Юлиан Семьонов
17 мига от пролетта (4)

Информация за размишление

(Гьоринг)

Военният летец от Първата световна война, героят на кайзерова Германия Гьоринг при първото настъпление на нацистите избяга в Швеция. Там започна работа като летец в гражданската авиация и веднъж, когато возеше княз Розен, в една страшна буря по чудо успя да се приземи със самолета си до замъка Роклщад, където се запозна с дъщерята на полковник Фон Фок, Карина фон Катц. Отне я от съпруга й, замина за Германия, срещна се с фюрера, излезе на демонстрацията на националсоциалистите на 9 ноември 1923 година, раниха го, едва успя да избегне ареста и емигрира в Инсбрук, където вече го очакваше Карина. Те нямаха пари, но собственикът на хотел-ресторанта ги хранеше безплатно, защото беше националсоциалист като Гьоринг.

След известно време собственикът на хотел „Британия“ покани Гьорингови във Венеция, където живяха до 1927 година, до времето, когато в Германия стана амнистия.

След по-малко от половин година Гьоринг стана депутат в Райхстага заедно с още единадесет нацисти. Хитлер не можеше да постави кандидатурата си, защото беше австриец.

Карина писа на майка си в Швеция: „В Райхстага Херман седи заедно с генерал Фон Ен от Бавария. Около него има много углавни типове от Червената гвардия — със звездите на Давид и с червени звезди, впрочем това е едно и също“. Кронпринцът изпрати на Херман телеграма: „Само вие с вашата осанка можете да представяте германците“.

Трябваше да започне подготовката за нови избори. По решение на фюрера Гьоринг се оттегли от партийна работа, остана само член на Райхстага. Задачата му се заключаваше в това, да завърже сигурни връзки със „силните на деня“ — партията, която възнамеряваше да завземе властта в свои ръце, трябва да има широки връзки. По решение на партията той нае една луксозна къща на „Баденщрасе“: тук при него започнаха да идват принц Хохенцолерн, принц Кобург, различни финансови магнати. Душата на този дом беше Карина — очарователна жена, аристократка, тя импонираше на всички — дъщеря на един от висшите сановници на Швеция, тя стана съпруга на героя от войната, на изгнаника, на бореца срещу разлагащата се западна демокрация, която няма сили да се противопостави на болшевишкия вандализъм.

Всеки път преди приемния час сутрин тук идваше партайлайтерът на берлинската нацистка организация Гьобелс. Той беше свръзката между партията и Гьоринг. Гьобелс сядаше на рояла, а Гьоринг, Карина и Томас, нейният син от първия брак, пееха народни песни. В дома на лидера на нацистите никога не се носеха разюздани ритми на американски или френски джаз.

Точно тук, в този дом, наемът, на който се плащаше от партийни пари, на 5 януари 1931 година пристигнаха Хитлер, Шахт и Тисен. Точно в този луксозен дом стана сговорът между финансовите и промишлените магнати с главатаря на националсоциалистите Хитлер, който призоваваше работниците на Германия „да захвърлят игото на коминтерновския болшевизъм и грохналия империализъм и да направят Германия държава на народа“.

След ремовското брожение, когато в опозиция срещу фюрера застанаха много ветерани, които смятаха, че той е продал идеите на националсоциализма, сключвайки договор с капиталистите, в низовите партийни кръгове започнаха подмятания:

— Гьоринг престана да бъде Херман, той стана президент… Оставя другарите си по партия унизително дълго да чакат ред в неговата канцелария… Той потъна в разкош и охолство…

В началото така се изказваха само редовите членове на партията, но когато през 1935 година Гьоринг построи замъка Каринхале, пред Хитлер възнегодуваха вече не само редовите членове, но и главатарите Лай и Заукел… Гьобелс смяташе, че Гьоринг е започнал да се „разваля“ още в луксозната къща на „Баденщрасе“.

— Разкошът заслепява — казваше той — трябва да се помогне на Гьоринг, той вече твърде скъпо струва на всички нас!

Хитлер отиде в Каринхале, огледа замъка и каза:

— Оставете Гьоринг на спокойствие… В края на краищата той единствен знае как трябва да се представяме пред дипломатите на Запада. Нека Каринхале бъде резиденция за приеми на чуждестранни гости… Нека! Херман е заслужил това. Ще считаме, че Каринхале принадлежи на народа, а Гьоринг само живее в него…

Гьоринг прекарваше цялото си време в замъка, препрочитайки Жул Верн и Карл Май — това бяха двамата му най-любими писатели. Тук той ходеше на лов за питомни елени, а вечер седеше много часове в кинозалата: можеше да гледа по пет-шест приключенски филма поред. По време на прожекциите успокояваше гостите си:

— Не се вълнувайте — казваше той — краят ще бъде хубав.

Оттук, от Каринхале, след поредното гледане на приключенски филми той излетя за Мюнхен, за да приеме капитулацията на Чембърлейн, за Варшава — за да наблюдава разстрелите в гетото, за Житомир — за да планира изтреблението на славяните…

През април 1942 година, след въздушното нападение на американските бомбардировачи над Кил, когато градът беше разрушен и изгорен, Гьоринг съобщи на фюрера, че във въздушното нападение са участвували триста вражески самолета. Гаулайтерът на Кил Грох, който за една нощ побеля, измъчен, документирано опроверга Гьоринг: в нападението са взели участие осемдесет бомбардировача, а Луфтвафе се оказа безсилна и не можа да направи нищо за спасяването на града.

Хитлер мълчаливо гледаше Гьоринг и само гнуслива гримаса пробягваше по лицето му. След това избухна:

— Нито една вражеска бомба няма да падне над градовете на Германия?! — нервно, с мъка заговори фюрерът, без да поглежда вече Гьоринг. — Кой говореше така на народа? Кой уверяваше в това нашата партия? Аз съм чел книги за хазартните игри, познато ми е понятието „блъф“! Германия не е игрална маса, върху която можете да играете комар. Вие потънахте в разкош, Гьоринг! — Хитлер остро погледна към него и продължи: — Вие през цялото време на войната живеете така безгрижно, като че ли сте император или еврейски плутократ! Вие стреляте из засада по опитомени елени, а в същото време вражеската авиация избива моя народ! Призванието на вожда трябва да бъде величието на нацията! А професията на вожда — това е пълното покритие на обещанията с тяхното изпълнение!

От заключението на лекарите, прикрепени към райхсмаршала, стана ясно, че Гьоринг, след като изслушал тези думи на Хитлер, се прибрал вкъщи и легнал на леглото с висока температура и силен нервен припадък.

И така, през 1942 година Гьоринг, „нацист №2“, официалният приемник на Хитлер, за първи път беше подложен на такава унищожителна критика, и то пред сътрудниците на фюрера. Това събитие веднага беше отразено в досието му от Химлер и на следващия ден без разрешение от Хитлер, райхсфюрерът на СС даде заповед да започне подслушването на всички телефонни разговори на близкия съратник на фюрера.

Впрочем за първи път, и то по нареждане на фюрера, Химлер в продължение на една седмица подслушва разговорите на райхсмаршала след скандала с неговия брат Алберт, ръководител на евакуацията на заводите „Шкода“. Алберт, който минаваше за защитник на обидените, написа на една от братовите си бланки писмо до коменданта на Маутхаузен: „Незабавно освободете професор Киш, срещу когото няма сериозни улики!“ И се подписа „Гьоринг“. Без инициали. Изплашеният комендант на концлагера веднага освободи двама души с фамилията Киш, единият от тях беше професорът, а вторият — нелегален деец. Гьоринг положи големи усилия, за да отърве брат си, измъкна го изпод удара, като разказа този случай на фюрера под формата на забавен анекдот.

Въпреки това и след този случай фюрерът повтори на Борман:

— Никой друг не може да бъде мой приемник, освен Гьоринг. Първо, защото той никога не прави самостоятелна политика, второ, той е популярен сред народа, и на трето място — той е главният обект за карикатури във вражеския печат.

Това беше казано от Хитлер за човека, който проведе цялата практическа работа по завземането на властта, за човека, който съвсем искрено каза и не на кого да е, а на жена си, и не заради диктофоните — тогава той не вярваше, че могат да го подслушват братята по борба — а през нощта, в леглото:

— Не аз, а фюрерът живее в мене…

15.2.1945 (22 часа и 32 минути)

(Из партийната характеристика на члена на НСДАП от 1939 година, обергрупенфюрера от СС, началник на IV отдел на РСХА (Гестапо) Мюлер: „Чистокръвен ариец. Характер — хладнокръвен, източен тип, въздържан. Общителен и внимателен с колегите си. Безпощаден към враговете на Райха. Безупречен съпруг; връзки, които да го компрометират, не е имал. В работата си се проявява като способен организатор…“)

Шефът на имперската служба за сигурност СД Ернст Калтенбрунер говореше със силен виенски акцент. Той знаеше, че това не се нрави на фюрера и на Химлер, и затова по едно време вземаше уроци по фонетика, за да се научи на истински „хохдойч“. Но от тези замисли нищо не излезе — той обичаше Виена, в кръвта си носеше Виена и не можеше дори и час да говори на „хохдойч“ вместо на своя весел, наистина малко просторечен виенски диалект. Ето защо накрая Калтенбрунер престана да се преструва на немец и говореше с всички така, както той смяташе, че трябва да говори — по виенски. С подчинените си дори разговаряше с инсбрукски акцент: в планинските области австрийците говорят доста особено и понякога Калтенбрунер се забавляваше с хората от своя апарат, като ги поставяше на тясно: сътрудниците му се страхуваха да питат за непозната дума, примигваха срещу него, объркани и смутени.

Той погледна шефа на Гестапо, обергрупенфюрера от СС Мюлер, и каза:

— Не бих искал да си изграждате злобни химери на подозрителност по отношение на другарите по партия и по съвместна борба, но фактите говорят за следното. Първо: наистина косвено, но все пак Щирлиц е свързан с провала на краковската операция. Той беше там и градът по странни стечения на обстоятелствата остана невредим, макар че трябваше да бъде вдигнат във въздуха. Второ — той се занимаваше с издирването на изчезналото ФАУ, но не го намери. ФАУ изчезна и аз моля бога да е потънало в блатата около Висла. Трето — той и сега контролира редица въпроси, свързани с оръжието на възмездието, и макар да няма явни провали, но и успехи, и очевидни победи също не виждаме. А да контролираш, това не значи само да арестуваш другояче мислещите. Това значи да помагаш на тези, които мислят точно и перспективно… Четвърто, блуждаещата радиостанция, която, съдейки по кода, работи за стратегическото разузнаване на болшевиките, с издирването, на която се занимава пак той, продължава да работи из околностите на Берлин. Ще се радвам, Мюлер, ако вие веднага опровергаете моите подозрения. Аз симпатизирам на Щирлиц и ми се иска да получа от вас факти и документи, опровергаващи внезапно появилото се у мен подозрение.

Мюлер беше работил през цялата нощ, не си беше отспал и в слепоочията му шумеше, затова отговори без обичайните си груби шеги:

— До мене не са постъпвали никакви сигнали срещу него. А от грешки и неудачи в нашата работа никой не е застрахован.

— Значи, на вас ви се струва, че аз напълно греша?

Във въпроса на Калтенбрунер имаше сурови, нервни нотки и Мюлер, макар и изморен, успя да ги почувствува.

— Защо пък… — отговори той. — Появилите се подозрения трябва да се анализират от всички страни, за какво тогава ще държа моя апарат? Други факти нямате, нали? — попита Мюлер.

Тютюнев дим попадна в трахеята на Калтенбрунер и той дълго кашля, лицето му посиня, жилите на врата му изскочиха, почервеняха.

— Как да ви кажа — отговори той, изтривайки сълзите си. — Помолих няколко дни да записват разговорите му с нашите хора. Тези, на които аз безусловно вярвам, щом останат насаме, открито говорят за трагизма на положението ни, за тъпотията на нашите генерали, за кретенизма на Рибентроп, за глупостта на Гьоринг, за страшното, което всички ни очаква, ако русите влязат в Берлин… А Щирлиц отговаря: „Глупости, всичко е наред, работите вървят нормално…“ Любовта към родината и към фюрера не се заключава в това, да заблуждаваш другарите си по служба… Аз се запитах: „А не е ли глупак?“ У нас има много тъпаци, които непрекъснато повтарят бръщолевенията на Гьобелс. Не, той не е глупак! Защо тогава не е искрен? Или на никого не вярва, или от нещо се страхува, или нещо замисля и иска да бъде кристалночист. А какво в такъв случай замисля? Операциите, които провежда, налагат да излиза зад граница, в неутралните страни. И се запитах: „А ще се върне ли той оттам, ако отиде? И ако се върне, то няма ли да се е свързал там с опозиционерите или с някои други негодници?“ Не можах да си отговоря точно — нито в положителен, нито в отрицателен аспект.

Мюлер попита:

— Най-напред вие ли ще прегледате досието му, или веднага да го взема аз?

— Вземете го първо вие — изхитрува Калтенбрунер, който вече беше успял да проучи всички материали. — Аз трябва да отида при фюрера.

Мюлер погледна въпросително към Калтенбрунер. Очакваше да му разкаже някои новини от бункера, но Калтенбрунер нищо не разказа. Той изтегли долното чекмедже на бюрото си, извади бутилка „Наполеон“, подаде чашка на Мюлер и попита:

— Много ли сте пили тази нощ?

— Никак не съм пил.

— А защо ви са зачервени очите?

— Не съм спал — имах много работа във връзка с Прага: нашите хора са попаднали по следите на няколко нелегални групи.

— Крюгер ще ви бъде добър помощник. Той е отличен служител, макар да не му достига фантазия. Пийнете си коняк, това ще ви ободри.

— Аз, обратно, от коняка се оклюмвам. Обичам водката.

— От този ще се ободрите — усмихна се Калтенбрунер и вдигна своята чаша. — Прозит!

Той я изпи наведнъж и адамовата му ябълка подскочи като при алкохолиците — отдолу нагоре.

„Здравата пие — отбеляза си мислено Мюлер, изцеждайки своя коняк — сега, изглежда, ще повтори, ще си налее втора чаша.“

Калтенбрунер запали от най-евтините силни цигари „Каро“ и попита:

— Искате ли да повторим?

— Благодаря — отговори Мюлер — с удоволствие.