Джоузеф Хелър
Игра на въображението (15)

Петнадесета глава

Ерата на Перикъл започна с петнадесетгодишна война и завърши с началото на друга, продължила двадесет и седем години.

Партията на крайните демократи, предвождана от него, завзе властта през 461 г. пр. Хр. Списъкът на убитите за 459 г. съдържаше имената на атиняни, загинали в битки при Кипър, Египет, Халиеис, Егина и Мегарида. Официално годината се водеше за мирна. Войните, в които бяха загинали всичките тези хора, не бяха войни.

А полицейски акции.

В същата тази 459 г., когато Сократ бе десетгодишно момче, Перикъл изпрати спешно огромна армада към Нил, за да помогне на египтяните във въстанието им срещу персите.

Това предприятие, толкова просто на вид в началото, продължи пет години.

През 454 г., когато Сократ стана на петнадесет, атиняните изпратиха подкрепление от още петдесет триреми. Те пристигнаха по местоназначение, без да знаят, че първата експедиция е била пометена. Новата флотилия смело се насочи към устието на Нил — и остана на сухо, щом персите пресушиха притоците.

Хората и корабите бяха унищожени или пленени до един.

Атинският историк Тукидид изчисли загубите в Египет на двеста и петдесет кораба и петдесет хиляди човека, от които близо шест хиляди атиняни. Останалите бяха наемници от различни градове в Гръцката империя, намерили по-добро препитание във войната, отколкото в мира. Никоя гръцка армия не е претърпявала по-съкрушителна загуба. Тази катастрофа бе най-скъпо струващата в атинската история, поне докато атиняните не вдигнаха платна четиридесет години по-късно да завладяват Сиракуза с най-могъщата армада, събирана някога в елинския свят — и не загубиха отново всичко.

Човек би си помислил, че след разгрома в Египет атиняните ще останат без сили, ще обеднеят, ще помъдреят и ще се дисциплинират. И със сигурност би бил на грешен път, тъй като казано е, че те „не познават друг празник, освен работата си и смятат спокойствието на бездействието за толкова отегчително, колкото и най-уморителната работа“.^[1]

Макар и ангажиран в Египет, Перикъл не преставаше да води завоевателните си войни на материка. Победен от Спартанския съюз в битката при Танагра и десет години по-късно от съседна Беотия, той най-сетне подписа споразумение със Спарта, на което мнозина в Атина се възпротивиха, както и мир с Персия, пробудил неодобрението на не един и двама в Атинската империя.

Създаде си врагове по върховете на обществото, подпомагайки живеещите в низините. Даде право на глас на бедните. Преди него в древна Гърция единствено богатите можеха да заемат обществени постове. Сега това право получи всеки гражданин от мъжки пол, но бедните, разбира се, не можеха да си го позволят, и властта си остана там, където винаги е била — при аристокрацията и богатите, което в повечето случаи бе едно и също.

Перикъл раздаваше на всеки гражданин по два обола дневно за присъствие на обществени заседания, така че бедните да могат да си позволят да участват в гласуването, както му се искаше. (Клеон, взел властта след смъртта на Перикъл, увеличи възнаграждението на три обола, така че бедните да не могат да си позволят да стоят настрана.) Даваше им пари за заплащане на входа на различни публични изяви като драматическите състезания, популярни навремето из целия елински свят^[2].

Платон, който ненавиждаше демокрацията и идеята за заплащане на обществени задължения, написа в „Горгий“ близо седемдесет и пет години по-късно, че „Перикъл е направил атиняните мързеливи, страхливи, бъбриви и сребролюбци“^[3].

Перикъл издигна стени с дължина повече от шест километра от Атина до брега, заграждайки града в един затворен триъгълник с пристанища, на които се крепеше търговията и морската му власт. Атина бе неуязвима на сушата и непобедима във водата и Перикъл никога повече в живота си не допусна тя да бъде въвлечена в сухопътна битка със сила, по-могъща от нейната собствена.

Започна да строи Партенона, което щеше да му отнеме доста време, да изисква много работна ръка и огромни разходи и да реши хроничния проблем с безработицата в мирно време — какъвто щеше да е резултатът и от други обществени проекти за строителство, които той предвиждаше. Създаде военна част за мирни цели и поддържаше в готовност кораби в морето като полицейски патрули. Благодарение на субсидиите, военната подкрепа, строителните проекти и държавната работа докара прилично равнище на съществуване за мнозина и увеличи политическите си привърженици^[4].

Със своя акт от 451 срещу имиграцията и чужденците в Атина — шовинистична мярка, удостояваща с атинско гражданство единствено онези, на които и двамата родители са атиняни — Перикъл искаше да повдигне чувството на национална гордост у съгражданите си^[5].

В сполетялото го по-късно има идеална справедливост. На единствения му оцелял син, роден от милетчанката Аспазия, в която се влюбва на петдесеттодишна възраст и с която остава до края на дните си, е отнето атинското гражданство.

Споразумението му със Спарта от 446 г. сложи край на войната между тези два враждуващи града и развърза ръцете на Атина да започне война срещу съюзниците и приятелите си. Перикъл безжалостно разгроми всеки протест и опит за отстъпничество от страна на членовете на Атинския морски съюз. Градове, които до момента се смятаха за равнопоставени, се оказаха зависими.

В Бизантион и Самос се надигнаха бунтове.

Бизантион, както се оказа, винаги е имал нужда да бъде завладян от някого — било то от гръцките олигарси или от персите.

С помощта на остров Самос, най-могъщия й съюзник, Атина се намеси в незначителен регионален конфликт, който ни най-малко не я касаеше. Перикъл изпрати ултиматум. Отхвърлиха го.

Самият Перикъл отплава заедно с първите четиридесет триреми. Кампанията се оказа по-скъпа от предвижданията на атиняните. Обсадата продължи девет месеца. Щом приключи, атиняните превзеха крепостните стени, ограждащи Самос, плениха корабите им и ги обложиха с непосилни данъци. В тази победа на Перикъл атиняните замениха могъщ съюзник за разрушен град и изгубиха много хора.

Завръщайки се в Атина, Перикъл произнесе първата надгробна реч, която ни е известна.^[6]

— Атина загуби младостта си — казва той, — и пролетта си отиде.

Умрелите са като боговете.

— Човек вече не може да види падналите герои — паметно казва той. — Нито пък може да види боговете. Но от почестите, с които биват удостоявани, и благословиите, с които ни даряват, ние знаем, че са безсмъртни.

Тази реч се помни и повтаря стотици години.

Едва завършил я, мъжете, за които се говори в нея, са забравени.