Серия
Новите видове (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 60 гласа)

Глава 14

Зенди се събуди сама в леглото, но Тайгър й бе оставил бележка на възглавницата. Тя я прочете и се усмихна. Новия вид възнамеряваше да я заведе в дома си на вечеря. Това трябваше да е добър знак, значи смяташе да я вижда и за в бъдеще. Взе душ, облече се и включи телевизора, когато един намръщен офицер й донесе закуската.

Тя му благодари и седна на дивана, отваряйки торбата с храна. Програмата, посветена на икономиката, приключи и започнаха новините. Зенди замръзна, вторачена в екрана. Гледката на изкривените, унищожени порти на Хоумленд привлече вниманието й, когато русокос репортер съобщи какво се бе случило там през нощта. Двама предполагаеми членове от враждебно настроена група бяха мъртви, а двама мъже от Новите видове бяха ранени.

— Дяволите да го вземат! — Апетитът й изчезна.

Започна да прехвърля каналите, търсейки повече информация от различни репортери. Двамата Нови видове щяха да живеят.

В колата била заложена бомба и двамата, които я закарали до портите, загинали при експлозията. Зенди прерови на ум цялата поща, която бе чела, но не можа да си спомни някой да е отправял заплаха към НСО с кола-бомба.

Как ли се чувстваше Тайгър? Разстроен? Нямаше да го вини, ако мразеше хората. Само се надяваше да не я поставя в една категория с тези, които бяха нападнали Хоумленд. Бяха ли ранените Видове негови приятели? Младата жена се изправи и изключи телевизора.

Когато Тайгър й се обади, ще го попита. Щеше да бъде тук, ако се нуждае от нея. Обу се и пристъпи към вратата, готова да отиде на работа.

* * *

Ричард изглеждаше изненадан, когато видя Зенди да влиза в офиса.

— Мислех, че си взе няколко дни почивка.

— Не съм.

— Значи си сложила превръзка? — Той се ухили. В тъмните му очи блестяха весели пламъчета. — Не забелязах твоят придружител да те души и да точи лиги по теб.

— Да, снабдиха ме с всичко необходимо. Гледа ли новините?

— Да. Не изпратиха никакви заплахи и не ни предупредиха за това. — Хуморът му изчезна моментално.

— Точно това си мислех, докато гледах новините. Надявам се да не сме пропуснали нещо.

— Не сме. Истинските фанатици рядко изпращат предупреждение. Те направо нападат.

— Да си чул нещо, което не са казали в новините?

— Първото нещо, което направих тази сутрин, беше да поговоря с някого в Хоумленд. Двамата офицери ще оздравеят. Повечето им рани са порезни, имат и натъртвания от падането. Късметлии са, че са паднали върху трева, а не на асфалта. Защитната им екипировка също е помогнала да се избегнат по-тежки наранявания. Този път имахме късмет. Сега очаквай много заплахи. Идиоти-имитатори и обичайните откачалки са способни на това след подобни събития.

— Събития? — Зенди се отпусна тежко на стола си. — Твърде меко казано за случилото се. Продължавам да си мисля колко по-лошо можеше да бъде.

— Е, как по друг начин искаш да го нарека? Това е дяволски ужасно. Изтръпвам при мисълта какво можеше да се случи и колко Нови видове щяха да загинат, ако тези идиоти бяха използвали повече бомби. Видя ли щетите? Част от портата направо е унищожена.

— Видях.

Ричард стана от бюрото си и приклекна пред нея, взря се в очите й.

— Добре ли си? Изглеждаш силно разтърсена от инцидента.

— Не, не съм добре. Това можеше да се случи и тук. — Помисли си за Тайгър, Крийк и всички други, с които се бе запознала. — Новите видове са толкова прекрасни. Защо тези задници не ги оставят на мира?

Ричард я хвана за ръката.

— Знам, скъпа. Отвратително е. Не можем да контролираме идиотите по цял свят, но този път всичко завърши добре. Нито един от Новите видове не загина. Ние помагаме колкото можем. Ето защо четем всички тези гадости, които идват. Просто се концентрирай върху работата и може би днес ще разберем откъде идва реалната заплаха. Това е начинът, по който можем да открием и да спрем тези идиоти. Става ли?

Зенди стисна ръката му.

— Благодаря ти за окуражаващите думи!

— Пак заповядай. — Ричард се изправи и я пусна. — Ще ни донесат обяда тук. Днес ще работим усилено до края. Винаги ми помага, когато се заровя до гуша в работа.

— Благодаря!

Той сви рамене.

— О! Донесох ти парфюм. — Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади малко шишенце. — Мислех да го дам на Крийк да ти го предаде.

— Благодаря ти, благодаря и на жена ти! — Тя му се усмихна.

Ричърд отвърна на усмивката й.

— Много й хареса разказа ми за жените в топлина. Каза, че това е много интересно.

Спомените за Тайгър в леглото й накараха Зенди да притвори клепачи. Беше изтощително и изключително еротично. Това беше най-горещият секс, който някога бе имала. Нямаше търпение да го повтори, когато Тайгър се върнеше и я заведеше в дома си. Чудеше се как ли изглежда къщата му.

Те работеха по време на обяда, а мислите й все още бяха заети с Тайгър, затова подскочи стресната, когато телефонът звънна. Вдигна глава и срещна погледа на колегата си.

— Обади се.

— Ало? — Младата жена вдигна слушалката.

— Привет, Зенди! — Гласът на Тайгър бе музика за ушите й.

— Привет! — Тя се извърна от Ричард, без да обръща внимание на любопитния му поглед.

— Трябваше да отлетя до Хоумленд тази сутрин, след като беше нападнат. Чу ли за това?

— Да, чух. Много съжалявам! Всичко наред ли е? Ти добре ли си?

— Нашите мъже ще се възстановят и ситуацията се подобрява с всеки изминал час. И въпреки това се налага да остана. Не съм сигурен, че ще мога да се върна тази вечер.

Зенди изпита силно разочарование.

— Разбирам. Трябва да направиш всичко, което е по силите ти.

— Исках да вечерям с теб в моя дом.

— И аз го исках. Можем да го отложим за утре вечер.

— Звучи добре. — Тайгър се поколеба. — Ще ти се обадя довечера около девет и ще можем да говорим по-дълго. Сега трябва да отивам на една среща.

— Имаш ли номера на мобилния ми?

Той замълча за момент.

— Продиктувай ми го.

Зенди му го продиктува, след което каза:

— Ще чакам да ми се обадиш. Бъди внимателен!

— Ще бъда.

Той затвори и младата жена остави слушалката върху вилката на телефона. Знаеше, че нейният колега я наблюдава.

— Ангелът ли беше?

— Да.

— Защо трябва да бъде внимателен? С какво се занимава?

— Ти нямаш ли си работа?

— Чудесно! Значи няма да кажеш нищо. Ще ме оставиш да гадая що за загадъчен човек е той. Звучеше така, сякаш планираш друга среща с него. Знаеш ли какво ми говори това?

— Какво? — Тя извъртя стола си, за да застане с лице към него.

— Третият път е на късмет. — Ричард й намигна. — Твърде сериозно, за да не означава нищо. Колко срещи имахте досега?

— Не съм ги броила — излъга тя.

— Да бе, да. — Ричард размърда вежди. — Чуваш ли този звук? — Той сложи ръка на ухото си.

— Какъв звук? — Зенди не чу нищо и изгледа колегата си с подозрение.

— Мисля, че чувам сватбени камбани в далечината.

— Млъквай! — Тя го замери с кламер, който той хвана.

Младата жена се обърна към екрана на компютъра си и се усмихна. Идеята да има сериозна връзка с Тайгър вече не я плашеше.

* * *

Тайгър беше изнервен и уморен. Денят беше дълъг и напрегнат и вечерта се очертаваше да бъде същата. Той се вгледа в мъжете, които бяха с него в хеликоптера, и знаеше, че всички са повече от доволни да се върнат в Резервата.

Мислите за Зенди нахлуха в главата му. Щеше да бъде след десет, когато пристигнат, но той възнамеряваше да я посети, вместо да й звъни. Искаше само да се вмъкне в леглото й и да я държи в прегръдките си. Тя все още беше в период на топлина. При спомена за предишната нощ членът му веднага се събуди за живот.

Движение привлече вниманието на Тайгър и той срещна сериозния поглед на Зест. Мъжът му подхвърли слушалки и той си ги сложи. Много скоро щяха да бъдат в Резервата.

— Тежък ден.

— Да — съгласи се Тайгър. — Ще се радвам да се прибера у дома.

— Искаш ли да отидем да тичаме, когато пристигнем? Съмнявам се, че ще мога да заспя. Напрежението беше огромно. Помислих си, че Джъстис ще получи удар, когато крещеше на началника на местната полиция, че не оказват достатъчна подкрепа на НСО.

— Не. Имам планове. Последното нещо, което искам да правя, е да бъда навън.

Другият мъж се усмихна.

— Коя е жената?

Тайгър свали слушалките и ги хвърли към събеседника си, усмихвайки се. Зест ги хвана и се засмя, докато ги окачваше на стената зад седалката на пилота. Тайгър затвори очи и се опита да не забелязва как хеликоптерът пори въздуха. Полетът не беше нещо, на което се наслаждаваше, и твърдо вярваше, че ако на някого е съдено да лети, то той щеше да се роди с крила.

Нещо зазвъня на метал в бърза последователност. Тайгър отвори очи, когато хеликоптерът изведнъж пропадна рязко надолу.

Алармата се разпищя и той видя червените мигащи светлини в пилотската кабина. Зест пак му хвърли слушалките и той си ги сложи. В този момент машината се изравни, след което отново заби нос надолу. Това рязко движение накара всички мъже да се спогледат с ужас.

— Мейдей — извика в слушалките пилотът, който беше човек. — Тук е Резерват Острие Едно. Ние сме под обстрел, идва от гората, улучиха ни.

Шок обхвана Тайгър. Той дори не бе сигурен какво означава това. Нещо друго удари хеликоптера и стъклото на пилотската врата се покри с мрежа от пукнатини. Стана му ясно, че някой е стрелял с някакъв вид оръжие и ги е улучил отново. Алармата отпред пищеше все по-силно, пилотът изкрещя координати и изви машината надясно толкова рязко, че Тайгър щеше да бъде изхвърлен от седалката, ако не бе с колан.

— Снижаваме се — извика пилотът. — Уцелиха резервоара за гориво, губим налягане. — Мейдей, повтарям, мейдей. Тук е Резерват Острие Едно. Ние сме под обстрел от земята и имаме множество пробойни.

Тайгър срещна погледа на Зест, видя страха върху лицето му и разбра, че собственото му изражение отразява същото. Погледна към другите двама мъже. Те се бяха вторачили в него в очакване на заповеди, но в този момент електрическото захранване прекъсна и всичко потъна в мрак.

— Пригответе се за сблъсък! — извика пилотът. — Падаме!

Хеликоптерът се наклони опасно на една страна. Усещането накара стомахът на Тайгър да се стегне на възел. Обикновено толкова шумните двигатели просто замлъкнаха. Никой не изкрещя. Чувството беше болезнено, тъй като падаха в зловеща тишина.

Секунди по-късно хеликоптерът се удари в нещо, зашеметявайки Тайгър, защото той бе очаквал, че ще падат известно време. Стъклото и металът поеха удара във върховете на дърветата. Машината сякаш се преобърна, преди да се забие в земята със сила, която разтърси всяка костица в телата им.

Болка прониза Тайгър около кръста, там, където коланът го държеше здраво към седалката. Кракът и ръката го боляха ужасно. Аварийните светлини мъждукаха в повредената кабина и той видя движение от седалката срещу него. Нещо мокро го заслепи и той се опита да изтрие очи. Едната му ръка отказваше да се движи, зави му се свят.

— Мирише ми на керосин — изръмжа дълбок глас. — Жив ли си?

Тайгър познаваше този глас, но мозъкът му отказваше да определи на кого точно принадлежи. Опита се да диша, но това предизвика остра болка в гърдите му. Миризмата на кръв и керосин проникваше в замъгленото му съзнание. Една ръка се допря до гърлото му.

— Тайгър?

Насили се да отвори очи, а когато го направи, едва успя да различи лицето на Зест. Мъжът кървеше от носа и имаше порезна рана на челото. Тайгър се опита да говори, но не излезе нищо.

— Държа те, Тайгър — изръмжа Зест. — Горивото изтича. Трябва да те измъкнем оттук. Съжалявам, но това ще ти причини още болка.

Натискът около кръста му изведнъж изчезна и ръце го подхванаха. Той изрева от болка и едва не изгуби съзнание. Почувства как го вдигат и още две ръце го хванаха под мишниците. Кракът му се удари в нещо и той извика. Имаше чувството, че току-що се е откъснал от тялото му.

* * *

Тайгър дойде на себе си и чу стенания. Отвори очи и пламъците го заслепиха. Премигна няколко пъти, за да проясни погледа си, но огънят бе прекалено ярък. Мислеше, че различава очертанията на унищожения хеликоптер във високите пламъци.

Огромен мъж измъкна някого от огъня и Тайгър разпозна гърба на Зест. Новия вид донесе онзи, когото извади от пламъците, и Тайгър осъзна, че именно той издава тези ужасни звуци.

Изваденият беше човешкият пилот. Новия вид бе ранен — имаше изгаряния по ръката, която размаха във въздуха, след като остави тялото на земята и се отдръпна. Приятелят му се свлече на колене, целият в кръв, и от устата му се изтръгна сърцераздирателен вой.

* * *

Тайгър отново дойде в съзнание, когато някой докосна лицето му, и се взря в чифт сини очи. Зест изглеждаше ужасно с окървавеното си лице и разрошената черна коса, сплъстена от кръв.

— Дръж се, Тайгър! Ние се измъкнахме от хеликоптера, преди да се запали, но пилотът нямаше това щастие. Човекът има тежки изгаряния. — Зест сложи ръка върху челото на Тайгър, държейки главата му на място. — Ти имаш счупвания. Разбили сме се близо до Резервата. Помощта идва. Той обърна глава. — Ще опиташ ли пак?

— Близко са — отвърна другият мъж и отново нададе вой, а секунди по-късно от далечината се раздаде ответния вик. — Чухте ли ги? Не са толкова далече.

Зест се наведе.

— Чу ли? Скоро ще са тук. Медицинският център ще бъде алармиран и готов за теб. Не се предавай! Бори се, Тайгър! Дишай! Не умирай в ръцете ми!

Тайгър затвори очи, прекалено замаян и слаб, за да се опитва да фокусира зрението си. Тази вечер нямаше да може да се вмъкне в леглото при Зенди. Вероятно никога нямаше да я види отново. С всеки дъх го пронизваше остра болка, имаше чувството, че главата му е разбита на парчета. Красиви зелени очи изпълниха мислите му, а споменът за лицето й бе всичко, което го накара да се бори за живота си.

Не трябваше да се забърква със Зенди Гордън. Тя щеше да скърби за неговата загуба. Той беше този, който я изложи на опасността от омразата, която най-вероятно сега го убиваше. Хеликоптерът бе свален. Бяха съвсем близо до Резервата, когато ги нападнаха. Това просто не би могло да бъде случайно.

Вече нямаше да е наоколо, за да защитава Зенди. Щеше да бъде беззащитна срещу хората, които мразеха Новите видове, и щяха да я преследват и нападнат, само защото работи за НСО. Щеше да стане още по-голяма мишена, ако разберяха, че е споделяла секс с него. Искаше му се да изреве от ярост при мисълта, че някой ще я нарани.

Изпълни го съжаление. Беше постъпил егоистично, когато реши да бъде с нея, без да помисли за нейната безопасност. Фюри бе взел Ели за половинка и хората се опитаха да я застрелят. Слейд и Триша едва не бяха убити, след като ловци унищожиха джипа им и ги преследваха в гората. Тами на Валиант беше отвлечена само защото стана негова половинка. Джъстис се влюби и идиотите, които считаха, че Новите видове не трябва да влизат във взаимоотношения с човешките същества, взривиха портите на Хоумленд.

Тайгър си призна, че това бе истинската причина за нежеланието му да се свързва с човешка жена. Беше наблюдавал как всичките му приятели страдат от ужаса, че жените, в които са се влюбили, са измъчвани по някакъв начин. Отношенията с мъже от Новите видове им носеха само мъка. Вината го разяждаше отвътре, защото знаеше, че един силен мъж би помислил най-напред за това. Сега бе твърде късно. Беше мислил единствено за себе си и подложил Зенди на опасност.

— Тайгър? — Зест го държеше. — Чувам рева на двигателите. Те са толкова близо. Дръж се, приятелю!

Устните му се разтвориха. Искаше да накара Зест да се закълне, че ще защитава Зенди с живота си. Мъжът беше негов приятел и щеше да го направи. От устата му излезе тих стон, но нито дума. Опита да се концентрира по-силно, но му се зави свят. Болката се усили и всичко потъна в мрак.

* * *

За сетен път Зенди погледна към мобилния си телефон. Тайгър не бе позвънил, а мина повече от час от времето, в което бе обещал да го направи. Въздъхна горчиво и погледна часовника. Беше почти десет и половина. На сутринта беше на работа и трябваше да поспи, и да се постарае да не чувства болката от това, че Тайгър бе забравил за нея.

Тя стана и занесе чашата си в кухнята. В съзнанието й се оформи поредица от оправдания. Може би е на някоя късна среща или бе толкова изтощен, че е заспал. Каквато и да бе причината, така и не чу отново гласа му. Копнееше да говори с Тайгър, но нямаше представа как да се свърже с него. Взе мобилния си, изгаси лампите и се отправи към леглото.

То бе празно и студено без огромното тяло на Тайгър и горещата му кожа. Зенди дълго се въртя, мислейки си, че може би е забравил телефонния й номер. Или вероятно бе записал неправилно числата. А може би централата бе претоварена, за да го свърже с нея.

— Дявол да го вземе — въздъхна Зенди. Тайгър не се обади. Това не е краят на света. В живота му имаше много по-важни неща, отколкото да й пожелае „лека нощ“. В Хоумленд имаше извънредна ситуация и той трябваше да се съсредоточи върху това.

Опита се да заспи. Надяваше се, че утре по някое време щеше да го види. И после щяха да вечерят в дома му. Искаше да му каже какво наистина чувства. Тайгър можеше да я зареже, когато му признае, че се влюбва в него, но поне нямаше да се преструват, че връзката им е само секс.