Серия
Новите видове (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 60 гласа)

Глава 18

Зенди упорито се бореше с желанието да закрещи, отказвайки да достави на брат Адам удоволствието да я види как се разпада. Тя рядко мразеше хората до такава степен, че да иска да ги нарани физически, но този фанатик правеше изключение. Представата как обвива ръце около гърлото му и стиска, докато лицето му посинее, я успокои малко. Беше принудена да понася нелепата му омраза, като в същото време се отказа от намерението си да сипе обиди по негов адрес. Изглежда обидите само го насърчаваха повече.

Още един мъж влезе в кемпера, за да говори с брат Адам. Новодошлият приличаше на ученик и се нуждаеше от подстригване. Ризата му беше цялата в дупки, а джинсите — износени. Погледът му я отбягваше напълно.

— Готови сме да го изпробваме, братко. Трябва да сме сигурни, че е достатъчно здрав. Брат Дейви заяви, че трябва да издържи тежестта й, но не искаме той да се счупи по време на пречистването.

— Не, не искаме. — Идиотът стана от масата и впи поглед в Зенди. — Тя трябва да гори без никакви проблеми. Не желаем негативни отзиви от пресата, които да навредят на каузата ни.

— Да бе, убийството ми на всяка цена ще предизвика всенародната любов! — изсмя се Зенди.

— Млъкни! — Брат Адам прекара пръсти през косата си, изглеждаше разярен. — Тя изобщо не спира. — Изгледа я свирепо. — Иска ми се да бяхме взели друга.

— Аз също. Най-накрая да сме съгласни за нещо.

— Ти си противна жена!

— А ти си луд, който се крие зад изопачена Библия.

Адам целият почервеня и заплашително пристъпи към нея. По-възрастният мъж застана между тях.

— Тя те изкушава да съгрешиш, братко.

— Изпрати брат Бруно и брат Фреди и ще я изнесем навън.

Зенди не можеше да направи нищо друго, освен да лежи и да чака, докато другите дойдоха и се натъпкаха в малкото пространство на кемпера. Пейката, към която беше привързана, й напомни за носилка. Те я вдигнаха и се опитаха да я изнесат, но вратата беше твърде тясна. Мъжете обърнаха настрани дървената повърхност и болка прониза тялото й, когато коланите се впиха в плътта й.

Зенди изпищя. Това сякаш развесели Адам и той се засмя. Когато я изкараха навън, слънчевата светлина я заслепи, удряйки я право в лицето. Болезненото усещане дори я накара да изпита известна благодарност за това, че похитителите й я държаха гладна, иначе щеше да повърне.

Когато очите й се приспособиха към ярката светлина, тя видя дървета около поляната, която групата бе превърнала във временен лагер. В близост бяха паркирани други кемпери и каравани, а до носа й достигна миризмата на огън. Жените отвън я гледаха любопитно, докато мъжете я занесоха в задната част на кепмера, в който я държаха затворена. Когато заговориха, същността на плана им й се изясни.

— Как ще я качим горе?

Зенди погледна към високия покрив и се изпълни с отчаяние. Трябваше да избяга.

— Пишка ми се.

— Пикай в панталоните. Не ме интересува. — Адам я изгледа ядосано.

— Братко! — изграчи строг глас. — Засрами се! — Собственикът на гласа приближи — това беше петдесетгодишна жена с тънки устни. — Къде е твоето състрадание? Остави я да отиде до тоалетната.

— Най-добре е да остане вързана, сестра Дейни.

Жената се вторачи в своя водач.

— Не съм те възпитавала така.

Гласът на Адам се понижи до шепот:

— Стига, мамо! Не пред всички.

Очите на Зенди се разшириха от удивление. По-възрастният мъж също се намеси.

— Сине, ако злоупотребиш с тази жена, това ще обърне последователите ти срещу теб. Послушай родителите си.

Мамка му! Погледът й се стрелна между тримата и тя забеляза приликата. Очевидно бяха откачено семейство.

— Добре. — Адам кимна на мъжете. — Оставете я долу, но се уверете, че не може да избяга.

Пейката беше сложена на земята и двамата едри мъже развързаха коланите. Беше лежала толкова дълго, че се почувства замаяна, когато седна. Възрастната жена изглеждаше уплашена, но приближи.

— Сега да не вземеш да си въртиш главата във всички посоки или нещо подобно.

— Мисля, че сте гледали твърде много филми на ужасите. Не съм обладана от зъл дух — не й остана длъжна Зенди.

Жената се намръщи.

— Трябва ли наистина да правиш пиш-пиш?

Пиш-пиш?! Сериозно?!! Страхотно! Отвлечена съм от идиоти, които използват речника на двегодишно дете.

— Да.

Мъжете не махнаха белезниците, които държаха китките й заключени отпред. Жената хвана веригата по средата и задърпа Зенди към един от кемперите, сякаш водеше куче.

— Не се опитвай да направиш нещо лошо! — предупреди Дейни. — Наблюдавам те!

Зенди огледа вътрешността на кемпера, търсейки оръжие, но помещението бе почти празно. Всичката посуда бе старателно прибрана, а и жената отказваше да пусне веригата. Банята беше много малка.

— Хайде! И побързай! — После гласът на възрастната жена се понижи. — Престани да разстройваш сина ми, млада госпожице. Опитваш се да го представиш в лоша светлина пред последователите му. Знаеш ли колко труд положи, докато събере толкова много хора?

Да свали панталоните и да използва тоалетната с ръце, закопчани с белезници, се оказа не съвсем лека задача.

— Не. Не знам. Не съм чела за сектите.

Дейни изпъшка.

— Срамота е, че го казваш. Ние сме… — Жената погледна надолу и изпъшка за втори път. — Грешница! Виждам бельо на курва вместо това, което трябва прилично да покрива интимните ти части. Тц, тц, тц! Нищо чудно, че си била привлечена от тъмната страна!

Зенди примигна няколко пъти.

— Те имаха много вкусни бисквитки и одобряваха прашките. Какво мога да кажа? Нямах никакъв шанс да устоя.

Дейни се намръщи, тя изобщо не забеляза сарказма.

— Какво означава това? Какви бисквитки?

— О, Боже! Вие, хора, сте сериозно повредени. Нищо чудно, че детето ти е толкова сбъркано.

— Ти си зла грешница с мръсна уста! Засрами се! — Тя се обърна и рязко издърпа едно чекмедже, вградено в стената. После се извърна към Зенди и й протегна яркосини шорти. — Махни тая дреха на курва и сложи това!

— Тези плувки?

— Да.

— Не!

— Ще ги сложиш! Не може да очистиш душата си, като носиш този яркочервен изкусител на греха. Опитваме се да те спасим, а не да те пратим в ада.

— Вече съм там, госпожо.

Лицето на Дейни почервеня.

— Преоблечи се или ще накарам хората да дойдат и да го направят вместо теб. Тези са чисти и непорочни.

При мисълта за Адам или другите идиоти, които й свалят бельото, Зенди реши да я послуша. Мъжките плувки бяха малко големи, но това успокои разстроената жена, която почти се усмихна.

— Много по-добре.

Що за ирония?! Щяха да я изгорят, обута в шорти за плуване? Мътните да ги вземат! Става все по-добре и по-добре.

Изведоха я отново навън и я бутнаха обратно на пейката. Зенди опита да се бори, но не успя да се измъкне от четиримата мъже. Завързаха я отново здраво.

— И как ще я качим там? — Това беше момчето със скъсаните дрехи.

Зенди разбра, че говорят за покрива на кемпера. Нямаше представа защо искат да я качат там, но това хич не й хареса.

— О, по дяволите, не!

Брат Адам я изгледа яростно.

— Ще я обърнем. Двама от нас ще хванат страните и ще се изкачат по стълбата, докато другите двама ще държат долу и ще бутат. Ще я качим. Тя не тежи толкова много.

— Така ще ме боли — съобщи Зенди.

Брат Адам се усмихна радостно.

— Копеле! — изсъска Зенди. — Знаеш ли защо мисля, че си толкова зъл? Обзалагам се, че имаш съвсем мъничко пишле и в опита си да компенсираш, се държиш така, сякаш имаш огромен член.

Мъжът изскърца със зъби и лицето му почервеня от ярост. Устните му се отвориха, но оттам не излязоха никакви думи.

— Точно както си мислех — малко пишле. Или трябва да го нарека трънче?

— Кучка! — изкряска той.

— Женчо! — присмя му се тя.

— Достатъчно! — сопна се Дейни. — Тя те дразни, братко Адам.

— Да го дразня? — Зенди се изсмя. — Пишлето му е твърде малко. Дори и да му стане, не бих си легнала с него, защото не върши работа.

Брат Адам изкрещя и се хвърли към нея, но двама от неговите последователи го хванаха бързо и го задържаха. Зенди се усмихна мрачно. Той можеше и да я запали по-късно, но сега изглеждаше готов да получи удар. Младата жена можеше само да се надява, че нещо ще го убие, преди животът й да приключи.

* * *

Тайгър беше щастлив, че най-сетне се е отървал от гипса. Кракът и ребрата все още го наболяваха, но силната болка я нямаше. Трябваше да се закълне на доктор Алисън, че ще бъде много внимателен. Обикновено костите на Новите видове зарастваха за две седмици, но лекарствата съкратиха този период до няколко дни.

Слейд Норт посочи един от столовете в кабинета си.

— Седни, Тайгър. Спри да крачиш из стаята. Когато намерим Зенди, ще ти е необходима всичката сила, а костите ти не са напълно зараснали. Макар и да удържат теглото ти, не насилвай късмета си. Знам, че доктор Алисън е искала да те задържи още двадесет и четири часа, но ти си отказал да останеш в болницата.

— Зенди е някъде там и аз трябва да я намеря!

Слейд кимна мрачно.

— Знам това, но добрата новина е, че не са я убили веднага, в дома й. Отвлекли са я поради някаква причина и се надяваме, че ще я държат жива, докато не ни известят какво искат.

— Може де е отвлечена от служители на Мерикъл. — С нещастен вид, Тайгър седна на предложения му стол.

— Съмнявам се. Служителите на Мерикъл нямаше да унищожат дома й. Просто щяха да я отвлекат. Това не е техният начин на действие.

— Те ни държаха затворени през по-голяма част от живота ни — изръмжа Тайгър. — И ако са отвлекли Зенди, сега може да я измъчват.

— Не са те — съгласи се и Бестиал. — Слейд е прав. Това трябва да е работа на онези групи фанатици, които ни мразят, или някой, който е научил, че е служител на НСО и ще иска откуп за нея.

Ричард се размърда в стола си.

— Дадох на ФБР и на местните полицейски служители цялата информация за групите, които бяха най-красноречиви в изказванията си относно служителките на НСО и жените, свързани с Новите видове. Надявам се, че ще успеят да ги проследят и скоро ще намерят Зенди. Ако тя не е при тях, тогава можем да бъдем сигурни, че похитителите са я отвлекли, за да изнудват НСО за пари.

Джъстис Норт и Тим Оберто участваха в тази среща по конферентна връзка в офиса на Слейд.

— Те трябва да знаят, че тя не е Джеси. Преди час проведохме пресконференция, за да ги уверим в това. Моята половинка се обърна към медиите, показаха я по всички канали. Който държи Зенди Гордън, трябва да е чул или видял.

— Някой да се е обадил за откуп? — попита Тайгър с надежда.

— Може да се каже, че никой. Един мъж се обади да каже, че Зенди е отвлечена от извънземните. — Джъстис въздъхна. — Очевидно трябва да се лекува, но ние проверяваме всяко обаждане, Тайгър.

— Ако успея да си върна Зенди, никога повече няма да й позволя да напусне Резервата — изръмжа Тайгър. — Никога! Дори няма да я изпускам за секунда от очи.

— Има ли някаква връзка с мъжете, които свалиха хеликоптера? — попита Бестиал Слейд.

— Не — отвърна Джъстис вместо него. — Вече мислихме за това. Тези хора просто са искали да убият някои от нас. Те нямат интерес към нашите жени. Мъжете са само ловци.

— Зенди нямаше да напусне Резервата, ако те не бяха стреляли по хеликоптера — изръмжа Тайгър.

Смайли хапеше устни.

— Съжалявам, Тайгър! Трябваше да я задържа и да я накарам да изчака ескорта до и от болницата.

— Моята жена е много смела и непреклонна, когато реши да направи нещо, което силно желае. Искала е да дойде при мен възможно най-бързо. Всичко е по моя вина. Тя беше в безопасност, докато аз не я изгоних.

— Виновни са лекарствата — напомни му Бестиал. — Престани да се терзаеш за това, Тайгър. Двамата с Джейдид трябваше да я спрем и да я успокоим, преди да напусне болницата. Така че и ние също имаме вина.

— Няма значение кой е виновен — заяви Джъстис. — Зенди е отвлечена и ние сме длъжни да я върнем обратно.

— Имаме сборни екипи — от ваши и наши мъже, които обикалят района и разпитват — каза Тим Оберто. — Някои от групите, пропагандиращи омраза, са се настанили на лагер в гората, тъй като мотелите отказват да ги настанят. Така че тези, които са отговорни за отвличането, може да са наблизо. Това е ужасно голяма територия и с един хеликоптер нямаме възможност да я обхванем цялата. — Замълча за секунда. — Благодаря ти, Джъстис, че ни предостави хеликоптера на Хоумленд! С две машини в небето, нещата ще се ускорят.

— Мога да наема местни хеликоптери и пилоти, ако това ще помогне — предложи Джъстис.

— Направи го — съгласи се Тим. — Колкото повече площ покрием, толкова по-добре. Кажи на пилотите да съобщават за всякакви признаци на живот, които открият. Нашите екипи ще проверят всяко предположение.

— Действам — отвърна Джъстис, преди да прекъсне връзката на конферентния разговор.

Тайгър затвори очи, всичките му мисли бяха при Зенди. Къде е тя? Все още ли е жива? Гневът му нарасна. Тя се нуждаеше от него, но той не знаеше как да я намери. Мразеше да се чувства безпомощен, но често изпитваше тази емоция, откакто се бе привързал силно към човешката жена.

* * *

Неподправен ужас обхвана Зенди, когато я завързаха за налудничавата им измишльотина. Едва успяваше да сдържи писъците си, но изтрая само няколко секунди, след това се разпищя. Не я освободиха от пейката, а заедно с нея я привързаха към големия кръст, поставен на покрива на кемпера. С помощта на лебедката отпред на автомобила фанатиците изправиха кръста вертикално. Закрепиха го с панти, заварени за покрива.

Така тя висеше най-малко на десет метра от земята и знаеше, че всеки момент въжетата, прикрепени към пейката или коланите, които държаха тялото й, могат да се скъсат. Щеше да се стовари върху покрива на кемпера или още по-лошо — на земята. От тази височина Зенди трескаво огледа района, търсейки помощ, но не видя никого в гората наоколо. На няколко километра от нея се простираха само дървета и единствените признаци на живот идваха от групата, която я бе отвлякла.

— Чувстваш ли се по-близо до Бога? — самодоволно се ухили брат Адам отдолу, сложил ръце на кръста.

— Майната ти! — Наистина й се искаше да го убие.

— Ще натрупаме дърва на покрива и ще залеем всичко с бензин. Брезентът ще скрие тялото ти, както и миризмата, докато не стане твърде късно, за да може някой да те спаси. — Той изглеждаше напълно доволен от пъкления си план. — Ще те закараме точно пред портите на ада и ще те издигнем там, за да покажем на целия свят какво се случва, когато някой се предаде на греха.

— Смазах лебедката — извика един от хората му. — Ще можем да вдигнем кръста бързо, без да се страхуваме, че ще заяде.

— Чудесно! — Брат Адам засия. — Колко секунди ще отнеме, за да я вдигнем там? Трябва да подготвя речта си според времето.

— Сега ще проверим.

Зенди здраво стисна очи, когато кръстът се разтресе силно и започна да се спуска надолу. Стомахът я присвиваше от страх, че дървената конструкция ще се счупи в основата, където беше свързана с пантата към покрива на кемпера. Когато цялото нещо най-сетне легна върху покрива и тя се оказа в хоризонтално положение, въздъхна с облекчение.

— Засичаш ли, братко? — изкрещя някой. — Готов ли си?

— Мамка му! — промърмори Зенди, уплашена от това, което щеше да последва, а и нямаше желание да разбере.

— Започваме!

Очите на Зенди се отвориха, щом двигателят на лебедката забоботи и целият кръст, заедно с пейката, се разтресоха. От гърлото й се изтръгна писък, когато цялата конструкция се издигна бързо и тя отново увисна във въздуха. Дървото скърцаше и стенеше, и младата жена беше готова да се закълне, че въжетата, които държаха пейката, протестираха. Но всичко свърши толкова внезапно, колкото започна.

— Шест секунди — обяви нов глас. — Това време достатъчно ли е?

— Разбира се — кимна Адам, без да я гледа, ровейки в джобовете на панталоните си за химикалка и бележник. — Няколко секунди повече ще им даде време да реагират. Ще кажа моите реплики преди началото на шоуто.

Шоуто? Те говореха за нейното убийство, сякаш беше представление на Бродуей. Горещи сълзи изпълниха очите й, но тя ги преглътна. Под нея няколко човека направиха редица и започнаха да качват подпалки и цепеници на покрива на кемпера. Нареждаха ги покрай нея, докато някой предложи да се свали кръста.

Падането надолу я накара да стисне зъби, за да не им достави удоволствието да крещи отново. След като кръста легна в хоризонтално положение, Зенди ги наблюдаваше как редят дървата близо до тялото й, докато не покриха повърхността най-малко с два слоя. Обикновено тя харесваше миризмата на рязано дърво, но не и при тези обстоятелства.

Петимата мъже, които работеха около нея, изобщо не я поглеждаха. Но Зенди реши да опита.

— Моля ви, помогнете ми! Знаете, че това не е правилно. Казвам се Зенди. Имам семейство и живот. Аз не съм зла.

Те продължиха да вършат работата си, отказвайки да я погледнат или да говорят с нея. Завладя я чувство на безизходица и тя отново затвори очи. Топлото слънце напичаше кожата й, но вътре в себе си чувстваше студ. Никой от последователите на брат Адам нямаше и капчица мозък. Те живееха според религиозните убеждения на сектата и вярваха, че идиотът, който ги ръководи, не може да направи нищо лошо.

— Сега ли трябва да напоим дървата с бензин?

Гласът принадлежеше на тийнейджъра с износените дрехи. Беше се качил на покрива и държеше с две ръце една избеляла червена туба. Като я видя, дъхът на Зенди секна. Опита се да запази контрол, поемайки дълбоко въздух. Те наистина възнамеряваха да я запалят. Това беше варварско, ужасяващо и по-лошо от идиотско.

— Не. Брат Адам мисли, че онези зли изчадия могат да подушат миризмата на бензин, дори и през брезента. Той иска да направи нещата по-драматични за пред камерите. Иска да създаде интрига за зрителите и ако те забележат разлетия бензин, интригата няма да се получи.

— Разбрах. — Хлапето кимна енергично и се усмихна. — Идеята е страхотна! Ще бъде епично.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна сухо Зенди. — Искаш ли да си сменим местата, щом е толкова готино? Какво, по дяволите, не е наред с вас?

Хлапето обърна глава към нея и погледите им се срещнаха.

— Ти си курва и грешница, опетнена от Сатаната. Не говори с мен!

Зенди пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Ти си толкова млад. Не разбираш ли, че рискуваш живота си заради всичко това? На никого от вас няма да се размине, особено ако ме убиете пред куп репортери с камери. Ще изгниеш в затвора. Заслужава ли си брат Адам това? Не искаш ли един ден да срещнеш момиче и да имаш семейство? Нямаш ли мечта, която желаеш да постигнеш? Не е късно. Само ме развържи и двамата ще се махнем оттук. Няма да кажа на никого, че съм те видяла. Можеш да избягаш от тази мръсотия.

Момчето приближи до нея, разклати тубата, за да чуе тя плисъка на бензина вътре, след това се наведе и я остави до краката й. Намигна й, когато се изправи без нея.

— Това е моята мечта и ние ще бъдем герои. Ние спасяваме души.

— Ще отидеш в затвора за убийство. Така ще свършиш, ако не ме пуснеш и не избягаме и двамата.

— Млъкни! Отказвам да те слушам.

Зенди погледна към другите двама мъже с него, но те избягваха погледа й. Все пак реши да опита да им влее малко здрав разум.

— Чухте ли ме? Всички ще отидете в затвора. Но можете да го избегнете. Само ме развържете. Моля ви!

— Казах да млъкнеш — измърмори хлапето. — Не те слушаме! Брат Адам знае какво говори и ние сме на мисия.

Зенди не каза нищо в отговор. Момчето слезе по стълбата и изчезна от полезрението й. Другите двама го последваха, оставяйки я сама. Вятърът подухваше и тя се вгледа в синьото небе. Нямаше облаци, нямаше дори намек за дъжд, което би било наистина чудесно, за да намокри дървата, натрупани около нея. Просто не беше нейният ден.

Зенди се съсредоточи върху мислите си за Тайгър. Той щеше да се възстанови от травмите, но всичко между тях бе свършило. Може би беше за добро. Заболя я, когато й нареди да напусне болничната му стая, сякаш онова, което бяха споделили, не означаваше нищо. Той разби сърцето й, но поне смъртта й нямаше да го опустоши. Това беше последното нещо, което искаше.

По бузите й се стичаха сълзи, а Зенди дори не можеше да ги избърше. Обичаше Тайгър. Обичаше го толкова много и се чудеше дали ще се почувства виновен, когато разбере какво се е случило с нея. Времето минаваше, докато тя се опитваше да се примири с това, което я очакваше.

Помъчи се да се освободи от коланите и въжетата, но безуспешно. Звукът на стъпки по стълбата привлече вниманието й. Обърна глава и видя брат Адам да се качва на покрива. Трябваше да стъпва внимателно върху натрупаните дърва, за да стигне до нея, без да падне. Още двама мъже го последваха горе, носейки чукове и дъски.

— Сега какво ще правите?

Адам отказа да й отговори.

— Направете го!

Зенди отвори уста да попита какво са решили да правят, когато двамата едри мъжаги изведнъж освободиха коланите, държащи тялото й към пейката. Сграбчиха я, преди да успее да се съпротивлява, изправиха я на крака и единият от тях изрита пейката. После вдигнаха тялото й и със сила го тръшнаха върху масивния дървен кръст. Това изкара въздуха от дробовете й, болка прониза гръбнака и задната част на главата й, където ударът беше най-силен.

Двамата дръпнаха и протегнаха двете й ръце по напречната греда на кръста. Идвайки на себе си, младата жена опита да се освободи от желязната им хватка, като зарита диво с крака, но това изобщо не ги смути. Те обвиха ръцете й от китките до раменете с въжета и ги завързаха здраво към дървото.

— Не правете това! — помоли се Зенди. — Това е лудост! Убийството няма да ви се размине. Ще изгниете в затвора или ще получите смъртно наказание.

Брат Адам се изсмя налудничаво и се наведе достатъчно, за да е сигурен, че Зенди може да види лицето му, докато двамата му последователи връзваха краката й към кръста.

— Ние водим война срещу злото и сме готови да умрем за нашата кауза. Обаче няма да се стигне до това. Аз съм по-умен от тях. Помислил съм за всичко.

Адам вярваше в това, което говореше. Личеше ясно в лудия му поглед. Зенди изкрещя, разтърсвайки хълбоци, но двамата мъже я завързаха с въже около кръста. Погледът й прониза Адам.

— Новите видове ще намерят безполезния ти задник и ще те накарат да платиш за това. По-добре се надявай полицията да те арестува веднага, щом стигнеш до портата, защото иначе Тайгър ще те разкъса на парчета заради това, което ми причиняваш.

Адам вдигна глава.

— Кой е Тайгър?

— Приятел. — Може и да бяха прекратили връзката си, но Зенди не се съмняваше, че Тайгър ще отмъсти за смъртта й и ще се увери, че всички виновници са наказани. Тя вярваше твърдо в това. — Той няма да позволи да ти се размине убийството ми.

— Знаех си, че си блудствала с тези дяволи. — Той присви очи. — Те ще бъдат тези, които ще умрат. Името на Тайгър ще бъде начело на списъка с онези, които ще очистим след теб. Благодаря ти!

Зенди изгуби самообладание.

— Този дявол, както го наричаш, ще изтръгне сърцето ти и ще ти го навре в гърлото.

Кучият син само се ухили.

— Винаги ще надделявам над злото. Аз съм инструмент на Бога. — Той замълча. — Предай на Дявола моите поздрави, когато го видиш.

— Нещастник, ето какво си ти! Абсолютно куку, което се възбужда, като наранява другите. Що за жалък живот си живял, щом мислиш, че това, което правиш, е правилно? Ти си този, който ще отиде в ада, Адам. Предай му сам поздравите си.

Лицето на Адам се изкриви от гняв и стана тъмночервено.

— С удоволствие ще гледам как гориш. Когато огънят започне да топи плътта ти и ти се разкрещиш, това ще бъде музика за ушите ми.

Двамата мъже я оставиха завързана към кръста, докато Зенди се бореше да се освободи. Чу достатъчно, за да разбере, че са започнали да вдигат лагера и каква ще е следващата стъпка в плановете им. Брат Бруно щеше да закара кемпера до портите на Резервата и да работи с лебедката. Брат Адам щеше да махне брезента от покрива, да изнесе реч, която беше написал, и докато говореше, щяха да излеят бензина. Тези откачалници си мислеха, че огънят ще предизвика паника и безпорядък и ще им позволи да избегнат ареста.

Стълбата изскърца, предупреждавайки, че някой се качва на покрива. Зенди обърна глава и видя слаба, плаха жена, която отказваше да я погледне, докато се промъкваше напред.

В гърдите й покълна надежда, че жената ще й помогне да избяга, но бързо умря, когато непознатата бръкна в джоба и извади ролка тиксо.

— Много се извинявам, че трябва да направя това — прошепна жената, докато късаше парче от залепващата лента. — Но те не искат да крещиш. Не мърдай! Не искам да ти залепя носа. Ще се задушиш и всички ще ми бъдат много ядосани, че съм те убила прекалено рано.

Зенди извъртя глава, не позволявайки да й залепят устата.

— Моля ви, не правете това! Мислех, че брат Адам иска да слуша как крещя, докато горя. — Отчаяна, Зенди се опита да използва логиката, за да не й залепят устата.

— Брат Адам ще махне лепенката, преди да запали огъня. Той не иска да крещиш, преди да е готов да те покаже на хората. Трябва да си сътрудничим, за да сме сигурни, че всичко върви така, както той иска.

Зенди се съпротивляваше, но жената все пак успя да й залепи устата. После добави отгоре още две лепенки на кръст, за да е сигурна, че устата на пленничката е добре запушена. След като си свърши работата, плахата жена бързо избяга.

Няколко минути по-късно двама едри мъже се качиха на покрива на кемпера, за да го покрият с брезента. Ужасът на Зенди премина всякакви граници, когато мръсната бяла материя, която издърпаха над тялото й, закри небето. Брезентът покриваше лицето й и колкото и да въртеше глава, тя не успя да го отхвърли от себе си. Тези хора ефективно бяха скрили нея и кръста.

Двигателят на кемпера тихо заработи, когато шофьорът го включи. Младата жена разбра, че са поели на път, щом чу как под гумите изхрущя и цялото превозно средство се разлюля под нея. След като автомобила излезе на равния път и увеличи скоростта, брезентът заплющя от вятъра. Зенди се надяваше, че ще отлети, но мъжете го бяха завързали здраво.

Тя затвори очи и си представи Тайгър. Той щеше да бъде смел и нямаше да рухне, ако беше на нейното място. Разбира се, като начало той щеше да избегне отвличането. Никой от хората на брат Адам не би могъл да го победи в битка. Мислите за Тайгър й помогнаха да успокои нарастващата паника. Той я беше я спасил веднъж в бара и Зенди знаеше, че втори път не може да го направи. Тайгър лежеше в болница, на часове път оттук.

Обичам те Тайгър! Много ми се иска да ти го бях казала.