Марти Ларни
Прекрасната свинарка (13)

(Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Включено в книгата
Прекрасната свинарка
Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен
Оригинално заглавие
Kaunis sikopaimen eli Talousneuvos Minna Karlsson-Kanasen muistelmia, (Пълни авторски права)
Превод от фински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Глава дванадесета

Точно по времето, когато епидемията на цветните бомбета вилнееше най-стихийно (малцина знаеха къде се криеше огнището на заразата!), в Хелзинки цъфна мисис Търнък. Тя беше забавила пътуването си с цели единадесет месеца и естествено през този промеждутък аз бях забравила почти изцяло възложената ми почетна задача. Американката не бе чувала нищо за модата „Робърт Тейлър Стайл“ и това никак не ме учуди, защото сам Робърт Тейлър не подозираше, че съществува стил с неговото име. Прилепчивата болест не бе пощадила ни стари, ни млади, та мисис Търнък взе всички тези господа и франтове с бомбета на глава за доброволци от финландската национална гвардия, които носят за отлика цивилни цветни каски. Когато разправих на гостенката си как в същност стои работата, тя се прехласна от смях:

— О-о-о, мисиз Каалисин-Кянени! Какво забавно вариете!

На нея толкова й допадна зрелището по хелзинкските улици, че се отказа от намерението да разглежда Женската клиника, Народното събрание, Детския дворец и сауната, който финландското консулство в Ню Йорк бе включило в програмата на нейната обиколка. Твърде се изненадах, че в забележителностите на столицата не бяха посочени Дом на майката, Дворецът на председателя на републиката, Народният музей, халите в Хаканиеми и кулата на Стадиона. Пропускът можеше да се обясни с обстоятелството, че мисис Търнък бе отделила за престой в Хелзинки едва четири часа, защото бе тръгнала за някакво селце в Афганистан, където, божем, на всяка мома за женене се полагали по петима мъже наведнъж. Въпреки светкавичното си посещение американката успя да добие правилна представа за положението на финландската жена в къснокалевалското общество. Когато забеляза, че в трамваите и в автобусите — които впрочем са винаги толкова претъпкани, че не могат да си намерят място за сядане поне всички мъже — кондукторки са жени, гостенката ми изпадна в истински ужас. Според нея наложително беше да се еманципират и фризьорките, келнерките, месарките и вестникопродавките. Накрая тя се съгласи открито, че във Финландия надмощието на мъжете е още премного силно и че е напълно безсмислено да се залавяме с измерения на седалищните им части. На първо време най-уместно беше да се подхване единствено подготвително-просветна дейност. За целта мисис Търнък надписа чек от сто долара на името на Съюза на трудовите жени и на домакините, за да се купят сладкарски изделия, които се продават без купони. Сладкишите трябваше да се раздадат на насроченото месечно събрание във връзка с поръчката на кафе, което се поднасяше на членките при задружната изработка на домашни ръкоделия през зимата. Американската благодетелка подари сто долара и на кръжока по шев при Клуба на директорските съпруги, за да си набави магнетофон. Други подаяния този път мисис Търнък не направи. В замяна тя напомни за съществуването на своята знаменита фондация, която отпускаше помощи и стипендии на талантливи учени, чиято изследователска дейност допринася да се подобри битът и общественото положение на жената.

Гостенката ми остана много доволна, когато й се похвалих, че все още бях главна директорка и главна акционерна на концерна „Карлсон“, поради което нито имах време да спя денем в кабинета си, нито се чувствувах задължена да приемам при себе си на служба бившите си любовници.

Тъкмо се откопчих от мисис Търнък, задрънка ме завеждащият рекламата Хеймонен. Неговата втора стихосбирка бе излязла вече от печат и по този повод той не само си бе оставил брада, но се бе и оженил. Нашият поет поиска едногодишен платен отпуск, за да прекара медения си месец в чужбина. Сам. Жена му трябвало да остане в къщи, понеже очаквала бебе. Отнесох се до верния си съветник и Енсио даде следното обосновано заключение:

— Нашият особено ясен и прост закон, който е съставен в такава достъпна форма, че може да бъде разтълкуван от всеки правист, не задължава работодателя да дава платен отпуск за сватбено пътешествие, освен ако то съвпадне с редовния годишен отпуск на служещия. Отпуска по майчинство пък се полага само на жените, тъй че молбата на завеждащия рекламата Олави Хеймонен, с която иска да се възползува от привилегиите на майчинството, за да се измъкне в чужбина и да се отскубне от задълженията на бащинството си, не може да бъде уважена. Случаят не търпи никакви възражения.

Когато съобщих на дребния, стихоплетец какво бе решил изпълнителният състав на управителния съвет, завеждащият рекламата заяви, че напуска работата. За щастие по това време не се нуждаехме от реклама, защото произвеждахме дефицитни стоки, които се рекламираха сами. Въпреки всичко Олави Хеймонен бе извършил ценни услуги на моя концерн — мрежата ПУ, лепилото за тапети „Карлсон“, мастилото за автоматични писалки „Мина“, покривната мушама „Армас“, паркетната паста „Енсио“ и най-подир бомбетата „Робърт“ бяха получили такава широка известност благодарение на него. Затова заплатих на бившия завеждащ рекламата ни двумесечно извънредно възнаграждение. Той получи парите с подчертано незадоволство и не пропусна да ми каже, че презира от дъното на душата си женския деспотизъм. Сетне се оттегли в един тих забутан край, за да пее сред природата хвалебни химни на финландската мадона.

 

 

На четвърти март 1947 година заминах със самолет за Ню Йорк, откъдето продължих направо за южноамериканската република К. Още веднъж влязох в ролята на неофициална представителка на Финландия. Този път обаче не представлявах правителството, нито някоя политическа групировка, а единствено — капитала, нямащ цвят, ако не се смята „черният“, който обикновено прикачват към думата „капитал“. Не ми е ясно защо в народната реч парите биват наричани черни, когато в действителност те блестят с всички багри на дъгата. Изящните светски списания съобщават, че бившите европейски крале и египетският Фарук пият изключително пъстри коктейли и носят цветни очила за слънце. Що се отнася до черния цвят, аз поне винаги го свързвам с дейността на моя концерн, който и до ден-днешен продължава да произвежда печатарски мастила и катран за покривни материали. За да поразсея, макар и за кратко, досадата от всекидневието, опитах се да надникна в съвременното природознание, което поддържа, че цветовете не съществуват. Цветовете, които различаваме, са само сетивна измама и политическа пропаганда. Цветоусещането се дължи на непознат мозъчен процес, който предизвиква тези лъжливи възприятия. Навярно и особен мозъчен дразнител е причина, задето мъжете, когато страдат от любов, виждат небето омайно синьо, гората приказно зелена и женските устни изкусително червени, както и същият дразнител кара жените, на които се случи да се грижат за подобни болни, да възприемат всичко в сиво или черно. Следователно цветовете се явяват като плод на зрителна заблуда, на която и аз съм жертва, затова седнах да разправям на латиноамериканските собственици на кафеени плантации, че в горите на Финландия расте „зелено злато“.

У нас — и в миналото, и в наши дни — безброй пътеписи и илюстровани списания разказват за страните и народите от Южна Америка. Не бива да се корят хората заради слабостта им към екзотичното, но лично аз ще оставя специалистите да се занимават с природата и по този начин ще се спася от професионалната завист, която е напълно човешка, за да се спра на чисто деловите въпроси, които малцина поети биха счели достойни за своето перо.

Както споменах, моята задача беше да намеря купувачи за нашия необработен дървен материал и за произведенията на дървопреработвателната ни промишленост в една страна, където кафето вирее, военните преврати преуспяват и всевластната католическа църква е сляпо подчинена на папата. Повечето от местните жители прекарваха деня в почивка, привечер свиреха на китара, а нощем ходеха на църква, за да раздават милостиня. Те имаха доволен вид и говореха за небето така уверено, като че оттам се връщаха. Особено щастлив и безгрижен ми се стори нашият почетен търговски консул, на чиято визитна картичка прочетох:

„Доктор дон Хуан Хесус Мария Контсало
де Саес и Алканесес“

Не знаех що за доктор е той, но едва ли беше доктор по медицина, иначе от състрадание към болните щеше да съкрати поне част от името си. Той беше средна пора човек, мургав — естествено, малко по-нисък, но и по-набит от мене. От косата и мустаците му лъхаше сладникавата миризма на помада, а от устата му — дъх на ром. Консулът ме посрещна на летището с нов-новеничък „Кадилак“ (колкото една страна е по-изостанал, толкова по-луксозни коли имат нейните служебни лица!), целуна ми ръка, влюби се в очите ми, в косите ми, в снагата ми (чековата книжка лежеше както винаги на скрито в чантата ми) и във Финландия. После се погрижи за багажа ми и ме отведе в хотела, като обеща да се върне след час, за да ме представи на семейството си.

— Сеньора, в къщи ще останат възхитени от вас! Получих от Финландия няколко препоръчителни писма; последното — от нашия пълномощен министър в Хелзинки — пристигна вчера. Как е многоуважаемият ви съпруг?

— Той почина… искам да кажа първият. А вторият…

— Хесус Мария![1]

Помислих, че моят посрещач ми се представи с малките си имена, затова отвърнах:

— Мина!

Малкото недоразумение, което може да се случи дори на хора, говорещи чуждия език, не извади от релсите галантния дон Хуан. Той повторно ми целуна ръка и аз се разположих в стаята си, където имаше следните удобства: студена вода през зимата и топла вода през лятото; широко легло, на което биха могли да се натъркалят пет души възрастни или осем деца; нощно гърне с ръчни рисунки и вентилатор.

Точният човек винаги губи ценното си време нахалост, за да изчаква ония, които обичат да закъсняват. В това се убедих още първия ден, понеже доктор дон Хуан Хесус Мария Контсало и т.н. не дойде след час, а пристигна подир осем часа, малко преди полунощ. По късно разбрах, че той е бдителен консул, защото бе в състояние да бди по цяла нощ пред бутилка ром. Затова пък спеше през деня. Но аз нямах право да одумвам нравите на родината му. Особено приятно впечатление ми направиха неговият дворец и челядта му, която се състоеше от шест жени. И досега не мога да кажа коя беше майката и кои бяха дъщерите, тъй като домакинът целуваше и милуваше поред и шестте, отрупвайки ги с гальовни слова също така щедро, както пияният моряк сипе ругатните си.

След вкусна и изрядно приготвена вечеря консулът и аз се оттеглихме в градината на съвещание. Той беше получил още преди няколко седмици мостри от стоките и ги беше проучил.

— Сеньора — почна с красив поклон домакинът, — в наше време външната търговият е разменна търговия: ние купуваме от оногова, който купува от нас.

— А ние продаваме на тогова, който продава на нас — отвърнах непридирчиво.

— Прекрасно, сеньора! Ние сме готови да предложим на вашата страна кафе, какао, вълна от лама, торове и скъпи сортове дърво. Сеньора, огърлицата ви е вълшебна, а прическата божествена!

— Благодаря! Финландия от своя страна е готова да предложи всичко, което може да бъде произведено от дърво.

— Зная, но за съжаление ние не можем да купим всичко. У нас термитите ще нападнат шперплата и ще го разрушат, а търсенето на хартията е нищожно. Сеньора, бюстът ви е удивително развит!

— Зная! Знаят го и мнозина други — отговорих предизвикателно.

— Говорите испански великолепно!

Върнах мисълта на събеседника ми към деловите въпроси, макар и да помнех старото житейско правило: не пречи на семейния мъж да прави комплименти на чуждите жени, защото и без това няма да ги каже на жена си.

Първото ни съвещание приключи безрезултатно. Продължихме разискванията на следната нощ, когато доктор дон Хуан… де Саес и Алканесес ме уведоми, че влязъл в досег с ръководителите на стопанския свят, с търговско-политическия отдел на външното министерство и с председателя на републиката. Според уверенията на домакина ми те всички се заинтересовали живо не от финското зелено злато, нито от изделията, произведени от него, а от личността ми. На тях им се виждаше невероятно, че в една страна, където „мъжете още бяха мъже, а жените — само жени“, може да дойде именно жена, за да води търговски преговори. Какво безнадеждно поле за работа на мисис Търнък, когато нейното Society for Stupidity of Men би разпростряло дейността си в цял свят!

Финландският почетен търговски консул нарисува пред мене ясна картина на положението; в отечеството му хартията намираше незначително приложение. Препоръчах местните издатели да почнат да издават забранени книги, благодарение на което употребата на хартия несъмнено би достигнала рекордни числа. Изброих между другото катехизиса на Лютер и някои от съчиненията на Волтер. Имената на Маркс и Ленин премълчах по политически причини, а Мюкле[2] по онова време не беше известен дори в родината си. Но непредубеденият доктор сви рамене и отсече:

— Безнадеждна работа, мила синьора! Наистина забранените книги ще допринесат за повишаване на интереса към четивото у нашия народ, ала за беда на тоя народ липсва умение да чете. В столицата ни има над шестстотин хиляди жители, а само четвъртината знаят да четат и да пишат. На индианците от джунглата ученост пък изобщо не им е необходима.

Следователно неграмотността правеше излишно издаването на книги и на вестници; тоалетната хартия се употребяваше единствено от заможното съсловие; попивателната хартия беше ненужна, понеже в сухия и топъл климат мастилото изсъхваше още в шишетата; а скъпата банкнотна хартия се доставяше от Съединените щати, където животът на цялата нация бе отдаден в служба на парите.

Сега се сетих случайно за хигиеничните превръзки. Вечерта бях обиколила десетина аптеки и дрогерии да ги търся, докато накрая един услужлив помощник-аптекар със страшно дълги пръсти и мустаци на същински Дон Жуан ме посъветва да се обърна към легацията на някоя велика сила, защото тези изделия се внасяли безмитно с дипломатическата поща от Франция. Опитах се да заинтересовам финландския консул с тези женски принадлежности.

— Какво представляват те в действителност? — зачуди се доктор дон Хуан Хесус Мария Контсало де Саес и Алканесес. От недоумението му ми стана ясно, че той в никакъв случай не е доктор по медицина, а по-скоро галено чедо на някой, крал на кафето, посещавало двегодишно вечерно търговско училище и станало доктор хонорис кауза заради богатството на баща си и знатността на рода си.

Два дни по-късно моят домакин вече знаеше какво представляват „те“. Навярно бе разпитал семейния лекар или жена си. Във всеки случай отхвърли и този артикул.

— Съжалявам, сеньора, но за тоя род изделия у нас трудно би се намерил пазар. Никой няма да ги купи.

— Защо смятате така? Ако устроим широка реклама с разрешение на министерството на народното здраве, разбира се, не можем да не успеем.

— Изключено, мила сеньора. Църквата ще анатемоса тутакси тези изделия. Не бива да гневим Негово светейшество.

— Бог ли имате пред вид, господин докторе?

— Бог ли?! Какво, общо има той с женските работи?! Става дума за Негово светейшество Папата. Но…

Моят събеседник се унесе в размисъл, засука мустаци и неочаквано промълви ниско:

— Сеньора, знаете, че съм баща на единайсет деца и че имам пет вече големи дъщери. В моя нравствен образ се срещат само незначителни петънца, които още никой не е забелязал. На младини бях решил да стана свещеник, ала сетне се влюбих в сегашната ми жена и — разбирате, нали, сеньора? — любовта трудно се спогажда с обета на безбрачие. Ожених се, взех да търгувам с кафе и ощастливих баща си (Мадона! Два месеца не съм стъпвал на гроба му!). Аз съм богат човек и мога да дам на всяко от децата си по кафеена плантация за зестра. Мене ме уважават навсякъде, дори във Финландия, която благоволи да ме направи свой почетен търговски консул преди единайсет години. Да, наистина името ми е безупречно, но…

Той сниши гласа си до едва доловим шептеж:

— Но ще се изложа на опасност и ще купя за семейството си, имам пред вид жена ми и дъщерите ми, като коледен подарък някой и друг пакет… Съгласна ли сте?

Обещах да изпълня горещото му желание и се заклех да запазя най-строга тайна върху греховната сделка. Уверих се, че търговия няма да развъртя, ала въпреки всичко се заинатих:

— Сеньор, не бих ли могла да поприказвам по тоя въпрос с вашата съпруга?

— Ой, божа майко! Какво думате! — изплаши се дон Хуан Хесус Мария и т.н. — Изключено! Жена ми е самата невинност, сеньора.

И това съвещание приключи съвсем постно. Но следната вечер се оказа много по-плодоносна. Рано сутринта нашият доктор се бе срещнал с министъра на народното здраве и бе разговарял надълго и нашироко с него. Този съвременен, заразен от духа на напредъка господин, който бе завършил медицински науки в Парижката Сорбона, се бе изказал извънредно благосклонно по въпроса. Той дори считал търговията с въпросните изделия за крайно желателна. Въздъхнах с облекчение и се спрях отново на рекламата.

— Не, не, в никакъв случай! — засъпротивлява се докторът хонорис кауза. — Единственият човек, който би дръзнал открито да стори подобно нещо, е Евита Перон, защото само тя не се страхува да се противопоставя на Негово светейшество. Ала да се дири нейното съдействие е немислимо, защото ще бъде изтълкувано като намеса на чужда държава във вътрешните работи на нашата страна и ще предизвика въоръжен конфликт. Но… Чакайте, чакайте, измислих: ще запазим всичко в пълна тайна…

— Но тогава няма да се продава стоката.

— Тъкмо тогава продажбата ще потръгне най-леко. Ще се оплача на архиепископа, той веднага ще нареди три дни поред, на утринната и на вечерната литургия, всички свещеници да държат проповеди против безбожните изделия, които се продават скритом във всички аптеки и дрогерии…

Доктор дон Хуан… де Саес и Алканесес ми подаде трепереща ръка и добави:

— За количествата ще се споразумеем утре, защото искам най-напред да се посъветвам с министъра на народното здраве. Обаче, сеньора, драга сеньора, обещайте ми, че няма да обелите зъб по тоя въпрос пред жена ми. Ни думичка, дори и да ви подложат на нечовешки изтезания!

Обещах. Изправихме се един срещу друг, съсредоточени, като осъдени на смърт клетници, сякаш бяхме Исус и Юда, продаденият мъченик и сребролюбивият продавач…

Щом завърши съвещанието, телеграфирах на Енсио и поисках да ми прати мостри от разни модели и видове превръзки. Едновременно запитах помощника си дали нашият концерн би бил в състояние да почне неотложното производство на въпросните изделия. След три дни получих колет с мострите и телеграма:

„Пращането готови стоки оттук неудобно точка по-добре поръчай суровини и почни производството на място точка следва писмо.“

Тъй като мнозина измежду моите познати останаха поразени от обстоятелството, че изчезнах най-загадъчно от сцената на обществения живот в началото на пролетта 1947 година и се появих отново през януари 1948 година (беше се зашушукало, че съм извършила огромни злоупотребления, макар и да не бях на служба в ни едно благотворително дружество; че съм получила нервно сътресение; че съм се изселила и че съм платила данък на обичайните женски подозрения), тук му е мястото да разкрия голата истина. Концернът „Карлсон“ основа в споменатата южноамериканска република промишлено предприятие, за което се доставиха от Финландия машини и три кораба с дезинфекционни химикали, лигнин и марля. Картонените кутии бяха производство на моята фабрика в Питяйянмяки, а шарените привлекателни етикети бяха отпечатани в литографията на Тилгман.

Благодарение на ревностната реклама, която църквата ни направи, изделията „Кармен“ и „Сеньора“ бяха посрещнати с небивал интерес. В малката ми фабрика заработиха двеста сръчноръки жени. Славата на нашите произведения се разнесе бързо и в другите южноамерикански държави. Стигна се дотам, че и старите индианки, които бяха прехвърлили седемдесетте, почнаха да употребяват „Кармен“ и „Сеньора“.

След като спечелих тридесет милиона марки чист безобложен доход, продадох фабриката на едно лекарско семейство. Някои могат естествено да ми поставят въпроса: какви облаги получи Финландия от тази моя дейност? Ето отговора ми: доставих на финландския народ голяма радост за Коледата 1947 година, като изпратих параход с качествено кафе. Купувахме от ония, които купуваха от нас. Финското „зелено злато“ бе заменено срещу кафе, какао и химически торове. Затова напълно уместно правителството на републиката К. ме направи свой почетен търговски консул във Финландия и ръководителите на финландската дървопреработвателна промишленост устроиха в моя чест тържествена вечеря в ресторант „Савоя“. Бях завързала търговски връзки с една страна, която беше отказала да внася от нас шперплат, талашит и хартия, но която почна да купува лигнин, марля и картонени кутии, а по-късно и хартия за писане, както и тоалетна хартия. Жена продаваше — жени купуваха. А и мъжете бяха доволни.

Сега и по нашите аптеки и дрогерии се продават южноамериканските пакети „Кармен“ и „Сеньора“, които са досущ като ония, чието производство почнах на времето. Те представляват вносни стоки, приготвени с финландски суровини. Но понеже са включени в търговската ни спогодба за стокообмен, обикалят света по море.

Много, неизказано много работа има за мисис Търнък! Не залудо тя заляга да обедини жените от цялото земно кълбо. Тя знае, че в единението е силата, затова и толкова много певци без глас участвуват в любителските хорове.

Бележки

[1] Хесус Мария (исп. Исусе, Марийо!) — много често употребявано възклицание в испански говорещите страни; тук поставено нарочно, за да съвпадне с малките имена на консула. — Б.пр.

[2] Агнар Мюкле (р. 1915) — норвежки писател, автор на еротични романи, от които „Песента за червения рубин“ (1956) бе забранен като порнографен в родината му. — Б.пр.