Марти Ларни
Прекрасната свинарка (7)

(Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Включено в книгата
Прекрасната свинарка
Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен
Оригинално заглавие
Kaunis sikopaimen eli Talousneuvos Minna Karlsson-Kanasen muistelmia, (Пълни авторски права)
Превод от фински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Глава шеста

Сепо Сиканен се помъчи да спъва всячески дейността на предприятието ми, ала опитите му не се увенчаха с успех. Клайстерът, канцеларското лепило и ученическото мастило се продаваха добре, печалбите ми непрекъснато растяха и аз отделях все повече средства за покупка на акции от банки и индустриални предприятия. В края на 1937 година придобих собствеността на твърде големи площи гори и по-голямата част от акциите на една дъскорезница. По същото време взех и представителството на една известна германска фабрика за печатарски мастила. Сега аз конкурирах Сепо Сиканен и ми бе достатъчна половин година, за да стана пълна господарка на пазара за печатарски мастила. Заради богатството ми всички се отнасяха към мене с рядко уважение; десетки женски дружества ме избраха за своя почетна членка, не по-малък брой фондации проявиха огромна отзивчивост към парите ми. Включваха ме, кажи-речи, във всички делегации, които се явяваха пред съпругата на председателя на републиката, за да я молят да поеме покровителството ту на една, ту на друга проява на благотворителност. Кръгът на познатите ми нарасна неимоверно много, но не ми се удаде случай да срещна приятели. Самотата продължаваше да тегне върху мене и отвреме-навреме изпитвах своебразно отвращение сама към себе си. Не живеех, а живурках и трупах богатства.

Хороскопът ми препоръчваше да не бързам да се разделям с вдовството. И без предсказанията на астролозите едва ли бих постъпила другояче, защото колкото повече мислех върху мъжете, толкова по-малко ми се искаше да помисля за съпруг. Старите ергени са себични съзерцатели на собствения си пъп, вдовците — безволни несретници, а женените мъже — или угнетители, или нищожества. Само в едно всички мъже си приличат: постигнат ли желаната жена, и влечението, и верността към нея се изпаряват. Не можех да имам доверие в ни един от мъжете, които се увъртаха около мене със „сериозни намерения“, понеже техните сериозни замисли бяха насочени към твърде несериозни цели. Най-лекият знак от страна на жената настройва музикално мъжете, мнозина, от които се сещат да си кажат името чак след като са приключили с любовните изповеди. Подгъвът на дългата фуста дразни по-силно мъжкото въображение, отколкото везбата на късата ризка: повечето мъже понасят по-трудно ума у жената, отколкото потливостта под мишниците. Мъчно човек може да си обясни защо създателят е положил корона именно върху главата на мъжа и го е овластил с правото на първородство, суета, самохвалство, юначество и скотщина. Не по-лесно е да се разбере на какво се дължи притегателната сила на мъжете върху жените, които бленуват и жадуват за въображаеми рицари само за да могат да изживеят дълбоки разочарования и да загубят всяко уважение към своите герои.

От първата си женитба бях запазила хубав и малко тъжен спомен. Естествено бракът ни не беше съвършен, защото нищо не е съвършено на тоя свят, но поне в едно отношение се отклоняваше от идиличността на много семейни огнища: мъжът ми и аз ни веднъж не се скарахме. Армас беше мечтател и аз наследих неговата мечта: пълна стопанска независимост. Нямаше защо да прося милостиня от тогова и оногова и най-малко от някой съпруг-мъник, с когото би трябвало подир това да се държа като с хлапак. Едно американско ръководство върху брака, чийто автор минава за голям познавач на въпроса, определя по следния начин образцовата съпруга: тя не трябва да бъде прекадено хубава, защото ще привлича прекомерно чуждите мъже, а още в светото писание е казано: възлюби ближния си, но не и жена му; тя не бива да бъде по-умна от мъжа си, защото съпруг, който страда от чувство за малоценност, е уродливо чудовище; тя не заслужава да бъде и премного добродетелна, защото ще изглежда безкрайно скучна.

Знаех, че не отговарям на изискванията за съвършена съпруга, затова наумих да се държа на почтено разстояние от всякакъв брак, макар и да имах възможност често да се сблъсквам с мъжете. Човек леко ще отгатне защо не исках и да помисля за втори брак, щом си представи колко са смешни мъжете, които обичат да се заплесват по жените. Тези юнаци приказват все за великата любов и въздишат за нежност и взаимност. Подбудите на постъпките им прозират на всяка крачка, но човек не трябва да ги разобличава, тъй като изпадат в бесен гняв. Неведнъж съм стигала до извода, че природата е неоправдано безнравствена, дето облагодетелствува паразитите.

Ала защо да се занимавам повече с мъжете? Те и без това отделят такова голямо внимание на себе си. И понеже ние, жените, все пак не можем без мъже, принудени сме, щем не щем, да ги търпим — а който търпи много, той и прощава много.

През пролетта на 1938 година се хвърлих в нова, обещаваща изключителен успех област на стопанска дейност, с която целях да подкопая конкурентоспособността на „Потсику“. При все че предприятия от този род процъфтяват сегиз-тогиз на красивата френска земя, вдъхновението не дойде оттам. Идеята ми я подари Енсио Хюпия със следните дълбокомислени слова:

— Слушай, Мина, от два месеца съм закроил един план и сега ми се иска да го осъществя. Както знаеш, мъжете са отрупани с привилегии, които те смятат, че им са отредени от самата природа.

— Да не би да ти е криво, че жените не могат да стават свещеници и офицери?

— Не, ни на йота! И на ум не ми е дошло за това. Имам пред вид писоарите, които…

— Енсио! Да не си нещо пиян? — прекъснах сътрудника си.

— Още не, ала ако замисълът ми се превърне в действителност, ще се напия. Но първо ме изслушай! В Хелзинки има около двеста мъжки писоара, в които отвреме-навреме се налага да се заливат с асфалт улеите, коритата, тръбите и основите на железните стени. Не разполагам с точни сведения върху изразходваните количества асфалт за заливането на всички плоски и криви повърхности, но зная, че доставката на материала се извършва от „Потсику“…

— Е, какво от това?

— Какво от това ли?! Трябва да ти съобщя, добричка ми Мина, че „Потсику“ се грижи не само за доставката на асфалта, но се занимава и с цялото поддържане. Научих стойността на неговите услуги и смятам, че тя е шеметно висока. Просто ум ми не стига как е възможно от такава мръсна работа да пада такава чиста печалба. Предлагам да почнем да конкурираме „Потсику“…

— Дума да не става — отсякох рязко. — Престани, моля те, че ще ми прилошее!

Ала Енсио не отстъпи и напук на сръднята ми продължи:

— Не искам твоята уважаема фирма да се залови да залива с асфалт хелзинкските писоарни будки. Моите кроежи са много по-величествени, но те няма да се осъществят, ако не се съгласиш да използуваш връзките си. Необходимо е да хвърлиш на везните цялото си влияние. Убеден съм, че всички женски дружества ще те подкрепят, а това ще бъде достатъчно, струва ми се, тъй като обикновено жените управляват мъжете. Затова се налага да се поведе негласно всенародно движение за премахване на мъжките писоари от градския пейзаж на Хелзинки. По този въпрос разисквах с един мой съученик, който сега работи в оперативния отдел на войската, и той подготви следния план на действие: а) да се разясни на градските старейшини, че всички боядисани в зелено железни будки загрозяват угледността на столицата; б) обществените мъжки писоари оказват развращаващо влияние върху нашия народ; в) противната воня, която излиза от писоарите, особено през топлите месеци, е не само неприятна за обонянието, но е и вредна за дихателните органи; г) по-нататъшното държане на мъжките писоари представлява явна несправедливост спрямо жените. Въз основа на горните доводи нужно е да бъдат незабавно сезирани следните инстанции:а)​архитектурно-благоустройствената комисия, естетите и дружествата за опазване на народното изкуство и народния бит; б)​църковните настоятелства, енорийските съвети и всички верски секти; в) лекарското съсловие, здравният отдел и непонасящите миризмата на писоарите министри и народни представители; г) всички женски организации включително и Съюзът на жените правистки; Съюзът на служещите жени; Дружеството за поддържане на градските градинки и кръжоците за домашни ръкоделия. Ако всичко потръгне, както предвиждам, през септември не ще остане ни един мъжки писоар в Хелзинки. Но какво ще трябва да замени изхвърлените писоари? И за това имам готов отговор. Ще трябва, добричка ми Мина, да склониш общинската управа (в началото можеш да опиташ с някоя и друга покана за коктейл) да ти разреши да упражняваш ново занятие, което за сега не е уредено с ни един закон или правилник. За прикритие ще основем нарочно предприятие, на което измислих дори и името „Подвижни удобства“.

Енсио Хюпия се засегна дълбоко, когато се изсмях на фантазиите му. Тогава се смеех, но престанах да се смея още в края на юли, когато вонящите облекчители на мъжете неусетно почнаха да изчезват. Само малцина подозираха кой се крие зад този разстройващ мъжките нерви вандализъм. Бях във възторг от блестящия ум и правната ловкост на моя юрисконсулт. Той успя да накара общинарите да повярват, че във всички по-големи градове на Съединените щати отдавна са въведени подвижните клозети. А тъй като финландците изпитват особена страст към всичко, което идва от чужбина, те и сега побързаха да се присъединят към победоносния ход на техническия напредък.

Отделих няколко милиона марки за покупката на коли и други съоръжения. Колите ПУ (= Подвижни удобства), които представляваха преустроени грамадни камиони и напомняха автобусите на Хелзинкския градски транспорт, почнаха да кръстосват по улиците на нашата любима столица. Цветовете на френския трибагреник — синьо, бяло и червено — красяха стените и покрива на новите клозети, които предизвикаха истинска сензация и които изтръгнаха от поетичната душа на нашия рядко надарен завеждащ рекламата, поета Олави Хеймонен, най-съкровенни трепети:

„ПУ са последна американска новост. Влезте в тях и ще останете възхитени от вълшебния им комфорт! ПУ са оазис в пустинята! ПУ облекчават бремето на живота! ПУ са наслада и необходимост! ПУ носят спасение от изненади! ПУ са приятелска ръка, протегната в помощ на притеснените и затруднените! Запомнете буквите ПУ! Запомнете трите цвята на ПУ! Когато излизате от къщи, не забравяйте да си вземете дребни пари за таксата — само две марки!…“

Във всяка кола ПУ имаше по осем единични кабинки, които бяха разположени по четири от всяка страна на коридора. Предвиден бе и парфюмериен щанд, отделен със стъклена преграда; в него се продаваха одеколони, кремове, червила, крем за бръснене, бонбони „Валда“, паста за зъби, гребенчета, книжни изделия и някои дискретни артикули, при покупката, на които не се повишава гласът.

Премахването на железните будки и въвеждането на „Подвижните удобства“ предизвикаха порой от социални и антисоциални изказвания в „Колоната на читателя“ на вестниците. Милиони ганглийни клетки взеха участие в този страхотен ураган на общественото мнение. Хелзинкчани се разделиха на два лагера: привърженици на писоарите и привърженици на ПУ. За отбелязване беше, че всички мъже — с изключение на един пастор и двамина светски проповедници — се обединиха под знамето на назадничавия лозунг: Върнете ни нашите любими железни будки! Жените, напротив, застанаха на страната на напредъка и се обявиха против предразсъдъците, защото се убедиха, че ПУ им донесоха равноправие.

Яростните нападки и хулите на привържениците на писоарите доказаха ясно и недвусмислено с каква лекота мъжете въстават против обществото, щом се посегне, макар и съвсем леко, на наследствените (= феодалните) им права. Защитниците на железните будки се дърлеха настървено, сякаш страдаха от остро възпаление на гърлото. В някои случаи човек изпитваше усещането, че чува десетки мъжки гласове да излизат от едно гърло. Но цялата тая врява не беше в състояние да спре победоносното шествие на колите ПУ. Шестнадесет автомобила, боядисани в синьо-бяло-червено, обикаляха из града и спираха на точно определени места по за десет минути. Когато някой гражданин не успееше да се облекчи за установеното време, той имаше право да продължи безплатно до следната спирка. По този начин някои практични хелзинкчани обикаляха цялата столица. Един народен учител, страдащ от обстипация, тоест хроничен запек, се отказа напълно от трамваите. Той отправи до акционерното дружество „Подвижни удобства“ изискано в граматично и стилистично отношение писмо, в което между другото пишеше:

„… Откакто ми се откри възможност да се радвам на услугите на рядко удобните превозни средства на вашето предприятие, престанах да употребявам рициново масло и горчива минерална вода. Наистина сега, за да отида на училище, ми са необходими два часа вместо десет минути както преди, но това време не остава неоползотворено. Във вашите уютни кабинки аз преглеждам утринните вестници и поправям домашните на учениците. От сърце приветствувам вашето дружество, което смело следва напредъка на «западния свят» и позволява и на нас, служителите с малки заплати, да се насладим на модерните удобства.

Ваш предан и дълбоко признателен…“

Мрежата ПУ беше абсолютно безпартийна. Всички клиенти, без разлика на възраст, пол, вероизповедание и раса, се ползуваха с еднакво уважение. И въпреки това тя стана прицел на непрекъснати нападки. Съдържателите на кафе-сладкарници и на ресторанти изпроводиха делегация в министерството на пътищата и на строежите, за да се осведоми:

а)​дали е известно на господин министъра, че мрежата ПУ е отклонила значителна част от търговския оборот на кафе-сладкарниците и на ресторантите и с това е нанесла сериозни щети на съдържателите на заведения за обществено хранене и

б)​ако изнесените факти са известни на господин министъра, какви мерки възнамерява той да вземе, за да защити правото на свободно упражнение на занятие, което имат съдържателите на заведения за обществено хранене?

Изненадах се силно, когато прочетох във вестниците изявлението на съдържателите на заведения за обществено хранене, защото от всичко най-малко можех да допусна, че колите ПУ могат да конкурират кафе-сладкарниците и ресторантите. Ала моят помощник Енсио Хюпия, който бе въведен във всички тънкости на правото и можеше да бъде използуван като „общински фенер“ в някоя паланка или село, ме осветли със следните слова:

Преди да почне да действува мрежата ПУ, кучетата имаха на свое разположение електрическите стълбове, малките деца — обществените моравки, мъжете — писоарите, но жените нямаше къде да се оттеглят или да клекнат. Когато жените излизаха по работа из града, постоянно ги гнетеше леко безпокойство: ще успеят ли да се приберат навреме в къщи? И когато не смогваха да се върнат у дома, отбиваха се в най-близката кафе-сладкарница или в някой съседен ресторант, поръчваха си чаша кафе или шише газирана вода и по този начин плащаха такса за ползуване на обществената тоалетна. Цената на тази услуга се движеше според категорията на заведението между три и десет марки плюс процент за прислугата. Не ми е известно Дирекцията на статистиката да е правила изчисления колко жени посещават кафе-сладкарниците и ресторантите под този невинен предлог (както е невинен предлогът на някои господа, които се отбиват в писоарите само за да понадигнат стъклото с ракия). По всичко личи, че цифрите трябва да са твърде високи, щом съдържателите на заведения за обществено хранене са установили намаление на оборотите си. Тревогата на сладкарите и на ресторантьорите показва какъв голям дял омъжени и неомъжени жени разхищават част от оскъдния си бюджет за това кафе-предлог или тази лимонада-предлог, докато мъжете си спестяват почти изцяло този извънреден данък. Следователно мрежата ПУ подобри общественото положение на жените. Сега те имат възможност да използуват модерните коли ПУ, без да са принудени да поръчват каквито и да е напитки и да си спестяват в най-неизгодния случай по марка, като обикновено икономията им е по две, та дори и по пет марки. Наистина мъжете бяха обложени с нов данък, но трябва да се разбере, че сме изправени пред своеобразно прехвърляне на товара на облагането от един данъкоплатец върху друг. И независимо от това дали налогът е косвен, както беше по-рано, или е пряк, както е сега, той засяга всички и плащането му е задължително. Следователно безполезно е да се роптае…

Когато словесната треска хванеше Енсио Хюпия, за езика му нямаше почивен ден. Напоследък той беше в твърде повишено настроение, понеже успя да надвие на харчовете си. Бях му поверила ръководството на мрежата ПУ и всяка седмица получаваше процентно възнаграждение от чистия доход на предприятието. В главата на сръчния правист се раждаха непрекъснато нови идеи, някои от които действително струваха пари. След като мрежата ПУ просъществува два месеца, учредихме ново производно предприятие: ​акционерното дружество „Градински торове“. Поетът Хеймонен, който завеждаше рекламата на всичките ми предприятия едновременно, се зае вдъхновено да популяризира на пазара новото отечествено произведение, което бе наградено със златен медал на Финландския мострен панаир[1]. Впрочем акционерното дружество „Градински торове“ се оказа един от най-сполучливите ми делови почини. За финландските химици то откри превъзходно поле за изследвания, на мене донесе баснословни печалби и най-важно — за производството му се използуваха чисто домашни суровини и качествен национален труд. Това обстоятелство бе от решаващо значение, когато Енсио Хюпия намисли да поиска помощ от държавата за насърчение дейността на предприятието ни…

Тъй като всичко принадлежи вече на миналото, мога сега да призная, без да се стеснявам, че мрежата ПУ не се нуждаеше от никаква обществена подкрепа, защото и така носеше небивало високи приходи. Но тогава още бях, кой знае защо, твърде цинична; навярно намирах, че обществените средства се разпиляват и за много по-безполезни неща (както ще го докажа по-нататък). У нас всеки гражданин, у когото гореше поне малко пламъкът на родолюбието, се стараеше да оскубе колкото може повече свидното си отечество. И понеже не държах да правя изключение от правилото, постъпвах като всички патриоти: на парите казвах само „довиждане“, но не и „сбогом“. Колко е лесно да се трупа състояние, като се използува затрудненото положение на ближния!

Около половин година колите ПУ продължиха необезпокоявано да предлагат услугите си на жителите и на гостите на столицата. Сетне се заведе дело. Всички заклети привърженици на писоарите (= мъжете) най-после попаднаха на идея, която ги обедини под задружен стяг. Те се сплотиха здраво, за да унищожат равноправната придобивка на жените — колите ПУ. Директорът на предприятието Енсио Хюпия бе призован в градския съд да отговаря за незаконно упражняване на амбулантна търговия. Въз основа на закона за уреждане на вътрешната търговия от 27 септември 1919 година (ср. Сборник от закони и правилници за регламентация на стопанската дейност, раздел „амбулантна търговия“) съдът постанови присъда, с която запрети дейността на мрежата ПУ и глоби директора Енсио Хюпия. Нямаше смисъл да се обжалва присъдата пред областния съд, понеже неговите членове бяха до един отчаяни привърженици на мъжките писоари. Без да пролея сълза, разделих се доброволно с дружеството, което създадохме с такова желание и което ми донесе цяло имане. Енсио Хюпия, напротив, изживя силно душевно сътресение. Но накрая прежали всичко и се напи яката. Всеки път, когато попадаше в задънена улица, той се мъчеше да се измъкне с помощта на тирбушона. Щом поизтрезня, помощникът ми се запретна отново на работа. За да даде плодове трудът му, бяха необходими извънредни суми за „представителни“. Средствата все пак не отидоха на вятъра, защото колчем се разнесеше гласът на парите, всички преставаха да обръщат внимание на правоговора му. И досега не ми е съвсем ясно по какъв начин Енсио съумя да продаде на общината шестнадесетте коли ПУ, предприятието „Градински торове а. д.“ и огромно количество подменни части, сечива и принадлежности. Още по-трудно за разбиране беше защо общинарите решиха да продължат дейността на мрежата ПУ. Наистина внесоха се леки изменения: колите бяха пребоядисани в сиво-зеления цвят, с който се отличаваха всички превозни средства на столичния отдел „Чистота“; на стените им се явиха буквите ХГПУ (= „Хелзинкски градски подвижни удобства“); преустанови се търговията с парфюмерийни изделия и се откриха нови длъжности за така наречените „контрольори по подвижните клозети“ (ср. Таблица за щатовете и заплатите на столичните служители).

„Къде биха се дянали всички провалили се предприятия, ако нямаше а. д.?“ — обичат да се шегуват американските стопански деятели. И аз си зададох същия въпрос, когато проследих работата на службата ХГПУ. Общината покачи на три марки таксата и ограничи само на десет минути времето за ползуване на колите. В колоните на вестниците отново се надигна буря от протестни писма, а когато пусналият се слух, че мрежата ХГПУ носи колосални загуби на общината, се потвърди, чашата на търпението преля у всички данъкоплатци. През юли, точно в най-жарките дни на лятото, хелзинкските привърженици на писоарите отпразнуваха победа. Службата ХГПУ бе закрита и столичният пейзаж отново се украси със сиво-зелените железни будки. Тук-таме бяха построени и тоалетни за жените, за да може да се поддържа, че и във Финландия жените се ползуват с равноправие.

Стана ми чудно, че общинарите прекратиха дейността на службата ХГПУ толкова бързо, когато търпяха от десетилетия куп други още по-неприходоносни предприятия. Мъдрият ми съветник Енсио Хюпия ми разгада загадката:

— Ето как стои цялата работа: когато поискахме от старейшините на града разрешение за мрежата ПУ, обясних им между другото, че в Съединените щати дори в селата вече се въвеждат подвижни клозети и че сме длъжни да вървим в крак с времето. Щом цялата ни гениална система премина в собственост и владение на общината (за целта се изработи и нарочен правилник), общинарите изпратиха в Америка четирима инженери, за да се запознаят с „подвижните удобства“ на Ню Йорк. Господата се върнаха с клюмнали носове, защото разходката им беше добила характер на обичайна научна командировка, от която нищо не се научава. И когато на градските старейшини бе тържествено докладвано, че янките изобщо не са премахвали писоарите, а ги увеличават подир всяко преброяване на населението, общинската управа реши да закрие службата ХГПУ, и то незабавно. Недопустимо беше нашата столица да не бъде уредена по чужд образец. Пък и човешките нужди и задоволяването им са винаги въпрос на вкус: един предпочита да похапне лебервурст, друг да отиде на църква!

Нямах време да скърбя за мрежата ПУ; бяха ме навалили купища нови предприятия и горях от нетърпение да прехвърля капитали в чужбина, понеже небосклонът на международното положение бе почернял. Набързо се стегнах за път и заминах за Швейцария и за Швеция, като временно възложих на Енсио Хюпия да ръководи фабриката. В своя помощник имах сляпо доверие, защото ни веднъж не се опита да ме ухажва. Макар и брътвежът му да ме изморяваше, а слабостта му към алкохола да ме дразнеше, лесно си възвръщах доброто настроение, щом си спомнех думите на древния мъдрец: „Не кори нудиста за голотата му, тъй като той се е родил в същност гол!“

Един прекрасен августовски ден Енсио Хюпия дойде в кабинета ми и се похвали, че си купил на изплащане сто хектара гора. Той купуваше всичко на изплащане (затова и жена му беше винаги облечена по последна мода) и беше затънал до гуша в дългове. Ако би имал възможност, той и на небето би си купил на изплащане арфата, с която свирят праведните души.

— Както върви, май скоро съвсем ще се оплетеш — казах.

— Ще си платя всички дългове, стига да възприемеш едно мое малко предложение — отвърна той с проясненото лице на човек, който е успял да си откупи вещите от заложната къща. — Ще ги разчистя с един замах и отгоре на това ще ти дам част от печалбата. Нужни ми са само малко пари, каквито рядко ми попадат и които дълго не се задържат у мене.

Той ме погледна изпитателно и дръпна с двата пръста края на долната си устна, която се разтегна като гумена. Сетне взе да криви уста, подражавайки на един наш именит артист, чиито гримаси ми позволиха да разбера защо Дарвин е превърнал Адам в маймуна.

— Нямам настроение да се хвърлям в нови предприятия точно сега — отвърнах уморено. — Всеки миг може да избухне втора световна война и…

— Тъкмо за това! Тъкмо за това! — прекъсна ме възбудено помощникът ми. — Всичко трябва да се приключи час по-скоро. Моля те, остави ме да довърша, макар че ти отнех думата! Случаят е страшно спешен. Току-що научих, че общината се кани да продаде на търг шестнайсетте коли ХГПУ…

— Какво ще ги правим?

— Ще ги препродадем.

— В такава сделка не влагам и пени!

Енсио въздъхна търпеливо:

— Изслушай ме поне, драга ми Мина! Колите са съвършено запазени, а ще се продадат като старо желязо.

— И после?

— После ще смъкнем познатите хигиенични принадлежности и ще ги продадем на предприемачите, които строят икономични жилища в покрайнините на града. Ще ги дадем на оня, който ни предложи най-много. Ще преправим вътрешността на колите и ще ги препродадем. Пресметнах, че ще ни са нужни около три седмици за цялата процедура. Кажи, че си съгласна! Мина, ти си брилянтна жена! Съгласи се, моля ти се!

Помощникът ми така ме заубеждава, че най-после се поддадох на увещанията му. Не се отнесох с голямо доверие към приказките на Енсио, макар и да знаех, че е надарен с природния усет на златотърсач. Дадох му исканите пари с чувството, че съм му ги подарила. Затова останах много изненадана, когато две седмици по-късно той пристигна в кантората с весела песенчица на уста (ракията не издава глас само докато е добре запушена в бутилката!). Без никакви церемонии помощникът ми нахълта в кабинета ми и аз едва успях да възкликна:

— Е!?

Енсио продължи да си тананика, отвори чантата си и сложи на писалището ми взетата назаем сума. Сетне запита:

— Лихва искаш ли?

— Няма нужда!

— Добре. Ето и твоя пай от печалбата!

Той тупна пред мене пачка от сто хиляди марки и се похвали между другото, че се разплатил с всички. Поусъмних се в честността му и го помолих да обясни. Понеже голата истина се нуждае винаги от малко пресилен грим, Енсио пооцвети и поразкраси разказа на своя непоетичен подвиг, който можеше да се предаде и с три-четири сухи изречения. Помощникът ми съумял да купи шестнадесетте коли ХГПУ смешно евтино. После разпродал клозетите и мивките на строителите на икономични жилища и си изкарал парите за покупката. Тогава обиколил магазините и работилниците и продал подменните части, принадлежностите и инструментите. С получените суми приспособил колите за съвършено друга цел и ги пробутал на войската като коли за масов превоз и като линейки (при това на рядко умерени цени, което е твърде за чудене!). Такава беше орисията на прословутите коли ПУ.

Трябва да се съжалява, че Енсио Хюпия не страдаше от политически амбиции. Ако беше станал министър на финансите или министър на търговията и промишлеността, би могъл да направи незабравими услуги на родината! За нещастие той спадаше към онези непридирчиви натури, които тихомълком трупат зърно в собствения си хамбар и нехаят за безсмъртие.

На тоя свят има много хора, животът и делата на конте отминават в пълна забрава, макар че за този пропуск на историята не може да се вини единствено бездействието на клюкарите.

Бележки

[1] Финландският мострен панаир — най-голямата международна стопанска проява във Финландия; панаирът се урежда всяка година в Хелзинки. — Б.пр.