Серия
Новите видове (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 63 гласа)

Глава 2

Ричард тежко се отпусна на мястото си.

— Не е задължително да отговаряме на писмата, пълни с омраза. Понякога, когато наистина се ядосам, им отговарям. — Ухили се. — Просто бъдете учтиви. Така ми беше казано. Никой не ми каза, че не мога да бъда учтив и саркастичен.

Зенди се разсмя.

Ричард обърна екрана на компютъра си към нея.

— Прочети това писмо и ми кажи, когато приключиш. Аз ще ти покажа моя отговор.

Младата жена се приближи до бюрото му, наведе се и зачете. Когато привърши, гневът й бе пламнал. Някакъв човек наричаше Новите видове стадо бесни животни, които поголовно трябва да бъдат кастрирани и приспани. Погледът й срещна този на Ричард и той кликна на страницата, върху която работеше.

Зенди започна да се смее почти веднага. Беше написал изключително любезно писмо, в което казваше на идиота, че чувствата им са взаимни и всички в НСО споделят същите нежни чувства към хора, като него. Беше наистина много вежливо, но само ако не знаеш съдържанието на оригиналното писмо. Ричард й намигна.

— Почувствах се задължен да отговоря на този.

— Това е пълен разгром. Надявам се, че когато прочете отговора, ще се изяде от яд.

— Аз също.

Пощенската чанта беше пълна до горе. Зенди грабна първия плик и използва нож за хартия, за да го отвори. Ричард й каза да сканира всяко едно писмо, да го запише в компютъра под номер там, където се въвежда цялата кореспонденция и да напише отговор, ако смята за необходимо. Отделът за изходяща поща щеше да разпечата и изпрати всички писма, които бе написала. Беше мрачна работа. Повечето от входящата поща я разгневи, но тя намери и няколко добри писма, написани от деца.

Времето летеше незабелязано. Когато вратата се отвори, Зенди седеше по турски, с пола, пъхната между бедрата, и пишеше отговор на малко сладко момиче от Айова, което пишеше, че обича Новите видове и ги намира за страхотни. Младата жена вдигна поглед и видя как Слаш влиза вътре.

— Обяд — съобщи Ричард.

Зенди дръпна полата надолу, обу обувките и грабна чантата си.

— Няма да ти трябва. Тук нашите пари са безполезни. Просто остави чантата си на бюрото. Безопасно е. Тук такъв проблем като кражба не съществува.

Зенди кимна на Ричард и последва мъжете навън от сградата. Слаш се обърна към нея, когато тя се настани на предната седалка в джипа.

— Харесва ли ти новата работа?

— Щастлива съм, че я имам.

Той кимна.

— Добре. — Погледът му се отмести към огледалото за задно виждане. — Как минава денят ти, Ричард? Успя ли да се вбесиш вече?

Ричард се засмя.

— Днес все още не съм. Зенди ми помогна да запазя доброто си настроение, въпреки отвратителните писма.

Слаш запали двигателя.

— Добре. Радвам се, че не е моя работа да чета всичките тези глупости. Щях да съм бесен през цялото време.

След няколко пресечки пристигнаха пред голяма сграда. Тя не беше маркирана, но Зенди бе сигурна, че преди е била използвана като хотел. Имаше много джипове и голф колички, паркирани отпред на улицата и на паркинга. Младата жена започна да нервничи.

— Изглежда претъпкано.

— Всички обядваме по едно и също време. — Ричард слезе от задната седалка. — Правят огромен бюфет и опашката се движи бързо. Имаме един час, за да хапнем.

Когато Ричард каза думата „огромен“, Зенди веднага си помисли за своя паднал ангел. Стисна зъби, знаейки, че трябва да спре да го нарича така. Той си имаше име. Тайгър. Огледа голямото лоби във вътрешността на сградата, когато заедно с Ричард и Слаш мина през двойната врата.

Влизайки в кафетерията, тя си спомни изведнъж за гимназията. Просторната зала приличаше на гимнастически салон. Маси бяха наредени на дълги редици, като до всяка имаше кошче за боклук. Зенди се почувства съвсем не на място. На отсрещната страна на помещението имаше дълъг метален щанд, пред който се бяха образували четири опашки. Много от масите вече бяха запълнени.

Докато следваше Слаш и Ричард към една от опашките, Зенди огледа хората. Опашката наистина се предвижваше бързо. Имаше само шепа напълно човешки служители и Видовете ги превъзхождаха, горе-долу 30:1. Това я накара да се почувства неловко.

Трябваше да има повече от двеста Нови видове на обяд. Жените бяха високи и с атлетични телосложения, а мъжете — още по-огромни. Зенди погледна към мъжа, който мина покрай нея, и се изуми от количеството храна върху таблата му. Чинията му с размери на плато беше натрупана с купчина месо, висока около петнадесет сантиметра.

— Не гледай — предупреди я тихо Ричард.

Тя веднага обърна глава.

— Гледах количеството храна.

— Предполагам трябва да те предупредя, че повечето от тях консумират месото сурово отвътре. Не бъди шокирана. Когато стигнем до бюфета, свърни наляво, а не на дясно. В лявата половина са напълно сготвените меса, докато в дясната са суровите. Те само изглеждат сготвени, докато не хапнеш от тях. Направих тази грешка първият ми ден тук, на всички наоколо им беше забавно, но не и на мен.

— Благодаря. — И го мислеше съвсем сериозно. Щеше да й бъде неприятно да се окаже със сурово месо като избор за обяд.

Слаш зави надясно, а Зенди последва Ричард наляво. Не всички Нови видове предпочитаха сурово месо, тъй като имаше няколко пред тях на опашката. Нейният колега й подаде табла с нормален размер и взе същата за себе си. Тя го последва покрай дългия бюфет, изумена от количеството и разнообразието на храната. Избра си пържола със сос, картофено пюре, царевица, няколко пилешки хапки, пържени картофи и парче шоколадова торта. Накрая си взе една сода и прибори за хранене.

Седнаха на маса до стената, в близост до входната врата. Ричард се усмихна.

— Казах ли ти, че предлагат богат бюфет?

Зенди разгърна книжната салфетка, постави я върху скута си и кимна. Наряза си пържолата и лапна първата хапка. Когато вкусът изпълни устатата й, тя беше зашеметена и тихо простена.

— Точно както мама ги прави, нали? Те имат своя собствена кухня и тя е адски добра.

— Тази пържола е невероятна. И гъбеният сос… толкова е вкусно.

— Винаги можеш да си сипеш допълнително. И допълнително допълнително. Никой няма да те гледа странно, ако го направиш.

Зенди видя как някой върви към масата им и разпозна познато лице.

— Здравей, Крийк. Ще хапнеш ли заедно с нас?

— Да. — Крийк седна до новата си приятелка и се усмихна на Ричард. — Здравей, човеко.

Той се разсмя.

— Здравей, Крийк. Аз съм Ричард.

Крийк се извъртя в стола си.

— Как протича първия ти ден, Зенди?

— Страхотно. Работата много ми харесва.

Зенди погледна към чинията на приятелката си, видя няколко пържоли с голяма салата, а след това забеляза нещо, което приличаше на айскафе.

— Не видях да има нещо подобно. Обичам айскафе.

— Ето там, в десния ъгъл — посочи Крийк. — Има с шоколад, с мента и с вкус на орехови ядки. Ние обичаме кофеин.

— Че кой не обича? — Усмихна се Зенди.

Тя огледа помещението. Всичко изглеждаше страхотно. Някои от Новите видове я заглеждаха, но младата жена предположи, че предизвиква у тях същото любопитство, което и те у нея. Движение на вратата привлече вниманието й, когато двама високи мъже влязоха в кафетерията.

Единият от тях беше той, нейният паднал ангел. Носеше черна униформа, но без предпазна жилетка и вървеше редом до също толкова едър мъж. Говореха си тихо, но тя дори не погледна приятеля му. Очите й бяха приковани в Тайгър. Не можеше да повярва, че отново го вижда, но знаеше без съмнение, че не е сбъркала, това беше той.

На дневна светлина косата му имаше цвят на мед — една екзотична комбинация от яркочервено, различни нюанси на русо и светло кафяво. Тя падаше свободно върху раменете му и Зенди ясно си спомняше колко сатенено мека беше при допир.

Той мина покрай масата й и младата жена можеше да огледа гърба му.

Панталоните на нейния ангел обгръщаха приятно закръглен, мускулест задник. Той имаше тясна талия, а горната част на тялото му беше по-широка и по-мускулеста, отколкото си спомняше. Алкохолът нямаше нищо общо с факта, че мъжът беше толкова сексуално привлекателен. Зенди преглътна задавено и опита да възстанови дишането си. Той беше прекрасен — целият, от глава до пети. Дори и начинът, по който се движеше, показваше грация и чувственост, които бе невъзможно да не се забележат.

Той погледна през рамо, сякаш бе усетил силния й интерес към него и огледа района, докато стигна до нея. Погледите им се срещнаха за няколко мига, преди да направи още няколко стъпки по инерция и изведнъж тялото му се вкамени. Закова се на място.

Сърцето на Зенди препускаше лудо и тя забрави да диша, когато той отново обърна глава и този път веднага я намери с поглед. Взря се в неговите, спиращи дъха очи. Те бяха точно такива, каквито ги помнеше — котешки, невероятно сини, но от толкова далече не можа да различи златистото в тях. Лицето му беше все така строго и мъжествено и в същото време завладяващо. Устните му се разтвориха, принуждавайки я да си спомни ясно вкуса им на череша и колко гладна и щедра беше устата му, докато я целуваше.

Приятелят му направи още няколко крачки, преди да осъзнае, че е изгубил спътника си, обърна се и каза нещо. Тайгър трепна рязко, сякаш се стресна. Зенди прехапа устни и сведе поглед към чинията си. Беше я познал. По дяволите. Звуците от гласовете на Ричард и Крийк я увериха, че те не бяха забелязали липсата й на внимание.

Изчака няколко секунди, преди да погледне отново. Той все още стоеше там и я гледаше. Тя се насили да се усмихне, защото се чувстваше несигурна и не знаеше какво друго да направи в тази ситуация. Ами, ако дойде тук? Какво да кажа? Моля те, не прави това — мълчаливо започна да повтаря. Моля те, просто си върви. Той се обърна, сякаш бе чул молбите й и продължи към бюфета. Зенди рязко изпусна дъха си, който едва сега осъзна, че беше задържала.

* * *

Това е тя. Тайгър се движеше на автопилот, докато вземаше обяда си. Главата му бе замаяна, след като видя човешката жена, която бе спасил в онзи бар. Оттогава бяха минали няколко седмици, но той не се съмняваше, че това е същата жена. Тя се хранеше в кафетерията, споделяше една маса с Крийк и Ричард Вега, но не знаеше защо.

Ръцете му трепереха толкова силно, че почувства облекчение, когато седна на постоянното си място и остави подноса на масата. Да пропусне обяда беше последното нещо, от което се нуждаеше сега. Споменът за малката жена влияеше не само на способността му да мисли и на координацията му, но караше и членът му конвулсивно да потрепва.

— Тайгър, добре ли си?

Тайгър се втренчи в Сноу, безмълвен.

Белокосият мъж от Видовете, който седеше срещу него, се намръщи.

— Изглеждаш ядосан.

— Добре съм. — Не беше, но отказваше да си признае.

Сноу кимна.

— Видях, че се загледа в човешката жена, когато влезе. Горещо парче, нали? И аз веднага я забелязах.

Гореща? Тази дума беше твърде слаба. Тя караше кръвта му да кипи. Искаше му се да стене, но успя да свие рамене и се престори на безразличен.

— Привлекателна е.

— Мислиш ли, че харесва нашите мъже? — В бледосините очи на Сноу пламна интерес. — Не бих имал нищо против да споделя секс с човек, ако този човек е тя. Изглежда малко дребна и най-вероятно ще се плаши от нас.

Тайгър си спомни как тази жена бе поискала той да я целуне, а след това бе хванала косата му в основата на врата, за да наведе лицето му и да впие устни в неговите.

Пенисът му ставаше все по-твърд при спомена за тялото й, увито около неговото и как плътно се притискаше в него. Тя бе агресивна за човешка жена. Устните й бяха меки, миришеше толкова добре и стенанията й го караха да полудява от желание да бъде вътре в тялото й.

Не, тя не беше човек, който можеше да се изплаши от мъжете Видове. Жената много добре знаеше какво иска. Тя започна секса с мен. Но той нямаше да признае това нито пред Сноу, нито пред някой друг. Не беше споменал тези подробности в докладите, за да избегне дрязгите за онова, което бе правил на предния капак на джипа, сякаш нямаше никакъв контрол над себе си. Но истината беше, че той напълно изгуби контрол с тази жена. И това със сигурност не беше момент, с който можеше да се гордее.

— Може ли да седнем при нея, да видим как ще реагира на мен?

— Не! — Тайгър потисна желанието си да изръмжи или да се нахвърли, за да разкраси лицето на другия мъж, само заради идеята да опита да спечели сексуалния интерес на женската. Мисълта да гледа как тя ще докосва Сноу развали настроението на Тайгър.

— Правилно. — Хуморът на Сноу се стопи. — Ти не харесваш човешки жени. Повече си падаш по нашите.

Тайгър само кимна. Не искаше да уточнява, че ако тази конкретна жена реши да сподели секс с Нов вид, то той иска да бъде този, който тя ще избере. Бяха започнали нещо, което не успяха да завършат. Членът го болеше, хванат в капана на тесните панталони, тъй като изведнъж вътре в тях не бе останало почти никакво свободно пространство. Едва се въздържа да не изръмжи.

Слаш седна до Сноу, впери очи в Тайгър и се ухили злобно.

— Познай какво е задължението ми днес?

Той знае, че тя е тук, досети се Тайгър, отвръщайки мрачно на погледа на развеселения си приятел. Надяваше се мълчаливото му предупреждение да е достигнало до Слаш и затаи дъх в очакване да види дали той няма да изтърси нещо, което не трябваше.

— Има нова човешка жена, която работи в сграда С. През времето, когато съм свободен от обиколките, трябва да я придружавам при пътуванията й. Тя седи на последната маса до вратата вляво.

— Видях я — засмя се Сноу. — Не се ли изплаши от теб? Чудих се дали се интересува от нашите мъже. Горещо парче.

— Да, гореща е — съгласи се Слаш. — Не изглеждаше изплашена. Името й е Зенди Гордън, надникнах в досието й. Неомъжена, сама, тридесет и една годишна, живее на около дванайсетина километра от източната порта на Резервата. — Той нито за миг не отмести поглед от Тайгър, изпращайки му по този начин съобщението.

Тайгър сляпо грабна горната пържола от купчината в чинията, поднесе я към устата си и злобно я захапа. Вкусът на кръв изпълни устата му и помогна за смекчаване на част от гнева му и го предпази да не зяпа към другия край на помещението, сякаш беше обсебен от женската.

Слаш не се отказваше, продължи да го дразни.

— След обяда ще я придружа обратно до сграда С, а в края на деня ще я закарам до източната порта. Вече преместихме колата й, защото оттам ще й бъде по-лесно да се прибере до вкъщи.

Тайгър почувства как гневът му пламва отново. Слаш го дразнеше, като му казваше къде може да намери жената по-късно. Зенди беше странно име за човек, но и самата тя не беше обикновена по никакъв начин. Той загуби битката със себе си и я потърси с поглед.

Дългата й червена коса беше вързана на опашка и тя се смееше на нещо, което един от двамата й сътрапезници бе казал. Лицето й беше почти без грим, за разлика от онази нощ, когато за първи път я срещна, но въпреки това тя беше много привлекателна и без него. Сред глъчката от гласове чу смеха й и стисна зъби. Затворен в капана, членът пулсираше срещу бедрото му и изкушението да последва червенокоската завладя силно Тайгър.

Знаеше, че ще съжалява, ако сега станеше, втурнеше се през залата и я сграбчеше. Искаше отново да я почувства под себе си, но този път нямаше да спре, изобщо не му пукаше кой ще го види, че споделя секс с нея. Това щеше да предупреди останалите мъже да стоят настрана от Зенди. Те ще знаят, че тя е моя. Тази мисъл го шокира толкова много, че успя да обуздае дивото му желание и дори предизвика пристъп на страх. Какво, по дяволите, не е наред с мен?

— Тайгър?

Той откъсна поглед от Зенди и се взря в Сноу.

— Какво?

Сноу се засмя.

— Говорех ти, но се бе замислил толкова дълбоко, че изобщо не ме чу. За какво мислеше?

— Мислех си за нещо — Тайгър не навлезе в подробности.

Слаш се засмя.

— Обзалагам се, че се беше замислил за следващото си нощно дежурство и как се надяваш човешкият шериф да не ни вика повече за извънредни ситуации.

Тайгър изръмжа предупредително към Слаш, но той само му се ухили в отговор.

Сноу се намръщи.

— Не разбирам.

— Човешкият шериф винаги ни търси за глупави неща — обясни Слаш. — Ние се ужасяваме от това. Толкова е досадно. Ето защо Тайгър изръмжа.

Тайгър реши, че ще срита задника на Слаш веднага, щом останат сами. Приятелят му определено го дразнеше заради начина, по който се беше запознал със Зенди. Отхапа още едно парче от пържолата и се съсредоточи единствено върху храната. Не посмя да погледне отново към нея. Насили се да слуша разговора на масата и да отговаря. Никой повече не спомена Зенди, но той така и не успя да я изкара от мислите си.

* * *

— Източната порта? Но колата ми… — каза Зенди.

— … е преместена. Ти беше длъжна да оставиш ключовете си на главната порта. Това ни помага да предпазваме колите ви от протестиращите. Те пишат с боя обидни думи по автомобилите на посетителите ни.

— О!

— Ти живееш близо до източната порта. Това ще ти спести няколко километра. Възползвай се. Когато идваш сутрин на работа, оставяй колата си пред нея. И твоят ескорт ще те чака там.

— Ти ли ще бъдеш това?

Слаш сви рамене.

— Аз не разпределям задълженията.

Зенди кимна.

— О!

— Тайгър го прави.

По дяволите!

— Тайгър е шеф на Сигурността.

Мамка му! Мамка му! Беше се опитала да изнасили проклетия шеф на Сигурността в Резервата. Просто страхотно! Ненавиждаше себе си. Наистина. Седеше в джипа и обмисляше тази информация и се чудеше колко неудобен може да направи живота й Тайгър, ако й имаше зъб. Стигнаха до портата и Слаш паркира пред бараката на охраната.

Зенди забеляза четирима служители на НСО, които патрулираха. Двама вътре в бараката и още двама горе на деветметровата стена, която обграждаше територията на Резервата. Всички носеха пушки.

— Не виждам протестиращи.

— Не. Няма и да видиш. Наскоро купихме земята, прилежаща към този участък. Все още не сме разширили стената, но планираме да го направим. Това е частна собственост, така че когато протестиращи дойдат тук, ще ги арестуваме за нарушаване на границите. Просто сутрин идвай пред тази порта. Колата ти е паркирана там — и той посочи.

Младата жена видя малък паркинг и колата си на него.

— Благодаря!

Слаш кимна.

— Ще ти донеса ключовете. Стой тук.

Зенди слезе от джипа, взе чантата си и зачака. Видя как Слаш каза нещо и се разсмя заедно с двамата пазачи вътре в бараката, преди да вземе ключовете й от единия от тях. След това се върна и й ги подаде.

— На сутринта те ще те пуснат да влезеш. Паркирай колата си там, където е сега, и остави ключовете на таблото. Те ще са им нужни в случай, че се наложи да я преместят, в някакъв момент. Това е мярка за сигурност. Освен това ще претърсят колата ти, ще прегледат всеки сантиметър от нея, да не би някой да е заложил бомба.

Зенди се втренчи в него, твърде смаяна, за да отговори.

Слаш се усмихна.

— Приятна вечер! — Качи се в джипа, обърна, махна й и след това изчезна.

Бомба? По дяволите! Нищо чудно, че заплащането е толкова добро. Получавам добавка за опасността. Тръгна към колата и забеляза, че двамата мъже на стената я наблюдават внимателно. Качи се и хвърли чантата на седалката на пътника. Запали двигателя и даде назад. Портата беше отворена, когато подкара бавно към нея. Единият от пазачите й кимна и тя напусна Резервата.

Беше минала около километър по криволичещия горски път, когато забеляза черен джип на НСО, спрян напреко на двете платна. Зенди удари спирачки и се намръщи, чудейки се къде е водачът и защо беше блокирал пътя. Огледа гората наоколо, но не видя никого. Изгаси двигателя и зачака, с надеждата, че шофьорът ще се върне скоро, тъй като дърветата отстрани на пътя й пречеха да заобиколи изоставения автомобил. Чакането се проточи и тя реши да извика, за да види, дали водачът ще я чуе.

В секундата, в която отвори вратата и излезе, до ушите й достигнаха човешки крясъци. Обърна се по посока на неприличните ругатни и прехапа устни, когато те дойдоха от по-близо.

— Кълна се, че просто се изгубих, дяволите да го вземат!

— Точно така — изръмжа мъжки глас. — Сигурен съм, че си се заблудил.

— Пусни ме веднага, кучи сине! Как смееш да ме докосваш с мръсните си проклети лапи? Майната ти!

— Ти си нарушител и ще бъдеш арестуван за това!

— Разкарай се, задник! Пусни ме!

На около пет метра вляво Зенди забеляза движение. Изкуши се да се качи обратно в колата и да се върне. Портата не беше далеч, а младата жена се страхуваше от сцената, която щеше да се разиграе пред нея. Човекът, който ругаеше, звучеше доста агресивно. Грубоват мъж на около двадесет и няколко години излезе от линията на гъстите дървета. Лицето му беше червено от гняв, а ръцете му бяха зад гърба. Някакъв по-висок вървеше зад него, бутайки го напред. Зенди беше поразена, когато позна второто лице.

Вцепени се. Тайгър не я забеляза веднага, беше съсредоточен да контролира човека, който тикаше пред себе си. Ядосаният мъж се опита да избяга, но с бързо движение Тайгър го сграбчи за дънковото яке и го върна обратно.

— Не ме карай да те гоня — изръмжа той. — Няма да стигнеш далеч с ръце, закопчани на гърба.

— Майната ти, изрод! Пусни ме! Проклет да си, нямаш право да ме докосваш и да ми слагаш белезници! Ще съдя проклетия ти задник, путьо!

Тайгър изръмжа злобно.

— Продължавай така, селяндур! Мога да подам повече обвинения срещу теб. Промъкнал си се на територията на НСО с пушка. Това не предвещава нищо добро за теб.

Тайгър вдигна глава и срещна погледа на Зенди. Примигна, но не изглеждаше изненадан да я види, че стои там. Продължи да бута мъжа към джипа, без да й обърне повече внимание. Когато стигнаха автомобила, той вдигна нарушителя и го хвърли на задната седалка. Онзи изкрещя дълга ругатня и продължи да заплашва със съдебни дела. Тайгър извади още един чифт белезници и го закопча за металната рамка на джипа.

— Проклет путьо! — извика мъжът. — Пусни ме! Нямаш никакво шибано право да постъпваш така с мен!

— Млъквай! — изръмжа Тайгър. — И тъй като ще идеш в затвора, на твое място не бих крещял путьо така често. Чувах, че на вашия вид му харесва да опъват мъжете там. Ако в затвора се окаже някой толкова глупав, колкото теб, може да приеме това за покана.

Зенди не се сдържа и се усмихна, макара да знаеше, че е погрешно да счита ставащото за смешно. Най-накрая Тайгър се обърна и срещна погледа й. Тя видя как ноздрите му се издуха, докато бавно приближаваше към нея. Сърцето й ускори ритъма си. Щяха да разговарят, а тя нямаше ни най-малка представа какво да му каже.

— Къде, по дяволите, отиваш?! Не можеш да ме оставиш тук, изрод! Имам права!

Тайгър изобщо не му обърна внимание. Той продължи да върви, скъсявайки разстоянието, докато не спря само на крачка от младата жена. Зенди не помръдна, очите им се срещнаха и те останаха загледани един в друг.

— Хей, путьо! Пусни ме веднага, дяволите да те вземат! — изкрещя мъжът, борейки се с белезниците.

— Здравей! — Зенди въздъхна, решила да заговори първа. Беше нервна и чувстваше необходимост да каже нещо, каквото и да е то. — Как си?

Красивите му очи се присвиха леко.

— Добре съм. Избягваш ли вече сбиванията?

Тя почервеня при напомнянето за нейното неразумно решение да се почерпи в бар.

— Да.

— Ти си твърде малка, за да участваш в бой с мъже.

— Не съм участвала. Седях на една маса в далечния ъгъл, когато свадата избухна. Случи се толкова бързо, че се оказах в капан и те започнаха да се приближават към мен. Нямаше къде да отида, затова се качих върху масата. И щях да съм добре там, ако някой не се беше стоварил върху нея и аз се озовах на пода. — Изучаваше го отблизо, все още уверена, че той е най-сексапилният мъж, когото бе виждала някога. — Благодаря ти, че ми спаси живота!

Той наклони глава леко напред, изучавайки я също толкова внимателно, колкото и тя него.

— Затова ли ме целуна? От благодарност?

Бузите й почервеняха още повече от смущение, че той искаше обяснение за нейното поведение.

— Не.

— Тогава защо го направи? Любопитен съм.

— Наистина ли искаш да знаеш истината? — Зенди замълча, трескаво опитвайки се да си спомни поне една причина, която нямаше да звучи глупаво, но не можа да измисли нищо. Този мъж напълно объркваше мислите й.

— Нямаше да попитам, ако не исках да знам.

— Аз… — Тя въздъхна и реши да бъде честна. — Бях пияна и си мислех, че умирам. Когато се свестих, бях сигурна, че е точно така. Ще си помислиш, че това е глупаво и аз наистина се съмнявам, че искаш да чуеш онова, което се въртеше в главата ми.

— Но аз искам.

— Мислех, че съм умряла и ти беше там.

Той се намръщи.

— Не разбирам.

Зенди искаше земята да се разтвори под краката й, но това не стана.

— Помислих си, че ти си някакъв водач, който е дошъл да ме заведе в ада.

Устата му се напрегна.

— Разбирам. Повярвала си, че аз съм дявол. — Изглеждаше ядосан.

— Не! — Тя поклати глава, ненавиждайки начина, по който я гледаше в този момент. Искаше да поправи нещата. — Мислех, че си ангел. — Пропусна частта с паднал.

Устата му се отпусна, очите му се смекчиха малко.

— Винаги ли си искала да целунеш ангел?

— Не. — Лицето й вече пламтеше. — Реших, че след като така или иначе ще отида в ада, мога да направя това, което наистина искам. А аз исках да те целуна. — И много повече. Но пропусна и тази част също.

— Защо искаше да ме целунеш?

Този някога ще спре ли да задава въпроси? Не искаше да изтърси нещо още по-неуместно. Премести тежестта си от единия крак на другия, защото краката вече я боляха от високите токчета. Впи поглед в лицето му. О, по дяволите. Няма ли край това?!

— Мислех, че си привлекателен и просто ми се прииска да те целуна.

— Мислех? Минало време? Сега, когато не си пияна, не съм ли вече привлекателен?

Младата жена се намръщи.

— Привлекателен си. И не слагай в устата ми думи, които не съм казала.

— Значи все още ме намираш за привлекателен?

— Знаеш, че е така.

Тайгър я гледа в продължение на няколко дълги секунди.

— Все още ли искаш да ме целунеш?

Зенди премигна няколко пъти и реши, че отговорът е да, но не искаше да си признае. Пияна беше доста смела, но сега, когато бе трезва, смелостта й се бе изпарила. Преглътна, вместо да отговори на въпроса и принуди погледа си да се отмести от мъжа към джипа му.

— Твоят затворник ще падне всеки момент. — Погледът й се върна обратно към Тайгър.

— Изобщо не ми пука. Поне ще млъкне, ако падне и си удари главата.

Зенди се усмихна и се съгласи, че няма да е лошо, ако гръмогласният грубиян спре да сипе ругатни.

Внезапно Тайгър пристъпи напред и нахлу в личното й пространство. Младата жена ахна, когато две големи ръце нежно я стиснаха за бедрата, за да й попречат да се отдръпне назад. Погледите им се срещнаха. Очите му бяха толкова невероятни, колкото си ги спомняше. Всъщност изглеждаха още по-великолепни на слънчевата светлина, тъй като златистите краища на сините му ириси почти блестяха, подчертавайки синия цвят. Тези котешки очи, обрамчени от гъсти мисли, бяха забележителни.

Зенди си пое накъсано дъх, вдъхвайки мъжкия му аромат, смесен с мириса на гора. Не се възпротиви, когато той нежно я придърпа към себе си, притискайки тялото й толкова плътно към своето, че трябваше да наклони глава назад, за да не изгуби контакта си с очите му. Ръцете й инстинктивно се вдигнаха и дланите й легнаха върху широките му гърди. Платът на черната му риза беше мек, но мъжкото тяло под нея беше много твърдо.

— Любопитен съм — каза дрезгаво той — дали е толкова хубаво да те докосвам, колкото си спомням. Сега ще те целуна.