Джоузеф Хелър
Игра на въображението (4)

Четвърта глава

Аристотел беше седемнадесет-осемнадесетгодишен, когато напусна царския двор в Пела, Македония, където баща му бе придворен лекар, и замина да учи при Платон в града държава Атина.

Академията на Платон беше основана близо двадесет и четири години по-рано.^[1] Платоновите диалози, в които главен участник е Сократ, вече бяха факт и младите ги поглъщаха жадно и с възхита. Аристотел искаше да научи повече.

Платон минаваше шестдесетте и се бе отказал от опитите си да разбере.

С течение на времето, докато собствените му сили и решителност укрепваха, Аристотел започна да изпитва разочарование, осъзнал, че в убежденията си Платон е капризен и своеволен. Платон вярваше мистично в божествената същност на числата и бе изградил теория за идеите като независими от човешкото съществуване реалности. А всичко това водеше в посока, която Аристотел не желаеше да следва.

Отношенията между двамата не се развиваха толкова гладко, колкото му се искаше да бъде, но въпреки това се задържа в Академията двадесет години. До смъртта на Платон на осемдесетгодишна възраст. Тогава Аристотел напусна Атина. Роднина на Платон с ограничени възможности наследи поста директор на Академията — място, за което би могъл да си направи устата Аристотел^[2]. Дванадесет години по-късно той се завърна в Атина и основа своя Ликейон^[3]. До неговото завръщане градът вече бе завладян от македонците. Най-напред от Филип, а след това и от Александър.

Платон не изгаряше от топли чувства към Аристотел. Наричаше го подигравателно Мозъка и Читателя. Имаше слабост към измисляне на прозвища. Дори собственото му име бе такова.^[4] Казват, че имал високо чело и широки рамене и като млад се отличавал с бойните си умения. Но всъщност името му не е Платон. А Аристокъл, син на Аристон. Баща му претендираше за родствена връзка с атинския цар Кодър^[5], съществуващ само в легендите. Майката на Платон^[6] бе сродница по съребрена линия на законодателя Солон.

Родът на Платоновия чичо или прачичо Критий^[7] беше заможен. За единствената година, през която беше на власт, Критий си спечели славата на най-кървавия и продажен тиранин в историята на града.

Някога, много отдавна, Критий се бе обучавал при Сократ.

Преди изключително даровитият и красив Алкивиад да стане предател и да премине на страната на лакедемонците, нямаше друг атинянин, всяващ толкова страх и омраза в сърцата на толкова много хора.

Алкивиад също бе ученик на Сократ.

Аристотел едва след време разбра, че прозвищата, които измисля Платон, понякога са израз на дълбокото му неодобрение. А това бе напълно различно от тънката ирония, бликаща от персонажа му Сократ в „Държавата“ и в редица кратки диалози.

Аристотел и Платон се различаваха коренно и по философските си възгледи, и по възрастта и темперамента си.

Платон витаеше в облаците, мислите му се рееха в небесата, сякаш решени да внушат, че единствените неща, към които си струва човек да насочи вниманието си, са онези, за които нищо повече не може да бъде научено.

Аристотел бе стъпил здраво на земята и от погледа му не убягваше нищо. Искаше да знае повече за онова, което вижда.

Платон отхвърляше привидностите: само за вечните неща може да се натрупа някакво познание, а такива на земята не съществуват.

Наблягаше на геометрията. Над входа на неговата Академия имаше надпис: „Да не влиза онзи, който не познава геометрията“.

Аристотел копнееше за определения, обяснения, системни проучвания и доказателства — дори в геометрията.

Платон, по-възрастният, предпочиташе да води уроците си седнал.

Аристотел, младият, едва се удържаше да не скочи и заснове напред-назад всеки път, когато в главата му се пръкваше някоя идея. „В движението има импулс“, измърмори един ден той, след като Платон го бе помолил със саркастична учтивост да се постарае да остане на мястото си. В движението има и радост, живот. То учестява пулса, обяви откритието си той. Кара сърцето да бие по-бързо.

Интересът на Аристотел към биологията, физиката и всички естествени и социални науки явно му бе останал от научните пристрастия на баща му^[8].

— Ето, в едната ми ръка има бръмбар — обяви един ден той — със заоблена черупка и осем крака. В другата ми ръка има друг бръмбар, по-светъл, с дванадесет крака и с по-удължена черупка, разделена на сектори. Виждаш ли разлика между тях?

— Да — отвърна Платон. — Не съществува такова нещо като бръмбар нито в едната, нито в другата ти ръка. Не съществува такова нещо като твоя ръка. Онова, за което мислиш с понятията „бръмбар“ и „ръка“, са само отражения на познаването на идеята за бръмбар и ръка. Има я само идеята, която съществува още преди да се появят тези два конкретни примера. Как иначе биха могли да се появят? И формата на идеята, разбира се, е винаги вечна и реална, тя никога не се променя. Онези неща, които държиш в онова, което си мислиш, че са твои ръце, са сенки на тази идея. Не си ли спомняш какво писах за сенките и пещерата в „Държавата“^[9]? Прочети го пак. Това, че двата бръмбара, които държиш, са различни, доказва недвусмислено, че никой от тях не е реален. Оттам следва, че единствено формата или идеята за формата са подлежащи на преподаване и изучаване и че те са нещо, за което никога няма да можем да научим повече, отколкото вече знаем. Идеите са единственото, върху което си струва да се разсъждава. Ти не си истински, суетни ми и млади Аристотеле, и аз не съм истински. Самият Сократ не бе нищо повече от имитация на самия себе си. Всички ние сме само по-несъвършени копия на формата, която сме. Знам, че разбираш какво имам предвид.

Тогава Аристотел не попита дали идеята за бръмбара, която Платон даде за пример, е онази с осемте крака или с дванадесетте и дали идеята за Сократ, чието копие е бил човекът, е старият или младият Сократ. Ако е бил и двете, то цялата Платонова теория на идеите започваше да се срутва пред очите му в лабиринта на собствените си противоречия и да попива в нищото на неразгадаемостта.

До последния си ден Платон си остана аскет — на пировете ядеше само маслини и смокини, което предизвикваше кисела гримаса върху лицето на Диоген. Отнасяше се снизходително към удоволствието, което Аристотел изпитваше от дрехите, накитите и жените.

Аристотел не искаше да изразява приживе на своя учител несъгласие с него. Наложи се да чака цели двадесет години, тоест да стане почти на четиридесет.

Дотогава вече бе наясно, че идеалът за управника философ, залегнал в „Държавата“, е пълна глупост, и се чувстваше неловко, задето Платон на стари години бе тръгнал да преследва на сериозно неосъществимата си цел да направи от деспота философ чрез възпитание и обучение^[10]. Обсебен от тази си фикс идея, той ходи три пъти в Сицилия. При две от пътуванията едва успя да си спаси кожата.

Платон сериозно надценяваше реформаторската сила на възпитанието и необходимостта от познание и интелигентност в обществената сфера.

Той би трябвало да има едно наум от факта, мислеше си изгнаникът Аристотел, че моралните поучения на Сократ не оказаха благотворно влияние върху Алкивиад или Критий. И че Сократовите убеждения отведоха онези, които му мислеха злото, при извора на ненавистта и омразата, за да го осъдят съгражданите му на смърт.

Аристотеловото влияние върху Александър не бе по-голямо, нито пък разполагаше с подобаващо философско досие.

Но Платон нямаше намерение да се отказва от мечтата си.

Две от пътуванията до Сицилия осъществи, преди да се запознае с Аристотел. По-късно, вече почти седемдесетгодишен, изпратен от невярващия поглед на ученика си, старецът отново пое към Сиракуза в пореден опит да осъществи все същото безнадеждно начинание за облагородяване с царствени добродетели развратния тиранин Дионисий II.^[11]

От момента, в който пристигна в Сицилия, стана обект на подозрение и подли подигравки в размирния и гъмжащ от интриги царски двор. Интриги, на които единствен той, философът от Атина, не надаваше ухо.

Така Платон с месеци бе под домашен арест, преди да го пуснат да се прибере у дома.

Най-многото, което успя да постигне за трите си пътувания, бе да събуди у домакините си незначителен интерес към геометрията. Сицилианските гърци в Сиракуза започнаха да си устройват геометрични игри, с които се забавляваха, преди да се оттеглят пияни в леглата си, за да правят любов.

След последното фиаско Платон бе още по-упорит и потиснат и Аристотел безмълвно си даде сметка, че се е оставил да го обучава човек, разделил се с илюзиите си, натрупал горчивина в душата си и най-сетне изоставил надеждата си да направи човечеството по-добро.

Последното произведение на Платон, върху което работи до самата си смърт, бе „Законите“ — мрачно мизантропско предложение за тоталитарно общество, в което всички членове са затворници на суровата праволинейност, недопускаща мислители като него и Сократ, и с безмилостни наказания за различните в общия поток.

Например според него за първа проява на неуважение наказанието трябва да е пет години затвор. За втора — смърт, без право на погребване.

Проява на неуважение беше едно от двете обвинения, отправени към Сократ.

То бе отправено и към Аристотел и така той бе принуден да прекара последните три години от живота си далеч от дома.

В „Законите“ търговците — хора, закупуващи нещо на една цена и продаващи го на по-висока — са разглеждани със строго презрение.

В това ново идеално Платоново общество интелектът оцелява единствено като основна градивна единица на социалния ред, в който всеки друг интелект е пропъждан.

Аристотел знаеше онова, което Платон не знаеше — че политиката няма нищо общо с добрите намерения.

И Платон, строго вярваше Аристотел, би трябвало да помни поне това от защитата, вложена в устата на Сократ в диалога „Апология“, описващ процеса. — Колко време — пита Платоновият Сократ своите съдници малко преди да чуе смъртната си присъда — би оцелял в правителството човек, чиято истинска цел е да стори нещо добро за страната си?^[12]

Политиката и познанието също нямат нищо общо.

Управник, вдъхновен от тази любов към философията, за която говорят Сократ и Платон, няма да властва дълго, нито ще му бъде позволено да се задържи във властта. А интелектуалецът в политиката не е нищо друго освен поредния оратор.

Изгнаникът Аристотел продължаваше да си спомня с нестихващо удивление нощта, когато македонският владетел Филип, решил за разнообразие да запази самообладание и спокойствие, бе прекосил огромния салон в Пела, приближавайки се до малката групичка, заслушана в умелото изпълнение на лира на младия Александър. Филип бе изчакал музиката да спре.

— Не се ли срамуваш от себе си? — бе попитал той с тих укор сина, когото може би, а може би не, си представяше като свой наследник на централизираното управление, което вече бе започнал да налага върху отколе разпокъсаната територия от независими гръцки градове. — Не се ли срамуваш от себе си, задето свириш толкова добре?

За един управник е достатъчно да умее да се наслаждава на музиката, означаваха думите му. Понеже човек, толкова добър в едно нещо, едва ли ще е перфектен в каквото и да е друго.

По това време в двора вече се питаха кой ли ще наследи Филип. Той бе отпратил Олимпиада, неудържимата и деспотична епирска принцеса, отдавала се на неистови ритуали със змии и която, обладана от варварската си лудост, се хвалела, че дори се е съвкупявала с една от тях, за да зачене Александър.^[13] Наскоро Филип се бе сдобил и с втори син от новата си съпруга Клеопатра, в която явно беше безумно влюбен. На мнозина от недоволните придворни, свързани по един или друг начин с отхвърлената му съпруга, Клеопатра изглеждаше непочтително детински, за да заслужава да се нарича тяхна царица.

Александър бе тринадесетгодишен, когато започна да се обучава при Аристотел. Прекараха заедно три години. Това бе достатъчно, по тяхно общо мнение, за да научи Александър всичко, необходимо му да стане онова, което стана.

Говори се, че Александър, вече цар, казал, след като Диоген го помолил да се отдръпне и да не му закрива слънцето^[14], че ако не бил Александър, щял да иска да е Диоген.

— Ако аз бях Александър — съветва го един от свитата му, когато от бойното поле пристигат условията за мир, изпратени от царя на Персия, — бих приел тези предложения.

Както и той, отвърнал Александър, ако не бил Александър.

Александър почиташе Омир и се говори, че взел със себе си в Азия екземпляр на „Илиадата“, редактиран от Аристотел, и държал книгата под възглавницата си.

На шестнадесет години в отсъствието на Филип той беше регент, а на осемнадесет, по време на битката при Херонея, застана на прага на Тива и поведе кавалерията напред, решен да разгроми Свещения отряд^[15].

Александър бе двадесетгодишен, когато загина Филип.

И на двадесет и една, когато напусна Гърция и предприе това вълнуващо и триумфално пътешествие, изпълнено с бляскави завоевания, от което не доживя да се завърне.

Прекоси Хелеспонта^[16] и никога повече не стъпи на родна земя.

Бе на тридесет и три, когато намери смъртта си във Вавилон^[17] — от известно време гаданията на жертвоприношенията не бяха благоприятни. Почина от треска или отрова.

Филип също загина млад — на четиридесет и шест, убит от млад телохранител на празненството по случай сватба, организирана от него с единствената цел да укрепи властта си и да си осигури безопасност^[18].

Той тъкмо се канеше да се появи на празненството като Бог.

Празненство, на което се веселят македонци — Аристотел го знаеше от богатия си опит по такива места — където виното не се разрежда и се вихрят примитивни страсти, винаги е непредвидимо.

С новините за смъртта на Александър през 323 г. пр.н.е. в Атина моментално се надигнаха вълни от антимакедонски настроения, придружени с бунт срещу македонското управление. Аристотел, чийто Ликейон бе просъществувал вече дванадесет години, бе обвинен в неблагочестие.

Той напусна Атина. Имайки предвид Сократовата екзекуция, обяви, че няма да допусне Атина да стори повторен грях към философията^[19].

Искаше да каже, че не желае да бъде изправян на съд.

В изгнаничеството на последната година от живота си той не изпитваше особено топли чувства към града, известен някога като люлка на литературата и познанието.

С изключение на драматурзите, нито едно от великите имена на поети, които първи изникват в главата на човек, не е на атинянин. Няма и математици, а — с изключение на Платон и Сократ — няма и философи. Атина е дала на света само тези двама забележителни философи. Единият така и не написа нито дума, другият почти никога не създаде нещо от свое име.

Какъв парадокс! Аристотел, който винаги е наблягал на методологията на наблюдението и проверката, се озова в позицията на арбитър, който трябва да преценява къде свършва Сократ и къде започва Платон. Често пъти не му оставаше друго, освен да гадае. А и Платон не помага особено, когато заявява в своето Седмо писмо, че никога не е изложил и няма и да изложи писмено собствените си идеи^[20]!

По това време Аристотел знаеше достатъчно, за да е наясно, че Платон не говори истината.

За него бе очевидно, че той е вкарал във „Федон“, „Пир“ и „Тимей“ мъчни за разбиране философски теории, които не биха могли да принадлежат на непредразположената към подобни идеи личност на онзи Сократ, когото е драматизирал в тези си творби, а също и в „Държавата“. И че следователно те би трябвало да се отнесат към самия Платон.

Аристотел ценеше истината повече от приятелството, както винаги споменаваше с болка в сърцето пред учениците си в Ликейона, започвайки поредния спор и несъгласие със своя някогашен ментор. По това време той разсъждаваше повече над идеите на Сократ, отколкото на Платон, макар да не можеше да бъде сигурен, че ги познава точно.

— Сократ не вярва в теорията на идеите или в теорията на душата, както се опитва да ни убеди Платон във „Федон“ и „Пир“ — твърдеше Аристотел пред учениците си, сновейки напред-назад. Това твърдение бе записал и на хартия при задълбочената си подготовка за лекции, които векове по-късно щяха да бъдат попълнени и издадени от други като книги, написани от него.

Но Аристотел не можеше да бъде напълно сигурен, тъй като между рождението на Сократ и собствената му поява на бял свят се простираше близо век. Двамата никога не се бяха виждали. Сократ бе екзекутиран петнадесет години преди Аристотел да се роди и бе покойник от близо тридесет години, когато Аристотел се премести в Атина. Старецът се бе превърнал в спомен. Достойнството, благоразумието и чистият морал на Сократ в деня на екзекуцията му бяха описани в началото и в края на Платоновия „Федон“ така, че никой, който го е прочел, не би могъл да го забрави скоро.

Но Платон не е присъствал лично на събитията и държи това да се знае.

Той никога не присъства в диалозите си.

Единственият път, когато го прави, е за да обясни отсъствието си: в деня на екзекуцията на Сократ бил болен, както твърди^[21].

От Сократ не е останала нито една написана дума. Ако не бе Платон, едва ли щяхме да знаем много за него. А ако от своя страна Платон не бе писал за Сократ, нямаше да познаваме Платон.

Но на процеса срещу Сократ Платон е бил съдебен заседател, познавал е позицията на Сократ и вероятно е казвал истината.

В състава на съдебните заседатели е бил и табакът Асклепий, който без увъртания си призна, когато бе запитан от следователите на закритото заседание преди собствения си процес, че е хвърлил камъчетата си в защита на Сократ, макар да е предусещал, че подобно непресторено поведение би могло да му навреди.

Анит^[22], застанал категорично и зад двете обвинения, а също — подобно на Асклепий — важен фактор в търговията с кожи на Атина, изтъкна, че не може да си представи честен атински търговец, който да не желае да види Сократ мъртъв.

— Така че или не си искрен, или пък не казваш истината.

Не повярваха на Асклепий, когато им обясняваше, че всичко е прекалено объркано и нищо не разбира.

Заподозряха го, че нарочно повдига подозренията им.

Защо ще казва истината, ако наистина казва истината, когато твърди, че казва истината?

Защо човек, който няма какво да крие, отказва да излъже?

Не можеше да разбере, че Сократ не е причинил нищо лошо никому.

Но не в това е работата, отвърна сопнато Анит. Асклепий бе издигнал своя глас в защита на човек, обвинен в престъпления.

Асклепий се отнасяше с уважение към участието на Сократ в битката при Потидея и разгрома при Делион и особено в опита на Атина да си възвърне Амфиполис, превзет от спартанския пълководец Бразид^[23]. Тогава Сократ бе отишъл за пореден път да се бие за града си, вече шестдесет и четири годишен. Асклепий не виждаше никакъв смисъл да бъде съден и екзекутиран човек на възрастта на Сократ.

— Е, господа, ако само бяхте почакали малко — Аристотел си спомняше, че според Платон Сократ бил се обърнал така към съда, току-що произнесъл присъдата — екзекуция чрез отравяне, — природата сама щеше да свърши онова, което вие правите сега. Сами виждате, че животът ми доста е напреднал и не съм далеч от смъртта^[24].

Бе на седемдесет.