Юлиан Семьонов
17 мига от пролетта (20)

Юлиан Семьонов за книгата си

Във връзка с интереса на читателите към повестта преводачът Стефан Чотоклиев се срещна с писателя в Москва. Юлиан Семьонов сподели някои свои мисли за създаването на повестта и за своя герой.

Ето всъщност откъде тръгва моят герой…

През лятото на 1921 г. в редакциите на няколко владивостокски вестника — а тогава те бяха доста много, след контрареволюционния преврат на братя Меркулови, които се опираха на японско-американските щикове и на китайските милитаристи — се появява млад човек. Той е двадесет и три годишен, владее прекрасно английски и немски език, весел, елегантен, умее умно да слуша, в споровете е убедителен, но никога не унижава събеседника. Най-големите му страсти — той не скрива това — са конете, плуването и живописта.

Този човек започва работа във вестника. Той се оказва отличен репортер, кръгът на неговите познанства е твърде широк: японски търговци, американски журналисти и офицери от мисията, китайски търговци на наркотици и крайни монархисти, свързани с бандите на атаман Семьонов.

Покойният писател Роман Ким, който по това време е комсомолец в нелегалност, познава този журналист под името Максим Максимович.

В хабаровския краеви архив намерих записка от П. П. Постишев до далекоизточното бюро на ЦК. Той пише, че е изпратил при белите във Владивосток „чудесен млад другар“. На няколко пъти след това в неговите записки се споменава за „другаря, работещ много успешно във Владивосток“. По спомените на Роман Ким чекистът, работещ под формата на белогвардейски журналист, е имал канал за свръзка с П. П. Постишев.

За този човек много ми разказва и В. Шнайдер — другар на Виктор Кин, който е работил в нелегалност във Владивосток.

Когато Меркулови биват изгонени оттам, Максим Максимович се появява в униформата на ВЧК — ОГПУ заедно с И. Уборевич. После изчезва.

Ето всъщност откъде тръгва моят герой — Максим Максимович Исаев, който от романа „Парола не е нужна“ премина в романа „Майор Вихър“, а след това в „Седемнадесет мига от пролетта“…

Уви, у нас все още съществува сладникаво еснафски представа за работата на разузнавача. Понякога се натъквам на пожелания от рода на: „Нали пишете за детективи, измислете някакви смели развръзки! Вашият разузнавач бездействува, не изявява себе си“. Според мене такова мнение е родено от детската привързаност към „Тримата мускетари“, от една страна, и от презирането на литературните приказки за манекени „с неизразителни и уморени добри очи“, от друга.

Всъщност няма спор, какво е по-важно: да откраднеш с много ефектни приключения, преследвания, престрелки и тайнствени превъплъщения — „хоп“ — ето ги ключовете от сейфа, или пък, намирайки се в леговището на врага, без да се отличаваш външно с нищо и без да се проявяваш „героично“, да дадеш сериозна оценка на положението, да изкажеш своите предположения за настоящето и бъдещето. Но ако кражбата на ключовете (нарочно пресилвам) се превръща в задължително изискване към детектива, анализът, размишлението и изследването — икономическо, военно или историческо — съвсем не се побират в тези рамки.

Максим Максимович Исаев действува в лагера на белогвардейците във Владивосток и е трябвало да „отсее“, да проумее и провери информацията за настроението в „Черния буфер“, която ежедневно получавал като журналист, легално, без да прибягва към „бандитски свръхефектни трикове“.

В никакъв случай не бива да се смята, че Максим Максимович Исаев — Фон Щирлиц, действуващ в тези исторически хроники, е измислена фигура. Образът на този чекист е „копиран“ от неколцина, които и до днес са живи и здрави и на които ми се ще да изкажа благодарност за техния великолепен, честен и смел живот.

И сюжетът на „Седемнадесет мига от пролетта“ не е измислен. В кореспонденцията на Сталин с Рузвелт съвсем определено се твърди, че на съветските ръководители е станало известно за сепаративните преговори Химлер — Дълес от „моите информатори — както писа Сталин. — Това са много честни и скромни хора, които изпълняват своите задължения акуратно и нямат намерение да оскърбят никого. Тези хора многократно са проверявани от нас на дело“.

Много ми помогна и покойният писател Лев Шейнин, взел участие в Нюрнбергския процес. Неговите разкази за Гьоринг и Хес се отличават с точност, той много пъти е говорил с Гьоринг, който му разказал много истории, никому неизвестни преди.

Берлинчани ми показаха къде са се намирали бар „Мексико“ и „Циганска изба“ — тези хитри места на Гестапо, където са били подслушвани всички разговори на посетителите. Показаха ми и мястото, където е била кръчмата „Грубия Готлиб“ — точността в описанието на „атрибутите“ на историческото повествование е също тъй необходима, както достоверността на фактите и яснотата на позицията.

С голям труд ми се удаде да намеря ловната хижа на Химлер и Хайдрих. Бях и в Каринхале — замъка на Гьоринг, разрушен в дните на войната. По горската пътечка, която води към Каринхале, притичваха елени и дълго гледаха към нас. От времето, когато „райхсмаршалът“ бе престанал да стреля с лък по тях, животните бяха свикнали с хората, не се боят и се отдалечават по пътечката само ако шофьорът натисне рязко клаксона…

Много трудности срещнах при описанието на хитлеристите. Как да се даде портретът на шефа на Гестапо Мюлер — на човека, с чието име плашеха и децата, на палача и вандала? Как да се опише блестящият „интелигент“ Шеленберг, който в кокетливите си мемоари бе положил максимум усилия да „запази лицето си“ и да се представи като „хладен професионалист“?

Може би като се тръгне по пътя на „ожесточаването“ на тези бандити, но да ги „ожесточиш“, да ги направиш груби би значило да олекотиш задачата на нашето разузнаване — с глуповатия грубиян, бълващ проклятия, не е тъй трудно да се справиш. Виж, с хората, които стъпкаха под краката си цяла Европа, това е къде-къде по-сложно. И аз реших да си послужа с нужните ми факти от биографиите на нацистите. И когато свързах интересуващите ме материали с някои биографични справки, получи се така, че истината — неподправена, без всякакво тенденциозно преосветляване — се оказа най-верният път.