Юлиан Семьонов
17 мига от пролетта (19)

„Благи намерения“

Той грешеше. Когато се срещна в Берн с пастор Шлаг, той разбра, че още нищо не е свършило. Обратното, всичко едва сега започваше. Разбра това, запознавайки се със записа на разговора, състоял се между Дълес и агента от СС Хохенлое. Този запис пасторът получи чрез хората на бившия канцлер Брюнинг. Враговете говореха като приятели и тяхното внимание беше съсредоточено върху „руската заплаха“.

До Алекс. В допълнение към изпратените материали за преговорите Дълес — Волф. Като препращам копие от разговора на Дълес с полковника от СС княз Хохенлое, считам за необходимо да изкажа следните съображения:

1. Струва ми се, че Дълес не информира напълно своето правителство за връзките си със СС. Изглежда, той информира правителството за връзките си като с „противниците“ на Хитлер. В тяхното число не влиза ни Хохенлое, ни Волф.

2. Рузвелт нееднократно е заявявал, че целта на Америка, както и на всички участници в антихитлеристката коалиция, е безусловната капитулация на Германия. Дълес обаче говори за компромиси, дори за запазване на някои институции на хитлеризма.

3. Всяка коалиция предполага честност на участниците в съюза един спрямо друг. Като допускам за минута мисълта, че Дълес е опипвал немците, водейки разговори от подобен характер, аз съм принуден да се самоопровергая, защото за всеки разузнавач са ясни изгодата за германците в този случай и загубата на Дълес, т.е. немците научиха повече за позициите на Америка, отколкото Дълес за позициите и намеренията на Хитлер.

4. Допуснах също и мисълта, че разузнавачът Дълес е започнал провокация с германците. Но в швейцарския печат открито го наричат личен представител на президента. Възможно ли е да се занимава с провокации един човек, който е личен представител на Рузвелт?

Извод: или определени кръгове на Запад са започнали да водят двойна игра, или Дълес е близо до предаване интересите на Америка като една от членките на антихитлеристката коалиция.

Препоръка: Необходимо е да се намекне на съюзниците, че сме информирани за преговорите, които се водят в Швейцария. Разчитам в най-скоро време да предам чрез уредената връзка всички подробности на разговорите, които се водят между Волф и Дълес. Впрочем, аз не бих ги считал за разговори в онзи аспект, в който те се водят между дипломати. Бих ги нарекъл направо сепаративни преговори. Положението е критично и са необходими бързи мерки, които ще позволят да се спаси антихитлеристката коалиция от провокации, в крайна сметка може би и двустранни.

Юстас

След като това екстрено донесение беше изпратено в Центъра, Щирлиц замина за езерото — на тишина и усамотение. Чувствуваше се както никога зле: опустошен, ограбен.

Спомни си какво страшно усещане преживя през четиридесет и първа година на 22 юни — целия ден, докато мълча Лондон. И помнеше какво огромно облекчение изпита, като чу речта на Чърчил. Въпреки онези най-тежки изпитания, които се стовариха върху родината през лятото на четиридесет и първа година, Щирлиц беше убеден, при това съвсем не фанатично, а достигнато по логичен път, че победата — колкото и да бъде труден пътят до нея — е неминуема. Нито една държава не е печелила война на два фронта.

Последователността в целите е присъща на гения, действията, на когото са подчинени на логиката. А безконтролната маниакалност на фюрера, който живее в свят, създаден от неговите илюзии, обрича германската нация на трагедия.

Като се върна от Краков, Щирлиц беше на прием в румънското посолство. Обстановката беше тържествена: лицата на гостите грееха весело, матово мъждукаха тежките ордени на генералите, искреше десертното румънско вино, направено по рецепта от Шампан, произнасяха се тържествени речи, в които се твърдеше за непобедимостта на германо-румънското военно съглашение, а Щирлиц се чувствуваше направо като на лошо панаирджийско представление, където хора, докопали се до властта, разиграваха някаква феерия на живота, без да чувствуват, че те самите вече са нереални и обречени. Смяташе, че Германия, притисната от Съветския съюз и Великобритания, а скоро и от Щатите, е подписала смъртната си присъда. Беше му еднакво тежко за Минск, Бабий Яр или за Ковънтри: хората, които се сражаваха срещу хитлеристите, за него бяха братя по оръжие. На два пъти — на своя глава и риск — той спасява английски разузнавачи в Холандия и Белгия — другари по борба, изпълняваше своя войнишки дълг.

Той изпитваше гордост за момчетата на Айзенхауер и Монтгомъри, когато те пресякоха Ламанша и спасиха Париж, беше щастлив, след като Сталин се притече на помощ на съюзниците по време на хитлеристкото настъпление в Ардените. Вярваше, че сега този наш огромен и мъничък свят, уморен от войни, предателства, смърт и вражди, най-сетне ще получи продължителен и спокоен мир и децата ще забравят хартиеното шумолене на светло маскировъчните пердета, а възрастните — малките ковчежета.

Щирлиц не искаше да вярва във възможността за сепаративен сговор между хитлеристите и съюзниците, той не си го представяше под каквато и да било форма, докато сам не се сблъска лице срещу лице с този заговор.

Щирлиц можеше да разбере кое тласкаше към този сговор Шеленберг и всички, които стояха зад него: стремежът да спасят живота си и страхът от отговорност — и всички тези чисто лични мотиви се маскираха с високопарни думи за спасение на западната цивилизация и противопоставяне на болшевишките орди. Всичко това Щирлиц разбираше и смяташе действията на Шеленберг за разумни и единствено възможни за нацистите. Но той не можеше да разбере, колкото и да се стараеше да бъде обективен, позицията на Дълес, който със самия факт, че започва преговори, махна с ръка на единството на съюзниците.

„Ами ако Дълес не е политик и дори не е политикан? — продължаваше да разсъждава Щирлиц. Беше седнал на една пейка край езерото, прегърбил се, нахлупил над очите си кепе, и по-остро, отколкото винаги, усещаше своята самота. — Ами ако той просто е въжеиграч? Възможно е, разбира се, да не обича Русия и да се бои от болшевиките, но все пак е длъжен да си дава сметка, че да сблъска Америка с нас означава да бъде обречен светът на такава страшна война, каквато в историята на човечеството още не е имало. Нима животинската ненавист е така силна у хората от това поколение, че гледат на света с някакви остарели представи? Нима грохналите политикани и старите разузнавачи ще успеят да ни сблъскат с американците?“

Щирлиц стана — вятърът откъм езерото пронизваше: почувствува тръпки и се върна в колата.

Потегли към пансион „Вирджиния“, където беше отседнал професор Плайшнер — онзи беше му писал за това в картичката: „Тютюнът «Вирджиния» тук е невероятно хубав“. Във „Вирджиния“ беше пусто: почти всички наематели бяха отишли в планината. Беше на свършване ски сезонът, загарът през тези седмици беше някак особен: червено бронзов и дълго се задържаше, затова всички, които имаха и най-малката възможност, се отправяха към планината: там все още имаше сняг.

— Мога ли да предам няколко книги на професора от Швеция? Забравих името му — попита той портиера.

— Професорът от Швеция е скочил от един прозорец и умрял.

— Кога?

— Преди три дена. Тръгна, знаете ли, такъв един весел, и не се върна.

— Колко жалко… А един мой приятел, също учен, помоли да му предам тези книги… И да взема онези, които са при професора.

— Позвънете в полицията… Те взеха всичките му вещи. Те ще ви дадат вашите книги.

— Благодаря — отговори Щирлиц — така и ще направя.

Той мина по улицата, където се напираше конспиративната квартира. На прозореца стоеше цветето — сигналът за тревога. Щирлиц разбра всичко.

„А аз го сметнах за страхливец“ — спомни си той.

Изведнъж си представи как професорът е скочил през прозореца — малък, немощен, тих… „Какъв ли ужас е изпитал — помисли той — през последните си минути, щом е решил да свърши със себе си тук, на свобода, след като се беше измъкнал от Германия… Разбира се, след него са вървели от Гестапо. Или са му инсценирали самоубийство, след като са разбрали, че той ще мълчи…“

15.3.1945 (18 часа и 19 минути)

Щом Кет и децата заспаха в стаята на хотела, Щирлиц, след като взе две силни таблетки кофеин — той почти не беше спал тези дни, тръгна за втората си среща с пастор Шлаг, като предварително се уговори по телефона с него.

Пасторът го попита:

— Сутринта не смеех да говоря за своите. А сега не мога да не попитам за тях: как е сестра ми?

— Помните ли нейния почерк?

— Разбира се.

Той подаде на пастора един плик. Шлаг прочете краткото писмо:

Скъпи братко, благодаря ти за великодушните грижи, които положи за нас. Сега ние живеем в планината и не познаваме ужаса от бомбардировките. Живеем в едно селско семейство. Децата се грижат за кравите на хазяите; сити сме и се чувствуваме в пълна безопасност. Молим бога нещастията, които са те сполетели, да свършат по-скоро.

Твоя Ана

— Какви нещастия? — попита пасторът. — За какво става дума?

— Наложи ми се да й кажа, че сте арестуван… Аз бях при нея не като Щирлиц, а като ваш енориаш. Ето техния адрес — когато всичко свърши, ще ги намерите. А ето и една снимка, която трябва да ви убеди окончателно.

Щирлиц подаде на пастора малката снимка: той направи няколко кадъра в планината, но беше облачно и затова качеството на снимките беше доста посредствено. Пасторът дълго я разглежда, а после каза:

— Аз ви вярвам и без тази снимка… Защо сте така отслабнал?

— Кой знае… Уморен съм малко. Е? Какво ново има още?

— Новини има, а виж, оценка не съм в състояние да им дам. Или трябва да престана да вярвам на целия свят, или трябва да стана циник. Американците са започнали преговори със СС. Повярвали са на Химлер.

— С какви данни разполагате? От кого сте ги получили? Какви документи имате? В противен случай, ако вие се основавате само на слухове, ние можем да се окажем жертви на умело скроена лъжа.

— Уви! — отговори пасторът. — Аз много бих се радвал, ако американците не водеха преговори с хората на Химлер. Но нали вие четохте онова, което ви предадох вече… А сега ето и още нещо… — И той подаде на Щирлиц няколко листчета от тънка хартия, изписани с неговия сбит, закръглен почерк.

Волф: Здравейте, господа!

Гласове: Здравейте, добър ден.

Дълес: Моите колеги пристигнаха тук, за да възглавят преговорите.

Волф: Много се радвам, че нашите преговори ще преминат в такъв представителен вариант.

Геверниц: Много е сложно да се преведе на английски „представителен вариант“.

Волф: (през смях): Аз можех поне да установя, че господин Геверниц на тази среща изпълнява ролята на преводач.

Дълес: Смятам, че засега няма нужда да бъдат наричани по име моите колеги. Мога да кажа обаче, че и на мене, и на придружаващите ме направи най-добро впечатление фактът, че един висш офицер от СС, започвайки преговори с противника, не поставя никакви лични искания.

Волф: Моите лични искания са мир за германците.

Непознат глас: Браво! Това е отговор на истински войник!

Дълес: Какво ново през това време има при вас?

Волф: Кеселринг е извикан в Главната квартира на фюрера. Това е най-неприятната новина.

Дълес: Вие предполагате…

Волф: Аз не очаквам нищо хубаво от такива бързи повиквания в Главната квартира на фюрера.

Дълес: А според наши сведения Кеселринг е отзован в Берлин, за да получи ново назначение: командуващ Западния фронт.

Волф: Чух за това, но сведенията още не са потвърдени.

Дълес: Ще се потвърдят. В най-скоро време ще се потвърдят.

Волф: В такъв случай може би вие ще ми кажете кой ще бъде заместник на Кеселринг при нас.

Дълес: Да. Мога да ви посоча: генерал-полковник Витинхоф.

Волф: Познавам този човек.

Дълес: Вашето мнение за него?

Волф: Изпълнителен службаш.

Дълес: Според мене, такава характеристика може да се даде на преобладаващото мнозинство от генералите на вермахта.

Волф: Дори за Бек и за Ромел?

Дълес: Те бяха истински патриоти на Германия.

Волф: Преки и поверителни връзки с генерал Витинхоф аз не съм имал.

Дълес: А Кеселринг?

Волф: Като заместник на Гьоринг в Луфтвафе фелдмаршалът е имал преки връзки с почти всички военачалници на Райха от ранга на Витинхоф.

Дълес: А как бихте се отнесли към едно такова наше предложение: да отидете при Кеселринг и да го помолите да капитулира на Западния фронт, като предварително получи съгласието на Витинхоф за едновременна капитулация и в Италия?

Волф: Това е рискована стъпка.

Дълес: Нима ние всички не рискуваме?

Непознат глас: Във всеки случай вашата връзка с Кеселринг на Западния фронт би помогнала да получим ясна и точна картина: ще се съгласи ли той да капитулира или не…

Волф: Като се има предвид, че той се съгласи на това в Италия, трябва да се допусне, че няма да измени своето решение и там.

Дълес: Кога ще можете да го посетите на Западния фронт?

Волф: Викаха ме в Берлин, но аз отложих заминаването си, защото трябваше да дойда на срещата…

Дълес: Следователно вие можете да отлетите за Берлин веднага след завръщането си в Италия?

Волф: Да. По принцип това е възможно. Но…

Дълес: Разбирам ви. Вярно е, че вие много рискувате, изглежда, много повече от всички нас. Не виждам обаче друг изход при създалото се положение.

Непознат глас: Изход има.

Геверниц: Вие сте инициатор на преговорите и вероятно се ползвате с определена подкрепа в Берлин. Това ще ви даде възможност да намерите повод за посещение при Кеселринг.

Дълес: Ако преди всичко вас ви вълнува съдбата на Германия, то в случая тя до известна степен се намира във вашите ръце.

Волф: Разбира се, след този довод не мога да остана равнодушен.

Дълес: Можем ли да смятаме, че окончателно сте решили да отидете на Западния фронт при Кеселринг?

Волф: Да.

Дълес: И ви се струва, че е възможно да склоните Кеселринг на капитулация?

Волф: Убеден съм в това.

Дълес: Следователно генерал Витинхоф ще последва неговия пример?

Волф: След като аз се върна в Италия.

Геверниц: И в случай на някакви колебания от страна на Витинхоф ще можете да повлияете върху събитията тук?

Волф: Да. В случай на нужда вие ще трябва да се срещнете, естествено, с генерал Витинхоф тук или в Италия.

Дълес: Ако това ви се стори целесъобразно, ние ще се срещнем с Витинхоф. Кога можем да очакваме вашето завръщане от Кеселринг?

Волф: Чукам на дърво.

Дълес: И аз чукам на дърво.

Непознат глас: Да чукаме на дърво.

Волф: Ако всичко мине добре, след една седмица ще се върна и ще донеса и на вас, и на Витинхоф точката дата на капитулацията на войските на Райха на Запад. В този час ще капитулира и групата ни в Италия.

Геверниц: Кажете колко затворници има в концлагерите на Райха?

Волф: В концлагерите на Райха в Италия се намират няколко десетки хиляди души.

Дълес: Какво трябва да направите с тях в най-близко бъдеще?

Волф: Получи се заповед да ги унищожим.

Геверниц: Може ли тази заповед да бъде приведена в изпълнение по време на вашето отсъствие?

Волф: Да.

Дълес: Можете ли да предприемете някакви стъпки, за да не се допусне изпълнението на тази заповед?

Волф: Полковник Долман ще остане там вместо мене. Аз му вярвам като на себе си. Давам ви думата си на джентълмен, че тази заповед няма да бъде приведена в изпълнение.

Геверниц: Господа, да отидем на терасата. Виждам, че масата е сложена. Там ще бъде по-приятно да продължим разговора, защото тук е твърде горещо…

16.3.1945 (23 часа и 28 минути)

Същата нощ Кет замина с децата за Париж. Гарата беше пуста и тиха. Валеше дъжд. Локомотивът сънно пухтеше. Върху мокрия асфалт се виждаха разлетите причудливи отражения на уличните лампи. Кет през цялото време плачеше, защото едва сега, когато страшното напрежение от онези дни намаля, пред очите й непрекъснато изплуваше образът на Ервин. Виждаше го един и същ: в ъгъла, надвесен над радиограмофоните, които той толкова обичаше да поправя през дните, когато нямаше радиосеанси с Москва…

Щирлиц седеше в малкото кафене на гарата. През големия прозорец той виждаше цялата влакова композиция.

— За вас, мосю? — запита дебела усмихната сервитьорка.

— Сметана, ако обичате, и чашка кафе.

— С мляко ли?

— Не. Черно силно кафе.

Сервитьорката донесе разбита сметана и кафе.

— Знаете ли — каза Щирлиц, усмихвайки се виновно — аз още от малък не ям разбита сметана. Исках обикновена сметана само половин чаша.

— О, извинете, мосю — каза сервитьорката.

Тя взе менюто и бързо го прегледа.

— Имаме осем вида сметана, има и разбита, и със сладко, и с кашкавал, но обикновена няма. Моля да ме извините. Ще помоля готвача да измисли нещо… У нас не ядат обикновена сметана, но ще се постарая…

„У тях не ядат обикновена сметана — помисли Щирлиц. — А у нас мечтаят за обикновена коричка хляб. А тук е неутралитет: осем вида сметана! И предпочитат разбитата. Хубаво е да си неутрален. И за човека, и за държавата… Едва след години изведнъж ще се сетиш, че докато си пазил неутралитет и си ял разбита сметана, главното е минало покрай тебе. Не, страшно е винаги да пазиш неутралитет. Какъв ти неутралитет?! Ако ние не бяхме разгромили Хитлер край Сталинград, той щеше да окупира и Швейцария и целият й неутралитет щеше да отиде по дяволите заедно с разбитата сметана.“

— Мосю, ето ви обикновена сметана. Ще струва малко по-скъпичко, защото я няма в менюто.

Изведнъж Щирлиц се разсмя.

— Добре — каза той. — Няма значение. Благодаря.

Влакът бавно потегли. Той проследи всички прозорци, но не видя лицето на Кет: сигурно тя се беше сгушила в купето като мишка заедно с пеленачетата си.

Изпрати с поглед заминаващия влак и стана от масата. Кафето изпи, но сметаната така си остана.

 

 

Молотов покани посланика на Великобритания сър Арчибалд Кър в Кремъл за осем часа вечерта. Не повика посланика на САЩ Хариман, защото знаеше, че Кър е опитен кадрови разузнавач и с него можеше да води разговор без онази излишна емоционалност, която обикновено внасяше Хариман.

Молотов стисна с пръсти три пъти мундщука на своя „Казбек“ и запуши. Той се славеше като страстен пушач, макар никога да не вдишваше дима дълбоко.

С Кър той беше подчертано сдържан и само тъмните му очи святкаха зад стъклата на пенснето навъсено и напрегнато.

Разговорът беше кратък: като прегледа нотата, предадена му от преводача на народния комисар Павлов, Кър каза, че незабавно ще доведе нейния текст до знанието на правителството на Негово Величество.

Потвърждавайки получаването на Вашето писмо… по повод преговорите в Берн между германския генерал Волф и офицери от щаба на фелдмаршал Александер, аз съм длъжен да кажа, че съветското правителство в случая вижда не недоразумение, а нещо по-лошо.

От Вашето писмо на 12 март, както и от приложената към него телеграма на фелдмаршал Александер до Обединения щаб от 11 март, се вижда, че германският генерал Волф и съпровождащите го лица са пристигнали в Берн да водят преговори за капитулация на германските войски в Северна Италия с представители на английско-американското командуване. Когато съветското правителство заяви, че е необходимо участието в тези преговори и на представители на съветското военно командуване, съветското правителство получи отказ.

По такъв начин в Берн в продължение на две седмици зад гърба на Съветския съюз, който носи основната тежест във войната с Германия, се водят преговори между представители на германското военно командуване, от една страна, и представители на английското и американското командуване — от друга. Съветското правителство смята това за съвършено недопустимо…

В. Молотов

 

 

Реакцията на Борман на донесението на Щирлиц за подробностите около преговорите между Волф и Дълес беше неочаквана: той изпита отмъстително чувство на радост. Като аналитик успя да разбере, че радостта му приличаше на онази, която е присъща на завистливите застаряващи жени.

Борман вярваше в психотерапията. Той почти никога не вземаше лекарства. Разсъбличаше се до кръста, заставяше се да изпадне в състояние на транс и устремяваше целия заряд на волята си към болната част на организма си. Така лекуваше гнойна ангина за един ден, простудата изкарваше на крак; той умееше да лекува завистта, да прекършва у себе си тъгата — никой не знаеше, че през юношеските си години беше прекарал тежка ипохондрия. Така той умееше да лекува и точно такава избухнала у него недостойна радост.

— Тук е Борман — каза райхслайтерът в слушалката. — Здравейте, Калтенбрунер. Моля ви веднага да дойдете при мене.

„Да — мислеше по-нататък Борман, трябва да действувам внимателно чрез Калтенбрунер, но и на него нищо конкретно няма да кажа. Само ще го помоля повторно да повика Волф в Берлин. Ще кажа на Калтенбрунер, че, по мои сведения, Волф изменя на делото на райхсфюрера. Ще го помоля да не казва нищо на моя приятел Химлер, за да не го тревожим преждевременно. Но ще му заповядам да арестува Волф и да изтръгне от него истината. А когато Волф даде показания и Калтенбрунер постави протокола на бюрото ми, ще отида при фюрера и тогава ще дойде краят на Химлер. Така около Хитлер ще остана само аз. Гьобелс е истерик, той не влиза в сметката и освен това той не знае това, което аз зная. Той има много идеи, но няма нари. А аз ще имам техните идеи и парите на партията. Няма да повторя техните грешки и ще изляза победител.“

 

 

Както всеки от апарата, работил под сянката на фюрера дълги години, така и Борман в своите по принцип умопостроения допускаше само една грешка: смяташе, че всичко може, всичко умее и всичко разбира по-добре от своите съперници. Като се смяташе за идеолог на националсоциалистическото движение, Борман гледаше отвисоко на подробностите или по-точно на всичко, което влизаше в понятието „професионализъм“.

Точно това дилетантство доведе Борман до провал. Калтенбрунер, естествено, не каза нищо на Химлер — такова беше нареждането на райхслайтера. Той заповяда повторно да извикат спешно Карл Волф от Италия. Но в огромния апарат на РСХА нищо не оставаше незабелязано от двамата могъщи съперници — Мюлер и Шеленберг. Радистът при щаба на Калтенбрунер, завербуван от хората на Шеленберг, му съобщи за строго секретната телеграма, изпратена в Италия: „Проследете полета на Волф до Берлин“. Шеленберг веднага разбра — тревога! По-нататък всичко стана много просто. За разузнаването не беше трудно да разбере кога точно ще пристигне Волф. На летище „Темпелхоф“ го чакаха две коли: едната — затворническа с бронирани врати и трима главорези от охраната на подземния затвор на Гестапо, а в другата седеше бригаденфюрерът от СС, началникът на политическото разузнаване на Райха Валтер Шеленберг. И към стълбата на самолета се отправиха тримата главорези в черно с лице на дегенерати и интелигентният, красивият, специално облечен за случая в парадна униформа Шеленберг. Към двореца „Дорние“ придвижиха стълбата и вместо белезници, ръцете на Волф стиснаха силните пръсти на Шеленберг.

Тъмничарите при тая ситуация не рискуваха да арестуват Волф: задоволиха се само да проследят колата на Шеленберг. Бригаденфюрерът от СС откара обергрупенфюрера от СС — Волф в дома на генерал Фегелайн — личния представител на Химлер в Главната квартира на фюрера. Това, че там вече се намираше Химлер, не би спряло Борман. Спря го друго: Фегелайн беше женен за сестрата на Ева Браун и по тази линия беше пряк роднина на Хитлер. Фюрерът дори го наричаше понякога „моя мил баджанак“.

 

 

Химлер, пуснал с все сила радиото, крещеше на Волф:

— Вие провалихте операцията и ме изложихте на удара. По какъв начин Борман и Калтенбрунер са научили за преговорите? Как хрътките на този негодник Мюлер са могли да подушат всичко?

Шеленберг почака, докато Химлер спря да крещи, а после тихо и съвсем спокойно каза:

— Райхсфюрер, вие вероятно помните, че всички подробности трябваше да подготвя аз. При мене всичко е в ред с операцията за прикритие. Вече имам готова легенда за Волф: той се е промъкнал сред затворниците, които наистина търсят пътища за сключване на сепаративен мир в Берн. Ние ще уточним още тук всички подробности и под моя диктовка Волф ще напише рапорт до вас за разкритите от нас, от разузнаването на СС преговори с американците.

Борман разбра, че е загубил, когато Химлер и Шеленберг излязоха от квартирата на фюрера заедно с Волф. Като стискаше ръката на Волф и му изказваше „най-искрена благодарност за мъжеството и верността“, Борман обмисляше струва ли си да извика тук Щирлиц и да устрои очна ставка с този руменобуз негодник Волф, който беше предателствал срещу фюрера в Берн. Той мислеше за това и след като Химлер отведе своята банда, успокоен от победата си над него, над Борман. Не можеше да вземе определено решение, но изведнъж се сети за Мюлер.

„Да — реши той. — Трябва да извикам Мюлер. Ще обсъдя с Мюлер всички възможности: и за Щирлиц ще поговоря с него. Все пак имам един шанс — рапортите на Щирлиц. Ще ги използвам, когато Волф застане пред партийния съд.“

— Тук е Борман — глухо каза той на телефониста. — Повикайте Мюлер при мене.

Лично и секретно от премиера И. В. Сталин до президента г-н Ф. Рузвелт

1. … Аз никога не съм се съмнявал във Вашата честност и надеждност, както и в честността и надеждността на г-н Чърчил. Става дума за това, че в хода на кореспонденцията между нас се откри разлика в гледището по въпроса, какво може да си позволи единият съюзник по отношение на другия и какво не бива да си позволява. Ние, русите, мислим, че при сегашната обстановка на фронтовете, когато врагът стои пред неизбежната капитулация, при всяка среща с германците по въпросите на капитулацията на представителите на единия от съюзниците трябва да бъде осигурено участието на представители и на другия съюзник. Това е безусловно необходимо, ако този съюзник желае да участвува в такава среща. Англичаните и американците обаче мислят различно, считайки руското мнение за неправилно. Като изхождат от това, те пренебрегваха правото на русите да участвуват на срещата с немците в Швейцария. Аз вече Ви писах и не смятам за излишно да повторя, че русите при аналогично положение никога не биха отказали на англичаните и американците правото на участие в подобна среща. Продължавам да смятам руското гледище за единствено правилно, тъй като то изключва всякаква възможност за взаимни подозрения и пречи на противника да всява недоверие между нас.

2. Трудно е да се съгласим, че немците не оказват съпротива на Западния фронт само защото веднъж са били разбити. На Източния фронт те имат 147 дивизии. Без особен риск те биха могли да прехвърлят 15–20 от тях на Западния фронт. Но германците не направиха и нямат намерение да правят това. Те продължават ожесточено да се сражават с русите за някаква си неизвестна гара Земляница в Чехословакия, която им е толкова необходима, колкото на мъртвия компрес, а в същото време без всякаква съпротива отстъпват в центъра на Германия такива важни градове като Оснабрюк, Манхайм, Касел. Съгласете се, че такова поведение на германците е повече от странно и неразбираемо.

3. Що се отнася до моите информатори, уверявам Ви, това са извънредно честни и скромни хора, които изпълняват задълженията си старателно и нямат намерение да оскърбят никого. Тези хора са проверявани многократно на практика от нас…

Щирлиц получи заповед от Шеленберг да се върне в Райха: беше необходим неговият личен рапорт до фюрера за работата, която е извършил по осуетяването на „предателските преговори на изменника Шлаг“ в Берн.

Но той не можеше да тръгне за Берлин, защото всеки ден очакваше връзка от Центъра: не биваше да продължава да работи, без да има сигурна свръзка. Пристигането на свръзката щеше да означава, че с Кет всичко е наред и че неговото донесение е пристигнало в Държавния комитет по отбраната и в Политбюро. Купи си съветски вестници. Порази го духът, който лъхаше от тях. На всички в Родината им се струваше, че с Германия вече е свършено, че дните на Райха са преброени и никакви изненади не може да се очакват.

А той, като никой друг, особено сега, проникнал в тайната на преговорите със Запада, след като добре познаваше потенциалната мощ на германската индустрия и армия, се страхуваше от трагични изненади. Този страх растеше и се усилваше от неизвестността.

Щирлиц разбираше, че връщайки се в Берлин, той си слага главата в торбата. Да се върне, просто за да загине, нямаше смисъл. Щирлиц се научи да разсъждава за собствения си живот някак отстрани, като за някаква друга категория, съществуваща обособено, извън него. Да се върне там, като има сигурна свръзка, която би гарантирала незабавна и надеждна връзка с Москва, имаше вече смисъл. В противен случай можеше да излезе от играта: той свърши своето.

17.3.1945 (22 часа и 57 минути)

Те се срещнаха в нощния бар, както беше уговорено. Но някаква смахната млада жена се лепна за Щирлиц и не го оставяше на спокойствие. Жената беше пияна, малко дебела, но красива. През цялото време тя му шепнеше: „За вас, математиците, казват, че сме били сухара! Лъжа. Ние и в любовта сме изобретателни. В любовта аз съм Айнщайн! Желая те, белокоси красавецо!“

Щирлиц просто не можеше да се отърве от нея. Той вече беше познал свръзката по лулата, чантата и портфейла. Трябваше на всяка цена да установи контакт, но не можеше да отпъди математичката.

— Излез на улицата — каза Щирлиц. — Аз ей сега ще дойда.

Свръзката му предаде, че Центърът не може да настоява за завръщането на Юстас в Германия, защото разбира колко сложна е подобия стъпка при създалото се положение и какво може да му струва. Ако Юстас обаче чувствува сили у себе си, разбира се, Центърът би бил заинтересован от неговото завръщане в Германия. При това Центърът оставя другарят Юстас да вземе окончателното решение по свое усмотрение и накрая му съобщава, че командуването е внесло предложение пред Държавния комитет на отбраната и Президиума на Върховния съвет да му бъде присвоено звание „Герой на Съветския съюз“ за разгадаването на операцията „Кръстословица“. Ако другарят Юстас сметне за възможно да се върне в Германия, тогава ще му бъде придадена свръзка: двама радисти, законспирирани в Потсдам и Вединг, ще преминат в негово разпореждане.

С оглед за сигурност, те бяха „законсервирани“ преди две години.

Щирлиц попита свръзката:

— Как сте с времето? Ако имате десет минути на разположение, ще напиша мъничка бележчица.

— Десет минути може — ще успея за парижкия влак. Само че…

— Ще я напиша на френски — усмихна се Щирлиц — с лявата ръка и без адрес. Адресът го знаят в Центъра, там ще я предадат.

— С вас е страшно да се разговаря — отбеляза свръзката, — вие сте ясновидец.

— Какъв ясновидец съм аз…

Свръзката си поръча голяма чаша портокалов сок и запуши. Пуши неумело, отбеляза за себе си Щирлиц, изглежда, че отскоро е започнал и все още не се е пристрастил към цигарите: всъщност той мачкаше цигарата между пръстите си, като че ли беше мундщук от папироса.

„Ще се обиди ли, ако му го кажа? — помисли Щирлиц, откъсвайки от бележника си три малки листчета. — Нека се обиди, трябва да му го кажа.“

— Приятелю — забеляза той — когато пушите цигара, помнете, че тя се различава от папиросата.

— Благодаря — отвърна свръзката — но там, където живях, сега цигарите ги пушат точно така.

— Няма що — каза Щирлиц — с това лошо се пошегувахте с мен. Юначага. Не се сърдете.

— Аз не се сърдя. Обратното, много ми е приятно, че сте толкова грижовен…

— Грижовен? — прекъсна го Щирлиц. Той се изплаши — не можа веднага да си опомни значението на тази руска дума.

„Любов моя — започна да пише той — аз мислех, че ние с тебе ще се видим тия дни, но, изглежда, това ще стане малко по-късно…“

Когато помоли свръзката да почака, той реши, че сега ще напише писмо на Сашенка. Виденията се понесоха пред очите му: и неговата първа среща с нея във владивостокския ресторант „Версай“, и разходката по брега на залива, първата им разходка през душния августовски ден, когато от сутринта се канеше да вали и небето беше натежало, лилаво на цвят, с червеникави ивици покрай облаците и много бели, като че ли нажежени хоризонти, които изглеждаха като продължение на морето.

Те спряха край рибарите — техните плоскодънни гемии бяха изрисувани, нашарени по японски маниер в синьо-червено жълти багри, само че вместо с дракони носовете на гемиите бяха украсени с портрети на руси красавици със сини очи.

Рибарите тъкмо бяха дошли от морето и чакаха каруци от пазара. Четиринадесетгодишен хлапак вареше рибена чорба. Пламъкът на огъня беше жълтеникав заради това, че мазната жарава беше погълнала в себе си всички цветове — и на тревата, и на морето, и на небето, и даже на огъня, който друг път би бил червено синкав, видим.

— Хубава ли е чорбицата? — попита той тогава.

— Тлъста чорба — отвърна старшият на рибарската задруга. — Зеленееш и те източва.

— Как така? — попита Сашенка учудено.

— Ами подмладява те — отговори старецът. — А ще рече, щом е младо, то е и зелено. Сръбнете си, сръбнете, няма да съжалявате.

Той извади от кончова на ботуша си дървена лъжица и я подаде на Сашенка. Исаев тогава целият се напрегна, опасявайки се, че тази изтънчена дъщеря на полковник от Генералния щаб, поетеса, ще откаже да „сръбне“ от чорбата или гнусливо ще погледне немитата лъжица, но Сашенка, като поблагодари, сръбна, като премрежи очи, и каза:

— Господи, каква вкуснотия, Максим Максимович!

Тя попита стареца бригадир:

— Може ли още?

— Яжте, госпожице, яжте — отвърна старецът — ние сме й свикнали, ние сме храненици на морето.

— Вие говорите много хубаво — забеляза Сашенка, като духаше горещата чорба — много красиво, дядо.

— Ами, госпожице — засмя се старецът, оголвайки ред жълти големи зъби — аз си говоря простовато, като че ли отвътре себе си слушам.

— Затова думите ви са тъй красиви — сериозно каза Сашенка, — не са изтъркани.

Бригадирът отново се разсмя:

— То мигар думите можеш ги изтърка? Тази копейка може да се изтърка, докато минава от ръка на ръка, а думата — тя е като въздуха, сама лети, а тегло няма…

… Същата вечер те със Сашенка отидоха на вернисаж: откриваха експозиция с платна от осемнадесети век — фабрикантите Бриниер и Павловски бяха откупили тези шедьоври на безценица от Иркутската и Читинската галерия. За откриването беше дошъл братът на премиера — министърът на външните работи Николай Дионисиевич Меркулов. Той с внимание разглеждаше живописта, цъкаше с език, възхищаваше се, а после каза:

— Нашите драскачи дърдорят, че сме били диви и неучени! А ето, полюбувайте се — та такива картини преди двеста години са рисувани! И реалистични, и всяка подробност е изписана, и щом поле е нарисувано — то се усеща мирис на ръж, а не на „каро валет“!

— Вале — машинално го поправи Сашенка. Тя каза това съвсем тихо, като че ли на себе си, но Максим Максимович я чу и леко й стисна пръстите.

Когато министърът си замина, всички се разшумяха, преминавайки в съседната зала, където бяха наредени масите за пресата.

— А казват, че интелигентни властители нямало у нас! — бръщолевеше някой от вестникарите. — Културен човек си е Меркулов! Възпитан, образован! Интелигент!

Щирлиц искаше да й напише и за това, как и досега помни тази нощ в къщичката в тайгата, когато тя седеше до слюденото прозорче и огромната луна правеше да изглеждат като кадифе ледените рисунки, беше уютно, тихо. Той никога по-рано не беше изпитвал такова чувство на покой, каквото съдбата му подари в тая тревожна трагична нощ…

Той искаше да й каже колко често беше опитвал да рисува лицето й — и с молив, и с акварел. Веднъж даже пробва с маслени бои, но още на втория ден те се олющиха от платното. Изглежда самото Сашино същество противоречеше на гъстата категоричност на маслените бои, които предполагат в портрета не само сходство, но и нужната завършеност, а у Сашенка Щирлиц откриваше за самия себе си всеки ден нови разлики. Той си спомни думите, казани от нея, седем на десетгодишната, и го поразяваше след толкова години дълбочината и нежността на нейните мисли, онова крехко уважение, с което се отнасяше към събеседника — какъвто и да е той. Тя и на жандарите каза тогава: „Съвестно ми е за вас, господа. Вашите подозрения са безнравствени“.

Щирлиц искаше да й пише как веднъж в Париж сред купищата книжа случайна прочете в едно оръфано книжле: „Иска ми се да си вървя у дома, в огромната квартира, навяваща мъка. Ще вляза, ще съблека палтото си, ще се опомня, огньовете на улицата ще ме озарят…“.

Прочитайки тези редове, Щирлиц за втори път в живота си плака. Първият път заплака, когато се върна от своята първа чекистка командировка отвъд кордона и видя гроба на баща си. Старецът беше влязъл в борбата още с Плеханов. Обесили го бяха белите казаци през пролетта на двадесет и първа година. Заплака, когато остана самичък, плака по детски, жално, с хлипане, но не от това се засрами, а просто му се стори, че тази негова мъка трябва да е жива у него като памет. Баща му принадлежеше на много хора, а виж, паметта за бащата принадлежи единствено на него. Това беше особена памет и Щирлиц не искаше да допуска никого до нея, пък и не можеше. А тогава в Париж сред книжния боклук той заплака неочаквано за самия себе си, защото в тези редове видя чувството, което му беше толкова нужно и което той — за целия си живот — така и не можа да изживее, да усети. Зад тези редове той видя всичко онова, което така ясно си представяше, за което беше мечтал, но което нямаше и не беше имал нито за минута.

И как сега да напише на Сашенка как през есента — той точно помнеше този ден и час: 17 октомври четиридесета година — той пресичаше Фридрихщрасе и изведнъж я видя — нея, Сашенка, и как му изстинаха ръцете, и как тръгна към нея, забравяйки за миг, че не бива да прави това, и как, като чу нейния глас и разбра, че не е Сашенка, въпреки това продължи да върви след тази жена, вървя, докато тя на два пъти не се обърна — учудена, а после разтревожена.

И как да й пише, че тогава той на три пъти моли Центъра да го изтеглят и те му обещаха, но започна войната…

Как може сега всички свои видения, които преминаваха пред погледа му, да ги изкаже с думи?

И той започна да превежда редове от Пастернак на френски и ги пишеше като проза в стихове, но после разбра, че не бива да прави това, защото умният враг и тези стихове може да обърне в улики против момчето, което пие портокалов сок и пуши цигарата така, както сега е модерно там, където живее. И той сложи този лист в джоба си (машинално отбелязвайки си наум, че най-удобно ще бъде да го изгори в колата) и преписа редовете, с които започна писмото: „Това ще стане, както аз мисля, в най-близко време“.

И как да й напише за срещата със сина в Краков през лятото на миналата година? Как да й каже, че момчето сега е в Прага и че сърцето му се къса между нея и Саша-малкия, който в негово отсъствие беше станал Саша-големия? Как да й каже за своята любов и мъка от това, че я няма до него, и за това, как чака деня, когато ще може да я види? Думите са силни само тогава, когато са се подредили в Библия или в стиховете на Пушкин… А така — просто са един боклук и толкоз. Щирлиц привърши писмото: „Целувам те и те обичам“.

„Как мога с думи да изкажа моята мъка и любов? — продължи да мисли той. — Те са изтъркани, тези мои думи, като стари монети. Тя ме обича, затова ще повярва и на тези мои изтъркани копейки…“

„Не бива така да й пиша: твърде малко бяхме заедно и толкова дълго тя живее с дните, когато бяхме заедно. А тя обича мене, далечния — така че мога ли да й пиша така?“

— Знаете ли — каза Щирлиц, пъхайки листчето в джоба си, — вие сте прав, не си струва да мъкнете това през три граници. Вие сте прав, извинете, че ви отнех времето.

18.3.1945 (16 часа и 31 минути)

До началника на IV отдел на Управлението

за имперска сигурност

обергрупенфюрера от СС Мюлер.

Прага. Строго секретно.

Напечатано в два екземпляра.

Мой скъпи обергрупенфюрер!

След получаването на историческата заповед на фюрера за превръщането на всеки град, на всеки дом в непристъпна крепост, аз отново разучих ситуацията в Прага, която трябва да стане заедно с Виена и Алпийския редут център на решителната битка с болшевиките.

За изпълнението на тази задача по превръщането на Прага във форпост на предстоящите сражения привлякох полковник Берг от армейското разузнаване, за когото знам, че Ви е лично познат от активната проверка във връзка с делото на врага на нацията Канарис. Полковникът ми оказва реална помощ, още повече че с него работи завербуваният руски агент Гришанчиков. Същият, между другото, бил високо оценен от сътрудника на централния апарат, щандартенфюрера от СС Фон Щирлиц.

Понеже работата на тези две лица е свързана с върховните тайни на Райха, бих Ви помолил да дадете указания за допълнителна проверка както на полковник Берг, така и на агента Гришанчиков.

Този Гришанчиков сега твърде активно изследва хората от армията на генерал Власов и им изготвя твърде интересни досиета.

Позволявам си да Ви помоля също да ми съобщавате понякога за всичко, което се отнася до работата на IV отдел, свързано с пражкия възел, макар и да разбирам, че моите задачи не могат да се сравняват с Вашата наистина огромна работа по подготовката на окончателната ни победа.

Хайл Хитлер!

Ваш Крюгер

Мюлер с недоумение прочете това писмо и разсърдено написа следната резолюция: „За Айсман. Не познавам никакъв Берг. Още по-малко руснака Гришанчиков. Организирайте проверка и не ме откъсвайте от моята сериозна работа с подобни дреболии. Мюлер“.

Като получи този документ, Айсман се натъкна на онова място, където Крюгер пишеше, че руснакът Гришанчиков бил високо оценен от Щирлиц.

Айсман позвъни в архива и каза:

— Моля, подгответе ми всичко, абсолютно всички материали за командировката на Щирлиц в Краков и за неговите контакти с лица от низшата раса…

18.3.1945 (16 часа и 33 минути)

Моторът на хорха бумтеше мощно и равномерно. Синьо-белият указател на автострадата показваше 247 километра до Берлин. Между разкъсаните облаци се забелязваше огледалната синева на ниското небе. Снегът вече се беше стопил. Земята беше осеяна с ръждиви дъбови листа. Въздухът в гората беше тежък, син. По радиото предаваха песента на Марика Рок.

„Седемнадесет мига от април ще останат в твоето сърце. Вярвам, че около нас винаги ще има музика и дърветата ще танцуват валс, и само чайката, увлечена от бързея, ще потъне и ти няма да успееш да й помогнеш…“

Щирлиц рязко спря. Движение по пътя нямаше и той остави колата на шосето, без да я изкарва на банкета. Влезе в боровата гора и се отпусна на земята. Тревата вече подаваше първите си крехки яркозелени листенца. Щирлиц внимателно погали земята с ръка дълго седя така и галеше земята. Знаеше какво го чака, когато даде съгласието си да се върне в Берлин. Затова има право дълго да седи на хладната пролетна земя и да я гали с ръце…