските части, решили да скъсат с хитлеризма?

— Полицейските сили в Германия са подчинени на райхсфюрера на СС Химлер…

— Чувал съм за това… — усмихна се събеседникът на пастора.

— Значи, става дума да се запази властта на СС, която, както вие смятате, ще има възможност да удържи народа от анархия в рамките на реда?

— А кой предлага това? Според мене, този въпрос никъде още не е обсъждан — отговори италианецът и внимателно, за първи път през целия разговор, без да се усмихне, погледна пастора.

Пасторът се изплаши, защото разбра, че се е изтървал: този хитър италианец сега ще се закачи и ще изтръгне от него всичко, което знае за стенограмата, показана му от Брюнинг, за преговорите на американците със СС. Пасторът знаеше, че не умее да лъже: лицето му винаги го издава.

А италианецът — един от сътрудниците на бюрото на Дълес, след като се върна в хотела, дълго размишлява, преди да седне да пише рапорта за разговора си.

„Или той е кръгла нула — мислеше италианецът — и не представлява нищо в Германия, или е ловък разузнавач. Той не умее да се пазари, но и нищо не ми каза. Дори той по-добре се ориентира в онова, което искаме ние, отколкото аз в това, което те могат. Но неговите последни думи потвърждават, че те знаят нещо за преговорите с Волф.“

13.3.1945 (20 часа и 24 минути)

Кет нямаше пари за билет за метрото. А трябваше да отиде някъде на топло, за да може да нахрани децата и да ги преповие. Ако не направи това, те ще загинат, защото вече доста време прекараха на студено.

„Тогава по-добре всичко да беше свършило сутринта — безучастно помисли Кет. — Или в шахтата…“

Чувството за опасност у нея се беше притъпило: тя излезе от подземието и без да се оглежда, тръгна към автобусната спирка. Не знаеше накъде ще тръгне, как ще си вземе билет, къде ще остави поне за минутка децата. Каза на кондуктора, че няма пари, всичките й пари са останали в разрушената от бомба квартира. Кондукторът измърмори нещо и я посъветва да отиде в пункта за бежанци. Кет седна до прозореца и се унесе: тук не беше така студено и веднага й се приспа. „Няма да заспя — каза си тя. — Нямам право да спя.“

И веднага заспа.

Тя чувствуваше как я бутат и дърпат за рамото, но не беше в състояние да отвори очи, беше й топло, уютно, а плачът на децата идваше някъде отдалеч…

Присънваха й се странни, цветни видения, тя подсъзнателно се смущаваше от безвкусната им сантименталност — ето тя влиза с момченцето в някаква къща и по син, дебел и безшумен килим момченцето вече върви само с кукла, нагиздена в червен кринолинов костюм. Посрещат ги Ервин, майка й, съседът, който обещаваше да живее милион години…

— Майне даме! — някой я блъсна така силно, че тя опря слепоочието си в студеното стъкло. — Майне даме!

Кет отвори очи. Един полицай и кондукторът стояха до нея в тъмния автобус.

— Какво? — шепнешком, притискайки до себе си децата, попита Кет. — Какво?

— Бомбардировка — също шепнешком отговори кондукторът. — Да вървим…

— Къде?

В скривалището — каза полицаят. — Дайте да ви помогнем.

— Не — каза Кет, като притисна децата. — Те ще бъдат с мене.

Кондукторът сви рамене, но нищо не каза. Полицаят, подкрепяйки я под ръка, я заведе до скривалището. Там беше топло и тъмно. Кет отиде в ъгъла — две момченца станаха от една пейка, отстъпвайки й място.

— Благодаря.

Тя сложи децата до себе си и се обърна към девойката от Хитлерюгенд, която дежуреше в скривалището:

— Моето жилище е разрушено. Нямам даже пеленки, помогнете ми! Не зная какво да правя. Загина съседката ми и аз взех момиченцето й. А нямам нищичко със себе си.

Девойката кимна с глава и скоро се върна с пеленки.

— Заповядайте — каза тя — намерих само четири, но те ще ви стигнат на първо време. Бих ви посъветвала сутринта да се обърнете към близкото отделение на „Помощ за пострадалите“, само че трябва да имате справка от вашия полицейски комисариат и легитимация.

— Да, разбира се, благодаря ви — отговори Кет и започна да преповива децата. — Кажете има ли тук вода? Вода и печка? Аз бих изпрала пеленките, които имам, така че ще ми станат осем парчета и ще ми стигат до утре…

— Студена вода има, а сапун, мисля, ще ви дадат. После елате при мене, аз ще уредя всичко.

… Когато накърми децата и те заспаха, Кет се облегна на стената и реши също да поспи поне половин час. „Сега нищо не съобразявам — каза си тя — имам температура, изглежда съм се простудила в шахтата… Не, те не са могли да настинат, защото са завити с одеяла и крачетата им са топлички. Ще поспя малко, а после ще помисля какво да правя по-нататък.“

И отново някакви видения, но вече несвързани, се нахвърлиха върху нея: бързата смяна на синьо, бяло, червено и черно уморяваше очите й. Тя внимателно наблюдаваше тази бърза смяна на цветовете. „Изглежда, очните ми ябълки се движат под клепачите — изведнъж се досети Кет. — Това много се забелязва, казваше полковник Суздалцев в школата.“ И тя изплашено скочи от пейката. Всички наоколо дремеха: бомбардираха някъде далеч, лаят на зенитните и бухането на бомбите се чуваше като през памук.

„Трябва да отида при Щирлиц“ — каза си Кет и се учуди, че така спокойно размишлява. „Не — възрази някой в нея — ти не бива да отиваш при него. Нали те разпитваха за него, ще погубиш и него, и себе си.“

Кет отново заспа и спа половин час. Когато отвори очи, тя се почувствува по-добре.

И изведнъж, макар и да беше забравила, че изобщо бе мислила за Щирлиц, пред очите й се появиха цифрите 42-75-41.

— Кажете — тя бутна по лакътя младежа, който дремеше, седнал до нея — кажете има ли някъде наблизо телефон.

— Какво?! — попита онзи, като изплашено скочи на крака.

— Тихо, тихо — успокои го Кет. — Питам: има ли тук наблизо телефон.

Изглежда, девойката от Хитлерюгенд чу шума. Тя дойде при Кет и запита:

— Нещо да ви помогна?

— Не, не — отговори Кет. — Не, благодаря ви, всичко е наред.

И в това време сирената заби отбой.

— Тя питаше къде има телефон — каза младежът.

— На спирката на метрото — каза девойката. — Наблизо е, зад ъгъла. Искате да позвъните на познати или на роднини?

— Да.

— Мога да поседя с вашите деца, а вие позвънете.

— Но аз нямам даже монета от двадесет пфенига, за да телефонирам…

— Аз ще ви дам. Заповядайте.

— Благодаря… Колко е далеч?

— На две минути.

— Ако започнат да плачат…

— Ще ги взема на ръце — усмихна се девойката. — Моля, не се тревожете.

Кет се измъкна от скривалището. Метрото беше наблизо. Локвите около открития телефонен апарат искряха от лед. Луната беше пълна, синя, светла.

— Телефоните не работят — каза един щуцман — взривна вълна ги повреди.

— А къде има телефон?

— На съседната спирка… Какво, наложително ли да позвъните?

— Много.

— Да вървим.

Щуцманът се спусна с Кет в пустото здание на метрото, отвори вратата на полицейската стая и като светна, кимна с глава към телефона, който беше на масата.

— Звънете, само моля по-бързо.

Кет заобиколи масата, седна на едно високо кресло набра 42-75-41. Това беше номерът на Щирлиц. Като слушаше редуващите се дълги и къси сигнали, тя не веднага забеляза своята голяма снимка, поставена под стъклото до списъка на телефоните. Щуцманът стоеше зад гърба й и бавно пушеше.