Марти Ларни
Прекрасната свинарка (10) (Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Глава девета

Годините на войната бяха времена на продължителна борба, която човек трябваше да води, за да си осигури безопасно жилище, да си създаде удобства за живот и да трупа пари. По липса на работна ръка се наложи да изоставим част от производствената дейност на концерна „Карлсон“. В замяна основахме нови предприятия, които заработиха за общественото благо с обществени средства. Оказа се, че е най-изгодно човек да бъде собственик на гори, понеже държавата беше създала вече мрежа за разпределение на горивото. Доставката на дърва за отопление и на трупчета за автомобилните, газгенератори, с които се задоволяваха нуждите на гражданството и на многобройните обществени учреждения, ми донесе нови високи отличия, нови връзки, добри печалби и правото да говоря на ти с министрите и генералите. Преходът към купонната система създаде предпоставки за прекратяване на рекламата. Поетът Хеймонен, който на времето си допринесе толкова за блестящото представяне на колите ПУ, и четиримата му помощници бяха освободени от служба. Благодарение на връзките си не допуснах все пак те да се озоват в дома на покойниците, сражавайки се на фронта за род и вяра. Настаних ги като опълченци в Държавното осведомително бюро, където получиха незабавно чин на нестроеви военнослужещи и пагони с куп звезди.

Енсио Хюпия също се измъкна от огнената линия. Той бе привлечен към интендантството в поделението, което ръководеше доставките на отоплителни материали от концерна „Карлсон“. И той съумя да използува войната по подобие на мнозина други, за да купува и да продава тихо и спокойно. Енсио измисляше непрестанно нови и нови заместители, производството, на които се поверяваше от властите на нашето предприятие. Всички възрастни читатели още помнят върховните постижения на домашната ни промишленост в областта на заместителите: спалните чаршафи и долното бельо от хартия; прочутият пудинг от прах „Пим-пам“, който се приготовляваше от целулоза; направения от дърво универсален домакински уред, който можеше да се използува едновременно като тъкачен стан, шевна машина, походно легло, детска количка и подвижен бюфет. Всички тези чудеса бяха производство на концерна „Карлсон“, за чието преуспяване залягаха министерството на общественото снабдяване, главното интендантство и лично поддиректорът на концерна Енсио Хюпия.

Когато войната завърши, узнах с учудване, че съм била оказала неоценими услуги на отечеството, задето съм развила промишления отрасъл на заместителите. Не ми оставаше друго, освен да се съглася с истината, че животът е комедия за ония, които разсъждават, и трагедия за ония, които чувствуват. Несъмнено изпитах задоволство, че мъжете, които държаха в ръцете си юздите на държавното управление, най-после се решиха да признаят и приноса на жените. Каквото и да се говори, американецът Менкен^[1] е имал право да поддържа преди тридесетина години, че и мъжете могат да имат мозък. В моята обична родина, където господствуват жените, предположението на Менкен бе посрещнато с възторг, докато то бе осмяно в Европа, и особено във Финландия, където вироглавите пърчове — тези самозвани галеници на творението — отреждат на жената място единствено край огнището и край люлката. Нима сладкодумният Бокачо не е показал, че женският ум не само е в състояние да се състезава с мъжкия, но може понякога и да го победи? Жената от Възраждането е считала за голяма чест да твърдят за нея, че притежава ум и характер, които не отстъпват на мъжките. Ала по всяка вероятност във Финландия духът на Възраждането проникна едва по време на Втората световна война, когато се забеляза, че жената е годна и за друго, освен да мъкне вар и тухли и да ражда деца на мъжа си, чието виеше дарование се изразява в способността му да я оплодява. Във всеки случай останах с впечатлението, че през напрегнатите години на войната нашите държавници бяха чели усърдно „Декамерон“, иначе едва ли биха проявили готовност да дирят услугите ми и да ме облекат с такова доверие. Един от членовете на правителството, който не страдаше от предразсъдъци и бе се освободил от закостенелите догми на отживялото монашеско богословие, ме покани при себе си и ме замоли за помощ. Той вероятно знаеше, че да бъдеш човек означава много, но да бъдеш жена означава още повече, особено когато жената е успяла със собствени сили да си създаде завидно състояние и широки връзки. Министърът започна с ласкателства върху външността ми, познанията ми на езици и американския ми произход, сетне продължи тържествено:

— Мадам, ще положа всички усилия, за да бъдете наградена с най-високия орден, който изобщо е бил даван у нас на жена.

Той ме погледна въпросително, сякаш очакваше буен изблик на благодарност от моя страна. Но аз отвърнах откровено:

— Нямам особено влечение към високите отличия, защото мога да ги нося само на големи тържества. Предпочитам украшения, които могат да се носят с всекидневно облекло. Ала не и перли — от тях имам предостатъчно.

Изглежда, министърът си беше въобразил, че съм обикновено военновременно парвеню или търгашка по американски образец, или най-после — чистокръвна представителка на вида Homo stultus^[2], чиято теория за ценностите не се отличава с особена сложност: ти на мене — аз на тебе!

Той се засмя под мустак, смукна палеца си като дете, което искат да откъснат от майчината гръд, и продължи с рядко великодушие:

— Освен това, мадам, имам и друга приятна изненада за вас: в най-близко бъдеще ще предложа на председателя на републиката да ви отличи с титлата: стопанска съветница.

— Дава ли тази титла право на пенсия? — запитах без заобикалки.

— Уви, не. Обаче гербовият налог за получаване на почетното звание ще бъде заплатен от хазната…

— Не би ли било по-разумно да се спести държавната пара?

— Вие как мислите?

— Да се спести!

Бях навикнала мъжете да обръщат против мене всичко, каквото им казвах. Ала този господин се яви неочаквано изключение. Той запревъзнася гражданското ми съзнание и готовността ми за жертви, докато накрая премина към ядката на разговора:

— Мадам, обществото все още се нуждае от вашата помощ. В страната ни цари велика оскъдица. Нас всички ни застрашава глад…

— Господин министре — отзовах се съчувствено, — защо да ви не услужа? Мога да ви намеря кафе, захар, масло, брашно, конфитюри, тютюневи изделия, изобщо всичко, от което се нуждаете. Естествено на свободни цени.

Събеседникът ми изблещи очи, отиде до вратата, за да провери дали някой не подслушва, и прошепна:

— Мадам, предложението ви ме интересува. Горе-долу имам всичко, само кафе ми липсва. Вижте някое и друго килце…

— Кафе можете да си купите от магазините.

— От магазините?!

— Да, от магазините. А също и всички други деликатеси. Те се продават свободно с благотворителна цел, затова цената им е възвисочка. Идната седмица пристига кораб с ориенталска халва, която с разрешение на комисарството ще се разпродаде в полза на мохамеданските сирачета. Освен това съвсем наскоро ще се пусне по магазините нова партида кафе, сушелки, цигари, френски предпазители, дамско бельо, астраганени палта, бонбони, детски играчки и шушони; тези стоки ще се продават на свободни цени в полза на болните от струпеи кърмачета, изгубилите формата си спортисти, полковнишките вдовици и извънбрачните деца на бившите министри. Както виждате, оскъдицата не е плод на липсата, защото блага за общо употребление има, а е последица от слабата покупателна възможност.

— Права сте, мадам. Наистина липсва ни покупателна сила! Че какво представлява у нас министерската заплата? Едва колкото да купиш онова, което ти се полага по купоните…

Дожаля ми, от сърце ми дожаля за човечеца. Той навярно беше изгубил всякакво самоуважение и беше добил характера на жена, та сега цялото му достойнство се изразяваше в огромните размери на писалищната му маса. Скоро министърът се овладя и си спомни своите служебни задължения:

— Мадам, добре че се отвори дума за благотворителност, та да ви изложа истинската причина, поради която се осмелих да ви безпокоя. В страната има близо четири милиона души, които не са в състояние да си набавят стоки по благотворителни цени. Наш дълг е да помогнем на тези граждани. Разгледах вече въпроса с колегите си и единодушно се спряхме на вас. Вие сте родена и израснала в Америка, макар и да сте приела финландско гражданство преди двадесет и три години. Сега разчитаме на вашата готовност за услуги, затова ви моля най-приятелски да ми отговорите на следните въпроси: а) Бихте ли се съгласили да ви пратим в Съединените щати, за да организирате събирането на волни пожертвования? б) Кога бихте могли да заминете и при какви условия? в) Имате ли някакви особени желания?

Поисках да ми се дадат няколко дни, за да си помисля. Високопоставеният молител на услугите ми настоя:

— Не се съмнявам, че ще призовете цялата си съобразителност, за да превъзмогнете затрудненията. Но по лесноразбираеми причини не можем все пак да ви изпроводим като наша официална представителка, а ще ви пратим като „посланица на добрата воля“.

— Гениално измислено, понеже най-често за наши посланици се избират честни мъже с неопетнено име, на които се възлага за задача да лъжат в чужбина…

Забележката ми не можеше да бъде по вкуса на моя събеседник, който навярно беше свикнал жените да изказват мненията си със затворена уста. Въпреки лекото си раздразнение той продължи да разговаря непринудено. Изглежда, знаеше, че винаги е за предпочитане да откриеш в нахапана ябълка цял, отколкото половин червей. Министърът излезе толкова красноречив, че съумя да ме склони да се нагърбя с поръчението, което вдъхнови американските финландци да прочистят таванските си дрешници. Колкото се отнася до благотворителността, тя облагодетелствува, разбира се, най-напред мене самата. Държавата ми заплати пътните до родината ми, даде ми добри представителни пари и щедро ме отрупа с други изгоди.

Беше рисковано да оставя върховното ръководство на предприятието си в ръцете на Енсио Хюпия, при все че той ми помагаше с делова гъвкавост от години. Не се съмнявах в честността му (правникът, на когото потръгне в живота, е винаги честен!), а в силата на волята му, която лесно се кършеше под упойката на алкохолните пари. Подобно на всички познати и признати пияници Енсио почна да страда от мания за величие: за кабинета си поръча най-голямото писалище във Финландия и три пъти в годината караше художниците да рисуват портрета му. Взе да гради въздушни кули, на които никой не би могъл да се изкачи, и навремени говореше за бога като за свой ортак. Преди да тръгна на път, оставих на Енсио Хюпия камара нареждания, които той си записа най-добросъвестно, за да не ги забрави. Опитах се да ударя на чувства. Знаех, че мъжете лесно шупват, щом жената похвали силата им, затова нарочно натиснах този удобен клавиш:

— От години оказваш незаменими услуги на концерна „Карлсон“ и на мене лично. Ти беше предан и в малкото, и в голямото. Затова заминавам за пет седмици със спокойно сърце.

Енсио Хюпия помълча-помълча, сетне провлече:

— Ама че го рече, Мина! Също като на умряло! Но „остави грижи и тъги“ — пее поетът. Уверявам те, че ще се помъча да се справя с всичко безупречно и да запазя непомрачено сътрудничеството ни. При нужда ще се обърна и към закона.

Той чукна с пръст сборника със закони, който лежеше на масата му, и се оживи:

— Ей, това е обезсмъртен шедьовър, който още не са снели на филм.

Възхитен от остроумието си, той се разсмя, както е обичайно за мъжете, и се опита да зарази и мене с веселостта си. Точно според словата на американската киноартистка Нина Тути: „Смей се и приятелите ти ще се развеселят. Разплачи се и ще развалиш хубавия си грим!“

Но аз нито се разсмях, нито се разплаках, а само подадох на заместника си ключовете от кабинета ми и му казах довиждане.

 

 

След двадесет и три годишно отсъствие отново се озовах в родината си на пети октомври 1945 година. Бях останала вярна на хороскопа си, който ми препоръчваше да търся в чужда земя щастие, богатство и съпруг, роден под знака на Дева. За две десетилетия пред очите ми се извървяха пълчища мъже — „деви“, два пъти се омъжвах за съпрузи — „деви“, и богатството ме споходи, ала все още продължавах да гоня щастието. Кой знае дали щастието на моя живот не се състоеше именно в това неуморно дирене.

Пропуснах да разкажа за участта на майка ми, която също като мене беше тръгнала на лов за щастие. Преди повече от десетина години тя се върна в Америка и се омъжи за един фермер от Уисконсин; по време на войната се прехвърли във Флорида, разведе се с фермера и се омъжи за един шофьор, който беше двадесет години по-млад от нея; по-късно се разведе и с шофьора, отвори си кръчмичка в Лантана и загина от автомобилна злополука през 1943 година. В наши дни на пешеходеца му са нужни криле и — твърде често той ги получава…

Следователно не ми се налагаше да се срещам с роднини, ни да проливам сълзи на мъка и на радост при свиждането и още по-малко да подарявам порцеланови статуетки „Арабия“, фронтовашки резбарски изделия, фински ножове и калевалски украшения. Носех единствено неофициални просяшки привети и същевременно, все така неофициално, се заех да си създам лични делови връзки. Постъпвах напълно безкористно като американските бизнесмени, католическите духовници, англичаните по време на Опиумната война и някои финландски благотворителни дружества: непоколебимо вярвах, че щом концернът „Карлсон“ преуспява, процъфтява и цяла Финландия…

Четири пълни седмици обикалях областите от Новия свят, които бяха населени с финландци. Докато мозъкът ми почиваше, езикът ми мелеше като воденица; биех на чувства, рисувах сърцераздирателни картини, но все пак се пазех от неправдоподобните преувеличения. Съчувствието и състраданието тласкаха хората към действие. Волните помощи за Финландия почнаха да растат като държавен дълг. Един след друг кораби запренасяха даренията от нюйоркския бряг към далечната северна страна, където населението преминаваше подготвителен курс как да живее от подаяния и обществена просия. Гражданите свикнаха да считат труда за унизителен способ за печелене на пари, докато получената под формата на милостиня риза повдигаше човешкото им самочувствие и засилваше вярата им в християнското милосърдие! Помощната акция извика на бял свят низ от нови занятия: търговци на найлонови чорапи и на кафе, валутни сарафи, издирвачи на адреси и просбописци. Финландското консулство в Ню Йорк и адресното бюро на Армията на спасението бяха задръстени от трогателни изблици на роднинска обич към отдавна забравени американски братовчеди, чиито адреси сега се търсеха. Кайналайнците^[3] от пустинните мочурища вкусиха най-после американска дъвка. Говедарките, на които бе додеяло от бодливите вълнени навуща, надянаха на дебелите си крака найлонови чорапи. Дядките от старопиталищата украсиха вратовете си с пъстроцветни връзки. Наистина животът заприлича на сън!

Оказа се, че е вълшебно нещо да играеш ролята на „пратеница на добрата воля“ и да раздаваш наляво и надясно благодарствени усмивки. Множество американски женски дружества ме провъзгласиха за своя почетна членка. Не една знаменитост обеща да дойде да се пързаля със ски в Лапландия, особено през лятото, когато слънцето е най-високо и снегът е най-хлъзгав.

Един ден в стаята ми в хотела (бях отседнала в нюйоркския „Уолдорф Астория“, понеже пътувах на държавни разноски и представлявах обществената благотворителност) се яви жена на средна възраст и се представи сама като мисиз Рейчел Търнък. Тя беше облечена елегантно; грижливо изписаното й лице се покриваше и разхубавяваше от воалетка, която се спускаше чак до брадичката й. На тъмно гостенката ми положително би изглеждала красива, ако нейният дебел и гъгнив глас не будеше мигновено в съзнанието представа за негърския певец Армстронг. С чувството на човек, който се намира в дома си, неканената посетителка се разположи в едно кресло, преметна крак върху крак и без да вдига воалетката, подхвана:

— Мисиз Карлсон-Канен — пфу-у, че гадно, име! — от утринния бюлетин за гостите на нашия хотел научих за вас и веднага си рекох: ето тъкмо жена, каквато ми трябва! Я ми кажете на колко възлиза състоянието ви и какъв е годишният ви доход? Разбира се, всичко обърнато в долари, защото от вашите пари не разбирам нищо.

Отговорих твърде неопределено и същевременно се оплаках от непосилните данъци.

— И тук са непоносими — съгласи се мисис Търнък. — Данъците ни смъкват кожата от гърба, но пък и допринасят за развитието на мозъка. И аз съм стопанска деятелка като вас; притежавам няколко товарни кораба, кланица, пивоварна фабрика и някои други по-дребни предприятия, но не мога да се начудя как можете да се оправите с толкова малко в тая Финландия — Финландия, така ли беше? Аз с мъка свързвам двата края, а при това облагаемият ми годишен доход чувствително превишава осем милиона долара. Какво ще кажете, ако поръчаме да ни донесат уиски?

— Благодаря, не пия…

— Тогава коняк? Хубав френски коняк?

— Благодаря, и коняк не пия. Не употребявам никакъв алкохол.

— Никакъв!? А пури пушите ли?

— Тютюн понасям още по-малко.

Мисис Търнък повдигна воалетката си и се втренчи продължително в мене. Изведнъж лицето й се озари от усмивката на прозрението. Тя възкликна:

— Уф, мисиз Карлсон-Кананен — какво отвратително име за произнасяне на американски! — съвсем забравих, че сте бедна финландска капиталистка! Имайте пред вид, че аз каня!

— Благодаря, дори и в този случай не ще приема. Аз съм пълна въздържателка.

Чудноватата гостенка спусна воалетката на лицето си и без да се стеснява, продължи да бърбори зад найлоновата мрежа:

— И аз не пия много. Не повече от пинта^[4] уиски на ден. Нали нямате нищо против, ако?…

Тя не дочака ответ, а стана бързо, взе от масата чашата за вода и извади от чантата си плоско стъкло с уиски.

— Не желаете ли вода? — предложих любезно.

— О-о-о, не. Пия уискито чисто. И без това пълнея. Вода употребявам само за поливане на цветята и за аквариума. Покойният ми съпруг — о-о-о, какъв вонящ бръмбар беше! — можеше по цял ден да кисне във водата. Той изобщо страдаше от какви ли не налудничави приумици. Веднъж, когато, бяхме на пътешествие из Италия — о-о-о, каква сиромашка и грозна страна! — Бруус го прихвана нещо и се запъна да купи в брой кулата в Пиза. Знаете я, нали, оная стара, изкривена кула? Той беше наумил да я събори, да номерира камъните й един по един да ги пренесе в Масачузетс, където по онова време имахме стопанство, и да построи наново кулата. Слава богу, че ония гламави пизанци (може ли човек да ги нарече другояче!?) не се съгласиха да продадат кулата дори и срещу заплащане в брой!

Мисиз Търнък отново повдигна воалетката дотолкова, колкото да поднесе до устните си чашата с уиски, замълча за миг, млясна шумно и пак подкачи своя монолог:

— Мисиз Карлсон-Кананен — името ви е направо невъзможно! Да, мисиз Карлсон, искам да се посъветвам с вас. Не познавам вашата родина, чувала съм само, че Финландия спада към ония недоразвити страни, в които единствено раждаемостта не е дефицитна. Сигурно отечеството ви се нуждае от нашата помощ и аз съм готова да ви помогна по моему. Ала най-напред трябва да ми кажете с колко инча се е увеличила ширината на задниците на финландците през последните петдесет години.

Изглежда, човекът е единственото живо същество, което притежава способността да се изчервява. Внезапно изпитах усещането, че и аз съм такова чувствително създание. Лицето ми пламна от вътрешен огън. Не се съмнявах, че всеки финландски полицай, който разбира що-годе от службата си, щеше да задържи, без да му мигне окото, гостенката ми, за да я отведе в най-близката лудница. В първия миг помислих, че мисис Търнък е безумна, защото не подозирах, че нейният въпрос е напълно „разумен“. Отговорих объркана:

— Не зная, мисис Търнък… Във Финландия едва ли е правена статистика на седалищните части…

— О-о-о! Нима? А у нас има такава статистика. У нас изобщо се правят всевъзможни статистики. В моя концерн има четирима именити учени, чиято единствена задача е да изготвят статистики. Само преди две седмици доктор Дик Ламбърт приключи своите крайно ценни и рядко задълбочени изследвания, за изготвянето, на които му бяха необходими близо три години. Цяла година той проучва седалките на театрите в Елада и в древния Рим и установи, че средната ширина на седалките в тези театри е деветнайсет инча, а в някои старогръцки театри седалките са още по-тесни. Изхождайки от тези констатации, той стигна до извода, че хиляда и петстотин години по-рано средната ширина на мъжките задници е била петнайсет инча. Подчертавам мъжките задници, тъй като женските задници намаляват своите размери от година на година. В 1905 година ширината на задниците у американците е била седемнайсет инча, а сега, в 1945 година, тя е кръгло деветнайсет инча и половина. В 1925 година седалките на автомобилите са били двайсет и два инча широки, а в тазгодишните модели ширината е вече двайсет и четири инча. Догодина тя ще хвръкне на двайсет и пет инча. На какво се дължи обстоятелството, че задниците на мъжете увеличават своята ширина — в Америка поне, а жените успяват да задържат растежа на своите седалищни части? Доктор Дик Ламбърт ни предлага меродавен отговор: американците седят прекомерно много. Те така залягат на работата си, че не мърдат от стола си и зяпат твърде често по цял ден, без да вършат нещо. Не се съмнявам, че познавате добре мъжете, мисиз Карл… — пфю-ю, че име! — Права ли съм?

Отвърнах малко уклончиво:

— Едва ли мъжете се нуждаят от нашите похвали, достатъчно се хвалят сами…

— Свети Мойсей да ми е на помощ! Колко умно! По тоя случай дай да му дръпна една глътка!

Найлоновата воалетка бе повдигната и чашата с уиски се приближи до зяпналата уста, в която лъснаха два реда златни зъби. Във венците на гостенката ми лежеше заровено същинско имане. В какво изкушение трупът й щеше да постави един ден балсаматорите и гробарите! Продължавах да смятам, че мисис Търнък спада към жените, които говорят, защото нямат какво да кажат, затова приказват, без да мислят. Скоро забелязах, че съм сгрешила. Тя имаше какво да каже и ми го съобщи без повече усуквания:

— Всичко, което дотук изложих относно изследванията върху мъжките задници, бе само кратко въведение към истинския предмет, по който искам да се посъветвам с вас. Преди година в Калифорния бе основана нова организация: Society for Domination of Woman^[5]. Както името вече подсказва, това дружество служи за прикритие на мъжете — тия двуноги катъри, които мечтаят да се върне мракобесието на Средновековието. За девиз на дружеството бе възприет зовът за помощ на неколцина смахнати глупци: „Искаме равноправие! Американци, борете се против женското господство!“ Причина за цялата тая шантава мъжка вряканица е, че жените в Съединените щати притежават над осемдесет и пет на сто от богатствата и че има изгледи този процент да се увеличи още повече през идните години. У американките не се развиват задниците, а мозъците, докато у американците е тъкмо обратното. Но аз мога да ви успокоя мисиз Карл — кажи го де!, че в тая страна никога не са управлявали и никога няма да управляват широките и дебели мъжки задници, а единствено женските мозъци. „Society for Domination of Woman“ се мъчи да издигне мъжете на ръководни служби в стопанския живот и да хвърли нас, жените, които създадохме тая мощна страна, в робското положение на злочестите ни сестри от Европа. Затова ние, американките, основахме противодвижение „Socie у for Stupidity of Men^[6]“, което се бори за правата на жените. Нашето дружество има вече стотици клонове във всички щати, а преди два месеца разширихме дейността си в международен мащаб. На неотдавна свикания от централното настоятелство конгрес аз бях избрана за председателка на дружеството и сега си поставих за задача да се запозная с положението в разните страни. Ето защо исках да побеседвам с вас, мисиз Карл… Извинявайте, как точно се пише буква по буква вашето извеяно име?

— К-а-р-л-с-о-н — К-а-н-а-н-е-н.

— М-да, мисиз Карлсон-Кананен, исках да се осведомя именно как е положението в… Как пък сега се казваше вашата страна?

— Финландия…

— Да, точно така. Как е положението във Финландия? И у вас ли мъжете се домогват да поемат ръководството на стопанския живот или все още се залисват с работи в кухнята, пералнята и другите къщни кюшета? Дочух, че „Society for Domination of Woman“ се готви скоро да премине към международна дейност. Ето защо налага се да създадем във всички страни противодвижения, и то без да отлагаме. Какво е мнението ви, мисиз Калсен-Кянянен?

— Във Финландия условията са малко по-особени — отговорих.

— О-о-о! Нима там господствуват мъжете?!

— Кажи-речи.

— Олеле, свети дим да ни е на помощ! Така и предполагах. Значи, съвършено същото положение, като в другите изостанали… прощавайте, другите слабо развити страни. Слава богу, че ви срещнах. Уверена съм, че познавате мъжете, нали, мисиз Кал…?

— Карлсон-Кананен. Естествено. Дваж бях омъжена.

— Малко е. Аз бях осем пъти омъжена. Нещастната любов води най-често до брак, а сетне всички роби в брачни окови тъгуват за загубената свобода. По рождение мъжете не са пригодени за съпрузи, жените трябва да ги прекрояват. Но откъде, дявол да го вземе, ще намерим за всичко време? Когато Бруус почина, реших веднъж завинаги да се не омъжвам повече. Не ми се иска да се влюбвам девети път, макар че тъкмо сега се намирам в най-опасната възраст. Едва навърших шейсет и осем. Ние с вас май сме горе-долу връстници?

— Аз съм малко по-млада — наперчих се засегната — През септември изпълних четиридесет и една.

— За идеологичната борба разликата във възрастта не играе роля, мисиз Карлсон… Вън всеки случай ние преследваме задружна цел; да управляваме мъжете! Сега ми се иска да ви предложа да се заловите с основаването на финска национална секция от нашето „Society for Stupidity of Men“ веднага се върнете в отечеството си. Зная, че не разполагате със средства, но тоя въпрос лесно ще се уреди. За начален капитал нашата „Rachel & Bruce Turnnack Foundation“^[7] ще ви отпусне сто хиляди долара. Освен това ще ви изпроводим нашите челни специалистки, че дори и специалисти, за да изнесат сказки и да проведат курсове. Ако във Финландия нашето движение потръгне, моята фондация ще отпусне стипендии на финландски учени, за да дойдат тук за усъвършенствуване. Особено важна задача считам измерването на задниците. Доктор Ламбърт може сега да докаже с неоспорима достоверност, че трудът в седнало положение не подхожда за мъжете и затова те не трябва изобщо да заемат ръководни длъжности. Изключение представляват единствено Конгресът, защото там се работи със седалищните мускули, и венецианските гондоли, където могат да се запазят и за в бъдеще мъже за гондолиери. Значи, както поменах още в началото, мисиз Карлсон моята цел е да помогна на вашата изпаднала в бедствие страна. Финландия е безусловно длъжна да влезе в семейството на управляваните от жени народи, чиито съдбини се ръководят от женски мозъци, не от мъжки задници. Ей това беше всичко, което исках да ви предам. Сега знаете току-речи същината на въпроса. Желаете ли като финландска стопанска деятелка да се присъедините към нашия поход?

— По начало нямам нищо против, ала се налага най-напред да проуча положението у нас. Утре се прибирам във Финландия и ще ви съобщя колкото е възможно по-скоро какви са условията за работа.

— Знаменито, мисиз Карлсен-Кюнянеен! И помнете, че моята фондация е готова да подкрепи дейността ви!

Станах, за да благодаря на гостенката и да се сбогувам с нея, но, изглежда, тя толкова се бе приспособила към обстановката и така добре се чувствуваше, че отново отвори чантата си и извади плоското стъкло. Личеше, че не отстъпва никога от своите непоколебими принципи, защото и този път отказа да се докосне до водата, а си изпи уискито, без да го разрежда. Сетне тази шампионка от осем брачни първенства взе да ме разпитва за стопанската ми дейност. Когато разказах между другото за мрежата ПУ, мисис Търнък се разпали:

— Ехе, че вие имате безсмъртни заслуги в борбата за правата на жените!

Изведнъж тя сякаш се откъсна от мене, като че си спомни нещо преживяно, и неочаквано запита:

— Сетихте ли се да патентовате изобретението си?

— Не.

— Ще ми продадете ли идеята си?

— Отстъпвам ви я безвъзмездно.

— Не, не купувам нищо безвъзмездно. Хлебарят, дето е хлебар, и той продава всичко, каквото замеси. „Подвижни удобства“… „Подвижни удобства“…

Мисис Търнък изпразни на един дъх чашата с уиски и ставайки, възкликна:

— Мисиз Карлсен! Дадохте ми приказно оръжие, което тутакси ще пусна в серийно производство „Подвижни удобства“! — ех, че сатанинско откритие за мъжете, които обичат да се наливат с бира! Тогава веднага си тръгвам. Незабавно ще разгледам случая с плановия отдел на концерна ми. „Подвижни удобства“! Вие сте гений, мисиз Карле — дявол ви взел!

Гостенката ми погледна часовника си, който сочеше, че времето е пари. Тя не можеше да губи миг повече. Засбогува се с мене, като ми предложи:

— Съгласна ли сте да направим размяна? Ако ми разрешите да патентовам на мое име „Подвижните удобства“, още сега ще ви предам изготвените от доктор Ламбърт измерения на мъжките задници. Приемате ли? Ето ви картичката ми.

— Благодаря. Разбира се, че приемам.

Мисиз Търнък се засили към вратата с войнствен възглас:

— Леле-леле, светата крава да ми е на помощ! Ама че бонбон! Пак ще натрия носа на конгресмените! Ама че врява ще се вдигне, когато направя мъжете на пух и прах! Да не се казвам Рейчел Търнък, ако не стъпя на врата на нашите писоаристи!

Тя припна по коридора и се спря пред асансьора:

— Партер! И по-бързо! — проехтя заповедта й към момчето от асансьора. Същевременно, в последния миг, към мене се разнесе прощална подкана:

— Мисиз… мисиз Финландия! Непременно да ми пишете! И не забравяйте най-важното: да се измерят на финландците…

Гласът на гостенката ми заглъхна в асансьорната шахта. Заключих вратата на стаята си, отпуснах се на кушетката и си изповядах с болка, че с течение на годните се бях отчуждила от родината си. Сякаш мистър Менкен не беше все пак съвършено лишен от основание да твърди, че и мъжете имат също мозък.

 

 

„Всички жени, които навършат петдесет години, трябва да бъдат изгаряни на кладата“ — е гласяла суровата повеля на Дракон^[8]. Потресно предписание, макар и да е издадено от мъж. Наистина през последните векове дълголетието на жената значително се увеличи, тъй че, ако Дракон би бил жив в наши дни, възрастта на осъдените на клада жени щеше да се покачи на седемдесет и пет години. Следователно мисис Търнък можеше да се счита за помилвана за още седем буйни години, пълни с творчески кипеж.

С радост в душата и незаменимите табла с измерения на мъжките седалищни части в куфара стъпих на финландска земя, завръщайки се от представителното ми пътешествие, за да бъда обсадена от вестникарите и радиорепортерите, които очакваха от мене интервю. Разбира се, и аз направих от перцето пет кокошки, както се изразява Ханс Кристиан Андерсен^[9].

Когато потеглих към града, навред зърнах плодовете на своето дело: по улиците се разхождаха момчетии с каубойски панталони и тексаски пищови-играчки на кръста; на врата на шофьора ми висеше изящно произведение на западното щамповъчно изкуство: връзка от изкуствена коприна, на която бе отпечатан хавайски пейзаж с три полуголи танцьорки на хула-хула^[10]. Знатният пощенски раздавач Юхансон — съвестен държавен служител (не бива да се забравя ниската му заплата!), който носеше писмата всекидневно в кантората ми, пушеше цигари „Кемъл“, а министърът Z., по чийто почин бях заминала на благородна просия, жвакаше американска дъвка, когато се явих да му докладвам пътните си впечатления:

— Мадам, вие сте необикновена жена! — заплесна се изобретателният държавник и ми застиска двете ръце, като за малко не се хвърли на врата ми. — Веднъж завинаги заявявам: вие сте изключителна личност! Представете си — аз получих повече от десет колета! Най-после жена ми се снабди с кожено палто, а най-малкият ми син — с каубойски ботуши, неща, за които и двамата мечтаеха отдавна. Ако така продължи, скоро ще забравим оскъдицата. Благодаря ви от името на милиони граждани! Същевременно държа да ви уверя, че съм готов да ви помогна и аз от своя страна, щом се сблъскате с някакво затруднение, чието отстраняване зависи от мене. Още един път приемете израза на моите най-дълбоки и най-сърдечни…

Нямах сили да изслушам докрай дипломатичните венцехваления. Всичко беше толкова надуто-сладникаво, че ми се прияде кисел ръжен хляб…

Енсио Хюпия се бе подложил в продължение на три седмици на лечение с „Антабус“^[11] и бе се справил с всички задачи, които му бях възложила, както може да се очаква от един мъж. Той беше подготвил нови проекти, за които ще разкажа в следните глави, и се бе явявал дваж в градския съд във връзка с дела за нарушение на режима на разпределението и на разрешенията за внос.

Когато за спомен от пътуването си му поднесох табакера, Енсио ме погледна разочарован и запита огорчено:

— Нима в самолета не продават вече коняк?