Джоузеф Хелър
Игра на въображението (5)

Пета глава

Титус беше на пет месеца, когато почина Саския. Рембранд изпитваше остра нужда от жена, която да живее под неговия покрив и да се грижи за невръстния му син и къщата.

Не се знае точно кога вдовицата Герти Диркс, наета за икономка на Рембрандовия дом, е започнала да спи с господаря. Нито пък кога е подносила бижутата на Саския, предоставяни й от Рембранд. Всъщност всички бижута се падаха по наследство на Титус.

Не е ясно и колко време след това роднините на Саския — забелязали факта, започнаха да изразяват неодобрението си.

Сред тези роднини беше и Рембрандовият агент Хендрик ван Уйленбург, братовчед на Саския, човекът, в чиято къща на „Широката улица“ живееше художникът.

Известна е обаче годината, в която Герти осъди Рембранд за неудържане на обещание за женитба. Това стана, след като новонаетата му прислужница, Хендрике Стофелс, вече бе заела мястото на Герти в сърцето му. Знае се и годината, в която Рембранд, постигнал тайно споразумение с брата на Герти, осигури затварянето й в изправителен дом — вероятно по обвинение за неморално поведение и душевна нестабилност, след като съдебният иск от нейна страна срещу него бе дал известни резултати.

Рембранд бе осъден да й плаща двеста гулдена годишна издръжка.

Отчаяните му опити да се споразумеят предварително помежду си се бяха провалили. Той трябваше да се примири с факта. Освен това откупи обратно бижутата, които тя бе заграбила от него, като я застави да обещае, че ще й е за последно и че няма да промени завещанието си, според което всички бижута, принадлежали някога на Саския, остават за Титус. Това може би щеше да затвори устата на роднините на Саския.

Герти отново отмъкна бижутата.

След историята с „Нощна стража“ трябваше да минат шестнадесет години, преди Рембранд да получи поръчка за нов групов портрет^[1]. Което говори до известна степен за враждебността в отношението към художника и е безспорно доказателство за трудностите му в Холандия.

Не е известно Рембранд да е напускал страната след женитбата си.

Аристотел, при когото склонността към съзерцание, класифициране, съотнасяне и умозаключение бяха неотменни, намираше определено сходство между начина, по който Сократ вървеше към екзекуцията си, а Рембранд към своя банкрут.

Аристотел, наричан баща на философията заради своите произведения „За душата“, „За чувствата и разума“, „За паметта и спомена“, „За съня и събуждането“, „За сънищата“ и „За живота и смъртта“, не приемаше като кой знае каква аномалия факта, че някои хора предпочитат смъртта пред срама, съпътстващ финансовия крах, и че мнозина — и преди, и сега — са избирали самоубийството като алтернатива и на двете.

Аристотел намираше определени сходства и между родината на Рембранд от времето на Холандската република — където философът се озова, възкресен на платно — и онази Атина отпреди неговото раждане, за която бе слушал, чел и писал. И тези сходства се основаваха на факта, че и малобройната и амбициозна морска нация на холандците с монополи и сфери на влияние къде ли не, подобно на Атина, като че ли винаги е живяла в конфликт с целия свят.

По това време, разбира се, Абел Янсон Тазман^[2] вече бе поел курс на изток през Индийския океан към южния Пасифик и бе открил Нова Зеландия, бе заобиколил Австралия и бе стигнал до заключението, че е континент, после бе картографирал Нова Холандия на северозапад като поредната отвъдокеанска търговска зона на републиката.

През Атлантическия океан оттатък Европа, на западния бряг на Северна Америка, се намираше нидерландската колония Нова Нидерландия, а в Западна Африка нидерландите бяха проникнали до Ангола за роби, използвани в Южна Африка заради захарната тръстика, която отглеждаха и рафинираха в плантациите в Бразилия, завзети от португалците.

И Холандия, и Атина са поддържали търговски отношения с Русия за зърно: Холандия през Балтика; Атина през Хелеспонта, Босфора и гръцкия град Бизантион в Черно море до Крим, купувайки жито, ориз и ечемик, нужни на града за оцеляването му. Атина често бе влизала във война, за да поддържа отворени тези пътища.

Атинските търговци се втурваха да продават зърно веднага щом цените тръгваха нагоре.

Но между Сократ и Рембранд съществуваха и различия, които този тъй придирчив философ, изобретил определението на определенията, нямаше как да пренебрегне.

Подобно на повечето неработещи атиняни, Сократ прекарваше по-голямата част от времето си навън.

Подобно на повечето холандци, Рембранд работеше почти непрекъснато и прекарваше под покрив едва ли не цялото си време.

Времето в Холандия не бе чак толкова подходящо за живот на открито и за активни вербални комуникации, за разлика от времето в Атина, която се радва на средно триста слънчеви дни годишно.

В Холандия слънчеви дни не се наблюдават.

Рембранд живееше в къща и работеше в ателие, пренаселено с ученици, които си плащаха за уроците, и претъпкано с произведения на изкуството — както негови собствени, така и чужди — и с екзотични одежди, оръжия и украшения, фанатично събирани през над двадесетте му години живот в Амстердам.

Скоро цялото му имущество щеше да бъде разпродадено, включително бюста на Омир, който използваше за модел на бюста на Омир, който извикваше на живот с четката си по невероятен начин, докато Аристотел не откъсваше очи от него.

Древният философ никога не си бе представял, че са възможни чудеса като това, което става на платното пред него, нито пък, че човек, тъй лишен от въображение и банален във всяко друго отношение, може да създаде такава красота.

Сократ и Платон нямаше да одобрят.

Живописта бе поредното подражателно изкуство, което те подценяваха като подражание на подражанието. Подобно на поезията и музиката, живописта — според първата от деспотичните Платонови утопии, проектирани в неговата „Държава“^[3] — трябва да бъде ограничена от цензорите, а според втората от „Законите“ — почти изцяло забранена.

Сократ би се присмял на това подражание върху цветно платно на копие от гипс или камък на мраморна имитация на портрет на човек, който не е известно да е бил виждан на живо от някого и за чието съществуване няма надеждно писмено или устно доказателство. Сократ би се скъсал от смях пред удълженото лице и нелепото облекло на Аристотел.

За Аристотел картината, част от която представляваха двамата с Омир, се бе превърнала в много повече от подражание. Тя вече притежаваше свой собствен, уникален характер, без да подражава на нещо предхождащо, дори и според Платоновата страна на идеите.

Под погледа на Аристотел художникът прибавяше маслиненокафяво и зелено към белите ръкави на стихара, а ръкавите си оставаха бели!

Прокара сухата четка, потопена в нови матови цветове, през все още незасъхналата боя и изведнъж тъканта се нагъна, платът придоби блясък, пищност. Чрез няколко къси, плътни удара с четката, положени върху по-издължени и фини щрихи, художникът набразди натежалото платно. С по-фина четка внимателно оформи торбичките под очите на Аристотел и бръчките на челото му.

С лъскав лак върху плътния слой боя привнесе допълнителен разкош на пищния медальон на врата на философа. С мънички точици бяло накара увесеното на врата му тежко златно колие да заискри. Сякаш осенен от внезапно вдъхновение, художникът натрупа в дъното на композицията стъпаловидна купчина книги, която изведнъж ограничи геометрично картината — вертикално съответствие на главата и шапката на Аристотел и поставения по средата бюст на Омир. Запремества медальона с Александър, докато намери точното му място, после продължи да променя отново и отново големината на периферията на Аристотеловата шапка.

Онова, което Рембранд направи с бюста на Омир, се стори на човека, дивял се през античността на лика на Александър, претворен от Апелес^[4], откровение свише.

Аристотел стана жив свидетел на едно истинско чудо, превърнало безразборните петна по палитрата на холандския художник в цветове, вдъхнали живот на Омировия бюст на масата. Като прибави към мръснобелите тонове малко сиво-кафяво, Рембранд накара Аристотел да повярва в илюзията за плът на неодушевената статуя на човек. Философът сякаш усети как тялото под ръката му се стопля и оживява за вечен живот. С няколко семпли и широки замаха на четката Рембранд облече Омир, а чрез по-тъмнокафяво надипли одеждите му.

За Аристотел си остана истинска загадка как е възможно този лишен от таланти човек да притежава такъв гений.

Той бе толкова впечатлен, че се запита защо някой ден Рембранд не нарисува Омир като жив човек, вместо като статуя.

Художникът си рече, че идеята не е лоша, и близо осем години по-късно, когато философът вече бе намерил своя дом в един сицилиански замък, изпрати на Дон Антонио Руфо на своя глава отчасти завършена картина на Омир, диктуващ на писари, която прибави към друга поръчка на Руфо за Александър в половин ръст^[5].

Руфо върна на Рембранд портрета на Омир, за да го завърши, и бе възмутен, задето платното на Александър е съшито от четири парчета: бил убеден, че се опитват да го преметнат, пробутвайки му стар портрет на глава, уголемен мошенически до описаните в договора размери.

Познавайки Рембранд, не можем да сме сигурни, че Руфо не е бил прав.

Острият писмен отговор на Рембранд на оплакването на поръчителя, запазен само в превод, би бил особено ценен днес за някой колекционер на ръкописи, ако оригиналът можеше да бъде намерен или изфалшифициран.

Днес „Александър“ може би, а може би не, е изложен в Глазгоу, „Омир“, поразен от пожар и осакатен така, че се виждат само основният персонаж и ръката на един от писарите, е в Мавританския музей в Хага.

Нюйоркският „Метрополитън“ трябваше да спечели надпреварата с Кливландския музей на изкуствата и Института по изкуства „Карнеги“ в Питсбърг, за да се сдобие с „Аристотел“.

Края на живота си и Сократ, и Рембранд посрещнаха в бедност.

Сократ не притежаваше нищо и не дължеше никому нищо, и бедността не го тревожеше.

Рембранд бе отчайващо нещастен.

Той се възползваше незаконно от мизерното наследство на дъщеря си, родена от връзката с втората от двете му прислужници.

Титус умря година преди Рембранд. Неголямото му имение остана в наследство на бременната му съпруга, обвинила Рембранд, че краде мъжа й.

Една от късните картини на Рембранд представлява автопортрет на смеещия се художник^[6]. Сърцето ти да се скъса. Не е изключено да е рисувана с мастихин. Днес е изложена в музей в Кьолн.

Струва повече от един милион долара.

В младостта си Сократ имаше достатъчно средства, за да подсигури военната си служба като хоплит^[7] — ранг, изискващ съответният воин сам да набира средства за бойното си снаряжение. В края на дните си не разполагаше с много повече от жена и три деца. Беше признал пред приятел, че ако може да намери добър купувач, би получил за цялото си имущество, включително къщата, горе-долу пет мини.

— Живееш живот — казали му веднъж, — който може да накара дори роб да напусне господаря си. Яденето и пиенето ти са възможно най-мизерните. Дрехата на гърба ти не само е дрипа, ами и никога не я сменяш — ни зиме, ни лете. А отгоре на това никога не носиш обувки или туника.

— Опитай се да разбереш — обяснил Сократ, — че аз вярвам, че е божествено да нямаш никакви желания.

Твърдял, че се чувства истински богат, когато мине през пазара и изброи всички онези неща пред очите му, без които знае, че може да живее.

Много по-лесно е човек да се възхищава на отношението му към материалното, отколкото да го споделя.

Що се отнася до жената на философа Ксантипа, могат да се намерят не особено надеждни сведения (в Диоген Лаерций, „Животът на видните философи“ и в Ксенофонтовите „Спомени за Сократ“), че тя е гледала не особено ведро на живота и се случвало да отиде на пазара, където той кръстосвал с приятели, да смъкне ризата от гърба му и да го напердаши публично, понеже в къщата й няма абсолютно нищо. Дори него. Една благочестива свободна атинянка никога не би прекрачила прага на дома си, ако не й се налага, така че действията на Ксантипа красноречиво показват отчаяното й положение. Тя не разполагаше дори с роб, който да отиде на пазара и да свърши работата вместо нея.

След като Сократ бе признат за виновен, обвинителите му пледираха за смъртно наказание.

Той не се възползва от правото си да обжалва, като иска по-леко наказание като затвор или заточение.

Глоба също не би била подходяща, вметна Сократ сериозно. „Освен ако, разбира се, не искате да определите такова наказание, каквото бих могъл да платя — продължи той. — Е, предполагам, че бих могъл да си позволя една мина, тъй че предлагам такава сума.“

Разбира се, бе осъден на смърт.

Спомена освен това, че приятелите му настояли да предложи глоба от тридесет мини, с които биха могли да гарантират за него, което и най-накрая се съгласи да предложи на съда.

Въпреки всичко бе осъден на смърт.

Единствено той сякаш не се разтревожи от този факт.

Една календарна случайност му спечели още тридесет дни^[8]. Когато приятелите му организираха бягство от затвора, не пожела дори да ги чуе.

Не можеше да си позволи да наруши законите на града.

В четири пиеси на Аристофан — „Облаци“, „Оси“, „Птици“ и „Жаби“ — има ясни алюзии, че Сократ е бил достатъчно наясно с шегите, които се носели за него^[9], че да бъде разбран от населението. Евполид^[10], поета-комик, писа за него: „Мразя Сократ, който има решение за всичко, освен за това как да осигури прехраната си“.

Никой не повярва на табака Асклепий, който се закле, че никога не е разговарял със Сократ и не познава нито едно от твърденията му, заради които градът го осъжда на смърт.

Обвинителите му също не ги бяха чували. На процеса срещу него използваха като улика единствено следния пример: Слънцето е огън, а луната — земя.

Това са добре известните доктрини на Анаксагор^[11], отвърна Сократ, и всеки хлапак би се подиграл на човека, решил да ги припише на себе си. Да не говорим, добави той, че подобни теории са глупави.