Джоузеф Хелър
Игра на въображението (21)

Двадесет и първа глава

След като Рембранд го дари с очи, Аристотел видя, че мъжът, който позира на художника за него, не прилича ни най-малко на философа такъв, какъвто си се спомня: нисък, кривокрак, плешив, със следи от самовлюбеното излъчване на конте.

Мъжът насреща му беше висок, с маслинена кожа, дълга черна брада, черни меланхолични очи и славянски, източни, може би семитски черти.

Не позираше на Рембранд за пръв път. Разговаряха приятелски.

За недвижими имоти.

Кварталът се променяше. От околността към „Широката улица“ започнаха да прииждат все повече сефаради. Помежду си хората започваха да я наричат „Еврейската улица“. Към края на века това щеше да стане официалното й име.

Рембранд се чудеше дали този наплив ще доведе до спад в цените на недвижимите имоти. Онзи нямаше представа. Аристотел предположи, че по-скоро влияние ще окажат блокадата и кризата в икономиката.

Аристотел, докато съзерцаваше Омир, оглеждаше критично света, в който бе попаднал, и стигна до заключението, че нещата не са се променили кой знае колко от времето на неговото изгнаничество и смърт насам. Нищо чудно, че изпитва разочарование. Оживени държави като Холандия и Англия с малките си размери и дейни флотилии му напомняха на завоевателната Атина и множеството й жадни за плячка триреми. Както на Холандия и Англия, така и на Атина Аристотел предвещаваше трагичен край.

Прерастването на градовете държави в национални държави само пренесе войните между тях на друго ниво. Същите безрадостни социални и политически промени, сполетели Платонова Атина, се стоварваха над Рембрандова Холандия две хиляди години по-късно — по времето, когато Аристотел се озова върху статива на художника, за да бъде рисуван. С бърз поглед, изпълнен с неприкрита изненада (който Рембранд заглади и омекоти с лишен от емоции замах на четката), философът установи, че единствен него, Аристотел, сред всички смъртни художникът е убеден, че извиква на живот.

В самото начало, когато Рембранд взе четката и нанесе първите щрихи с черна боя направо върху платното, Аристотел не се досещаше какво става. Веднъж разбрал, нямаше търпение да се види. Не можеше да се каже, че е възхитен.

Протестантска Англия бе във война с протестантското правителство на Нидерландия. Католическа Испания бе във война с католическа Франция, докато пак католици избиваха евреи в Полша и на Балканите, а английски и шотландски протестанти изтребваха католици в католическа Ирландия.

Завоевателните походи бяха минало.

Ако всичките им дрязги бяха за пари, Аристотел бе готов да ги убеждава, че не си струва усилието. Ако сред тях имаше истински аристотелианци, щяха да знаят, че спорят за нещо, за което той може да докаже логически, че е без съществена стойност. А той вече знаеше, че нито един истински аристотелианец не би му повярвал.

Никой не обръщаше внимание нито на „Политиката“, нито на „Етиката“ му. Научните му разсъждения — с векове приемани за библейски истини — едно по едно биваха доказвани като неистинни. Цяло чудо бе, че в Холандия все още имаше човек, който пази добро мнение за него.

Аристотел, който съзерцаваше как Рембранд рисува съзерцаващия Омир Аристотел, се чудеше още и защо Рембранд — който никога не бе имал нещо общо с Гърция — изобщо го рисува. И защо го рисува именно да съзерцава Омир, от чиито творения Аристотел се отегчи още докато довършваше „Илиадата“ за Александър^[1]. Благодареше на Бога, че Рембранд не рисува Омир да пее или да диктува на писари — както стана близо десет години по-късно за друга поръчка на Дон Антонио. Аристотел, като възрастен мъж, не обичаше да му пеят или да му четат.

Поставяйки в „Поетиката“ си епоса след трагедията, той индиректно бе подценил Омир. Горе-долу същото отношение бе показал и към Платон в „За философията“.

От дистанцията на времето „Поетиката“ му се струваше малко нещо смущаваща, при това не само защото не бе успял да я завърши. Защо, за Бога, му трябваше да чете лекции върху Есхил, Софокъл и Еврипид, кръстосвайки Ликейона надлъж и нашир, след като Есхил не бе между живите от сто двадесет и пет години, а Софокъл и Еврипид от около седемдесет и пет?

Нима, без да разбере — питаше се през последната година от живота си, вече изгнаник, — се е превърнал в един от онези надути, отвратителни досадници, с които Атина бе пълна и които имаха еднакво компетентно мнение по всеки въпрос и можеха да го изложат еднакво разпалено при всякакви обстоятелства?

Аристотел пишеше върху поезията по същата причина, поради която описваше буболечките или звездите — бяха му интересни като феномени за анализ, намиращи се в юрисдикцията на философската наука. Така беше и с реториката. Искрено се надяваше хората да не си спомнят — както той с болка се опитваше да забрави — че светейшият създател на неговата „Етика“ и „Метафизика“ не е същият в „Реториката“ му, предназначена да обучава в изкусно използване на думите с цел печелене на аргументи. С други думи, както се присмиваше Аристофан на Сократ в „Облаци“, в умението да направиш така, че слабият аргумент да звучи убедително, а силният да изглежда слаб.

Нима това е етично?

Колкото повече напредваше Рембранд, толкова по-мрачен ставаше Аристотел. Навъсеното европейско време допълваше настроението му. Когато мъглата паднеше ниско, пропитата от влага градска атмосфера се изпълваше с воня на херинга, бира и тютюн. Тук, в Холандия, Аристотел от време на време се поддаваше на Платоновия песимизъм.

От цялата вихреща се в страната „търговия“ Платон би изпитал дълбоко отвращение.

Странна птица е този Платон. Тъй обстойно описва другите, а за себе си не споменава нито дума. Каквото е имал да каже за собствената си личност и характер, казал го е чрез Сократ. Аристотел се опитваше да си представи как ли би възприел Сократ Платон и неговата философия. Вероятно не по-различно от киника Диоген^[2]. И много по-лошо, бе готов да се обзаложи — на пари, разбира се, — от доверчивия Свети Августин^[3], който според Аристотел бе приел на доверие доста повече Платон, отколкото би могъл да поеме Сократ.

Онзи Сократ, драматизиран от Платон в повечето от писмените му подражания на живата имитация на човека Сократ, беше най-общо казано прагматична и скептично настроена личност.

Човек би трябвало да познава Платон лично, за да оцени потисканата му чиста любов към музиката, поезията и драмата, остро критикувани от него във философията му и цензурирани в идеалната му държава^[4]. Всичко това го вълнуваше дълбоко.

Аристотел с огромно изумление установи, че в Холандия няма роби. Но постепенно се убеди, че всъщност не са им необходими: те винаги имаха на разположение достатъчно бедни, които да им работят като негри и — срещу минимално заплащане — да обслужват корабите им или да се бият във войни на страната на онзи, който даде повече. Пленените английски моряци се съгласяваха да работят за холандския флот, подмамени от по-високото и сигурно заплащане, каквото не можеха да разчитат да получат от изчерпаната хазна на Чарлз II.

Африканските негри биваха превозвани не там, където имаше нужда от тях, а в слабозаселените богати райони в Новия свят на двете Америки. Аристотел завиждаше на робовладелците в Бразилия, Вирджиния и Каролините. Той замечтано си представяше производителите на тръстика в Испанска Америка и на тютюн и памук в Северна Америка, които притежаваха всички блага, смятани от него за определящи в постигането на щастие, и прекарващи дните на идиличния си, спокоен, богат и безметежен живот в необезпокоявано съзерцание на науката и философията.

Стремежът към познание, бе писал Аристотел, е вроден у всички хора^[5].

В лицето на Рембранд той откри едно изключение.

Всичко, което художникът искаше да узнае в онзи следобед на късната 1653 година, докато подреждаше в две редици на работната си маса бюстовете на римски императори и известни гърци, които притежаваше, бе колко ще им вземе, ако ги продаде като колекция.

Дали ще струват повече, ако се продадат поотделно?

Човекът, който му позираше за Аристотел, нямаше представа.

Високият мъж с тъмна брада и тъжни очи остана не по-малко изненадан от Аристотел, когато разбра за чий модел ще бъде използван. Сега го смущаваше непоследователната логика и това, което му се струваше нелепо в мисленето и в изкуството. Аристотел тайничко плъзна поглед към мъжа, докато онзи се почесваше по главата и пушейки лулата си, хвърляше насмешливи погледи към двете редици бюстове, които Рембранд бе подредил, за да огледа и оцени. Ателието се изпълни с басовия му, винаги леко дрезгав и меко извинителен глас:

— Рембранд, нека се помъча да те разбера. Спомена, че имаш бюст на Аристотел, нали?

— Който може да реша да продам — усмихна се Рембранд самодоволно като търговец, убеден в достойнствата на стоката си. — Имам още и Омир, и Сократ. Както и повече от дузина императори. Ето, пише си. Август, Тиберий, Калигула, Нерон, Галба, Отон, Вителий, Веспасиан, Титус Веспасиан, Домициан, този тук е Глупавия Брут, после идват Агрипа, Марк Аврелий, още един Вителий и накрая един, дето не го знам кой е.

— Нека те попитам тогава: защо рисуваш мен?

— Моля?

— Имаш бюст на Аристотел. Защо рисуваш моето лице като негово, при положение че имаш истинското.

Рембранд придоби сериозен вид:

— Твоето ми харесва повече. Изглежда по-истинско.

— По-истинско от неговото?

— Да.

— Моето лице изглежда по-истинско от неговото собствено?

— Да. Ти да не би да си сляп?

— Е как така?

— Знам какво правя.

— Не е ли нечестно?

Рембранд не намираше причина да е:

— Та това е изкуство. Какво те е еня? Не е портрет.

— Не ми звучи логично. Рисуваш мен, а картината наричаш на него. Нима можеш да нарисуваш него, а да наречеш картината на мен?

— Мога да го нарека когото си поискам за тази картина. Стига да го наричам философ. За тези петстотин гулдена ще нарисувам на моя сицилианец картина на философ, за който ми е позирал реален човек.

— Тоест моя милост. Та аз не съм истински философ.

— Аз те променям. Ти си по-усмихнат. И брадата ти я правя по-червена. Виж си дрехите.

— Такива ли са били неговите?

— А твоите такива ли са?

— Нямам нищо против дрехите. Питам те за тази картина, на която ме рисуваш.

— Не рисувам теб. А Аристотел.

— В такъв случай се радвам, че няма да остане в Амстердам, където хората ще ме познаят и ще повярват, че съм Аристотел. Трябва да ти призная, че наистина ми харесва как ме рисуваш, нищо, че после ще твърдиш, че е някой друг. И все пак не мога да разбера защо рисуваш моето лице вместо неговото, когато го имаш в оригинал. Можеше да си го облечеш в същите дрехи.

— Лицето му не е кой знае какво.

— Изглежда ми все по-тъжен и по-тъжен. Дори само докато си говорим за него. Защо го рисуваш толкова тъжен?

Рембранд се изсмя доволно:

— Лицето на Аристотел няма да изглежда естествено между тази шапка и тази роба. Засега единствено твоето лице се връзва. Нима искащ да изпратя на моя сицилиански клиент рисунка на лицето на една статуя, съзерцаващо бюста на друга?

Мъжът също се изсмя.

— И да я подпиша с „Рембранд“?

— Пак ми местиш медальона.

— Не е твой. Така ми харесва повече.

— Все си недоволен. Вече си му нарисувал лице. Трябва ли да знаем чие е?

— На Александър, естествено.

— На кой?

— На Александър Велики.

Рентгенови изследвания на Рембрандовата картина „Аристотел съзерцава Омир“ разкриват последователни промени в положението на медальона с лика на Александър и нарастване на черния дроб на Аристотел, без съмнение свързано с вътрешното неразположение, от което се оплакваше философът в годината на своята смърт.

За Аристотел Рембранд не бе сам по себе си интересен човек, нито пък кой знае колко приятен, но той не преставаше да се учудва на умението му да борави със светлината и със сенките, и с мрачните тонове, и с алхимичните превъплъщения на златото. И тримата харесаха направените от Рембранд промени в дрехите на модела, пренесени върху изображението на Аристотел.

— На него му стоят по-добре — намуси се мъжът.

— На неговите прибавям допълнителни цветове — отвърна Рембранд. — Няма как да рисувам върху твоите дрехи, нали?

Той лекичко разтърка напластената боя, за да омекоти цвета на копринената роба, добави малко блясък, подчерта светлосенките. Светлите петна в разпилените Аристотелови ръкави се превърнаха в злато, останалите бели проблясъци се потопиха в златисти лъчи. Добави още зелено и синьо-зелено в гънките и диплите.

Оформи релефно златната верижка с още малко бяло, върху което мацна отблясъци жълто, кафяво и черно. Ето как Рембранд изработваше златото по Аристотел.

— Изглежда почти като истинско — обади се моделът.

— То е истинско — промърмори Рембранд, без да вдига глава.

Продължи да променя розовеникавия пръстен. По тежките бели петна на повърхността се появиха мънички жълто-бели точици и материалът заблестя. Рембранд сякаш сътворяваше злато от аромата на боите и лекото мацване с четката, превърнала се в магическа пръчка. — Твоето е фалшиво.

— Не разбирам.

— Нарисувах чисто злато.

— С черно, кафяво и бяло ли?

— Накитите по теб са позлатени. Пръстенът, обецата, другите неща. Ланецът на врата ти е медна имитация. Ела насам. Виж се първо, после погледни картината. Нима не виждаш разликата? Ето го истинското.

Златото на платното наистина изглеждаше по-истинско.

— Дай да не говорим за това — мрачно отрони онзи. — Имаш предвид, че е имитация — внимателно подметна след малко и млъкна, сякаш се колебаеше дали да продължи. — Известно ли ти е, че Говерт Флинк^[6] става все по-прочут с работите си, имитиращи твои картини, теб и стила ти?

— Флинк е най-добрият ми ученик — снизходително кимна с глава Рембранд. — Когато го взех при мен, вече знаеше достатъчно. Изучи моя маниер на рисуване за по-малко от година.

Онзи също кимна:

— Говори се, че вече е по-успешен художник от теб. И че имитациите му на твои картини вървят доста по-скъпо, от оригиналите.

Рембранд бавно остави встрани палитрата и мастихина и избра тежка четка, обърса я в туниката си и я насочи напред като щик. Аристотел почувства смъртен страх. Рембранд сякаш се готвеше да го прободе в гърдите.

— Ей това не мога да го разбера — хладно каза той.

— Казват, че печели повече от картините си, отколкото ти от твоите.

— Става въпрос от имитациите му на мои картини ли?

— И от тях.

— Изключено. Как е възможно?

— В Амстердам всичко е възможно.

— Но това е абсурдно. Да печели повече от имитациите на мои картини, отколкото аз от оригиналите?

— Ами като се търсят повече.

— И защо? Защо хората са готови да платят повече за старите му имитации на мои картини, след като могат да си купят оригиналите направо от мен?

— Говори се, че неговите са по-добри.

— Че как е възможно да са по-добри? Не знам какво да кажа. Стига толкова за днес. Какво друго се говори? Моля те, разкажи ми всичко.

— Е, след като питаш — отвърна онзи и се преоблече в собствените си официални черни дрехи. Заприготвя се да си ходи. — В художническите среди се говори, че икономката ти чака дете.

— И какво общо имам аз с това? — попита Рембранд.

— Според слуховете — продължи мъжът — детето е от теб.

— Какво ги интересува!?

— Довиждане, приятелю. И нека Бог да е с теб.

— Нека Бог да е с теб.

Декарт се ожени за прислужницата си. Рембранд имаше по-високи социални изисквания и не би паднал толкова ниско. Двамата с Хендрике не бяха женени, макар веднъж да я бе споменал в някакъв официален документ като своята „последна съпруга“.

Когато по-късно същия ден в ателието му дойде Ян Сикс, за да позира за своя портрет^[7], Рембранд побърза да се поинтересува дали наученото за успеха на Говерт Флинк е вярно.

Сикс предполагаше, че е.

— Та той беше най-некадърният ми ученик! — възмутено избухна Рембранд.

— Репутацията му расте — каза Сикс. — Както и контактите му. Съвсем скоро ще контролира всички поръчки в града.

— Но в това няма никаква логика!

— Щом като ще търсиш логика — оживи се Сикс, — върви да се видиш с Декарт. Или пък поговори с този твой Аристотел. Както знаеш, той извежда силогизма до съвършенство.

Рембранд не искаше да говори с Аристотел!

— Флинк печели от старите си имитации на Рембрандови картини повече, от колкото аз печеля от новите си оригинали? Нима се опитваш да ме накараш да го повярвам?

— Струва ми се, е точно така. Не твърдя, че е справедливо.

— Но как изобщо е възможно?

— Предполагам, че е въпрос на пазар. Хората просто си мислят, че онези картини са по-ценни.

Рембранд избухна в гняв:

— Това е направо изумително. Твърдиш, че за хората неговите имитации на моите оригинали са по-ценни от самите мои оригинали? Че са готови да дадат за тях повече пари? Това е невероятно!

— Мислят си, че са по-добри.

— Но как е възможно? Този Говерт Флинк — най-глупавият ми ученик, истински тъпак! — дето, като рисуваше гулдени на пода ми, отдалеч си личеше, че са фалшиви. И същият този Говерт Флинк да имитира моя стил и да продава на по-високи цени имитациите си на мои картини, защото хората мислят, че са по-добри от моите? Да не са се побъркали всички? Чавка ли им е изпила мозъците? Или аз нещо не съм в ред?

— Твърде лековато говориш за имитация и подражание, приятелю — дружески подхвана Ян Сикс. — В своята „Поетика“, както ти е известно, твоят Аристотел…

— Няма никакъв „мой“ Аристотел. Това е картина, не човек.

— Както и да е, та Аристотел твърди, че всички велики трагедии са подражание на действие^[8]. Предполагам, че тук, в Холандия, тъй като на света няма друго подобно място, националните ни трагедии все още биха могли да минат — вероятно — за оригинали.

— Тук не става въпрос за такива трагедии. Флинк е трагедия. В думите ти няма никакъв смисъл.

— За Аристотел ли?

— За Флинк. Хич не ми дреме за Аристотел. Ти си умен човек. Как е възможно някакви стари негови картини, имитиращи моя стил, да бъдат по-добри от моите?

— Той заглажда повърхността, цветовете му са прозрачни, линиите очертават форми, има прецизен детайл.

— Та това не е моят стил! — болезнено извика Рембранд. — Флинк е самозванец! Шарлатанин! Аз не рисувам така!

— Е, тогава вероятно би трябвало — усмихнато го посъветва Сикс. — Ако държиш да си възвърнеш популярността и да продаваш работите си на цени, на каквито ги продава той.

— Да — презрително се усмихна Рембранд, — за да станат моите картини имитации на неговите имитации на моите оригинали. Нали?

— Точно така — съгласи се Сикс. — Особено ако Флинк отново започне да рисува като теб. И най-хубавото е, че няма да ти се наложи да губиш повече време да рисуваш оригинали, нали?

— И как да ги подписвам според теб — с моето име или с неговото?

— Ще направиш повече пари, струва ми се, ако използваш неговото. Или, ако предпочиташ, вероятно можеш да убедиш Флинк да полага името Рембранд под твоите.

— Нима той може да имитира и подписа ми?

— О, да, разбира се. Дори го прави с по-класическа четка от твоята.

— Ако искаш да започна от твоя портрет? — язвително го предизвика Рембранд. — Мога да направя някои промени още сега.

— А, не, благодаря, нека си караме с моя, както си го подхванал.

— Защо, не искаш ли да го направя да изглежда като имитация на онова, което би нарисувал Флинк, имитирайки мен в поръчките си за портрети като твоя, в стила на портрета на Ян Сикс, който ще направя, след като хората видят твоя.

— Остави си го така.

— Мога дори да му вдигна цената, като поставя бъдеща дата. Така ще изглежда като нарисувано от мен копие на нарисувана от него имитация на нарисуван от мен твой портрет.

— Искам всичко да си остане точно така, както го започнахме и точно както говорихме — отвърна Сикс. — Не съм предполагал, приятелю, че можеш да бъдеш толкова забавен.

— Не се правя на забавен.

— Харесвам си лицето.

— То не е твое.

— И онова там не е на Аристотел. Попроменил си ме малко, нали? Доста работа си свършил от последното ми идване.

— Ще те направя да изглеждаш по-стар.

— Ще ми придадеш по-суров вид, ясно. Ще изглеждам почти безскрупулен. Рисуваш ме с маншети и обърната, прясно колосана яка. Как успяваш да ме направиш толкова чист и спретнат? Де да можеше и перачката ми да постига този ефект. Харесвам тези ръце. Направил си ги просто ей така, нали? Само с няколко мацвания на четката и с малко цвят. Дай да видя поне това. А другото, другото мога ли да погледам? Само гледаш да ме няма, и пускаш в ход всичките си тайни номера, нали?

— И на мен ми харесват ръцете — мрачно, но и с гордост промърмори Рембранд.

И на Аристотел.

Тримата стигнаха до едно мнение.

При хвалебствията на Сикс философът се изчерви едва забележимо. Бе прекарал дълги и изморителни часове, надзъртайки с крайчеца на окото си, за да види как Рембранд работи с увереност и издайническо напрежение, как полага различни нюанси на бялото, за да придаде обем на споменатите яка и маншети. Художникът самодоволно прекара суха четка, потопена в златистожълто, по дясната ръка на Сикс, за да обърне маншета на жакета му и даде уклончив отговор на въпроса на Сикс как е постигнал подобен блясък на тъканта и ефирност на дрехата. Аристотел знаеше, че Сикс никога не би се досетил, че със същите похвати Рембранд придаде обем и на отпуснатата в ръката на Сикс ръкавица и че изработи този незабележим детайл от облеклото, който обаче балансира цялото, само с цвят и контур.

— И по-пълен ли ме правиш? — попита с нотки на недоволство Сикс. Нямаше още тридесет и шест.

— По-стар, не по-пълен — поправи го Рембранд. — По-зрял. Мъж в разцвета на силите си, който си тежи на мястото. Нали си даваш сметка, че няма цял живот да си останеш слабоват младеж. Рисувам те като човек, който винаги взима правилното решение. Точно така ще изглеждаш, когато станеш градски съветник или бургмайстер.

Аристотел си помисли, че винаги, когато Сикс идва в ателието, разговорите стават някак по-интелектуални. Особено когато заговаряха за него.

— В своята „Поетика“, както знаеш, Аристотел те хвали за този мой портрет — изкоментира Ян Сикс и философът наостри уши. Рембранд моментално се включи с малко абаносов лак и потопи ухото обратно в сенките, където си му беше мястото.

— Не хвали конкретно теб, разбира се. Говори за художниците изобщо.

— Нима не споменава Рембранд ван Рейн?

— Нито пък Говерт Флинк. Аристотел съветва поетите да следват примера на добрите творци на образи. За тях Аристотел казва, че възпроизвеждайки определената форма на оригинала, създават истинен образ, който при това е по-красив. Струва ми се точно това правиш с мен. Твоят Аристотел днес ми се вижда по-ведър от всякога. Изглежда почти жизнерадостен, сякаш му харесва, че говоря за него. Пак ли си променял нещо? Преди изглеждаше доста мрачен.

— Пак ще изглежда мрачен — закле се Рембранд. — Понякога толкова се отплесвам в една посока, че се налага да се връщам обратно, откъдето съм тръгнал. Искам да те питам нещо по работа, мисля, че ще можеш да ми отговориш. Сред картините, които притежавам, има поне седемдесет, които бих могъл да обявя за продажба.

— Подпиши ги с името на Флинк — пошегува се Сикс, — и ще станеш най-богатият човек в Амстердам.

— Нима наистина се налага? — хвана се Рембранд.

Сикс поклати глава:

— Да продадеш нещо за пари, казва Аристотел, не е най-добрият начин да го употребиш. Обувката например се прави, за да се носи.

Лесно му е на Аристотел да го каже, троснато отвърна Рембранд, но не и на тях да го направят. С кърпа и с пръста си той се приближи към платното и избърса от лицето на Аристотел гримасата, прилична на усмивка.

Сикс бе в приятелски отношения с поета и историка Питер К. Хоофт, починал 1647 — същия, с когото щяха да сбъркат Аристотел в Лондон през 1815. Членуваше като любител в Муиденския литературен кръг. Беседваше с Декарт. Бе приятел със Спиноза.

Изведнъж Аристотел си спомни за един подслушан разговор между Рембранд и Ян Сикс по-рано същата година, когато внезапно му се бе приискало да потъне в земята. Сикс разказваше нещо за Декарт и Спиноза, а Рембранд го прекъсна с въпроса дали би могъл да му заеме хиляда гулдена. Аристотел потръпна от ужас, когато художникът предложи да изплаща заема с лихва.

— Ако ще ти давам пари на заем, приятелю — кротко отвърна Ян Сикс, — няма да е, за да печеля от лихвата.

Когато Ян Сикс се ожени, поръча портрет на жена си не при Рембранд, а при Говерт Флинк. Някъде преди 1656 продаде Рембрандовия дълг от хиляда гулдена на свой познат, който притисна художника да го изплати, запращайки го в бездната на финансовия крах.

Не е ясно защо.

Нито Сикс, нито онзи бяха закъсали за пари.

Аристотел с нищо не можеше да помогне.

По това време той вече се намираше в замъка на сеньор Руфо в същата онази Сицилия от античността, към която Атина се бе впуснала в завършило катастрофално тщеславно пътешествие, а малко след това блестящият стратег Алкивиад дезертира при лакедемонците, за да избегне скалъпения срещу него процес. Същата Сицилия, към която заблуденият Платон тръгва на три пъти, воден от донкихотовски и егоистични съображения. И откъдето три пъти се връщаше низвергнат, объркан и обезверен.