Марти Ларни
Прекрасната свинарка (5)

(Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Включено в книгата
Прекрасната свинарка
Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен
Оригинално заглавие
Kaunis sikopaimen eli Talousneuvos Minna Karlsson-Kanasen muistelmia, (Пълни авторски права)
Превод от фински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Глава четвърта

Армас Карлсон беше Дева и кривеше с ходилата навътре. Имаше напета осанка, сини очи и руси коси, които почваха да се покриват с първия скреж. Беше вдовец и шестнадесет години по-възрастен от мене, но щастието все още отказваше да увенчае със сполука мечтите му! Той притежаваше чудесен апартамент в Ейра[1] и малка фабрика за печатарско мастило и нишестено лепило в Оулункюля[2]. Лепилото съвсем не беше широко рекламираният „Карлсонов клайстер“, с който човек може да залепи всичко, дори подметките на обущата си, за облаците, и който на всичко отгоре се внася от чужбина, а скромно домашно произведение, предназначено единствено за лепене на книжни тапети. Печатарските мастила и лепилата са винаги на мода наравно с женските сутиени, поради което спадат към трайните статични явления в стопанския живот. Обаче голямата световна криза показа, че стопанският живот е динамичен и се отличава с вълнообразно движение. Употребата на печатарското мастило и на клайстер намаля. Това пролича от страниците на вестниците, чийто цвят загуби предишния си блясък. Разгласата на сензации в булевардните всекидневници не беше така ярко черна, както през ситите години, не защото скандалите поизбледняха, а само защото се налагаше да се пести черното мастило. Законът за търсенето и предлагането оказа своето влияние и върху продажбата на лепилото: никой нямаше настроение да украсява стените си с тапети, затова и никой не купуваше клайстер.

Стопански притеснения смазваха Армас Карлсон. Липсваше пазар за производството му. Всеки наблюдаваше със скрита наслада затрудненията на съседа си, надявайки се, че не ще стигнат до главата му.

Армас Карлсон беше отдавнашен добър клиент на „Потсику“. Знаех, че дългът му растеше от месец на месец и че нещастникът се беше посветил на усилено писателско творчество в областта на полиците. Изпитвах искрена симпатия и може би леко съжаление към този едва ли не всекидневен гост на нашата кантора, който не страдаше от мания за водачество и продължаваше да се наслаждава на живота въпреки непрекъснато растящата скъпотия. Армас Карлсон се отличаваше с пленителна учтивост, пък беше и вдовец, та нямаше нищо чудно, че — без да иска и да подозира — той стана предмет на чести разговори между чиновничките. Една от машинописките, която след развода си имаше съвършено ново самочувствие, постоянно наблягаше на богатството на Армас Карлсон: „Фабрикантът Карлсон плува в злато!“ Младата касиерка твърдеше, че фабрикантът Карлсон е потаен скъперник и се бои от втори брак. Фактуристката, червенокоса вдовица, поддържаше, че стиснатостта на мъжете няма нищо общо с женитбата. Според нея нещастието се криело в необикновената стеснителност на фабриканта Карлсон. Както се носел слух, той бил толкова срамежлив, че гасял лампата при мисълта за жена и се подлагал на всевъзможни изтезания, за да постигне вътрешно съвършенство. Но счетоводителката, която се съмняваше във всичко до такава степен, че броеше пръстите си, когато се ръкуваше: с някого, слагаше обикновено твърде реалистичен край на разискванията:

— Фабрикантът Карлсон не е нито свенлив, нито богат. Той е чисто и просто човек, лишен от делови усет и от смелост. Ако някой ден „Потсику“ рече да си поиска всички вземания, от нашия приятел ще остане единствено тъжната му усмивка и титлата му — стопански съветник.

Наистина неговата усмивка беше винаги малко печална. А случи ли се да се срещнат две безрадостни усмивки, близостта се ражда от само себе си. Когато седмица по-късно ме уведомиха, че занапред не ще мога да водя чуждата кореспонденция на „Потсику“, срещнах Армас Карлсон в преддверието на нашето предприятие. Той беше вече висял два часа, за да бъде приет от главния директор Сиканен, и докато чакаше, четеше Шекспир: не друго, а „Венецианският търговец“. Кой знае дали не се готвеше да предложи на своите заемодавци фунт месо от тялото си или може би търсеше убедителни реплики, с които да моли за увеличаване на кредитите. Във всеки случай видът му беше мрачен и унесен. Фабрикантът отговори разсеяно на поздрава ми и се осведоми по обичайному как се чувствувам. Оплаках му се, че току-що ме бяха изгонили от работа. Той стана още по-мрачен, замисли се за миг и прошепна бавно:

— Защо ви уволниха?

— Държала съм се била неприлично.

— Неприлично! Вие, госпожице Баранаускас!?

— Да, аз.

Той поклати глава тъй, че безцветната му коса се разтресе, и добави философски:

— Историята на човешката мисъл познава едно-единствено и общовалидно правило за добро поведение: постъпвайте с хората така, както искат те да постъпват с вас.

— Хубаво казано — отвърнах и се засмях, — само че при мене беше обратното: аз не желаех той да се държи с мене така, както, отказвах да се държа с него…

— С него? Кой е той?

Смутих се и не знаех какво да отговоря. За щастие, разсилният спаси положението. Той дойде да съобщи на събеседника ми, че главният директор Сепо Сиканен бил полегнал на кушетката в кабинета си и едва се бил унесъл в предписания от лекаря подкрепителен сън. Фабрикантът Карлсон погледна часовника си и запита спокойно:

— Колко време ще спи?

— Трудно е да се каже — смънка неопределено преддверният съветник на дружеството, на когото бе поверена ролята на спален церемониалмайстор. — Може би час, може би два.

— Чаках вече два часа. Защо да не почакам още два?

— Изключено. В списъка на чакащите има вече трима души преди вас. Те чакат от вчера.

— Странно! — въздъхна фабрикантът. — Уговорих срещата още миналата седмица.

— Нищо странно няма. Другите трима са си уточнили свиждане още по-рано.

Армас Карлсон преметна в ръцете си „Венецианският търговец“ и неочаквано направи дръзко предложение:

— Не бихте ли могли да събудите главния директор? Дошъл съм по важна работа.

— Господин стопански съветник — отвърна разсилният с поклон, тъп като той изпълняваше с достойнство възложената му извънредно отговорна задача, — разрешено ми е да будя главния директор през работно време само в изключително спешни случаи, а те са: когато избухне пожар в кантората; когато дойде госпожата на главния директор; когато пристигне делегация, която иска да поднесе орден на главния директор; когато се вестят гости от далечни страни с молба до главния директор да основе нови търговски и културни дружества (тъкмо сега той основава Финландско-кувейтски съюз и Клуб за обиколка на Патагония); когато се явят личните пратеници на председателя на републиката, на епископа и на директора на Спиртния монопол. Да, това е всичко. Както ви предупредих — изключения никому!

Армас Карлсон забеляза, че и той представлява изключение, защото никога не е завиждал на примирението на бедните, нито на имотността на богатите. Колко трудно било човек да се промъкне до хората, които се кланят на всемогъщите пари и се кълнат в името на мамона; до лицемерите, за които истината е плод на болно въображение, а християнството — изгодна застраховка „живот“; до хищниците, които се стремят подобно на театралния суфльор да играят главната роля и лудата блъсканица на живота дават път на злочестия пешеходец едва когато го понесе линейката на „бърза помощ“!

Разсилният счете, че е изпълнил дълга си и се оттегли. Останах отново насаме с фабриканта на лепило. В сърцето си изпитах чувство на нежна благоразположеност към този висок светлокос мъж, който беше роден под знака на Дева, носеше обуща най-малко четиридесет и шести номер, имаше взор, забулен от горест, и ведрата душа на дете, изпълнена с вяра в човешката доброта.

— То се е видяло, че нищо няма да излезе — промълви Армас Карлсон по-скоро на себе си. — Додея ми да вися.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна — прошепнах.

Той ме погледна в очите и се опита да даде безгрижно изражение на лицето си. В мозъка му проблесна светкавична мисъл, която се превърна в слова:

— Госпожице Баранаускас, бих желал да поговоря с вас. Имам да ви кажа нещо.

Приех поканата му, определихме си среща и той напусна кантората, ако не с леки, поне с бодри стъпки, сякаш му бяха открили нов кредит или отложили плащането на просрочено задължение. У него ме дразнеше походката, която напомняше люшкането на старовремска бойна галера: той се полюляваше леко и се наклоняваше ту на една, ту на друга страна. Кой знае дали ходилата му не бяха прекалено извърнати навътре. Навярно същото важеше и за възгледите му. Съвестта — или нещо подобно — взе да ми прави упреци: не бива да се съди за хората единствено по външността. Както твърдеше един проникновен познавач на физиогномистиката, на когото бях давала в миналото уроци: много често нехранимайковците има образ на благородници, а мъжете под чехъл — волева брадичка.

 

 

Горе-долу така почнахме. Ни романтична лунна светлина ни вцепеняващ свян. Малко алхимия на усмивките и известно родство в стремежите и мислите; съзнание за еднаква орисия и страх от самотата. Не приличахме на някои литератури критици, които дирят чудеса, а обикновени делнични души, които търсеха взаимен подслон в сърцата си. Напрано и без заобикалки. Нали? Също като кръстословица, за решаване, на която е достатъчен молив.

Венчахме се в началото на август. Преди това оформихме брачния договор, в който уточнихме имуществено правните си отношения. Всеки от съпрузите отговаряше лично за сключените от него преди брака и по време на брака задължения. Договорът бе вписан в търговския регистър на Хелзинкския градски съд на втори юли 1934 година, отбелязан в съдебния протокол и обнародван в „Държавен вестник“.

Намирам за ненужно, дори за нелепо, да разказвам с подробности върху преживяванията и настроенията, свързани с годежа, сватбата и първите мигове на съпружеското ни всекидневие. Не съм от ония жени, които описват със сълзи на очи разочарованието си от първата брачна нощ. Не лелеех никакви празни мечти, а Армас не бе овластен с така нареченото jus primae noctis (право на първата брачна нощ).

Тъкмо бях изпълнила тридесет години и от опит знаех, че на тоя свят нищо не се ражда напълно изгладено и от всичко най-недодялани са мъжете, които трябва непрекъснато да се доостъргват. Докато се усукват около жената, те бръщолевят за вечна обич, като за пенсия, която се отпуска за прослужено време или по удостояване. Армас Карлсон не се помъчи ни веднъж да ме изкушава с подобни примамки. Навреме съумяваше да призове на помощ разума, понеже знаеше или се досещаше, че за любовта, както и за греха, се изисква задружност.

Когато, Сиканен научиха, че съм поела домакинството на стопанския съветник Армас Карлсон, запретнаха се да ни унищожават и двамата. Съпругът ми се превърна в невинен козел на изкуплението. Бях накърнила честолюбието на главния директор Сиканен и той не можеше да ми прости това провинение. Сега му се яви сгоден случай за разплата и си заотмъщава. Един прекрасен божи ден мъжът ми се прочу. Вярно, името му бе отбелязано само в бюлетина на протестираните полици, но той беше меродавният орган на деловия свят и задоволяваше изцяло любознателността на стопанските деятели и любопитството на техните жени. „Който иска да се прослави, не трябва да спи дълго нощем“ — твърдят кинозвездите и гангстерите в Америка. Армас прекарваше по цели нощи, без да мигне. От ден на ден ставаше все по-известен като човек, който не може да посреща задълженията си. Полиците връхлитаха върху него, както по улицата леките жени се натрапват на късните минувачи. Продадох оставения от майка ми апартамент в Хаканиеми и заех парите на съпруга си — срещу разписка естествено, защото между нас имаше брачен договор, който трябваше да се спазва.

Почнах да помагам на Армас в управлението на фабриката. Тутакси установих, че е необходимо да се проведе преустройство на персонала. На първо място се налагаше да намерим способен завеждащ рекламата човек, който би съумял да продаде хладилници на ескимосите и шушони на негрите от Централна Африка. След грижлив подбор открихме диреното съкровище — млад поет, страдаш от ранно детство от неизлечим писателски сърбеж. Рекламирането на печатарските мастила и на нишестеното лепило се оказа близко до творческия му свят и той впрегна цялото си дарование, за да припечели прилично месечно възнаграждение. Стиховете му бяха невъзможни, ала рекламните текстове се отличаваха с находчивост и даваха плодове. Това се доказа най-добре от нарасналия пласмент на клайстера. Още през първия месец този роден майстор на словото донесе на фабриката ни увеличение на продажбите с тридесет процента и две призовки за явяване в съд за измамна и заблуждаваща реклама. Бях извънредно доволна от дейността на писателя X. и с готовност заявявах, че не е безусловно необходимо всеки поет да страда от безумие, макар че и то може да му бъде от полза. Във всеки случай неговото увенчано с успех творчество, което бе, дето се вика, окриляно от вдъхновението, беше достойно за похвала, както на сцената красивият поклон на артиста винаги заслужава ръкопляскания.

За да се покачи производителността и да се снижат разходите на фабриката, изискваха се коренни преобразования. Изпитвах удоволствие да сътруднича на мъжа си, да го ободрявам и да му помагам. Пък беше и приятно всеки месец да получаваме добра печалба, която внасях в банката по личната си сметка, разбира се. Ала при все че световната стопанска криза не тегнеше вече така силно и продажбите на предприятието ни се разшириха, положението ни продължаваше да бъде напрегнато. Парите не допринасят за щастието, но способствуват за сходството — и тъкмо към него в края на краищата се стремяхме. Армас хвърчеше в облаците; от устата му се лееха благи речи, а в главата му не се раждаха приложими в живота мисли. Точно сега ни се налагаше да действуваме и да се борим, защото не за дела, а за думи се заплаща само при телеграмите. Поех в ръцете си пласмента на фабриката и поканих на делова закуска издателите на вестници и майсторите-бояджии. Почерпката постигна целта си пред неразвратените занаятчии, ала издателите на вестници и собствениците на печатници бяха хапвали и пийвали неведнъж и на закуска, и на обед с главния директор Сепо Сиканен. От тях все пак узнах, че акционерното дружество „Внос на отоплителни материали Сиканен и съдружие“ беше почнало да доставя на довчерашните ни клиенти много евтини мастила от чужбина и ни беше изтласкало от пазара. Не ни стигаха сили да се борим със Сиканен и не ни оставаше друго, освен да преклоним глава пред тях. Както вървяха нещата, можеше да се очаква, че един ден Сиканен ще притежават най-величествената гробница в Хиетаниеми[3]

Ги дьо Мопасан, към когото изпитвам особена слабост, е казал някъде едва ли не на шега, че символ на човешкия живот е леглото: в него се раждаме, в него се любим, в него умираме. Иска ми се да добавя, че все в леглото и мнозина съпрузи разискват върху съдбоносни за тях неща. В леглото на човек му е по-леко да разголи душата си или да обърне гръб на другаря си. В леглото Армас ми разкри болката си, повери ми грижите и тревогите си и подири от мене съвет, мъчейки се предпазливо да отгатне настроението ми. Веднъж към полунощ той поде потиснато:

— Мина, винаги си проявявала към мене повече доброта и съчувствие, отколкото обикновената жена проявява към мъжа си. Ала всичко си има граници. Това важи и за тебе.

Той ме погали по косите, замълча за миг и продължи провлачено:

— Дължа ти сто и осемдесет хиляди, без да зная кога ще мога да ти ги върна. Моята фабрика е изправена пред банкрут. Ако до две седмици не получа шестстотин хиляди марки в заем, аз съм загубен… Цялото ми предприятие ще мине в ръцете на Сиканен…

— Предложи им конкордат.

— Предложих им, но не са съгласни. Мина…

— Кажи?

— Не можеш ли да ми помогнеш?

— В банката имам само двадесетина хиляди.

— А не можеш ли да пишеш на майка си в Америка и да поискаш от нея пари?

— Не.

— Тогава моята е свършена…

Гласът на съпруга ми се разтрепери. Това беше най-тягостното съвещание, което ни се е случвало да имаме в леглото. Помъчих се да внеса дневен зрак в безслънчевия душевен пейзаж на Армас и рекох:

— Тъкмо днес прегледах хороскопа си и той ми предсказва само сполука. Но чак идната седмица.

Мъжът ми се усмихна насилено:

— Ти си оптимистка?…

— Все още.

— И аз бях още оптимист, когато поисках ръката ти…

— Навярно смяташе, че имам пари?

— Не, разчитах на собствените си сили. Не допусках, че Сепо Сиканен ще ми стане конкурент.

— Човек трябва винаги да взема назаем от песимистите, защото те никога не очакват да си получат заетото.

Последва продължително мълчание, което будеше прозевки. В проветрителните отвори свистеше тих есенен вятър, сякаш хиляди флейти свиреха своите плачевни напеви. От улицата се разнесе дивият вой на противопожарната охрана, чиито коли фучаха с бясна скорост. Армас угаси светлината, пожела ми приятни сънища, но не ми обърна гръб. И двамата се спотаихме и запреглъщахме въздишките си, като че се мъчехме взаимно да разчетем мислите си. Най-после съпругът ми се унесе и не след дълго прозвуча шумно хъркане, неприятен вестител на покой за Армас и предтеча за безсъние за мене. Събудих мъжа си. Той се сепна, запали стреснато лампата и се заоглежда изплашено.

— Кошмар… Заспал съм в неудобно положение…

— Хъркаше.

— Нима!… Е, какво точно предричаше хороскопът ти?

— Изключително хубави работи: паричните работи ще се уредят блестящо, очакват ме нови запознанства й някакво забавно празненство. Това е кажи-речи най-важното.

— Празненство, значи? Има си хас да бъде празненство!

— А защо не?

Армас разтри очи и се прозя:

— Забравих впрочем да ти съобщя, че сме канени другата седмица на семейно тържество.

— Никак не обичам семейните тържества.

— И аз не ги обичам, но се налага. Минният съветник Карюла ми е втори братовчед. Няма как да откажем.

Според една неофициална статистика във Финландия имаше четиридесет богаташи, които печелеха повече, отколкото бяха в състояние да похарчат. Минният съветник Карюла спадаше към тези избраници. Никога не бях се сблъсквала с него, ала една семейна позната, госпожа С., жив „Пику Ятиляйнен“[4] на клюките на хелзинкското отбрано общество, ми даде за него следното описание на очевидка:

— Мъж, прехвърлил средна възраст, с прошарени коси, старателно поддържана козя брадичка, лукави очи и коварно сърце. Подобно на вълшебник, той има дар да превръща финландските гори в хартия, а хартията — в банкноти. Преди ядене се налива с коктейли, защото не може да се храни на празен стомах; пътува с частен вагон, защото не желае да бъде смущаван, и задиря жената на ближния, тъй като собствената му жена е стигнала в своя залез дотам, че е принудена да крие годините, килограмите и униженията си.

Снабдена с тези сведения и придружавана от съпруга си, аз се явих в разкошния дом на минния съветник Карюла, където — да си послужа с думите на великия циник — се бяха събрали много хора, но малко човеци. Вечерното облекло и високите ордени съставляваха най-същественият реквизит на тържеството, където яденето се превърна в свещенодействие, а пиенето доби характер на будещо погнуса зрелище. Понеже този прием изигра съдбовна роля в бъдещата ми стопанска дейност, уместно е да го опиша с повече подробности, отколкото бяха дадени в слуховете, които се пуснаха на времето и на които не бива да се вярва сляпо.

Бях облечена в рокля от тъмночервено копринено кадифе, с изящна, може би малко предизвикателна кройка: Дрехата беше лично моя, а накитите успях да взема под наем от бижутерийния магазин на Виландер. Обикновено всеки има добро мнение за себе си и аз също намирах вида си за задоволителен. Ала горкият Армас беше за окайване в отеснелия си фрак, шит още през хубавите години преди кризата.

За пръв път присъствувах на семейно тържество, в което огромните състояния и високите отличия си разменяха взаимни ласкателства. На поставения в преддверието списък за разпределение на местата на трапезата забелязах, че измежду поканените моят мъж имаше най-евтината титла: стопански съветник[5], която всъщност той бе откупил в брой по времето, когато все още е цъфтяло производството на печатарското мастило и нишестеното лепило.

Зъбоболът и завистта трудно се прикриват. Подути бузи не зърнах у никого, ала завистта изби по лицата на гостите, когато ме поставиха на празничната маса до домакина. Както сполучливо е поменато в един литературен best seller[6]: мнозина са звани, малцина избрани.

А избрани бяха и думите, които домакинът в приветствието си към гостите каза нарочно за мене. Аз не бях чисто и просто госпожа Карлсон, чийто съпруг вареше лепило и четеше вместо, технологични наръчници Шекспировите драми, а знатна американка и божествена красавица, която не биваше да бъде пазена под похлупак.

Минни, търговски и промишлени съветници ме заобстрелваха с искрометни погледи, докато жените им злобно прехапаха устни. Без да искам, попаднах под безпощадния кръстосан огън на мъжката глупост и женската завист. Армас седеше срещу мене, на другия край на трапезата, и сияеше от радост. Без съмнение бях спечелила благоразположението на неговия втори братовчед, който беше влиятелен като Цезар и богат като Крез, но на когото ангелът беше слаб, дойдеше ли ред на пиене и жени. Минният съветник беше свикнал да купува с пари всичко: приятели, почетни длъжности и най-вече жени, чиято единствена привлекателност се изразява в готовността им да се отдадат, а единствената проява на интелигентност — в умението бързо да се съгласяват.

Началото на вечерята протече малко сковано и бе съпроводено от неизбежните плоски любезности от рода на изтърканото: много ми е приятно, че се запознахме.

Все пак беше поучително човек да чуе, че съпругата на минния съветник Т. ходела всяка седмица на фризьор в Стокхолм и всеки месец на козметичен салон в Париж. Тя вземала дейно участие в девет благотворителни дружества и в кръжока за домашни ръкоделия, където плетели чорапи за непокръстените деца от Амбо.

Съпругата на главния директор Ф. пък беше придала на лицето си суровото изражение на представителка на новото литературно течение, което ненавиждаше шегите и презираше развлеченията. Тя беше толкова слаба, че се усъмних в доброто й здраве и допуснах, че не може да не страда поне от метеоризъм. Тя повтаряше с наслаждение думите „глупост“ и „нелепост“ и макар че разбираше хорските слабости, не ги извиняваше. Небивало забавно запознанство!

Съпругата на минния и търговски съветник О. на свой ред се оплака, че била отрупана до гуша с обществена работа. Ръководела като почетна председателка Хелзинкския клуб на приятелите на кучетата боксерска порода, участвувала в настоятелството на сдружението „Цветя за старопиталищата“, била подпредседателка на дружеството за борба със скарлатината и за подпомагане на артистите и постоянна членка на журито за избор на мис Финландия. Тя не пропускала ни един коктейл и присъствувала на откриването на всички художествени изложби, за да може да покаже новите си шапки, а на премиерите на Народния театър ходела, за да слуша суфльора. Кой знае кога се беше налапала с Фройд, но сега във всичко и навсякъде все половия нагон съзираше. За нейна беда сексапилът й се изразяваше само в приказките й. Тя изтърси някаква отдавна известна двусмислица, разкикоти се самодоволно и ме стрелна многозначително:

— Така ли е, госпожо Карлсон?

Кимнах глава в знак на съгласие, макар и да бях на друго мнение. Тя влезе в разговор с мене и не пропусна да подчертае, че мъжът й е двоен съветник: едновременно, и минен, и търговски съветник. А въпреки това едва свързвали, така да се каже, двата края, защото от миналата година се препитавали единствено от рентите си:

— Нали знаете, госпожо Карлсон, колко отвратително нисък е лихвеният процент у нас, макар и моят Валдемар духовито да твърди, че на финансовите магнати прилягат високи ренти, както на жените с красиви крака — високи токове.

Госпожа О. беше изключително добре осведомена върху всички събития на деня. Тя получаваше пресни новини от фризьорката си, а собствени мнения черпеше от „Колоната на читателя“ във вестниците. Никога не бе й се случвало да изтръгне нещо от съпруга си без сцени и сълзи.

Неусетно всички се поразпуснаха. Минният съветник Карюла се славеше като домакин, който обикновено угасва, преди гостите му да успеят да се разпалят. Ала тази вечер се застоя на масата, мъчейки се да загрее бедрата ми. Той не вярваше, че е възможно една жена да покори сърцето на един мъж, защото никога никоя жена не бе се и опитвала да заробва неговото. И аз нямах намерение да смущавам спокойствието на неговата затлъстяла помпа на живота. Изпитах по-скоро погнуса, когато отрупаните му със скъпоценни пръстени пръсти почнаха да се промъкват под полата ми. Армас ми направи знак с очи, като че ли искаше да ме укроти:

— Мила моя малка Мина, не огорчавай вдетинилия се минен съветник Карюла! Ще го замоля да ми стане поръчител и затова не трябва да губим благоразположението му към нас!

Гостите вече съвсем му отпуснаха края и никой не поглеждаше с ням укор към домакина на вечерята, който олизваше разлетия по брадата му сладолед и ликьор. По едно време минният съветник рече да облекчи страданията на бедната ми наболяла душа с благовонните масла на думите:

— Госпожа Карлсон… По дяволите! Ще ти викам направо Мина… Слушай, моето момиче… Ох, братко Исусов! Да знаеш как се разигра кръвта в жилите ми, като те гледам… Остави, не им обръщай внимание… На моята старица вече нищо не прави впечатление… Дай да те поощипя…

Армас се помъчи да ме ободри мълком. Госпожа О. зашушука на ухото на седналия до нея търговски магнат, като същевременно сочеше към мене с пръст, на който имаше пръстен, струващ поне колкото цяла лека кола. Жената на главния директор Ф. би могла с пълно право да извика високо: „Що за нелепост!“

Минният съветник продължи да ме измъчва с думи и действия. Усещах как погледът му изгаря кожата ми. Домакинът бе достигнал до онази точка на нетрезвост, когато мъжете губят чувство за достойнство и слизат на равнището на пещерните им предци. Той облиза с език потеклите от устата му лиги, поглади козята си брадичка и се провикна:

— Леле Богородичке! Ех, че гърди! Ех, че гърди-и-и!

Възцари се потискащо мълчание. Всички устремиха взор в минния съветник, който се бе втренчил в мене като глухоням в проповедник.

Две от дамите станаха от масата, сякаш внезапно им се явиха киселини в стомаха. Това беше предизвикателен израз на нравствено възмущение, за което даваше повод силно врязаното деколте на роклята ми. Търговският съветник Хьорньо, който на времето се бе оженил за своята стенографка и оттогава бе престанал да диктува, сега се престраши и под диктовката на съпругата си подхвърли пред всички гости:

— Деколтето й е просто скандално… Премного американско за нашата географска ширина.

Той кореше жените за начина, по който бяха облечени, когато в същност те ходеха вече почти съблечени. Потърсих с очи опора на мъжа си. Армас се бореше юначно със своя свян. Ала домакинът отдавна бе загубил всякакъв срам. Той ме хвана за подгъва на деколтето и заломоти:

— Ех, че божествена гледка! Какво не бих дал за такива гърди!… Цяло състояние дори!…

— Хайде, хайде, Емил — намеси се главният директор Ф. — Не бива да прекаляваш…

Отместих ръката на обожателя си и понечих да стана, ала Армас ме призова към спокойствие:

— Мина, не виждаш ли, че се шегува?

Минният съветник погледна сърдито своя братовчед и изръмжа сприхаво:

— Мълчи бе, бъркач на лепило! Няма да изям жена ги! И аз имам право да се полюбувам на красотата й. Казах вече: тия гърди заслужават възхищение…

— Емил! — простена госпожа Карюла. — Ще развалиш цялата вечеря!

— Ще разваля ли?! Какво плещиш?! Да не сме в черква?! Слушай, Мина, покажи си гърдите! Залагам милион на масата!

Домакинята излезе права: вечерята се развали. Част от гостите станаха и се застягаха да си ходят. От разни страни се разнесоха подигравателни подмятания. Създаде се настроение като на американско наддаване. Но минният съветник беше от твърдоглавците, които не се спират пред нищо. Той извади от вътрешния джеб на сакото чековата си книжка, надписа на мое име чек за един милион марки, поднесе го към мене и заяви предизвикателно:

— Ще ги покажеш ли?

— Емил! — изпъшка госпожа Карюла.

— Млък!… Кажи: ще ги покажеш ли? Или да прибавя още един милион? Пари поне имам.

— Емил, Емил! Ти си пиян — изплаши се домакинята.

— Да, пиян съм и затова искам да се забавлявам. Е, госпожо Карлсон, какво му мислиш?

Настъпи зашеметяваща тишина. Пред очите ми ту притъмняваше, ту просветляваше. Погледнах тревожно, към мъжа си. Той се замираше в същото напрежение като другите гости.

Най-после с очи и отчасти с ръка ми направи знак, чието значение не беше необходимо да гадая. Спомних си американската поговорка: по-добре пълна пазва, отколкото пълна уста. Внезапно взех смело решение. Разголих гръдта си, грабнах чека от масата и го пъхнах светкавично в чантата си. Извърнах се крадешком към съпруга ми, който заизпразва трескаво чаша подир чаша, и станах. Моят почитател се опита да ме последва, но се спъна в стола и се просна по очи. Най-после угасна и заспа изпънат на пода и негоден за друго.

Когато отнесоха домакина в спалнята, мнозина от гостите се отказаха от намерението да си ходят, като че едва сега се почувствуваха в домашна обстановка. Замолих Армас да се прибираме, но кой не е чувал какво представляват нетрезвите мъже, родени под знака на Дева? За опърничавостта им до ден-днешен не са открити още подходящи символи. Съпругът ми желаеше на всяка цена да пирува докрай. Приличаше на комар, впил се в човешка ръка, който смуче кръв и презирайки смъртта, празнува победата на другарката си.

Оставих Армас в компанията на по-висшите от него съветници и излязох в преддверието, където се натъкнах на превъплътената злоба. Женският каймак на висшето общество ми обърна гръб. Съпругата на главния директор Ф. подметна презрително:

— Лош вкус, направо казано. Нелепост, небивала нелепост! Трябва да е ексхибиционистка…

Проврях се сред купчината жени и се обадих невъзмутимо:

— Извинявайте, госпожи. Не съм ексхибиционистка, а практична икономистка.

Одумниците ми онемяха, което беше лесно за разбиране. Години наред те се бяха разголвали пред мъжете много повече, отколкото аз се разголих пред червивия с пари старик, а на всичко отгоре — бяха се разголвали безплатно. На това, а не на нещо друго се дължеше тяхното благородно негодуване. Техните оскърбителни погледи ме подтикнаха към дързост. Запитах с престорена вежливост:

— Любезни госпожи, чели ли сте прелестните „Chansons de Bilitis“[7] на Пиер Луис? Не?! Жалко! Полезно е да се прочетат за обща култура. В сравнение с тях „Песен на песните“ е само сух исторически документ. Какво ще кажете за тези вълшебни слова на Билитис например?

„Цветове на моята плът! О, гърди мои!… По-рано бяхте студени като гърдите на статуя и безчувствени като мрамора. Вашата налята заобленост е най-хубавият накит на снагата ми. Прибрани в златна мрежа или отпуснати във волна голота, вие винаги ме предшествувате със своята лъчезарност. Така съм честита тая нощ!“

Господа съветниците, които се бяха струпали зад гърба ми, почнаха да ръкопляскат възторжено. Съпругата на минния и търговски съветник О., на която — според собствените й уверения — сексапилът тъкмо сега се намираше в пълен разцвет, се хвърли на врата ми и за малко не се разхълца:

— Ах, каква омая! Обезателно трябва да се опознаем по-отблизо, госпожо Карлсон! Наричам се Карин Оливия, по баща Тахванайнен.

Домакинята се беше оттеглила отдавна в спалнята, за да провери пулса и портфейла на мъжа си, но това не смущаваше никого. Търговският съветник Б., който притежаваше голяма фабрика за готови дрехи и няколко модни магазина, почна да държи реч на жените. Изглежда, беше свикнал да говори не по часовник, а по календара, защото продължи да ораторствува и когато повечето от слушателите се разотидоха по домовете или изпозаспаха кой къде свари.

На какво велико изпитание се подлага търпението на жената, която се опитва да измъкне мъжа си от завършено вече празненство. През четирите месеца от брака ни, моят съпруг попадаше за пръв път под властта на алкохола. Армас не беше противен, а упорит. При все че беше грохнал от умора и нямаше сили да зяпне, настояваше да продължим разстроения пир. Когато най-сетне успях да го извлека на улицата, се разхлипа гласно, твърдейки, че е най-щастливият човек, защото има най-прелестната жена на света. Докато чакахме такси, изложени на пронизващия есенен вятър, Армас се настрои поетично и задекламира — естествено от „Венецианският търговец“:

Бодро! Хей Антонио, човече, смел бъди!

Плът, кръв, кости, всичко на еврея ще отдам,

ала капка кръв за мен ти няма да пролееш![8]

На утринта изтърчах до банката, обмених чека срещу банкноти и почнах делови преговори със съпруга си. Откупих фабриката му за производство на лепило с всички активи и пасиви за седемстотин хиляди марки, изплатих всички задължения с настъпил падеж, повиших се в чин главен директор и назначих Армас за поддиректор. За да не може мъжът ми да ме упреква един ден, че съм постъпила безсърдечно с него, подарих му една акция. По този начин той се превърна сега в командитист на „Карлсоновата фабрика за печатарски мастила и лепило“, който отговаря само до размера на вложения капитал.

Благодарение на моята гръд финансовото положение на нашето предприятие се заздрави. Вече можех да отделя доста безболезнено част от оборотния капитал за разширение на производствената ни дейност. Цели шест месеца фабриката работи с пълен обем, като в същото време и злоезичието достигна своя цялостен капацитет.

Сега навред се приказваше съвсем открито, че минният съветник Карюла ми е любовник, а клетият Армас — достоен за съжаление рогоносец, който играе ролята на мостов парапет. Ние всички сме готови да разкъсаме другите от страх те нас да не разкъсат. Злъчните сплетни нараниха чувствителната душа на детински чистосърдечния ми съпруг и той почна да изпада отвреме-навреме в дълбока потиснатост. Когато един вестникарски фейлетонист предложи да ми се даде почетното звание „гръдна съветница“, моят съпруг реши непременно да заведе дело за обида против редакцията. Тогава той не би могъл и да си представи, че само след двадесетина години женската гръд ще се превърне в идол, пред който се кланят коленопреклонно филмовите критици, без да споменаваме паричните магнати, за семейните тържества, на които са безусловно необходими домашни пантофи. В началото се дразнех от облака, наситен с емфие, който се вдигаше под стъпките на пазителите на нравствеността и от който мъжът ми кихаше и насън. Постепенно обръгнах: не ме вълнуваше вече ни женската завист, ни мъжката глупост. Поставих си една-единствена цел: да натрупам толкова пари, че да запуша устата на всички. Неволно се възхищавах от коравосърдечните жени, които умееха да вадят на показ жалката глупост на мъжете. От опит бях научила, че женската фуста е знаме, под което мъжете бият крак с войнишка изпълнителност. И ако сега наумих да издигна този пряпорец колкото е възможно по-високо, не го сторих от леконравие, а ей така от проклетия.

Армас взе да става все по-безнадежден. Стигна дотам, че почна едва ли не да се съмнява във верността ми. Наистина съвършено неоснователно, тъй като аз само карах мъжете да маршируват. И сключвах добри сделки.

Спомням си живо един разговор, който водихме в леглото през септември 1935 година. Похвалих се на съпруга си, че съм успяла да продам на един голям предприемач-строител грамадна партида от висококачественото ни производство при срок на доставка два месеца и срок на плащане петнадесет дни. Армас потръпна и процеди през зъби:

— Мина… Пази се от него…

— Защо? Той е добър платец.

— Хм, да… Само че… само че се слави като голям фустогонец…

— Слави се като голям гешефтар, който гони единствено парата. Не ми се вярва да го бива за друго.

Мъжът ми се почеса по челото, без то да го сърби, и плахо подхвана:

— Мина, моля те, не се сърди, че ще ти кажа нещо. Хората са завистливи и завистта ги прави отвратителни. Из града за тебе се приказва твърде много… да, твърде много, драга Мина… Знаеш ли, че името ти е в устата на всички и всеки се счита овластен да те кори?

— Зная, зная. Всичко е празни одумки. Клюките се разнесоха оная вечер, когато се разголих. Така ли е? А аз се разголих, защото ти настоя…

— Вярно… Тогава бях малко пиян.

— Ти — да, но не и аз.

— Ти? Разбира се — не! Ти изобщо не понасяш алкохола.

— Не алкохола, а хората, които пият без мярка. Ако братовчед ти беше трезв, никога не би направил онова безразсъдно предложение, за което ще има да се вайка до края на живота си.

— Така е. Емил и не иска да ни чуе.

— Притрябвал ни е! Или ти е домъчняло за гощавките му, където отмаляват повече краката, отколкото мозъкът.

Армас замълча и аз трябваше да вадя с кука думите от устата му, за да разбера какво го терзае. Най-после той се престраши и с хиляди извинения ми предаде какво се говорело за мене. Не можах да се въздържа да не се разсмея. Наричали ме направо Месалина! Това рядко ласкаво прозвище ми бе измислила жената на главния директор Ф., която през първата година на брака си бе подложила способностите на своя съпруг на такова огнено изпитание, че след това той бе станал съвсем негоден, за каквито и да е изпитания. Потупах майчински по брадясалата буза моя болезнено чувствителен Клавдий[9] и възкликнах:

— Нима само за това си се така оклюмал? И таз добра!

— Скъпа Мина — заоправдава се мъжът ми, — не те упреквам. Не се съмнявам в честността ти. Ала днес хората са зли до безобразие. Мъчат се да те очернят всячески и дрънкат, че продаваш на паричните магнати не само печатарско мастило и лепило, а и…

— Да, продавам. Защо да не продавам? — подхвърлих заядливо. — Мъжете са готови да купят всичко, каквото им предлага една хубава жена.

— Мина, пак се разсърди.

— Ни най-малко. Казвам истината. Сега, като се вглеждам по-внимателно в мъжете, мога да заявя, че всички са свине. Отнасят се към любовта като към болест. А кой здравомислещ човек не знае, че патологията на страстта е ад, чиито врати не бива изобщо да се открехват. Мъжете изпитват влечение единствено към новото и непознатото. Те се женят за Берта, защото мисълта им е заета с Херта и няма как да се доберат до Марта. Ако от пръв поглед жената не прояви пламенност, мъжът твърди, че не е истинска жена, а ако удовлетвори мигновено желанията му, тя бива наричана лекомислена, сластолюбива, порочна и й се прикачват най-долните и най-оскърбителните определения. Целият човешки речник е нагласен така, че да бъде унижавана жената и възвеличаван мъжът. Потърпи за миг и ще обоснова твърдението си! Нещастницата, която е станала жертва на увлечението си, нерядко бива жигосвана като паднала жена, а мъжът, който е разбил живота й, блясва с ореола на героичен покорител на женските сърца. За прояви при еднакви обстоятелства на жената се поднасят хулите: уличница, развратница, блудница, а на мъжа — венцехваленията: Дон Жуан, Казанова, велик любовник. Изневярата на жената представлява позорно прелюбодеяние, докато вероломството на мъжа минава за прищявка на здрав веселяк, който е покръшнал хей така, за разнообразие (макар в действителност такъв мъж да е или импотентен, или всеядно животно като свинята!). Досега не съм чувала да се споменава за мъжки проститутки или за паднали мъже, при все че те са далече по-многочислени от жените при едни и същи положения. Съжалявам, че родната ми реч не е финската, иначе бих внесла в този красив и звучен език няколко нови думи. Но като човек, който се е родил в Америка, не ще се посвеня да предложа още сега да се включат в подготвяния за печат „Речник на съвременния фински език“ и думи, равностойни на понятията „проститутка“ и „публична жена“, но отнасящи се до мъже, а именно: „проститут“ и „публичен мъж“.

Прекъснах разпалената си, малко ругателна филипика. Моят мил златен съпруг се разхълца неукротимо:

— Мина… свидна Мина… Престани да ме бичуваш…

Погалих с върха на пръстите широките, мъжествено космати гърди на моя Клавдий и промълвих примирително:

— Ти естествено правиш изключение… Как може да ненавиждам мъжа, който е съвършена Дева?…

Не ще и дума, че омразата е низше чувство. Ала често съм забелязвала, че тя все пак е полезна — от физиологично гледище, — защото допринася за отделянето на адреналин, който, активизира жизнените функции. И няма нищо изненадващо, че понякога омразата и любовта вървят ръка в ръка.

Бележки

[1] Ейра — дипломатическият квартал на Хелзинки, разположен в центъра на града. — Б.пр.

[2] Оулункюля — северно предградие на Хелзинки. — Б.пр.

[3] Хиетаниеми (= Пясъчният полуостров) — квартал в южната част на Хелзинки, където се намират централните градски гробища. — Б.пр.

[4] Пику Ятиляйнен („Малкият великан“) — енциклопедичен еднотомен справочник. — Б.пр.

[5] Жадната за почести финландска буржоазия е създала сложна система от почетни звания, които невинаги се раздават по заслуги. За титлите се заплащат особени такси, които се определят в зависимост от степента на отличието. Възходящото степенуване на титлите на стопанските деятели е следното: стопански съветник, промишлен съветник, търговски съветник, минен съветник. — Б.пр.

[6] Best seller (английски — най-добър продавач) — така се нарича в английски говорещите страни и в западната книжна търговия онази книга, която през даден сезон достигне най-висок тираж или се разпродаде най-бързо. Тук авторът цитира слова, приписвани на Христос (евангелие от Матея, гл. 20, 16 и гл. 22, 14), затова си прави подбив с библията, която винаги се радва на добър прием в протестантските страни. — Б.пр.

[7] Chansons de Bilitis (френски = „Песни на Билитис“, изд. 1894 г.) — поеми в проза от френския писател Пиер Луис (1870–1925), преведени на български от Димчо Дебелянов. — Б.пр.

[8] Шекспир — Венецианският търговец, действие IV, явление I. — Б. пр.

[9] Клавдий (10 пр. н.е. — 54 н.е.) — римски император, чиято трета жена е била Месалина, станала пословична със своите развратни, нрави. — Б.пр.