Марти Ларни
Прекрасната свинарка (9) (Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Глава осма

Дойде месец септември 1939 година. При вида на предизвиканото от войната, епидемиите и глада благотворно прочистване на човечеството малтусианците, които доказваха така убедително, че населението на земята се увеличава в геометрична прогресия, а средствата за изхранването му растат само в аритметична прогресия, не можеха да не изпитат задоволството на църковен иконом, чието главно приходно перо са таксите от погребения. Не исках и да чуя за политика, защото ония, които се занимаваха с нея, винаги оставяха подире си неуредени сметки. Ненавиждах войната, в която никой не побеждава. Отблъскваха ме военните униформи, надянати на живи чучули, и танковете, негодни за пренос на печатарски мастила, лепило и въглища.

Международният хаос обърка всичките ми планове. Вместо каменни въглища и кокс взехме да продаваме дърва за горене, а вместо качествено лепило и печатарско мастило — отвратителни заместители. Непрекъснато прехвърлях капитали в чуждестранни банки или купувах злато, скъпоценности, килими, гори и делови връзки. Веднъж вложих всичките си свободни пари — близо два милиона марки — в персийски килими. Пет години по-късно ги препродадох за четиридесет и осем милиона марки. Непоколебимо следвах житейското правило на Енсио Хюпия: яж, пий и се весели, защото от утре почва пост! Сляпо се подчинявах и на хороскопа, който ми служеше за втори съветник. Съдбата ми действително беше записана на звездите, ала аз погрешно изтълкувах предсказанията на астролозите и сглупих. Виновни преди всичко бяха постоянната неизвестност, страхът и изопнатите ми от безсънието нерви. Иначе положително не бих увеличила отговорностите си и намалила правата си. В средата на септември встъпих във втори брак — не по любов, тъй като този вечен лост на човешката душа изигра в малката ни комедия второстепенна роля, сведена до две-три реплики.

Минният съветник Кале Кананен се бе развеждал дваж, но му се искаше да опита щастието си трети път. Бяхме в делови отношения от години (за пръв път се бяхме срещнали на приема в дома на минния съветник Карюла, когато спечелих милион марки за разголената си гръд). Ни веднъж не бяхме се опитвали да се изиграваме и решихме да се оженим, защото — както се случва най-често — не бяхме се доопознали. Пък ме подведе и хороскопът. Кале Кананен бе роден под знака на Дева, кривеше с ходилата навътре и твърдеше (по-късно и доказа), че е с целомъдрено сърце. Лутанията на Одисей, но не и собствените му скитосвания, будеха недоумение в чистото му като у девица въображение. Той беше рус, имаше привлекателна външност и се обличаше изискано. Умееше да прикрива недостатъците си така майсторски, че едва две седмици след венчавката се натъкнах на трайния му недъг: той се отбиваше всекидневно в кръчмата, за да се тренира в издръжливост, като пиеше на крак, за да контролира способността си да пази равновесие. Обикновено когато се правят изповеди върху миналото, жените премълчават това-онова, а мъжете преувеличават всичко. Колчем мъжкото самохвалство достигне степента на невероятното, квадратният корен трябва да се извади от бутилката коняк, която стои скрита в гардероба на спалнята.

Пропуснахме да направим сватбено пътешествие, но не и да сключим брачен договор. Той в същност беше и много по-важен, понеже любовта може да бъде обща, ала по-разумно е имуществата да си останат разделени. В новото домакинство заведохме две самостоятелни приходо-разходни книги, в които всеки поотделно вписваше заверо-задълженията си.

Кале Кананен беше богат — приблизително шест пъти по-богат от мене. Обзаведохме общ дом на Кулосари, но управленията и канторите на предприятията ни си останаха в центъра на града. Съпругът ми беше влиятелен, радваше се на многобройни приятели, имаше широки връзки сред управниците и куп ловки съветници. Политическите му убеждения приличаха обаче на чорапи: той не можеше да различи левия от десния. Новото ни жилище не се оказа спокоен и приветлив кът, в който човек се оттегля, за да се наслаждава на тихо семейно щастие, а се превърна в оживен хотел-ресторант, където от всички страни се стичаха гости. Те носеха цветя, любезности, безпокойства и пошлости. Запознах се с голям брой общественици, които никога не бягаха от обществото. Някои от тези връзки ми донесоха по-късно и известни изгоди. Представителите на висшето общество бяха във възторг от нашите приеми, за които луксозните женски списания поместваха дописки, а булевардните вестници — скандални новини.

Първият месец от брака ни протече в безплодно светско общуване. Ако бях писателка, бих могла да напиша книга за слабостта на финландците да безделничат, да ходят на гости и да пиянствуват. Но мене ме занимаваха изключително стопанските въпроси, затова реших да потърся друго разрешение. Предупредих мъжа си, че чашата на търпението ми е преляла. Той отговори като истински дипломат, че никога не бил чувал някой общественик да се бил преситил на обществения живот.

— Аз смятах, че ти доставям удоволствие, скъпа ми Мина, — заяви Кале чистосърдечно. — Наистина вложих и малко самолюбие, понеже исках да покажа на всичките си приятели и познати каква възхитителна жена имам.

Той приказваше за възхитителната си жена възхитително наивно, когато изобщо благоволяваше да влезе в разговор с нея. Обикновено това се случваше призори, след като гостите се бяха вече разотишли. Почнах да се убеждавам, че бракът ми представляваше смел скок в тъмнината. Кале Кананен не беше първият, нито последният мъж, който си въобразяваше, че скъпото кожено палто е достатъчно, за да сгрее жената. В действителност няма студени жени, има глупави и себични мъже, които не умеят да стоплят жените. За какво ми бяха празненствата и вечерните тоалети, натрапливите запознанства и салонните комплименти, лъснати на повърхността с лустрото на добрите обноски, когато жадувах единствено за дом и семейство? Жилището ми се​превърна в сборище, ​което ​ме караше да копнея за тихо пристанище. Искаше​ми​ се да​ се пренеса в хотел, за да си отдъхна.

Някои хора живеят, за да​ любят, други ​— за​ да ядат, трети — само за да живеят. Представителите на тази последна категория сега намериха подходящо място за упражнение на занятието си. Безброй съветници, директори, министри, депутати и офицери, дори художници и писатели (споменът за тях е още жив, понеже оставиха след себе си грамада неизплатени дългове) се заразполагаха в​къщата ни като ​у​ дома​ си.

А моят съпруг искрено вярваше, че тяхната компания ми носи радост. Споделих тревогите си с Енсио Хюпия. Той се улови за законите:

— Добре че имате брачен договор! В закона за брака, дял трети, глава първа, член шейсет и осми е казано, че всеки от съпрузите може да иска развод, ако по време на сключването на брака е бил неспособен да разсъждава поради временна причина или е бил в друго подобно състояние, или ако…

— Спри, човече божи! — прекъснах правния си съветник. — Не става въпрос за развод, а за нарушение на домашното ми спокойствие.

— Не се тревожи. И тук законът е наш покорен слуга. Наказателният кодекс обявява за престъпление против неприкосновеността на жилището: деянието на лице, което влезе без законно основание и против изявената воля на домакина в чуждо жилище, сграда, оградено място или плавателен съд, независимо от това, на какво основание домакинът владее имота — като собственик, плодоползувател или наемател; деянието на лице, което безпричинно остане в чуждо жилище въпреки поканата на домакина да излезе; деянието на лице, което се вмъкне тайно или се скрие в чуждо жилище, без да знае домакинът. Наказанието за изброените престъпни деяния е глоба до петстотин марки или тъмничен затвор до шест месеца…

— Тъмничен затвор, по-добре тъмничен затвор! — разпалих се аз, защото обикновено си възвръщах доброто настроение, щом Енсио захванеше да декламира наказателните закони като стихотворения. — Единственото средство да се възстанови нарушеният ни домашен покой е да се натикат всичките ни гости в затвора!

Колкото и прозаични да бяха постановленията на наказателния кодекс, те ме вдъхновиха и аз намерих сили да заговоря повторно с мъжа си за загубеното ни семейно спокойствие. Той се изненада твърде много, сякаш му предложих да събира волни помощи в дамска шапка, и рече:

— Но, скъпа ми Мина, ти трябва да влезеш във висшето общество. А и аз покрай тебе си създавам нови връзки. Връзки, миличка, връзки ни са необходими! От четири години поглеждам към министерското кресло…

— Всичко ми прилича на женски корсет, на който човек най-много се наслаждава, когато го види преметнат на гърба на стола.

— Мина, ставаш нетърпима.

— Имам основания да бъда нетърпима.

— Не си достатъчно любезна с гостите. Страниш от тях и не изпълняваш задълженията си на домакиня.

— Задълженията си на домакиня ли?! Че то е напълно излишно! В нашия домашен ресторант вече се смята за проява на добро възпитание самообслужването.

Бистрият поглед на Кале помътня. Мъжът ми не можеше да се отнася с мене като с наемна робиня, която трепери пред всяка негова прищявка, нито като с продажна любовница, която е откупил срещу пожизнена съпружеска пенсия. Той знаеше, че притежавам над тридесет милиона марки, че ръководя безупречно предприятието си и че бих била образцова съпруга, ако не ме заставяше да играя ролята на примамка в лова му на користни връзки. Трижди Кале бе опитвал семейното си щастие (плодовете от предишните му две женитби дозряваха на бракоразводната нива), ала за пръв път попадаше на жена, която внася в къщата нещо друго, освен ненаситни желания и нужди. Моята самостоятелност и стопанска независимост оказваха неприятно въздействие на мъжа, който досега се бе отнасял с жените си като с малки покорни държанки.

Разгорещеният словесен двубой проясни небосклона и намали напрежението. Накрая стигнахме до спогодба, която наподобяваше примирие: всеки се оттегли, за да се подготви за ново решително сражение. Но точно така постъпваха по това време великите нации. Как тогава две незначителни и толкова различни същества, родени на всичко отгоре под съзвездието Дева, можеха да се отклонят от правилото, което беше на мода? Никога двама души не могат да говорят на съвършено еднакъв език и от разноезичието печелят и двамата.

Приемите в нашия дом се поразредиха, навярно защото мнозина от богатите ни познати напуснаха страната. Страхът от война ги изгони в чужбина. Ония, които не се поддадоха на паниката, бяха извикани на временно военно обучение или се озоваха в болницата поради неочаквано появила се стомашна язва. Така или иначе откри ми се възможност поне два пъти в седмицата да се радвам на тиха семейна обстановка. Наистина мъжът ми продължаваше да бъде порядъчно пиян, но се примирявах с този му непоправим недостатък. Той се наливаше с ракия, защото не знаеше с какво би могъл да я замени и защото, според собствените му слова, „обичал люти питиета и сладки женички“. С последните думи той се мъчеше да ме ласкае, тъй като по онова време формите ми се бяха твърде заоблили. Тъкмо бях навършила тридесет и пет години (бях двадесет и три години по-млада от Кале) и наследствената ми склонност към съблазнителната закръгленост на жените от Възраждането почна да се проявява. Когато на излизане от банята се погледнех в огледалото, откривах, че приличам на главно „В“. Ала решението ми да отслабна огорчи съпруга ми. Той ме зауверява, че съм отговаряла точно на идеала му. Предишните му жени бяха мършави, кокалести и хилави, а той не обичаше да извръща очи назад.

Въпреки напрегнатото международно положение и тревогите, които смазваха всички, чувствувах се щастлива. Съпругът ми проявяваше внимание към мене и още беше в състояние да ме задоволява. Оставях го спокойно да пиянствува, защото смятах, че така поне стои надалече от другите пороци. Кале минаваше за забавен събеседник и умееше да разговаря не само за метална промишленост и за политика. Не беше напълно повърхностен, при все че най-сигурният признак за повърхностност у някого е неговата находчивост. Често се наслаждавах на духовитото игрословие, с което съпругът ми успяваше да се измъква от затруднения. Обикновено бог праща на жената мъж, какъвто не е желала, ала сега ми се струваше, че господ беше сбъркал. Почнах неусетно да се привързвам към Кале, макар и отвреме-навреме да си спомнях с болка в душата за Армас. Действената ми природа успя да изкорени от Кале дълбоко проникналите предубеждения: той се увери най-после, че може да се влюби и в жена, която невинаги се подчинява на волята му. Ако даден мъж твърди, че никога не е обичал, виновни са жените, които са били премного благосклонни към него и са изпълнявали всичките му прищевки. Една вечер през октомври, когато двамата със съпруга ми седяхме насаме в кабинета му, той ми разкри чувствата си:

— Мина, някак не ми приляга поезията, дори и в зачатък, но сега ми се иска да ти изповядам една истина, в която има полъх на поезия: обичам те…

Не се усъмних в искреността на мъжа си. Кале Кананен не беше първият финландски минен съветник, от чиито устни се отронваше тази позната на всички и безкрайно много четена поема. На мъжете тя служи за начален привет към жената, която срещат за пръв път, и се лее от устата им със същата лекота като ругатните. Тя не струва нищо и все пак мъжете веднага си правят сметка колко ще трябва да доплатят. Но понеже нищо не заставяше Кале да прави любовни признания, повярвах в неговата чистосърдечност. А и намирах съвсем естествено съпругът ми да бъде влюбен в мене. Бях млада, способна, достатъчно еротична, физически запазена и не се страхувах от отговорности.

Когато седмица по-късно, в края на октомври, ми се наложи да замина за Стокхолм във връзка с висящи валутни въпроси, почувствувах, че ми е тежко да се разделя с мъжа си, макар и само за няколко дни. Кале ме изпрати до пристанището и ми се стори, че забелязах да се прокрадва в погледа му лъч на вълнение.

Приключих с работата си колкото бе възможно по-бързо и поех обратния път два дни по-рано от предварително уговореното време. Исках да направя приятна изненада на съпруга си, като съкратя самотното му очакване. Бях уверена, че ден и нощ той копнее по мене и от горест се напива до безсъзнание. Това е така свойствено на мъжете, макар и да говорят за твърдост. Жените обикновено са прозаично естествени: независимо дали се отнася до цената на шапката им, до страха им от мишки или до въображаемата заплаха от бактерии, без да говорим за сърдечните им вълнения. Фантазията на мъжете, напротив, отнася мислите им твърде далече от истината и от правдивостта. Мъжът намира винаги неизчерпаеми теми за разговор: собствената му личност и чутовните подвизи, които е извършил или се готви да извърши. Обкръжен от побратимите си по чашка, той има толкова поводи за самопревъзнасяне, че не му остава време, както това се случва с жените, да се вгледа в несъвършенствата на околните или да забележи болките на приятелите си.

Бях положителна, че ще заваря съпруга си в приемната сред тумба весели гости, всеки един, от които си въобразява, че е нещо, а в действителност не представлява нищо. Но прозорците на нашия дом бяха тъмни и от краищата на завесите не се промъкваше и снопче светлина. Шофьорът пренесе куфарите ми в преддверието. Извадих подаръците, които бях донесла от път, и избързах на пръсти към вътрешните помещения. Къщата беше празна. Вероятно мъжът ми беше отишъл в някой ресторант, за да дири разтуха. Натъкнах се единствено на трудночуващата ни готвачка. Тя си глътна езика, когато ме видя, и се разхълца.

— Добре че госпожата най-после се прибра — изфъфли тя.

— Да не се е случило нещо лошо? — запитах с разтуптяно сърце.

— Не мога да ви кажа нищо.

Тя и нищо не каза, а с тих хленч се прибра в стаичката си. Обхвана ме тревога. Въображението ми зарисува всевъзможни нещастия и злополуки. Положението приличаше на детективски роман, в който подозрението пада върху всички, освен върху читателя. Заразхождах се възбудено нагоре-надолу и най-сетне, за да сложа край на неизвестността, позвъних на Енсио Хюпия. Той бе изнамерил един-единствен начин за употреба на алкохола: да пие, докато загуби способността да си служи с членоразделната реч. Моят правен съветник запелтечи, уверявайки ме, че нищо не бил чувал за мъжа ми, ала подсмърчанията му ми се видяха съмнителни. Енсио смяташе, че се обаждам от Стокхолм, затова ми пожела до скоро виждане в Хелзинки. Затворих телефона и си рекох с жлъч в душата; най-великата грешка на природата е сътворението на мъжа!

Колко разочарована се чувствувах! Бях си въобразила, че ще бъда посрещната съвсем другояче. Жената никога не може да узнае какво представлява щастието, докато не се омъжи, но тогава, уви, е твърде късно. Разтворих куфарите и взех да нареждам дрехите си в гардероба. Идеше ми да се разрева. Плачът е просто и изпитано средство за облекчение на мъката, макар и да увеличава бръчките в ъглите на очите. Внезапно ме обхвана борческият дух на съпругата: няма смисъл да роптая срещу орисията си, а ще покажа в леглото колко пари струвам!

Разгневена влязох в спалнята и запалих лампата. Не съм в състояние да кажа дали останах потресена, смаяна, зашеметена или втрещена, понеже не зная тънкостите на синонимите във финландския език, ала едно мога да заявя: прималя ми, когато зърнах в нашето разкошно брачно легло да спи млада жена с разпилени по възглавницата коси и широко отворени уста. Опитах се да я събудя, но тя се бе унесла в дълбокия безчувствен сън на пияните, та не успях да я изтръгна от упоеното й състояние. Първоначално реших да повикам полицията, сетне бърза помощ, накрая прислужницата ни. Ала като попремислих, промених плана си: съблякох се и най-спокойно легнах до непознатата. Все пак тя беше жена и в никой случай не по-животинско същество от пияния мъж, до когото бях прекарвала много нощи.

Вгледах се в лицето на неканената гостенка, което беше рядко красиво. Тя беше съвсем млада, не повече от двадесетгодишна. Припомних си думите на Кале, които той бе подхвърлял неведнъж: ​"Естествено ще си създадем и челяд. Ужасно обичам децата, особено дъщеричките, които са закръглили двайсетака…"

И ето докъде бащинската любов към децата беше довела моя нежен съпруг, минния съветник Кале Кананен. Ставаше излишно да раждам, да обикалям кабинетите на гинеколозите, за да меря ширината на таза си. Мъжът ми сам бе намерил отгледано вече чедо, което бе захвърлил на нашето брачно легло да изтрезнява от пиянството. Разридах се необуздано. Искаше ми се да разкървавя лика на спящата до мене девойка. Никога не бях очаквала такова възмутително безчестие. Сега си обясних коя е причината за предишните разводи на Кале: беше му омръзнало да изневерява все на една и съща жена.

Направих повторен опит да събудя другарката си по легло, но дълбоката й унесеност продължаваше. От отворената уста на момичето излизаха неприятни скимтения. Като слушах тези звуци, съгласих се с еволюционното учение на Дарвин. Навярно съседката ми спадаше към онези улични бозайници, които мислят със сетивата, а чувствуват с периферни нерви, разположени в определени точки от тялото; низши същества, които искрено вярват, че любовта не се различава от гъделичкането, а щастието е равностойно на сития стомах. Малко по малко си възвърнах душевното равновесие. Отново бях в състояние да анализирам и преценявам съжденията си хладно и без да се вълнувам. Мъжката измамност не е само басня. Още на времето си Хайманс^[1] бе доказал, че мъжете са по-лъжливи от жените. Числото на абсолютно верните мъже не може изобщо да се установи статистически, тъй като сведенията, давани от самите мъже, не са истински. Стълкновението между мъжа и жената се дължи обикновено на мъжкото коварство, което жената не може да понася непрекъснато. Мъжът почва да изневерява, колчем не срещне в една и съща жена съчетание от всички неземни добродетели или букет от всички примамливи пороци.

Времето изглажда неравностите и лекува раните. Всеки миг ми се струваше безконечен като вечността. Не можех повече да мразя девойката, която хъркаше до мене. Най-често хората се надпреварват кой пръв да захвърли камък по блудницата, но аз се отказах да участвувам в подобно съревнование. Достатъчно ми беше, че имах в ръцете си брачен договор. Религията е извършила велико дело, като е включила половия живот в числото на смъртните грехове.

Наближаваше полунощ! Непознатата се размърда. Погледнах часовника си. Вече четири часа лежах до нея и си блъсках главата. Неканената гостенка имаше толкова малко дрехи върху тялото си, че не биха й стигнали да прикрие дори изумлението си. Тя полуотвори очи и инстинктивно заопипва с ръка, търсейки кавалера си. Направиха ми впечатление нейните красиви и грижливо поддържани ръце; тяхната красота будеше завист. Девойката докосна с върха на пръстите си рамото ми и промърмори нещо неразбрано. Внезапно тя се стресна, отвори очи, привдигна глава и процеди през зъби:

— Кале!… Хей!… Дявол го взел!…

Сетне тя замижа и почна да разтрива клепачите си. Най-после успя с усилие да стане, приседна и възкликна смаяна:

— Я гледай!… Ти коя си ма?

— Същият въпрос исках да ви задам и аз — отвърнах спокойно.

Съзнанието на пияната жена се възвръщаше бавно и колкото повече се проясняваше, толкова изненадата й растеше:

— Слушайте, няма ли да ми кажете коя сте? Стига сте ми продавали фасони — сопна се тя с езика на простолюдието и взе да разтрива без стеснение бедрата си, по които личаха следи от груби милувки.

— Аз съм домакинята на тоя дом — натъртих. — А вие коя сте?

— Добра приятелка на Кале. Ах, вие сте домакинята? Така ли! Пък аз мислех, че домакинка е оная глуха бабишкера, дето даваше яденето. Ами защо си дошла тук да спиш? Такъв ли е у вас обичаят?

— Да. Такъв е обикновено при брака.

— При какво?!

На непознатата не й прилягаше да се смее, защото от смеха образът й погрозняваше, а освен това се кикотеше грубо и просташки. Съседката ми ме тупна безцеремонно по рамото:

— Слушай, не искаш ли да си говорим на ти? По ми е лесно.

— Как те викат?

— Марюка. Името е малко баламско, ама мъжете си падат по него.

— Аз пък…

— Да не кажеш нещо, че те мразя?

— … се наричам Мина…

— Мина! Вярно ли ма? Мина! Ой, ой! Твоите старци трябва да са имали бръмбари в главата, щом са те кръстили така…

Новата ми позната присегна към нощното шкафче, за да вземе цигара, и разкри голотата си. Макар и да имаше опасност да се събуди в мене чувството на ревност, бях принудена да призная, че девойката беше необикновено хубава. Не можеше да бъде паднала, защото едва ли някога се бе издигала. Представляваше своеобразно дете на природата: знаеше, че ледът е студен, че огънят пари, че иглите са остри, че оцетът е кисел, но не подозираше, че е неприлично да се лежи в леглото на семеен мъж и да се пушат цигарите на домакина без разрешение.

— Не мога да търпя да се пуши в леглото — казах леко раздразнена, когато съседката ми запали цигара, изтегна се на едната си страна и извърна лице към мене.

— Защо да не можеш да търпиш? И Кале пуши.

— И на него не позволявам.

— Хубаво де, защо се косиш?

— Защото на пода можеш да изръсиш пепел не само от цигарата, но и от себе си. Най-вече, когато човек е в такова състояние.

— Знаеш, не ти разбрах приказката. Говориш много купешки. Ама да оставим това настрана. Няма да се караме. Само да смукна още дваж.

Момичето угаси цигарата, погледна ме изпитателно и подкачи недоверчиво:

— Слушай ма, я кажи как успяваш да командуваш Кале? Аз хич не мога.

— Съпругата може.

Девойката се изплаши и несъзнателно покри с ръце голите си гърди. Гласът й се разтрепери:

— Казваш, че си… Ама ти на Кале жена ли си? Исках да кажа, наистина ли Кале е женен?

— Да, женен е…​

Образът на гостенката ми се промени почти до неузнаваемост. Ръчичките й се свиха на пестници и тя заахка, задържайки с мъка сълзите си:

— Ах, свиня! Ах, свиня!… Можех да си намеря друг… И по-хубав… И по-млад…

Тя се разплака, подобно на човек, който с ужас забелязва, че против волята си всичкото време е приказвал искрено и открито. Сега ние, две разочаровани и измамени жени, потънахме в продължително мълчание, размишлявайки върху истината на живота. Според критериите на логиката истината се установява единствено по тъждеството между съжденията, но обикновено тази истина се пести, защото се среща твърде рядко. В този миг трудно беше да се прецени коя от нас двете беше по-нещастната и се нуждаеше повече от утеха. На тази тема би могло да се напише роман, ала тогава едва ли някой би повярвал в истинността на съдържанието му.

Негласно реших как да се държа занапред. Отново си спомних със задоволство за брачния договор. Моят непреклонен характер нямаше да приеме в никакъв случай пазарлъци и компромиси. Планът ми почна да кристализира и да добива своя окончателен вид. Не намирах за недостойно аз да диктувам условията и да упражня политика на натиск. Мъжът ми трябваше да изкупи унижението, на което ме бе подложил, като прехвърли на мое име най-малко петнадесет милиона акции от промишлени предприятия.

— Имаш ли професия? — запитах другарката си по съдба, която постепенно се поуспокои и на която разреших да запали цигара и да я изпуши в леглото.

— Да. Маникюристка съм, само че временно съм без работа.

Маникюристка! Значи — жена на ръчния труд — в буквалния смисъл на израза, която си припечелва хляба с кръстосани ръце — пак в буквалния смисъл на израза, защото кръстосва своите ръце с тези на клиентките. Ето къде се криеше тайната на нейните красиви и грижливо поддържани ръце. Посестримата ми заразтрива слепите си очи и изпъшка:

— Ох, мамичко! Още съм съвсем гроги.

— Гроги?

— Е да, исках да кажа — поркана.

— Не те разбирам.

— Не ме разбираш ли? И таз добра! Тогава кажи го де: намъзгана или натряскана, или както сега му викат — вързала кънките. Препих. Кале ми наливаше всичко в устата. Искаше да ме накърка.

Малката работничка на ръчния труд имаше болезнен вид. Дадох й прах против главоболие, после и аз взех един. Момичето ме запита съчувствено:

— И ти ли си препила?

— Не. Не понасям никакъв алкохол, а тютюна — още по-малко.

— Така ли! Да не си нещо съботянка?

— Не — отговорих, макар и да не разбрах въпроса.

Грешниците не са никаква рядкост на земята (както и ангелите не са рядкост на небето), затова не възнамерявах да причисля малката маникюристка в разреда на професионалните уличници. Напротив, тя стана в очите ми бяла като снежна овесарка, когато разбрах по какъв лукав начин я беше подвел съпругът ми. Девойката имала слабост към евтините украшения, хубавите рокли, а най-великият й блян бил да достигне до брачното легло, където очаквала едновременно да дава и да получава. Никакви задълбочени мисли не вирееха в мозъка на момичето, където кълняха единствено приумиците на вечно дете и вярата в човешката почтеност.

— На колко си години? — попитах.

— Скоро ще навърша двайсет и три.

— Изглеждаш много по-млада.

— Нали? Аз затова и преметнах Кале, че се въртя около деветнайсетте. Ами ти на колко си години?

— На трийсет и пет.

— Брей, да не повярваш! Изглеждаш по-млада. Слушай, с какво се мажеш, та кожата ти е толкова гладка?

— С нищо. . .

— И аз не се мажа с нищо, ама хазайката ми се маже с „Мусон“. Чакай да те питам още нещо. Как е Кале: бива ли го, а?

Настръхнах цяла. Безсрамието на гостенката ми взе да ме дразни. Не можех да се примиря, че нарича мъжа ми направо Кале. Бях си въобразила, че ще бъда последната любов в живота на съпруга ми, както той навярно разчиташе, че ще бъда неговото първо увлечение. Оставих нескромния въпрос без ответ. Поясних уклончиво, че Кале умее да се весели и да се забавлява. Помъчих се да насоча мислите на съседката си към други области. Заразпитвах я за семейството и за образованието й. Тя нямаше дом, а от училище помнеше единствено междучасията. Момичето беше волна птичка, но не и скитница. Не го спираха ни задръжки, ни комплекси.

— Отдавна ли се познаваш с минния съветник?

— С кого рече?

— С минния съветник. С мъжа ми.

— Брей, че Кале минен съветник ли е?

— Да.

— А мене ме върза, че бил стар ерген. Затова не бива да се вярва на мъжете. Е, щом е минен съветник, ще е важна клечка?

Не отвърнах. Някои от познатите ми „клечки“ бяха действително толкова важни, сякаш те бяха родили прадедите си. Случва се на човек да му дожалее, като ги гледа как безполезно си пръскат парите, без да има възможност да им помогне.

Другарката ми по легло запресуква между пръстите си своя гердан от фалшиви перли и провлече замечтано:

— Е-ех, срещала съм и благородни мъже! По едно време ходех с едно радиотелеграфистче. Ех, че хубаво момче беше!

— Защо не се оженихте?

— Защо де, кажи! Трябваше да кова желязото, дорде беше горещо. Ама тогава Яска беше без работа, а аз още ходех на училище. Сетне той се ожени за друга. Да знаеш само каква дропла! Да видиш каква човка, каква трътка, какви криви крака и ръце, та да ти се отще! Кой каквото и да казва, ама мъжете имат понякога отвратителен вкус!

— Съгласна съм. Те изобщо нямат вкус, а единствено похотливост и ловно обоняние.

— Така ли? Аз пък не знаех!

Уви, нещастницата не знаеше и много други неща. Тя единствено вярваше. Тя вярваше, че като се целува, човек облекчава самотата си; че първата целувка се получава само веднъж в живота и се запазва в спомените дори тогава, когато последната целувка се забрави; тя вярваше, че настроенията у жените се менят по-често, отколкото у мъжете, затова са и по-чисти; но тя не можеше да повярва, че един мъж е способен да излъже в една и съща вечер две жени. Опитах се да й разясня — изхождайки естествено от личния си опит, че мъжът е своеобразен скитник, чието въображение всякога изпреварва действителността. Той безгрижно препуска напред, както устремно се спускат бримките на износен дамски чорап, който обуваме за последен път. Мъжът вижда постоянно рая пред очите си, а ада той съзира чак когато не му останат сили за нови миткания. Жената, напротив, мечтае винаги за тих подслон и за безоблачно щастие. Поведението на жените се установява с помощта на научни статистики, които са меродавни, докато статистиката върху мъжете не доказва друго, освен печалния факт, че брачните двойки във Финландия се състоят от по две половини и едната половина са мъже…

— Прощавай, не се сърди, че съм толкова застреляна — прекъсна ме посестримата ми по участ. — Нали ти казах, че на училище не ходих дълго. Ама все пак ми се струва, че не всички мъже са дотам невъзможни. И те ни носят понякога радости….

— Да… Понякога… Ти обаче не ми отговори на въпроса — откога се познаваш с Кале?

— Ай, не казах ли? Познаваме се… Не се ежи! Ехе, ще станат вече две години, откак се срещнахме за пръв път.

— На улицата ли?

Нощната ми приятелка се начумери:

— Е, прекаляваш! Не съм я дотам докарала работата. Мъжете все още се лепят по мене и другаде! Бяхме в някакъв ресторант. Кале се беше нарязал така, че езикът му се беше вързал на фльонга. Сетне отидохме в хотела да продължим. През всичкото време мислех, че Кале е проповедник.

— Проповедник?

— Да, защото приказваше толкова хубаво. Той беше първият мъж, който ми говореше така сладко, сякаш четеше от библията. Разправяше, че коремът ми е олтар, а гърдите ми са орган… И много други хубави неща, които могат да се кажат изобщо на една жена. Но сега виждам, че всичко е било само лъжа, чиста…

Девойката употреби една крайно некрасива финска дума, която се среща много често в нашата млада художествена проза, и се разхленчи.

— Хм-м, може да не е било и лъжа! — прошепнах с въздишка по-скоро на себе си. — Редовно ли се виждахте напоследък?

— Веднъж-дваж седмично. Предимно през деня, защото сега съм без работа. Да си кажа правичката, Кале беше знаменит. Всякога ми носеше подаръци, но за женитба не даваше дума да се продума. Сещаш се, нали, къде му беше болното място?

— Естествено! Така е при всички женени мъже.

— Ама той през всичкото време се кълнеше, че е стар ергенин.

— Жената на стария ерген е стара мома, а децата му са обикновено с примерно поведение…

— Така ли! И аз да не зная!…

Случайността — не съдбата, нито провидението — прекъсна нашата беседа. От преддверието долетя шум и виканица. Наострих уши. Красивата маникюристка ме погледна озадачено.

— Мъжът ми се прибира — прошепнах невъзмутимо.

— Олеле! Ами сега какво ще стане?…

— Стой си на мястото спокойно! Той по навик е много великодушен и щедър с продавачките на „Сотахуто“^[2] и с любовниците си.

— А с тебе?

— Скоро ще разберем и това.

 

 

Описах толкова надълго и нашироко събитията от началото на нощта, защото клеветите — тези неуморими бегачи на дълги разстояния — продължиха дълги години след развода ни да сипят кал върху мен и да ме чернят. Не намирам за уместно да се впускам в повече подробности, но ще спомена съвсем накратко, че Енсио Хюпия, който се зае с делото по развода ми, се позова на следните доводи:

а) Съпругът ми, минният съветник Кале Кананен, беше поддържал през цялото времетраене на третия си брак близки връзки с двадесет и три годишната маникюристка, за която разказах по-горе, както и с една двадесет и една годишна келнерка, върху която не желая да се спирам, понеже в духовно отношение беше пълнокръвна близначка на маникюристката.

б)​ Съпругът ми беше изневерил най-напред на законната си съпруга, като беше довел в къщата ни маникюристката. Сетне беше изневерил на маникюристката, като беше примамил в дома ни келнерката, подир, което в изблик на малодушие беше офейкал оставяйки двете си любовници под моя опека.

в) ​Двете жени бяха готови да потвърдят под клетва, че съпругът ми се представил пред тях за ерген — нещо, което в наши дни е повсеместно явление и не се счита изобщо за осъдителна проява; подлъгвайки всяка една поотделно с обещание за женитба и с подаръци, съпругът ми беше склонил момичетата да му се отдадат, без обаче да им достави очакваната наслада, вследствие на което той само се бе изложил и изпаднал в състояние, напомнящо психично вцепенение.

Цели два дни не можах да се отърва от маникюристката и от келнерката, които сключиха помежду си договор за приятелство и взаимопомощ. Тези малки вещици владееха до съвършенство благородното изнудваческо изкуство. Понеже съпругът ми отсъствуваше, влязох в ролята на негова пълномощница. Платих на двете хубавици наема на квартирата им за следния месец и им дадох пари за храна по за два месеца и по пет хиляди марки обезщетение за претърпени душевни страдания, или всичко шестнадесет хиляди марки. Момичетата от своя страна ми издадоха с готовност разписки, които впоследствие представих на мъжа си. Той ги откупи от мене с неохота, твърдейки, че пет хиляди марки обезщетение за претърпени душевни страдания било невероятно скъпо, тъй като той в същност бил доставил на девойките само душевни наслади.

Най-често хората намират за своите грозни постъпки красиви оправдания. Но Кале, когато най-сетне се прибра от скитосванията си, не направи дори опит да разхубавява прегрешението си, а изповяда чистосърдечно:

— Положението е крайно позорно. Нищо не ме извинява. Какви свине сме ние мъжете!…

— Не говори от името на всички мъже — прекъснах съпруга си погнусена.

— Добре, няма да говоря. Признавам честно, че съм същинско прасе…

— Кажи направо свиня, или по-скоро нерез!

— Както ти е угодно. Живях наистина като свиня…

— И занапред ще продължаваш да живееш като свиня, но аз нямам намерение да се занимавам повече със свине. Не съм се родила свинарка.

— Така е, разбира се. Само че…

— Какво?

— Хм-м… Исках да забележа само, че всички съпруги са, коя повече, коя по-малко, свинарки. Разликата е, мила ми Мина, че ти си най-прекрасната свинарка на света.

— Най-прекрасната свинарка, която е решила да се раздели със свинарството!

Мъжът ми ококори очи.

— Да се раздели със свинарството!?… Какво искаш да кажеш? — запита той изумено.

— Казах го в дословния смисъл на израза. Можеш да се ожениш за маникюристката и да ощастливиш майка й, която са прибрали в приют за просяци. Енсио Хюпия ще води делото ми.

По-безопасно е човек да дразни куче, отколкото мъж; кучето се разлайва, а мъжът се напива и почва да се отнася с жена си като с куче. Сега това се случи и с мене. Трябваше да слушам хулите, че съм най-ограниченото създание на света, че по ми прилягало да бъда евангелистка или калугерка, или скаутска отрядничка. Аз търпях ругатните миг-два, че като ме прихванеха дяволите, забравях всичко и нанасях на съпруга си ляво кроше в диафрагмата. Как благославях американското средно училище, където и момичетата изучават бокс! Колко леко ми беше да се справям при нужда с мъжете, без да ми се налага да диря спасение в словесните усуквания, към които имат слабост представителите на силния пол. Кале Кананен обичаше да се хвали със своя консерватизъм. Скоро открих на какво се дължеше тази консервативност: съпругът ми беше свръхчувствителен към бой и премного дебел, за да може да бяга. По отношение на последното, изглежда, имах грешка, защото още при първите въздушни нападения над Хелзинки той хукна най-напред за Швеция, а оттам за Съединените щати.

Чувала съм да разправят, че само истинската лейди може да направи мъжа джентълмен. Кале Кананен постъпи все пак джентълменски и прие поставените от мене условия за развод. Непосредствено след края на Зимната война нашите опитни правници се заловиха с любимите си занимания и още през май 1940 година станах отново свободна жена. Вторият ми опит да заживея под един покрив с мъж, роден под съзвездието Дева, ми донесе четиринадесет милиона марки в акции от промишлени предприятия и разкошна вила на Кулосари.

Прастара и нелепа условност не позволява да се говори истината за мъжете. На жената е запретено да надниква в техните чертози под страх да бъде жигосана като разпространителка на лъжа и измама. Митът за женското коварство е създаден от поетите, защото те са по-изобретателни от учените. Ала между нас казано, не можем да не се съгласим, че сегиз-тогиз вродената склонност на жената към преструвки и превземки представлява пречка за пълното тържество на женските интереси.