Марти Ларни
Прекрасната свинарка (16)

(Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Включено в книгата
Прекрасната свинарка
Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен
Оригинално заглавие
Kaunis sikopaimen eli Talousneuvos Minna Karlsson-Kanasen muistelmia, (Пълни авторски права)
Превод от фински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Глава петнадесета

Две години раздавах помощи по спешност и накрая ми дотегна тази неблагодарна дейност. Писателят Лоухела имаше право да твърди, че без да искам, отвъдих нова порода занаятчии, за които трудът, предполагащ капка дарование и ведра пот, загуби всякаква привлекателност.

Удължих времето за приемане на посетители до шестнадесет часа и увеличих годишната сума за извънредни субсидии на осем милиона марки. Ала какво представляваха осем милиона марки за страна, в която жителите надхвърляха четири милиона, а числото на молителите догонваше броя на населението.

Напоследък в списъка на редовните ми клиенти влезе и бившият завеждащ рекламата на концерна „Карлсон“, поетът Олави Хеймонен. Към него се отнасях с особено благоволение, защото помиех неоспоримите му заслуги и най-вече проявите му по отношение на мрежата ПУ. Но прекаленият светец и богу не е драг. С моите непрекъснати подаяния, които Лоухела сполучливо наричаше „залъгалки“, аз причинявах по-скоро мъки и страдания на дребния стихоплетец. Всеки път, когато му дарявах чек, всичко около него почваше да се върти и клатушка. Това явление впрочем е добре известно на мъжете, които са се побратимили с алкохола.

Верен на навика си, Хеймонен сега пак се яви в кабинета ми и пожела да поговори насаме с мене. Внимателната ми секретарка незабавно се оттегли в стаята си и аз останах на четири очи с човека, който бе избрал писателското поприще за свой жизнен път. Ония, които не бяха чели съчиненията му, ги намираха за превъзходни. Ала би било несправедливо да се осъждат хората за такава дреболия, тъй като повечето от тях не се съмняваха и в съществуването на царството небесно, при все че никой не бе стъпвал в него. Единствено небето знае точно какво означава да бъдеш на небесата и само поетът може да каже колко пари струва блянът му за райско щастие.

Гостът ми се беше отпуснал, сякаш потънал в дълбокото меко кресло. Той правеше впечатление на действително безпомощен: дребен, хилав, сгърбушен, с прошарени власи. От нявгашната му буйна коса се бе запазил още голям венец около голото теме. В светлосивите му очи играеха загадъчни пламъчета. Това беше плахият поглед на дете, угоднически и измамен едновременно; взорът на поет, вкусил без време горчивината на старостта. Сега той търсеше по стените на кабинета ми образа на Богородицата (предишния ден бяхме преместили картината в стаята на секретарката ми) и по лицето ми лъч на съчувствие и милосърдие.

Но аз бях си съставила вече твърдо и непоколебимо мнение за поета Хеймонен, който ходеше в кръчмата, за да се наплаче, а в църквата, за да си отспи, и който беше винаги и щастлив, и нещастен наведнъж. Макар да го познавах от години, едва сега забелязах, че отвреме-навреме той кривеше очи. Навярно кривогледството му се бе породило, откак бе започнал да се взира в миналото си, което беше пълно със завои. Май вече му се налагаше да почне да употребява по-силни очила и по-слаби питиета.

По тялото на посетителя ми пробягнаха равномерни тръпки, които го изплашиха. Нямаше смисъл той да се страхува от жена, която беше навършила петдесетте години и се бе отказала доброволно от саможертвувателната роля на свинарка. Поетът направи последно усилие и отново взе думата, за да разузнае положението:

— Госпожо стопанска съветнице, нима наистина не желаете да ми помогнете?

— Да — отвърнах сурово. — Само за месец ви подписах четири чека, последния завчера; платих ви глобата за нарушение на общественото спокойствие в нетрезво състояние; уредих ви данъка, наема и две сметки от ресторанта. Финансовите инспектори на фондацията намират тези разходи за противозаконни.

Бившият завеждащ рекламата ми кимна с глава в знак на съгласие и призна пълната си провала: имах право естествено. Но ако човек подхвърли на изпаднал в отчаяние престъпник къс въже, той би вързал с него първия касиер, който би срещнал по пътя си, или би го продал на някой несретник, на когото е отмилял животът.

— Госпожо стопанска съветнице, не бихте ли могли да ми заемете лично поне две-три хиляди марки? — запита смело гостът и се втренчи в обущата си, които отдавна се нуждаеха от поправка.

Личен заем? Изненадах се, че посетителят ми бе забравил разпоредбите на учредителния акт на фондацията. Той действително си въобразяваше, че бях поставена на тази длъжност, за да разхищавам обществените средства?

— Тоя път не ще ви дам и марка — намръщих се строго.

— Непременно ще ви ги върна, щом получа от издателя.

— Завчера ми се оплакахте, че издателят ви бил изхвърлил на улицата.

— То беше картинно казано. Навикнал съм да си служа с метафори и с алегории.

— Вие — да, но не и аз. Стилистичните похвати на художествената литература нямат никакво обаяние върху мене. От държавата получавате писателска пенсия, а сте потънали до гуша в дългове.

— Така е. Пенсията ми е малка. На плещите ми лежи издръжката на три семейства.

— Кой ви е карал да сменяте жените си така често?

— Сегашната ми жена е само четвъртата…

— Да. И всяка жена ви е народила по кола деца! Засрамете се! Предназначението на творческата свобода не е художникът да живее като свиня, без дори да принася ползата, която извличаме от това клепоухо животно. По всичко личи, че не сте извадили никаква поука от досегашните си грешки.

Поетът не отвърна. Той не оспорваше правдивостта на укорите ми. Говорех самата истина! Животът му представляваше низ от грешки, непрекъсната верига от заблуди. Но галеникът на музите съвсем не беше садукей, който отрича съществуването на ангелите и безсмъртието на душата, а благочестив християнин и смирен грешник, който неотстъпно вярва и в ангелите, и в човешката доброта. Неговото сърце преливаше от дребни лукавства и винаги клонеше към разкаяние, докато ликът му издаваше безгрижието на гуляйджията. Той и сега бе пирувал три денонощия извън къщи, та затова не смееше да се прибере в дома си, където го очакваха свадлива жена и безчет неизплатени сметки. Той бе отрупан с дългове като купен с ипотечен заем имот, ала дълговете не му тежаха, защото го крепяха ободрителните слова на „Отче наш“: „… И прости нам дълговете наши, както и ние прощаваме на нашите длъжници.“

Олави Хеймонен не се съмняваше и за миг, че дълговете се опрощават и му става крайно чудно, когато взех да го упреквам за задълженията му. Той направи нов опит да спечели благоразположението ми и почна да се бичува безмилостно за пороците и прегрешенията си. Но в неговата представа грехът се сливаше със срама, затова той се помъчи да смекчи позора, разкрасявайки и замазвайки простъпките си със звучни фрази и ефектни метафори:

— Ах, горки ми приятелю, ах, какви глупци сме ние хората! Дребните, еснафски душици се раждат, живеят и умират, обкръжени от тъпота. Ето и ти ще трябва в незнаен час да се слееш с тази посредственост, за да не надигаш глава над другите. А може би някой честит ден издателят ще ти подаде и чек за дребна сума като награда за бисерите, които хвърляш с пълни шепи на свинете. Или благородна дама с отзивчиво сърце, дивна красота, лъчезарен ум и приказно богатство ще постави в треперещата ти ръка чек, за който не си достоен. Тогава и ти ще почувствуваш топлота в душата, ще изпиташ нужда да се самоизтъкнеш, ще загориш от желание да се похвалиш. На тебе не е съдено да се радваш на презрения метал, който обикаля безспир и покой земното кълбо като скитника евреин. За тебе парите са само средство, което ти позволява да откраднеш от небето няколко краткотрайни мига на безсмъртие и да си доставиш бутилка, която ще ти донесе освобождение; да наемеш в хотела стая, която ще ти предложи отмора, и да намериш жена, пред която ще издекламираш наизуст литаниите на последната си стихосбирка. Когато парите са спечелени с песни, те отлитат под звуците на фанфари. И сетне идва час, чемерен час, когато в джеба ти не остава и пукнато пени, а на портата захлопва старостта. Безпаричието е твой неразделен спътник, ала старостта е враг, който носи печал и горест. Докато беше млад, ти се опитваше да бъдеш верен на жена си, но не успяваше; сега ти се иска да й изневериш, но не можеш. Отчаяние и болка свиват сърцето ти. И отново се събуждаш за жестоката действителност. Пред тебе се изправя като призрак неизплатената сметка от хотела и се обръщаш към издателя и го молиш със сълзи на очи да ти подхвърли спасителната котва. Напразно! Спомняш си за жена си, за четвъртата, и за децата си, за чиято издръжка се грижат издателят и човеколюбивата служба за обществено подпомагане. Скръб и угризение те замайват, комплекс на гадост и свинство те зашеметява. Не смееш да се прибереш в къщи, защото си пропил лекомислено парите, предназначени за семейството ти, а в кръчмата не ще ти дадат нищо, тъй като славата ти не е безупречна, макар и името ти да е знаменито. Тогава се сещаш, че имаш високопоставена покровителка, възхитителна жена, която цени поезията и прощава на поетите, които живеят като свине, ала все пак не са свине. Отиваш при кея и коленопреклонно й изповядваш падението си. Тя знае, че си готов да напишеш в нейна чест ода и в нейна памет траурен химн. Тя не ще ти откаже своята подкрепа, съвсем незначителна подкрепа, за последен път, за прощален път…

Посетителят вдигна очи от пода и ги устреми в мене. Той бе уверен, че животът е своеобразен покер. Сега той заложи всичко на един-единствен джокер и се помъчи да ме блъфира. Но аз отвърнах в невезана реч:

— Същата тази песен ми я пяхте и оня ден. Само мелодията поизменихте. Най-хубаво ще бъде да се приберете в къщи и да разкажете всичко това на жена си.

— Няма как да си отида. Живея чак в Кяпюля. Не би ли могла госпожа стопанската съветница да ми даде поне трамвайна карнетка?

— Не се возя с трамвай. Имам кола. Но да се ходи пеш е много здравословно.

Станах от масата и подадох на бившия завеждащ рекламата ми ръка. Наближаваше шестнадесет часа и не след дълго фризьорката ми трябваше да дойде у дома. Опитах се да накарам госта да си тръгне, ала той се закова в креслото, насилвайки се да събуди в себе си самочувствието на малък капрал. Той изтри с потна ръка лепкавото си, преждевременно състарено чело; внезапно скочи и кресна с треперещ глас:

— Знаете ли вие кой съм аз?

Измерих с очи микроскопичната духовна мишка, миниатюрния фараон на поезията с ръста на Наполеон, в чиито очи гореше огънят на надменно предизвикателство, и отговорих невъзмутимо:

— По-спокойно, господин Хеймонен! На мене не ми действува ни най-малко подобна мелодрама.

— Не съм никакъв господин Хеймонен, а писателят Олави Хеймонен.

— Дума да не става, че сте и писател. Само че, докато се занимавахте с реклама, повече ви вървеше в живота.

— Издадох вече осем творби!

— Зная, зная. Но все пак е време да си ходите.

— От държавата получих на няколко пъти литературни награди, стотици парични помощи, писателска пенсия и…

— И въпреки всичко вечно сте без пари. Искрено съжалявам.

— Съчиненията ми се превеждат на чужди езици. Наричат ме финландския Верлен.

— Е да, критиците все нещо трябва да измислят.

— Образът ми е увековечен в бронз и гранит. Литераторите пишат за мене очерци и студии. Ала вие, вие, госпожо стопанска съветнице…

Хеймонен отправи към мене поглед, пламтящ от тежък укор, пристъпи напред и вдигна заканително, юмруци:

— Вие сте жестока и безсърдечна! Искате да ме постигне участта на Алексис Киви[1]!

С бързи крачки той се запъти към вратата, измъкна от вътрешния си джеб някакво въже и простена прочувствено:

— Искате да ме убиете! Добре, аз ще умра. Но вие и без това сте мъртва. Вие никога не сте живяла. Ще ви кажа без заобикалки, госпожо стопанска съветнице, какво представлявате. Вие сте само буца сух тор, поставена в лъскави найлонови чорапи!

Вратата се хлопна и живият парадокс тръгна да търси дърво за бесене. Не бях виждала отблизо самоубийство и сега ми се прииска да присъствувам на това зрелище. Излязох от кабинета си и заповядах на шофьора да последва излезлия посетител. Отпусната на задната седалка, скоро забелязах поета да се насочва към центъра на града. Игривият майски ветрец почистваше износената премяна на ранната пролет и закачливо повдигаше подгъвите на женските поли. Пред Шведския театър слязох от колата и казах на шофьора да не ме изпуска от очи. Пред мене Хеймонен надникна, без да се отбива, през вратата на ресторант „Роял“ и продължи пътя си с провлечени стъпки. Неговият поглед шареше по земята, макар че съвсем наблизо се извисяваха дебелоклонести липи и диви кестени. Проследих внимателно движенията на поета и постепенно ми стана ясно, че ме бе излъгал и че изобщо нямаше никакво намерение да се беси.

Хеймонен се спря за миг пред градинката на булевард „Еспланада“ и се взря в бронзовата статуя на Ейно Лейно. Гълъбите, тези прилежни разносвачи на тор в света на птиците, усърдно цвъкаха по раменете на автора на „Хелкавирсия“[2]. Застанах на двадесетина метра от бившия завеждащ рекламата ми и зърнах как изтри очите си с опакото на ръката. Той забеляза сълзите си и се натъжи още повече. Може би му дожаля за съдбата на паметника и реши при сгода да отправи писмо до общинската управа. Старейшините на града бяха длъжни да се погрижат и да не допускат поетите, особено след смъртта им, да носят на плещите си товара на нечистотиите. Защо се позволяваше на птиците безнаказано да ръсят паметта на поетите с фосфатен тор? Нима Народното събрание — този върховен увеселителен комитет на нацията — не би могло да се намеси и да гласува закон за защита на спокойствието на поетите?

Минувачите поглеждаха съчувствено дребния стихоплетец, който бе застанал, гологлав (бомбетата „Робърт“ отдавна бяха излезли от мода!) и с износени дрехи, на почетна стража пред статуята на Ейно Лейно. Личеше, че напоследък Олави Хеймонен бе използувал костюма си и за пижама; целият беше изпомачкан и изпоцапан. Небръснатата сива брада на поета напомняше стоманена четка, мазната яка на ризата му приличаше на бутален маслен пръстен. Колко ниско бе паднал клетникът, откак бе напуснал сигурната си дългогодишна служба в концерна „Карлсон“. Сега той представляваше жалък, похабен бохем, на когото липсваше само руло хартия в ръката, за да се допълни картината.

Олави Хеймонен се поклони още веднъж пред бронзовата фигура на своя учител и се отдалечи. Стигна до паметника на Рюнебер и го отмина малко високомерно, ала след миг се повърна; не заради статуята, а за посадените в подножието й цъфнали нарциси. Без да се стеснява, поетът откъсна един нарцис и го постави на ревера си, после с твърди стъпки закрачи към „Суркирко“[3]. Понеже не получи поддръжка от мене, навярно реши да се обърне към всевишния. Неведнъж Хеймонен бе намирал утеха в лоното на църквата! Поне така се хвалеше!

Плъзнах се и аз подир бившия завеждащ рекламата ми. Той се приближи до храма господен, като се уповаваше в безмерната божествена снизходителност. Посолството на рая се откройваше сияйно бяло на небесния фон, поруменял от късното следобедно слънце. Съзнанието за греха се поражда от низше чувство за страх, който в последно време се разсейва бавно, но непрекъснато. В наши дни в преизподнята се озовават несравнимо по-малко грешници, отколкото през средните векове. Изглежда, че са се подобрили отношенията между небето и земята, затова и Дантевият ад има стойността единствено на историческа забележителност.

Спрях се пред вратите на Университета, за да се полюбувам на гледката, на която ангелите крилати щяха да ръкопляскат. Нашият поет устреми по навик разсеян взор към паметника на цар Александър[4] и със съсредоточено изражение на лицето пристъпи към молитвения дом. Тук обаче го очакваше разочарование: вратите на божия храм бяха затворени. Той почука, ала не му се отвори; почука повторно, пак безуспешно. Неусетно изпадна в положението на Лютер: не искаше да отстъпи от вярата си и в набожността си вложи цялата си душа. Християнинът имаше право да се облегне на Христовата вяра! Богомолецът почна да чука по църковните двери възбудено, докато един полицай, който обикаляше по площада, дойде при него и го уведоми, че храмът ще се отвори чак след час. И за религиозната ревност бе въведен режим!

— Не мога да чакам толкова! — викна поетът силно. — Дотогава вдъхновението ще отлети. Точно в тоя миг зная за какво да се помоля!

Доброжелателният пазител на реда погледна нещастника със състрадание, вдигна пагони машинално и се върна на поста си. Полицаят не беше в състояние да разбере, че на тоя свят милиони хора ходят на кино, за да се изчервяват, и стотици, избраници — за да съзерцават бледия образ на собственото си „свръхаз“.

Олави Хеймонен заслиза по стъпалата, но нищо не окриляше вече стъпките му: те бяха оловнотежки, сякаш поетът мъкнеше подире си горестта и отчаянието на цялото човечество. Той се отпусна на най-долното стъпало, заразтрива тръпнещите си от болка слепи очи и влезе в безмълвен разговор с миналото си.

Понякога и най-верните приятели на човека са безпомощни. Най-преданият и неотлъчен приятел на Хеймонен беше въображението му, което винаги му бе предлагало с готовност услугите си. Ала сега и то бе безсилно. Страхът от наказание спираше полета му. То неволно събуди мисълта за електрическия стол, на който осъденият сяда само веднъж. Поетът погледна към небето и затъгува за челядта си. Тъгата му беше мъката на бащата — вечен разсипник, у когото чувството за виновност е постоянно будно. Страдалецът заскърца със зъби, загриза ноктите си, вдигна яростно пестници към небето и се разрида необуздано. Това не беше изблик на незадоволена потребност от самоподчертаване, а чисто и просто — остра физическа болка.

Огледах се за миг. Моят зорък и съобразителен шофьор, който посвещаваше всичкото си свободно време на детективските романи, бе докарал колата тъкмо срещу църквата. С бързи крачки се приближих до автомобила и наредих да спрем до клюмналия поет, когото стреснах със словата на Хелакоски[5]:

— Друже, стига сън! Лято чака вън!

Олави Хеймонен повдигна облятото си със сълзи лице и отправи към мене изнурен поглед. Долових само една дума:

— Куртизанка…

— Ако желаете, мога да ви отведа до дома ви с колата си — отвърнах хладнокръвно. — Помагам ви за последен път. Правя го заради семейството ви.

Без да каже думичка, поетът се плъзна до мене на задната седалка и като стар рекламен деятел взе да съчинява венцехвалебствия:

— Какво долно, нищожно творение бях. Докачих ви безпричинно и съвестта ми възропта. Тогава подирих подслон в храма, за да се покая. Както предполагам, госпожа стопанската съветница се досеща, че употребих несполучлив израз. В същност исках да изтъкна, че вие сте къс самородно злато, поставен в лъскави найлонови чорапи…

Каквото и да се беше случило, той не беше още съвсем безнадежден, защото умееше да моли за прошка. Подадох му чек за малка сума, но не му разреших да ми целуне ръка. Да, такава е работата на всяка свинарка! Развратникът обръща очи към бога едва когато и сатаната не е в състояние да го поквари повече. За щастие на Олави Хеймонен, пред него оставаха още много стъпала за спускане надолу към пълното падение.

Автомобилът спря пред дървена къщичка и поетът, който току-що се бе спасил от орисията на Алексис Киви, слезе. Той цял се превърна в химни и оди. Извади от джеба си въжето и чак сега открих, че е детско въже за скачане, което бившият ми служещ бе купил за подарък на децата си. Той се сбогува с мене за четвърти път и почна да показва на рожбите си как се скача с въжето. Съпругата му се яви на вратата и го заприветствува с порой отбрани ругатни. Хеймонен подхвърли въжето на децата, извади от портфейла си чека и измъкна от петелката си нарциса. Сетне се приближи до жена си с приветлива усмивка:

— Мила, не хаби скъпоценните си речи! Достатъчен ми и един-едничък твой взор!

Той й подаде нарциса и чека и продължи:

— Най-жалката отрепка, на вселената те поздравява, о лъчезарен светлик на живота ми, о самопожертвувателна майка на чедата ми…

Направих знак на шофьора да потегли. Бързах да се прибера в къщи, където ме очакваше фризьорката ми от преди час. Тя беше впрочем спокойна жена, свикнала да чака и да понася търпеливо несгодите на занаята си.

Слънцето — този древен преселник към западните земи — беше още високо на небосклона, когато седнах на фризьорското кресло и заслушах последните клюки на хелзинкското виеше общество. Моята фризьорка приличаше на младоженка, която докладва на съпруга си всичко до най-малка подробност.

Бележки

[1] Великият финландски писател Алексис Киви е бил син на беден селски шивач; той е прекарал целия си живот в непосилна борба с глада и нищетата; по липса на средства завършил гимназия на 23 години, записал се да следва, но не продължил. Заради реалистичния характер на творчеството му официалната критика се проявила безпощадно строга към него и осуетила издаването приживе на съчиненията му. Вследствие на несгодите и изпитанията Киви полудял на 36-годишна възраст и две години по-късно починал, изоставен почти от всички. — Б.пр.

[2] Хелкавирсия (изд. 1903, 1916) — най-съвършената творба на поета Нино Лейно, представляваща сборник от балади и легенди с мотиви, почерпени предимно от националния епос „Калевала“. — Б.пр.

[3] Суркирко (= Голямата църква) — протестантска църква в класически стил. — Б.пр.

[4] И в Хелзинки признателният финландски народ е издигнал в 1894 г. паметник на руския император Александър II, но статуята не е на кон и изобщо паметникът е много по-скромен от софийския. — Б.пр.

[5] Аро Хелакоски (1893–1952) — фински лирик, автор на стихосбирките „Безименни песни“, „Ледено огледало“, „Тишина“. — Б.пр.