Джоузеф Хелър
Игра на въображението (26)

Двадесет и шеста глава

Сред всички елини атинянинът минава за велик оратор, пише Платон. За холандците като цяло и Рембранд в частност явно е вярно обратното.

Литературното наследство на художника се състои от едва седем писма, написани от собствената му ръка, плюс превод на италиански на Рембрандово писмо до Руфо, направен от неизвестен преводач. Всички писма са по делови въпроси. Тоест за пари.

Освен писмата разполагаме и с кратка бележка от Рембранд до Руфо, касаеща незавършения „Омир“, който художникът бе включил в пратката с „Александър“ с надеждата да продаде на сицилианеца и последната от трите фигури на гърци, показани в неговия „Аристотел“. Бележката гласи:

Понеже всяка от картините е по шест длани широка и осем висока, намирам размерите им за прилични. Цената едва ли би се видяла твърде висока на Господина.

Ваш смирен слуга,

Рембранд ван Рейн

Седемте собственоръчно написани писма бяха адресирани до първия му влиятелен почитател — Константин Хюйгенс. В тях се говори за последните три картини от серията за Мъките Христови, поръчани на художника от принц Фредерик Хенри.

Преведеното на италиански писмо представлява Рембрандовият отговор на Дон-Антониевите възражения към „Александър“. Високомерният тон и просташката самонадеяност на художника обясняват до голяма степен причините за прекъсването на отношенията му с Ян Сикс и Константин Хюйгенс. А също и с още някои негови покровители, оказвали му помощ в един или друг момент.

Освен писмата разполагаме и с още няколко Рембрандови изявления, всичките кратки, три в писмен вид, две направени пред хора и повтаряни после от уста на уста. Почти всичко останало, чуто от него, е изложено под формата на съдебни искове и финансови споразумения. При тях високомерният му език не влиза в противоречие с надменния му характер, който постепенно опознахме, нито пък с деспотичното излъчване, лъхащо от автопортретите му, рисувани в най-безрадостните периоди от живота му.

В албума на немски пътешественик, пристигнал в Амстердам, двадесет и осем годишният художник е написал следното като свой девиз:

Почтената душа отдава повече внимание на честта, отколкото на благосъстоянието.

Само на два пъти през целия си живот Рембранд си е позволил да даде воля на истинските си чувства. Първият е в кратка бележка върху рисунка на Саския^[1], ознаменуваща годежа им. Вторият е израз на мъката му по една прислужница на смъртно легло.

Бележката върху портрета на Саския гласи:

За тази картина позира жена ми, когато бе на двадесет и една, на третия ден след годежа ни — осми юни 1633.

Рисунката е направена със сребърен връх върху обработена хартия — деликатна процедура за ранния Ренесанс. Саския е със сламена шапка с панделка и цветя и изглежда в добро здраве, леко изкусителна и на повече от двадесет и една. На рисунки, правени към края на живота й девет години по-късно, тя е повехнала от болестта и често лежи.

Ожениха се през 1634 във Фризландия, където живееше сестра й с мъжа си — адвокат и градски чиновник.

Нямаме причина да твърдим, че Рембранд се е възползвал от географската отдалеченост на родното си място, за да обясни факта, че избягва да представи майка си — католичка — и плебейските си братя пред семейството, в което се жени. Баща му, вероятно ослепял с възрастта, вече бе починал.

Нищо не ни дава право да смятаме още и че би ги държал настрана, дори сватбата да бе в Амстердам.

Ожениха се на двадесет и втори юни.

Близо месец по-късно, на рождения си ден^[2], Рембранд подписа документ, упълномощаващ новия му зет — градския чиновник и действащ адвокат Герит ван Лоо — да събере дълговете на Саския във Фризландия от нейно име.

Семейство Ван Лоо, в което се бе омъжила сестрата на Рембрандовата жена, остана ангажирано с юридически дела на Рембранд до края на живота му, че и след това. Титус се ожени за момиче от Ван Лоо. Когато той почина, тя бе бременна. В утробата си носеше един малък Ван Лоо, който — още нероден — бе в правото си да предявява претенции към всяка останала от баща му и дядо му ценност.

Само неразвитите нации по света принуждават адвокатите да се борят за хляба си.

Първородният им син Ромбартус бе кръстен през декември 1635. Когато два месеца по-късно го погребаха, Рембранд написа първото от писмата си до Хюйгенс, — запазено в литературния му архив. А след още два месеца се появи и първият от няколкото искове за наследството на Саския, които тя и Рембранд предявиха като ищци.

По всички дела, водени, докато Саския бе жива, Рембранд се явяваше като ищец. По онези след нейната смърт почти винаги бе ответник. В интерес на истината трябва да отбележим факта, че решенията на съда относно Уйленбурговото наследство винаги бяха в полза на Рембранд и Саския. Можем да предполагаме обаче, че от горещата страст, с която достигналият върха на славата си Рембранд водеше съдебни дела, в края на живота му не бе останало почти нищо.

В Първото от седемте писма до Хюйгенс художникът споделя със своя покровител, милостивия лорд Хюйгенс, че се надява Негово благородие да уведоми, ако обича, Негово височество — имайки предвид принц Фредерик Хенри — че усърдно се е заел с довършването на трите картини от серията за Мъките Христови, поръчани му от Негово височество: едно „Погребване“, едно „Възкресение“ и едно „Възнесение на Христос“.

„Качването на кръста“ и „Свалянето от кръста“ бяха направени три години по-рано. От трите нови картини, пише Рембранд, една е завършена. По другите две имал още малко работа. Писмото си художникът завършва така:

И ви моля, Ваше благородие, да ме уведомите своевременно дали Негово величество желае да получи завършената картина веднага, или предпочита да му изпратя и трите малко по-късно, за да мога да изпълня поръчката възможно най-добре.

Освен това не бих могъл да се въздържа, в знак на смиреното ми почитание, да не представя на Ваше благородие една от последните си работи, с надеждата този мой акт да бъде посрещнат колкото е възможно по-благосклонно. Освен поздравите ми към Вас, милорд. Ви желая здраве и нека Бог бъде с Вас.

Смирен и предан Ваш слуга, Ваше благородие,

Рембранд

Ако Негово величество бе пожелал да получи трите картини заедно, щеше да му се наложи да почака още три години, докато Рембранд реши да си купи къща и изпита спешна необходимост от пари на ръка.

Знаем, че готовата картина е била изпратена и приета с известно разочарование, тъй като във Второто си писмо художникът предлага лично да посети Хага, за да види как неговото „Сваляне“ се „връзва“ с другите картини. Засяга се още и деликатният за Рембранд паричен въпрос.

Що се отнася до цената на картината, несъмнено заслужавам 1200 гулдена, но ще се задоволя с колкото ми плати Негово височество. Милорд, като се надявам Ваше благородие да не е изтълкувал погрешно своеволието, което си позволих, обещавам в замяна да довърша всичко започнато.

Най-подходящото място за картината е в галерията на Негово височество, тъй като там светлината е най-добра.

Рембранд получи пак шестстотин гулдена — колкото му бе заплатено и за първите две картини. До написването на прочутото му Трето писмо изминаха три години. Те не бяха лишени от съответните вълнения.

През април 1636 бе процесът за наследството на Саския, в който Рембранд, Саския и брат й Индсерт спечелиха срещу някакъв си д-р Алберт ван Лоо и други наследници иска си относно имоти във Фризландия, принадлежащи на рода Уйленбург.

През март 1638 Герит ван Лоо, Рембранд, зет му Франсоа Коопал, друг зет — д-р Йоханес Маковиус, както и братът Индсерт, предявиха и спечелиха иск срещу друг брат — д-р Улрих Уйленбург, и един друг човек, свързан с продажбата на имота.

През юли същата година на Рембранд и Саския им се роди дъщеря, която бе погребана през август, а същият този юли двамата депозираха иск за клевета и се явиха пред съда във Фризландия.

Ищците твърдяха, че д-р Алберт ван Лоо, губещ ответник по едно от предишните дела, и сестра му Мейк са разпространявали и продължават да разпространяват клеветнически слухове, че Саския е „прахосала наследството на родителите си с надменна показност, горделиво и тщеславно.“

Не сме сигурни дали на ответниците им е бил известен Рембрандовият „Автопортрет със Саския“.

Според писмените показания на Рембранд оплакването му гласи следното:

Ищецът и съпругата му живееха добре и бяха богато възнаградени с изобилие от материални блага (за които никога няма да успеят да се отблагодарят подобаващо на добрия Бог).

И понеже тези обиди бяха, слава на Бога, напълно противоречащи на истината, Рембранд не можеше да остави нещата така и пожела да получи извинение плюс парично обезщетение от шестдесет и четири златни гулдена, за да отстрани петното от името си, и още шестдесет и четири златни гулдена за обидата срещу Саския. Освен това изрично подчерта, че е необходимо да му се изплатят всички съдебни разходи.

В съда д-р Ван Лоо се закле, че нито той, нито сестра му са отправяли подобни хули. Но ако все пак трябва да плати някакво обезщетение, ответникът предложи на ищците, които според думите му били „най-обикновен художник и жена му“, осем златни гулдена, които щели да са напълно достатъчни за премахване на петното от имената им.

В този съдебен процес, повдигнат заради клевета в разточителство, отправена срещу Рембранд и жена му, художникът не завоюва победа. Всяка от страните трябваше да заплати собствените си разходи, а шест месеца по-късно Рембранд извърши поредния разточителен акт, купувайки си къщата.

Със закупуването на къщата писмената активност на художника изведнъж рязко скочи. Бяха регистрирани като факт последните две картини от серията за Мъките Христови, по които преди три години бе твърдял, че „има още малко работа“ и с довършването на които се бил заел „усърдно“.

Едва девет дни след закупуването на къщата, след тригодишно мълчание художникът написа Третото си писмо до Хюйгенс и го изпрати по човек на 12 януари 1639 г.

Благодарение на огромното усърдие и всеотдайност, с които работих върху двете картини, поръчани от Негово височество — първата изобразяваща как мъртвото Христово тяло бива полагано в гроба, а другата представяща възкресението на Христос от мъртвите за огромно изумление на пазителите му — те вече са завършени и съм готов да ви ги доставя за удоволствие на Негово височество, като добавя още, че изразяват едно дълбоко и пределно естествено чувство, превърнало се в основна причина за забавянето на изпълнението на поръчката…

И като притеснявам Ваше благородие за втори път по подобен въпрос, Ви уведомявам, че прибавям в знак на моята почит платно с дължина три и височина два и петдесет метра, предназначено да достави удоволствие в дома на Ваше благородие. Като ви желая цялото щастие и Божия благословия. Амин.

 

Смирен и предан слуга на Ваше благородие,

Рембранд

Днес, 12 януари 1639

 

Милорд, аз живея на „Бинен Амстел“.

Къщата е известна като „пекарната“.

Хюйгенс не пожела да задържи предложената му картина, вероятно възприемайки я за подкуп. Така или иначе Рембранд му я изпрати заедно с придружително писмо, което към своя край за пореден път засягаше деликатния въпрос за заплащането:

Прочетох любезното послание на Ваше благородие от четиринадесети с извънредно удоволствие. Намирам в него благоразположението и добронамереността на милорд, тъй че сърдечно оставам задължен да се отплатя на Ваше благородие с приятелство и обещанието винаги да остана на Вашите услуги. И понеже го желая, изпращам в добавка това платно, пряко волята на милорд, с надеждата, че няма да откаже на искрената ми молба да го приеме, понеже това е първият знак, който предлагам на милорд…

… Бих ви помолил, Ваше благородие, каквото ми дължи Негово височество за двете платна, да получа тези пари колкото е възможно по-скоро, което в настоящия момент би било истинско облекчение за мен. Ако е угодно на милорд, очаквам отговор на това и освен почитанията си, желая на Ваше благородие и семейството Ви щастие и Божия благословия.

Смирен и предан слуга на Ваше благородие,

Рембранд

 

Набързо, днес, 27 януари 1639.

Моля, милорд, окачете картината на силна светлина, така че да може човек да я гледа от разстояние, тогава ще блести в пълното си изящество.

Рембранд толкова спешно се нуждаеше от пари, че двете последни картини бяха изпратени, преди още боята да е напълно засъхнала по тях. Горният слой не се бе смесил с другите под него и „Погребението“ и „Възкресението“ още от самото начало се превърнаха в стабилен източник на доходи за реставраторите.

 

 

Съпроводителното писмо на Рембранд бе кратко:

Ваше благородие,

С Ваше позволение Ви изпращам тези две творби, които се надявам да бъдат оценени по достойнство толкова високо, че Негово височество да реши да ми заплати не по-малко от хиляда гулдена за всяка. Но ако Негово височество прецени, че не струват толкова, нека ми плати по-малко, според собственото си благоразположение. Като се осланям на познанията и личната преценка на Негово височество, ще се задоволя с благодарност с всяко негово решение. И с моите почитания оставам негов

Смирен и предан слуга

Рембранд

 

Сумата, която предплатих за рамки и сандък, възлиза на 44 гулдена общо.

От следващото писмо на Рембранд — Шестото в небогатата съкровищница от негови литературни творби — научаваме, че не е получил исканите хиляди.

Уважаеми Господине,

Имам вяра в добрата воля на Ваше благородие във всичко и особено що се отнася до заплащането на дължимата за последните ми две картини сума и вярвам, Ваше благородие, че ако картините ми са доставили удоволствие на милорд и според правото ми, няма да има възражения срещу полагащата ми се сума. А що се отнася до по-рано изпратените ми творби, ми бе заплатено по не повече от 600 гулдена за всяка. И ако Негово височество не е могъл любезно да ми изплати по-висока цена, то явно те са стрували именно толкова. Следователно и сега бих се задоволил с по 600 гулдена на картина, като се има предвид, че съм изработил на свои разноски две абаносови рамки плюс сандък за транспорта, която сума възлиза на 44 гулдена общо. Тъй че смирено моля милорд да уреди нещата така, че да мога да получа дължимото тук, в Амстердам, колкото е възможно по-скоро, като вярвам, че благодарение на проявената към мен благоразположеност скоро ще мога да се радвам на парите си, докато оставам благодарен за всичкото това приятелско отношение. И с почитания към милорд и неговите най-близки приятели, нека всички бъдете благословени с Божия благословия за здраве.

Смирен и предан слуга на Ваше благородие,

Рембранд

Плащането бе разрешено незабавно, но Рембранд не знаеше и не получи парите, тъй като началникът на отдел плащания в министерството на финансите, с професионалния си инстинкт да продължи колкото се може по-дълго да използва чужди пари, го информира непочтено, че фондът, от който ще дойдат парите му, още не бил пълен.

Рембранд научи истината след неистово търчане.

Интересно е сравнението между Седмото писмо на Платон и Седмото Рембрандово писмо. И двете са изпълнени с недоволство, и двете са многословни и егоистични. Но Рембрандовото е почти отчаяно и дори хленчещо:

Милорд,

Благородни милорд, дълго се колебах, преди да се реша да ви притесня с писмото си, и го правя, понеже онова, което ми каза чиновникът… комуто се оплаках за забавянето на плащанията ми… И понеже живеем в корумпирана страна, ви умолявам, уважаеми милорд, да ми приготвите незабавно документа, с който да мога да изтегля спечелените с труд 1244 гулдена, за което все ще намеря начин да се отплатя на Ваше благородие с почтителна услуга и доказателство за моето приятелство. С това сърдечно се разделям с милорд и изразявам надеждата си, че Бог ще ви дари със здраве за дълги години и ще ви благослови. Амин.

Смирен и предан слуга на Ваше благородие,

Рембранд

 

Живея на „Бинен Амстел“, в пекарната.

Но Седмото Рембрандово за разлика от Седмото Платоново произведение наистина е писмо. Докато Платоновото е израз на суетност, писано, за да бъде четено от други хора, та да се представи авторът му в подходяща светлина пред съвременниците си и пред бъдещите поколения като нас.

Рембрандовото писмо донесе на автора си исканата сума. По една случайност то е последното свидетелство за наличието на кореспонденция между Рембранд и Хюйгенс, макар че художникът живя още тридесет години след него, а Хюйгенс достигна до деветдесетгодишна възраст и остави куп дневници.

През юли 1640 Саския роди още едно момиченце, което почина на следващия месец, на тринадесетия ден от който Рембранд назначи адвокат с цел да събере дължимото на Саския, оставено й в наследство от някаква леля, починала шест години по-рано.

През септември 1641 се роди Титус.

Шест месеца по-късно почина Саския.

Посочвайки Титус за единствен свой наследник според новонаписаното завещание, приготвено няколко дни преди смъртта й, тя оставяше за единствен попечител на сина си Рембранд, като му позволяваше да ползва приходите от имотите й, при условие че ще отгледа Титус и докато не се ожени повторно.

Рембранд не се ожени повторно, за което може да свидетелства Герди Диркс. През 1649 тя го призова в съда по обвинение в неизпълнение на обещание за брак, като твърдеше, че:

… Ответникът е дал устно обещание да се ожени за нея и й е подарил пръстен като доказателство на желанието си. И още, че е спал с нея повече от веднъж. Ето защо тя моли да се омъжи за ответника, ако ли не, да получава издръжка от него.

Писменият отговор на Рембранд, без съмнение написан под давление на адвоката му, бе по-скоро надменен, отколкото помирителен:

Ответникът отрича да е давал обещания на ищцата и освен това твърди, че не е длъжен да признава, че е спал с нея. Самата ищца повдигна този въпрос и ще трябва да докаже твърдението си.

Съдебните власти не удовлетвориха искането на нито един от двамата: принудиха Рембранд да й плаща двеста гулдена годишна издръжка, но не го задължиха да се ожени за нея.

Двеста гулдена бе с четиридесет повече, отколкото той самият бе предложил.

През април 1650 Герти упълномощи с адвокатски права брат си. А през юли брат й се съюзи с Рембранд и двамата я вкараха в изправителен дом в Гауда. Всичко стана толкова тихомълком, че приятелите на Герти не разбраха какво става с нея, докато Рембранд не се престара и не поиска от тях да свидетелстват в услуга на искането му тя да остане зад решетките поне дванадесет години.

Пуснаха я след пет, в края на 1655, когато Рембранд отчаяно се опитваше да се спаси от окончателния фалит.

През 1655 и 1656, когато всичко бе тръгнало против него, художникът все пак намери време да направи пореден опит случаят на Герти да бъде преразгледан, да предяви иск за официално задържане на брат й заради дълг от сто и четиридесет гулдена, да накара Титус да напише завещание и да завърши „Урок по анатомия на д-р Ян Дайман“, „Яков благославя синовете на Йосиф“, „Христос и Самарянката“, „Титус на чина си“, „Четящият Титус“, „Четяща стара жена“, „Къпещата се Хендрике“, „Хендрике край отворена врата“, две картини, изобразяващи Йосиф, набеден от жената на Потифар^[3], две картини, изобразяващи Александър (нито една от които за Дон Антонио), един автопортрет и — вероятно имайки предвид себе си и символично — още един автопортрет, наречен „Закланото говедо“. Към всичко това могат да се прибавят и още цял куп рисунки и офорти, много повече, отколкото е необходимо като доказателство, че творческата му плодовитост, подобно на безскрупулното поведение по отношение на парите и наглото му незачитане на околните, не пострада ни най-малко от бедите, сполетели го през тези ужасни години.

Рембрандовият „Аристотел“ бе поръчан през 1652 и завършен през 1653, а литературното наследство на художника от 1653 се състои предимно от подписи, удостоверяващи получаване на пари или вземане на заеми.

Между януари и март 1653 подписа полица за 4180 гулдена заем от Корнелиус Витзен, проспериращ политик, който постепенно си върна цялата сума, която му дължеше художникът; една полица за 1000 гулдена без лихви за заем, даден на Рембранд от Ян Сикс, който си възвърна част от парите, като продаде полицата с намаление; и полица за 4200 гулдена с петпроцентна лихва, дължима на един Рембрандов познат, Исак ван Хеертсбек, който не си върна нито грош.

На два пъти през тази година Рембранд подписва пълномощни, с които адвокатът му да може да събира дълговете му, освен това сложи под „Аристотел съзерцава Омир“ подпис с малкото си име. Рембранд е първият известен ни холандски художник, подписвал се само с малкото си име.

През юни следващата година, когато „Аристотел“ бе опакован за пътешествието си до Сицилия, Хендрике Стофелс, бременна в петия месец, бе призована да се яви пред Съвета на настоятелите на калвинистката църква в Амстердам по обвинение в леко поведение с художника Рембранд.

Той също получи призовка. Скъса я.

Не се числеше нито към тази, нито към която и да е друга църква.

За разлика от Хендрике.

— Нима ще ме оставиш да отида сама? — попита го тя пред скрития в сандъка Аристотел.

— Едва ли се интересуват особено от мен — каза Рембранд.

Не са казали, че той има леко поведение, подчерта художникът.

— Убеден съм, че не могат да ти сторят нищо.

Освен да я отлъчат от църквата.

В църковния архив се пази признанието й, че „се е опозорила, свързвайки се с Рембранд“, и че е била призована да се покае и е отлъчена от Божието паство.

Три месеца по-късно роди дъщеря си Корнелия.

Както и да е, Аристотел така и не промени негативното си отношение към човека Рембранд, макар да продължаваше да му се възхищава като художник. Не можеше да не цени високо разкошния златен накит, увесен на врата му, и да престане да се диви на Рембрандовото умение да борави с боите и лаковете и на магическата променчивост на онези безбройни нюанси на червеното, кафявото и черното върху безмълвната палитра, пред която художникът бе в стихията си.

Посетителите, пропътували огромни разстояния, за да видят „Аристотел съзерцава Омир“ в „Метрополитън“, все още продължават да шепнат комплименти. Все по-мрачен, Аристотел не можеше да не забележи, че вече не го навестяват нетърпеливи да го зърнат тълпи хора — многобройни и ентусиазирани. Това го потискаше. С наранена гордост се опитваше да убеди сам себе си, че големите музеи не са най-подходящото постоянно местожителство за картини от неговата класа. Понеже на такива места шедьоврите са нещо обичайно. Често едва сдържаше сълзите си. Чувстваше се недооценен.

Надяваше се някой мил човек да го отвлече.

От годината след отлъчването на Хендрике от църквата разполагаме със свидетелски показания, според които Рембранд се е срещал с жена, на име Трейн Якобс — приятелка на Герти — имала намерение да отиде в Гауда, за да се опита да измъкне дружката си от изправителния дом.

— Не бих те посъветвал да го правиш — кълне се Трейн Якобс, че й казал Рембранд, сочейки я с пръст. После добавил със заплашителен глас: — Отидеш ли, ще съжаляваш.

При пристигането си в Гауда тя с изненада установи, че местният магистрат вече е получил цял куп писма от Рембранд, в които се настоява Герти да остане в съответното заведение. Тези писма не са запазени до днес.

Когато Герти бе освободена, отне правата на адвоката си, нейния брат, и обвини Рембранд, че не й е изплатил определената от съда годишна издръжка.

Рембранд не успя да я върне обратно в заведението.

Известно ни е, че наскоро след това тя умира.

В годината, когато я пуснаха, Рембранд завърши вълнуващото си ротердамско платно „Титус на чина си“. Картина, шегува се Шварц, която с право би могла да се нарече „Титус пише завещанието си“, ако Рембранд не го бе направил вместо сина си.

Титус бе на четиринадесет и имаше по-малко причини да ненавижда семейството на Саския от баща си. В завещанието Рембранд се посочваше като единствен наследник, изключваха се всички роднини по майчина линия като претенденти за части от имуществото и се забраняваше намесата на трети лица в цялата работа.

Тъй като няма доказателства това завещание на Титус да е писано от Рембранд, документът остава извън рамките на литературното творчество на художника.

По-късно същата година Рембранд започна да предприема стъпки, предназначени да хвърлят в ужас хората, дали му преди две години заеми, които той се бе клел да върне след една.

Нае зала и започна да организира публични разпродажби на имуществото си. Не знаем какво е продал, нито какви пари е спечелил. Известно ни е обаче, че нито грош от тези средства не е използван за намаляване на дълговете по къщата.

През май 1656 я прехвърли на Титус.

С надеждата да спаси имота си от кредитори във финансовия колапс, чието приближаване предвиждаше, наивно подцени политическата власт на бургмайстера Витзен да убеди Съда за длъжници да отмени решението на Камарата на сираците и да продаде къщата, за да бъде изплатена на него, Корнелиус Витзен, цялата дължима сума, преди остатъкът да бъде замразен в полза на Титус.

Има-няма два месеца след прехвърлянето на къщата, Рембранд подаде молба за cessio bonorum^[4] — което ще рече доброволно приписване на имуществото на кредитори — придружена с бележка, че причините за несъстоятелността му са „претърпени загуби в бизнеса, както и повреди и загуби при транспорт в морето“. Всичко това бе плод на неговата фантазия. Фалитът в бизнеса му се струваше по-достойна форма на разорение и му осигуряваше по-надеждна защита на личността. Не го грозеше затвор, но оставаше без пукнат грош.

Не е за вярване, като си помисли човек, че в същата тази съкрушителна година Рембранд завършва не само „Урок по анатомия на д-р Ян Дайман“, но и хипнотичната си „Яков благославя синовете на Йосиф“, в която мощната композиция и изящните, абсолютно точни цветове се сливат в съвършена гама на неизразимо спокойствие. Никой син не е изглеждал по-любящо отдаден на баща си от Рембрандовия Йосиф; слепият Яков, с водената си от Божественото провидение ръка, дава благословията си на най-малкия син на Йосиф, Ефрем, а по-големият Манасия и Асенета, египетската съпруга на Йосиф, завършват вертикално геометричната композиция.

Темата на тази картина е наследството.

Завършена е в годината на Рембрандовия фалит.

„Урок по анатомия на д-р Ян Дайман“ за разлика от „Д-р Тулп“ е отговарящо на действителността платно, в което Рембранд смесва според собственото си виждане контраста на Караваджо със свободния замах на четката и атмосферата на Тициан и други венециански майстори. Според някои в тази картина има още и Леонардо, и Рафаело.

Мрачните тонове са перфектни. Трупът се вижда ясно. Коремната кухина е отворена и изпразнена. Горната част на черепа е перфектно отделена. Почти цялото платно е изгоряло. Непокътнат е останал само трупът на човека, екзекутиран предишния ден заради опит за кражба от магазин за дрехи. Извадил нож, за да избегне ареста.

В Амстердам екзекутираха хора заради едно откраднато палто, а за присвояване на състояние канеха в Градската зала.

Списъкът на Рембрандовото имущество, описано след фалита му, включва освен стотиците вещи бюстовете му на Омир, Сократ, Аристотел и шестнадесет римски императори; картини и рисунки на над десет майстори; три ризи, шест носни кърпи, дванадесет кърпи за хранене и три покривки за маса; както и няколко яки и маншети, за които се носи слух, че останали в пералнята. Има повече от седемдесет негови картини, обявени за продажба, също и стотици рисунки.

Разпродажбата на имуществото му стана във времето на възможно най-ужасната рецесия, която си спомнят хората.

Цялата колекция, включваща седемдесетте му картини и стотиците му рисунки, се продаде за 2516 гулдена. Шестстотин донесоха рисунките му, което означава, че за седемдесетте картини и всичко останало остават не много повече от 1900, тоест по-малко от четири пъти повече, отколкото бе получил за „Аристотел“.

Акциите на „Дъч Ийст Индия Къмпани“ също паднаха рязко.

Къщата бе обявена за продан през 1658, същата година, в която той довърши своя величествен автопортрет, изложен днес във „Фрик Кълекшън“, Ню Йорк. На платното художникът е с разкошна кожена наметка и златна мантия и седи на стол, сякаш на трон, отпуснал длан върху бастун със сребърна дръжка, който може да мине и за скиптър, и изглежда не по-малко царствен, отколкото например самия г-н Хенри Клей Фрик в стоманената индустрия, с не по-малко благороднически вид от Фрик, Корнелиус Вандербилт, Хенри Форд, Джон Пиърпонт Морган и Лоренцо Медичи, взети заедно^[5].

Човек не би си помислил, че вижда пред себе си лицето на банкрута.

Четири Рембрандови картини бяха предложени като залог за заем от сто и шестнадесет гулдена и бяха обявени за продажба от съда. Донесоха малко повече от деветдесет и пет гулдена.

Според един от законите на гилдията художник, ликвидирал картините си, губи право да търгува с произведения на изкуството в Амстердам.

Рембранд намери начин да заобиколи този закон чрез Титус и Хендрике, които уж основаха търговско предприятие за продажба на картини, в което Рембранд бе нает за служител. Срещу подслон и храна, плюс малки суми за насъщни нужди, които не можеха да бъдат взети от кредиторите му за връщане на дългове, художникът предоставяше на новооснованото предприятие новите си картини.

Живееха в къщата на Розенграхт в Йордаан, където наемът бе двеста двадесет и пет гулдена годишно.

Не ни е известно как се е стигнало до втората поръчка на Дон Антонио Руфо. Но през 1661 „Аристотел“ бе в Месина, когато пристигна Рембрандовият „Александър“.

Аристотел никога в живота си не бе чувал по-жестоки ругатни! Въздухът се тресеше от отвратителни псувни и ужасяващи заплахи под формата на сицилиански клетви. В продължение на няколко дни хората се движеха наоколо въоръжени. Бесен племенник с рапира в ръка хвърляше злобни погледи на Аристотел и крещеше, че ще му отреже топките.

Сеньор Руфо постепенно се съвзе от шока и повика вкъщи писар.

Сред колекцията му, наброяваща над двеста произведения, включително творби на най-добрите европейски майстори, започна бавно да диктува, стараейки се да запази спокойствие, нито една друга картина не е снадена от четири парчета. Шевовете изглеждаха ужасно. В първоначалния си вид картината очевидно е представлявала глава, която Рембранд е решил да превърне в торс, като прибави още няколко парчета платно.

За компенсация на лошо изпълнената поръчка сеньор Руфо би искал да задържи „Александър“ и да купи предложения „Омир“ за двеста и петдесет гулдена, а не за първоначално исканите петстотин. В противен случай, заплаши той, ще върне „Александър“, тъй като никой не е длъжен да притежава толкова скъпа картина, изработена толкова зле.

Рембранд, чиито картини на принудителния търг бяха продадени за под тридесет гулдена парчето, прие смирено предложението на своя покровител да му бъдат заплатени петстотин гулдена. Тази последна негова писмена творба, с която разполагаме, ни е известна единствено в превод:

С огромна изненада приех новината за приема на „Александър“, изработен тъй майсторски. Предполагам, то е, защото в Месина няма достатъчно ценители на изкуството. Освен това Ваше благородие се оплаква както от цената, така и от платното, но ако Ваше благородие желае да върне обратно картината — на свои разноски и на свой риск — съм готов да направя нов „Александър“. Що се отнася до самото платно, в процеса на рисуване установих, че разполагам с недостатъчно материал, тъй че се наложи да го увелича, но ако картината бъде закачена на подходяща светлина, изобщо не се забелязва.

Ако Ваше благородие приеме „Александър“ в този му вид, то всичко е наред. Ако Ваше благородие не желае да задържи въпросния „Александър“, минималната цена за нов е 600 гулдена. А цената на „Омир“ е петстотин, плюс стойността на платното. Разходите по транспорта, разбира се, са за сметка на Ваше благородие.

Ако желаете да получите друга картина, бихте ли били така любезен да ми изпратите точните размери, които ще ви удовлетворят. Очаквам отговора и напътствията Ви.

Рембранд ван Рейн

В края на краищата Дон Антонио се предаде, въздъхна дълбоко, обърна очи и като се загледа безпомощно в Аристотел, рече:

— Кой би могъл да спори с безумец като този?

Аристотел отвърна поглед с неизказано съчувствие.

Руфо запази „Александър“ (какво не бихме дали днес да знаем къде се намира) и поръча „Омир“, като заплати петстотин гулдена.

Рембранд изглеждаше непревзимаем.

През 1661 завърши „Портрет на художника като апостол Павел“, където се е нарисувал с кепе като на хлебар и чете нещо, което без съмнение е факсимиле на „Уолстрийт джърнъл“.

Най-търсеният по онова време художник в Амстердам бе Говерт Флинк, починал през 1660. Редица художници бяха поканени да дарят картини за новата Тържествена зала. Рембранд не бе сред тях. Флинк получи грандиозна поръчка: дванадесет картини за централната галерия по хиляда гулдена всяка, повечето изобразяващи бунта на батавите, от които се смята, че са произлезли нидерландите, срещу римляните.

Когато Флинк почина, а картините му не бяха довършени, Общинският съвет избра Рембранд за изпълнението само на първата от тях — „Заговорът на Клавдий Цивил: Клетвата“^[6].

Година по-късно огромната картина бе отхвърлена и върната на автора.

Отидете да я видите в Стокхолм и ще разберете защо. Тя служи за всичко друго, но не и за украса. Чрез положените с мастихин охри и умбри Рембранд предлага на обществеността и посетителите на Градската зала изключително добра видимост към сляпото око на сивкавото лице на предисторическия водач, което, както свидетелства Тацит, е исторически точно.

От цялата работа Рембранд не спечели нищо освен материала. Вероятно е останал разочарован.

Картината бе внушителна, най-голямата, рисувана някога от Рембранд. Оригиналните й размери са почти шест на шест метра. За да я направи по-лесно продаваема, пък и за да използва платното — второто можем да предполагаме почти със сигурност — Рембранд лично е намалил с почти четири пети творба, която можеше да се нареди по епичност и потресаващо въздействие до „Атинската школа“ на Рафаело и да бъде призната за един от най-великите шедьоври на западната живопис.

Година по-късно той продаде гроба на Саския. Не е известно за колко.

Вероятно е останал разочарован.

Хендрике боледуваше.

През 1662, същата година, в която продаде гроба на Саския и работеше върху поръчания от Руфо „Омир“, завърши внушителния групов портрет „Настоятелите на сукнарския еснаф“, известна повече като „Портрет на синдиците от сукнарския еснаф“. Вероятно същата година е нарисувал и още един от шедьоврите на тези свои последни години, величествената и тайнствена картина „Еврейската годеница“.

„Настоятелите“ със сигурност е сред най-великите групови портрети на света. На нейния фон Леонардовата „Тайна вечеря“ чезне.

Не забравяйте, че когато говорим за велики картини, всъщност нямаме предвид нищо велико. Говорим само за картини.

Във великата Рембрандова картина „Настоятелите на сукнарския еснаф“ простичката композиция е завършена единствено чрез директния контакт между творбата и наблюдаващия я зрител, в когото са втренчени строгите лица на чиновниците. Явно не сме им приятни и искат да си вървим. Опитайте се да си представите, че в музея „Рейк“ никой не гледа тези чиновници, и тогава трудно бихме ги видели да вършат нещо друго освен работата си.

А те работят за пари.

В „Еврейската годеница“ почти всичко изглежда не на място в една картина, в която абсолютно всичко е наред.

Мъжът и жената изглеждат смешни. Нямаме представа кои са, нито пък кога точно е завършена картината, нито пък защо е наречена „Еврейската годеница“. Двамата не мислят един за друг. Никой от тях няма отношение към зрителя. Безкрайността от лакове, пластове боя и петна по десния ръкав на мъжа вероятно не би могла да бъде повторена от ничия друга ръка, освен от онази, нарисувала левия ръкав на жената и свързала двете фигури в тази изумителна амбразура от сияйни цветове. Дланта му, отпусната на гръдта й, е израз на смущаваща интимност между двама души, останали насаме. Те са потънали в мисъл в два различни свята. Засега не разполагаме със смислена интерпретация на този енигматичен паметник на живописното изкуство. Нямаме представа кои са двамата души, нито кои би трябвало да бъдат, нито какво правят там. Не знаем дори дали са женени, а и нито той, нито тя изглеждат повече евреи от мен или вас.

По-широко известна от тези две картини е незабравимият Рембрандов шедьовър „Мъж с позлатен шлем“ в Западен Берлин, който не е рисуван от Рембранд. Сега, когато знаем, че не е от Рембранд, не ни изглежда много добра картина.

През 20-те години на XX век на Рембранд са приписвани повече от седемстотин картини. До 1969 броят им спада до четиристотин. Проучвания от Уолстрийт предвиждат, че до края на настоящия век няма да остане нито един Рембранд, и интересът към книгите за най-прочутия холандски художник от седемнадесети век, от когото няма нищо запазено и който може би никога не е рисувал, ще спадне значително.

Хендрике почина през 1663 на четиридесетгодишна възраст, вероятно от холера. Бе погребана в гроб под наем. Нямаме информация какъв е бил наемът.

Малкото, с което разполагаше, завеща на Корнелия, посочвайки Рембранд за неин опекун.

Една година след смъртта й Ню Амстердам бе предаден в зората на Втората англо-нидерландска война на приближаваща армия от по-малко от двеста англичани и бе преименуван на Ню Йорк.

Бе предаден без битка от нидерландския главен секретар на Нова Нидерландия Питер Стюйвесант, който имаше дървен крак и бе фанатик, насърчаващ религиозното преследване срещу католици, евреи, англиканци и протестанти и всякакви други вероизповедания, различни от учението на строгите калвинисти там.

Той предаде Уолстрийт.

Опитайте се да си я върнете сега без битка.

По броя на местата, организациите и институциите в Ню Йорк, носещи името на Питер Стюйвесант, човек би помислил, че става въпрос за историческа фигура с повече принос от предаване на град и религиозна фанатичност.

През септември 1665 Титус навърши пълнолетие и получи 6952 гулдена, останали от наследството на майка му. Един Бог знае какво е станало с тези пари, но година след това наемът им остана неизплатен.

Титус се ожени през 1668 и се изнесе.

Титус почина.

Почина по-малко от година след като се ожени, докато Исак Нютон конструираше рефлекторния си телескоп, а холандецът Антоний ван Льовенхук, разглеждайки човешката кръв под един от поредните си микроскопи, даде първото точно описание на червените кръвни телца.

Младата му вдовица Магдалена ван Лоо скоро обвини Рембранд, че си присвоява незаконно имуществото на Титус, падащо се по закон на нея и невръстното й дете.

Последните думи, произнесени от Рембранд, които са ни известни, са казани към една прислужница:

— Налага се да изтегля спестяванията за Корнелия, за да покрия битовите ни разходи.

За щастие и на двамата той не живя още дълго.

Рембранд почина през 1669, година след Титус, на шестдесет и три годишна възраст.

Вдовицата на Титус бе погребана тринадесет дни по-късно.

От рода на Рембранд оцеляха Корнелия, на петнадесет години, и внучката му Тиция, на седем месеца.

В къщата му останаха четири незавършени творби и още двадесет и две, описани като завършени и незавършени.

Радостно е да се отбележи, че новината за смъртта му разтърси с угризения страната, която бе забравила за неговото съществуване, и че внезапното повишаване на цените на неговите творби, намерени в къщата, бе достатъчно, за да осигури прилично съществуване на дъщеря му и внучката му до края на дните им.

Но това не е вярно.

Константин Хюйгенс дори не споменава Рембрандовата смърт в многословния си дневник, в който можете да откриете бележки за смъртта на редица холандски художници, чиито имена никога повече няма да чуете.

Опекунът на Тиция внесе в съда искане срещу опекуна на Корнелия въз основа на твърдения, че Корнелия няма никакви права на собственост върху нищо от вещите на баща си.

Рембранд не притежаваше дори тази мина, която Сократ предложи на процеса си в замяна на своя живот.

Корнелия се омъжи за сина на своя опекун и се премести да живее в Батавия на остров Ява, където роди две деца, момче и момиче. Момчето кръсти Рембранд, момичето — Хендрике.

В годината, в която почина Рембранд, венецианците загубиха Крит от турците. Това бе последното им колониално владение.