Марти Ларни
Прекрасната свинарка (3)

(Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Включено в книгата
Прекрасната свинарка
Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен
Оригинално заглавие
Kaunis sikopaimen eli Talousneuvos Minna Karlsson-Kanasen muistelmia, (Пълни авторски права)
Превод от фински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Глава втора

Не съм положителна дали в мемоарите може да се прескочи наведнъж цяло десетилетие. В романите тази волност е разрешена. Така или иначе ще се пренеса сега в 1932 година, когато Вихтори престана да пъшка под бремето на живота и се раздели със земните неволи, а майка ми замина за Америка да дири нов съпруг.

За да си спестя подозренията на някои мнителни читатели, готови да допуснат, че съм отровила пастрока си, когото изобщо не успях да обикна, и оставила на улицата майка си, както постъпват мнозина, ще разкажа надве-натри как се изнизаха тези десет години. Дума да не става, че ако бях писателка или журналистка, на която се заплаща на сантиметър, щях да обрисувам надълго и нашироко как майка ми и Вихтори отвориха гостилница, която нарекоха „New America“[1]; как майка ми се блъскаше от тъмно до тъмно, докато Вихтори седеше на приказки с клиентите или се шляеше из пазара; как в брака на родителите ми измамните мечти отстъпиха място на изпитанията и как пастрокът ми заприлича на домашно добиче на майка ми; как Вихтори неусетно завърза приятелство с алкохола и най-подир се превърна в непоправим пияница, способен да погълне каква да е отрова, стига да е в течно състояние; и какво щастие изпитах в деня, в който намериха Вихтори мъртъв на брега на Хаканиеми. Беше се напил с политура и заминал за оня свят на седемдесет и четири годишна възраст — един ден само преди отменянето на сухия режим.

Да-а, за всичко това би могло да се напише роман — жалостив и трогателен до сълзи роман, с край — печален като завършека на чекова книжка.

Семейният живот на майка ми с Вихтори изцяло напомняше типичен финландски брак, при който мъжът взема, а жената дава, докато най-после мъжът престане да взема, а жената — изгубила и ума и дума — зачака нов приемател. Майка ми имаше славянска хубост и пращеше от здраве и сила. Когато прехвърли четиридесетте, формите й почнаха да се заоблят красиво. Какъв вдъхновяващ модел би била за Юрийо Саринен[2]! Тъй като от някогашния Вихтори остана само сянка, майка ми го използуваше единствено за да й превежда и да й прави покупки от търговците на едро от хаканиемското пазарище. От пастрока ми не можеха да се очакват повече прояви на мъжественост. У него се изпариха съпружеските ласки, малките нежности и гальовните слова, които мамят като блясъка на женски накити, макар и направени от френско злато. Затова няма нищо чудно, че майка ми почна ревностно да следи в американските вестници обявленията за писмовна връзка, с помощта, на които разочаровани от брака и овдовели мъже и жени желаеха да опитат още веднъж щастието си. Около година и половина преди Вихтори да се унесе в блажения сън на политурата, моята майка ми повери тайната на сърцето си. Бе влязла в кореспонденция с един фермер от щата Уисконсин, вдовец на средна възраст, с малко радости и много пари (според уверенията му). Двамата разменяха снимки и мисли, пеейки дует за чаровния „живот, който щяха да започнат отначало“, и крояха планове за бъдеща среща. Съчувствувах на майка си и я насърчавах към брачна изневяра само с писма, разбира се. И ето, сякаш всевластната съдба се намеси: тя призова Вихтори пред съда на вечността и отърва майка ми от съпруг, който проживя близо десет години само за слава и чест на своето храносмилане. Щастието се усмихна на майка ми точно навреме.

Някои от читателите на спомените ми биха могли да ме счетат за патологично коравосърдечна, щом и смъртта на близък за мене човек не е в състояние да ме затрогне. Не ми се иска да се оправдавам. Но понеже в честността няма конкуренция, ще се осмеля да заявя открито, че животът на Вихтори приличаше на плосък виц, чийто завършек не буди у никого смях. Майка ми не забули лицето си с траурен воал; аз не пролях сълзи; при все че, след като научихме финладския език, разбрахме най-после и Вихтори: той беше толкова неразговорчив не защото бе женен, а единствено защото мозъкът му съвсем рядко раждаше мисли, достойни да бъдат изразени гласно. Но тъй като пастрокът ми е вече покойник и няма възможност да се защищава, не ще разголвам повече истината за него.

Майка ми беше на четиридесет и пет години (тъкмо възрастта, в която Балзак намира жената за истински зряла), когато се застяга за път. Цели три години бъдещите съпрузи си бяха писали редовно и не бяха си омръзнали, при все че и двамата се занимаваха най-вече със себе си. Имах възможността да се убедя в това от писмата, които моята майка ми даде да прочета.

Въпреки недодялания си език и отчайващото невежество (блажени са невежите, защото са уверени, че знаят всичко!), в писмата си уисконсинският фермер се явяваше в светлината на порядъчен човек, понеже никога не пропускаше да прати и на мене любещи „бащински“ привети. Той очакваше майка ми да отведе и мене при него. Ала аз го поразочаровах, защото не желаех ни най-малко да се връщам в Америка, и при това да се заселвам в един див край, от който всички се изселваха в големите центрове. Точно тогава бе на мода бягството от селото и нищо друго не можеше да спре вълната, освен решението на американците да строят градовете си в селата. Самата аз бях възхитена от Хелзинки и увлечена по един младеж, на когото възлагах големи надежди. По-късно излезе, че връзката ни е била само повърхностен флирт, нещо като прехвърляне на брега на любовта без трайни последици. Ала по времето, когато майка ми се приготовляваше за път, любовното заслепение ми попречи да си стегна и аз куфарите. Пък и хороскопът ми препоръчваше да остана във Финландия, която, въпреки отзивите на американските финландци, ми се струваше твърде поносима, дори привлекателна.

Придружих майка си до пристанището в Туркус. Раздялата бе тежка. Разплакахме се и двете. Почувствувах се съвсем осиротяла. Единствената опора в живота остана хороскопът ми, но на него ще се спра по-нататък.

Америка е чудновата страна. Над четиридесет милиона американци членуват в най-разновидни и разноименни клубове на „самотните сърца“. Майка ми беше станала също член на един такъв клуб и почнала третия си роман. През май 1933 година Наталия Густайтис-Кейнянен стана мисис Стюарт, върху чието лице, но не и сърце, възрастта бе сложила своя отпечатък. Тя ми прати снимка от сватбата си, на която изглеждаше много сладка, и ми се похвали, че е щастлива. Американските именити социолози, които ръководят по научни методи клубовете за писмовна връзка на самотните сърца, заслужават гореща благословия. Те приличат на търговците на шапки, които твърдят, че две глави винаги струват повече от една.

Майка ми обичаше да повтаря: „Не забравяй, че бедните не са за никъде!“ Това беше мъдро житейско правило, учеше на трезвост и означаваше: „Ако ще се жениш, вземи богат мъж!“ По мнението на майка ми имах толкова привлекателен вид, че не заслужаваше да се омъжвам по любов. Сама трябваше да се пласирам колкото може по-добре. Докато живеех с майка си, намирах съветите й за оскърбителни. Ала когато останах сама, неусетно съвсем промених възгледите си. Постепенно стигнах до заключението, че не е срамно, но е ужасно неудобно да си беден. А кой разумен човек би седнал да се измъчва, щом има възможност да живее в охолство? Впрочем моята майка ми остави в наследство двете стаи с мебелировката и малка сума в банката, която се получи, след като продадохме гостилницата на един търговец от халите. Затова изразът „клета сиромахкиня“, към който имат слабост нашите даровити писатели, не можеше да се приложи по отношение на мене. Пък и бях на работа!

Минаха доста години, докато се науча да чета и да пиша свободно финландски. Когато получих зрелостното си свидетелство от търговската гимназия, бях вече на двадесет и шест години. Благодарение на чуждите езици и на хубавата си външност веднага бях назначена като чужда кореспондентка в известната вносна къща „Потсику“. Всички просветени читатели знаят, че името „Потсику“ представлява съкратено название на фирмата Полтоайне туонти Сиканен я Кумпанит[3], но вероятно малцина са чували що за джентълмени бяха тези Сиканеновци. И на тях ще се спра, ала по-нататък.

А сега да разкажа нещичко за хороскопа си. Бях дванадесетгодишна ученичка, когато моята майка ми поръча хороскоп при прочутия в цял свят американски звездоброец професор Уилям Бушард, завеждащ по онова време катедрата по астрология при частния институт на мисис Биатрис Маккелър в Чикаго. Този хороскоп пазя в малкото чекмедже на огнеупорната си каса заедно с облигациите и акциите, затова мога да го предам тук дума по дума. Родена съм под знака на Дева и макар и да не бих желала да зачеквам особено деликатни въпроси, ще дръзна да заявя, че запазих целомъдрието си през, всичкото време, докато учех и дори и няколко години след това. Не правя тази изповед, за да се хваля, а единствено за да докажа каква забележителна оптимистка бях, такава вяра имах в бъдните си любовни успехи, че не намирах за наложително да бързам. Колко по-различни са мъжете! Песимистите твърдят, че всички жени са леснодостъпни, а на оптимистите им се иска това да бъде истина. Но по-добре да дам думата направо на хороскопа ми. Ето какво е съдържанието му:

Върху съзвездието Дева е особено силно влиянието на Меркурий. Родените под този знак са разсъдъчни, дейни и надарени с усет към практичното. На ръст са едри, имат овално лице, обла брадичка, тъмни коси и са предразположени към пълнота. Качества: любов към реда, гостоприемство, жив ум, музикалност, сдържаност, красноречие. Характерна отлика — целомъдрие. Недостатъци: себичност, прекалена критичност, слабост към самоизтъкване и разкош, злопаметност.

Бракът им рядко бива хармоничен. Замислят нов брак, преди да са се освободили от стария. Най-подходящи партньори в брака са родените пак под Дева. Дева в петия дом: успехи в спекулациите, особено ако Луната е в благоприятни аспекти; подчертана склонност към развлечения и към обратния пол. Бракът ще бъде щастлив, ако съпругът се намира под влиянието на Марс, криви с ходилата навътре, когато стъпва, и спи на дясната страна. Ако Марс или Венера са в петия дом и при това взаимният им аспект е лош, може да се стигне до безразсъдни увлечения, дори до незаконни връзки. В хороскопа на жените това състояние на нещата не води до усложнения.

В случай че сте жена и се намирате под влиянието на Луната и на Слънцето, ще имате успех в живота. Очакват ви далечни пътешествия, необикновени сънища, силни преживявания, слава, но в същото време и опасности. Деловите начинания ще ви носят печалби и ще ви върви на комар. Трябва да си подирите съпруг в чужбина. Той може да бъде по-възрастен от вас, при това вдовец или разведен. Няма да гледате дали има или няма коса. Ще бъде също Дева, но не целомъдрен: ще криви с ходилата навътре; ще хърка, когато спи: ще страда от болна злъчка и ще обича да се самоизтъква.

Всички небесни знаци ви препоръчват да заминете от Америка, преди да сте навършили двадесет години. Време за встъпване в брак — неопределено.

Щастлив ден — събота. Щастлив час — за сега неизвестен.

Чикаго, 16 октомври 1916 г.

Уилям Бушард Професор по астрология в Университета на Биатрис Маккелър почетен член на разни научни дружества в САЩ; доктор хонорис кауза на частните университети в Абруцо, Кутарадза, Гасмата, Лияохси, Первомайск и т.н.[4]

Позволих си да разкрия тук една от тайните си. След хороскопа на Бушард съм правила поръчки за десетки хороскопи (последният е само отпреди седмица), но ще премълча предсказанията им, понеже се счита за проява на изтънченост, когато човек оставя нещо скрито от другите. Вярвам в хороскопите — ето още един мой недостатък или минус. В общи линии всичките ми хороскопи излязоха верни. Моята съдба е Дева. Колчем се отклонявах от този знак, сблъсквах се с разочарование. Безспорно съвсем не всички родени под Дева мъже са непорочни; много пъти те са отвратителни свине, без заобикалки казано, както това се потвърждава и от историята, ала и жените не струват повече — и те са само алегорични деви.

Когато почнах самостоятелен, негли осъзнат живот на трудова жена, сякаш за да запазя невинността си, всячески се мъчех да избягвам родените под Дева мъже, защото, според указанията на хороскопа кривеха с ходилата навътре. Но постепенно открих, че и родените под Стрелец, Риби и Лъв често подражават на Девите. Естествено само в походката. С годините познанието ми за хората се разшири и задълбочи, докато най-сетне почнах да различавам лесно мъжете и без помощта на хороскопа. Стигнах до извода, че по природа мъжете са жалки същества, които изкусно се прикриват под маската на самолюбието или добрия апетит. От личен опит поддържам, че щом на жената дотегнат ухажванията на обожателя й, най-умно е да се омъжи за него, за да я остави той на мира. Кажи-речи всички мъже имат безобразно държане с жените си — или изобщо нямат никакво държане. И това ми мина през главата!

През есента 1933 година ми се представи отлична възможност да опозная мъжете. За да не породят тези думи недоразумение относно нравствената ми устойчивост и издигнатост (тъй като някои съвременни жени приличат на „лесно разтворим амбалаж“), ще опиша накратко естеството на моите изследвания. Живеех уединено. Цял ден се блъсках в „Потсику“, където работата беше винаги неотложна и напрегната, а дългите вечерни часове прекарвах в малкото си жилище, където съседското радио ме научи да уважавам тишината. По онова време бях самотна главно защото тъкмо срещу Ивановден[5] бях скъсала с един момък. Не ми се ще да издавам името, ала за да си спестя недомлъвките, ще помена само, че не беше ни Асери Торопайнен, ни Григорий Ковальов, които тогава се увъртаха около мене, а един шлагерен певец, лишен от възможността да се прочуе, защото имаше криви зъби, оредяла коса и за утеха само хубав глас.

Щастливите хрумвания и вдъхновения се раждат в покоя и уединението. И ето в един такъв час на самота ми текна, че мога да почна да печеля пари и вечер. По честен път! Реших да давам уроци по английски и испански. Въпреки кризата[6], винаги се намираха мъже и жени, жадни за познания. Те разчитаха на чуждите езици, за да напреднат в живота, смятайки, че е достатъчно да наизустят по хиляда английски думи, без граматика. Измежду учениците ми се срещаха господа, които не стигаха до втория урок. Те спадаха към онази категория вечно дирещи натури, които прахосват времето си в четене на малки обявления и вземат учителката по чужди езици за масажистка. С тях имах сравнително най-малко главоболия; обикновена си отиваха тутакси, щом им препоръчвах други методи за природолечение. Значително по-деликатно бе положението с онези господа, които се надяваха да научат езика с помощта на задирянията. След някой и друг урок те предлагаха да продължим заниманията по заведенията, където очакваха, че ще имат сгода да изповядат любовта си. То се знае — любовта си не към езиците, а към учителката. Глупостта им ме забавляваше. Те говореха с презрение за брака, защото бяха женени; уважаваха добродетелите у жената, но изпитваха влечение към пороците й, и което е най-смешно: не злоупотребяваха с алкохол и в къщи дори никак не пиеха.

Бих била крайно несправедлива към мъжете, ако ги групирам всички в основните категории на глупците, свинете, нехранимайковците и простаците. Натъкнах се и на голям дял приятни изключения: възхитителни екземпляри, които положително биха станали образцови съпрузи, ако майките им не бяха ги похабили с лоши методи на възпитание. Стигнах до общовалидното заключение, че щом за мъжа любовта е свята, бракът е без значение и обратно — щом бракът е свят, любовта няма никаква цена.

В изящните женски списания и в лекото четиво за из път се описват понякога любовни приключения между учителка и ученик. Нищо невероятно няма в тази тема, само че премного е изтъркана. И въпреки това ще си позволя да се промъкна и аз до тълпата предъвквачи на интригата, за да разкажа как един мой ученик, млад магистър по математика[7], се влюби в мене. С него се запознах в „Потсику“, където дойде през лятото 1933 година да замества излезли в отпуска служещи и така да припечели някоя марка за следването си. Беше висок, блед младеж, три години по-малък от мене. Една вечер, когато излязохме заедно от кантората, той ме покани в една сладкарничка, поръча ми сладолед и се изгуби. След малко се върна и ми се похвали, че успял да измъкне от телефонния автомат няколко дребни монети, затова може да ме почерпи още един сладолед.

— Благодаря, Харас, няма нужда — отговорих дружески.

Несъмнено той се зарадва, че се задоволих с толкова малко. Сетне извади от джеба си писалка и взе да дращи уравнения по покритата с хартия маса. Изведнъж се обърна към мене:

— Мина, ти си красива девойка.

Аз се усмихнах, а той се залови отново да изчислява. После ми поднесе втора изненада:

— Колко получаваш?

— Тайна. Не казвам.

— Нима? Тогава няма смисъл да продължавам изчисленията.

— Но защо питаш?

— Пресмятах, че ако се оженим…

— Ако се оженим? Ние?

— Да. Само че сега ще трябва да изчакаме. Ще получа постоянна работа чак наесен, та исках да видя дали ще можем да преживеем дотогава със заплатата ти.

Той ме погледна през изпъкналите стъкла на очилата си с нескривано огорчение. Забелязах, че е напълно сериозен. Той беше честен и хрисим момък, ала тъй като хрисимостта почти винаги се покрива с наивността, неискреното му предложение не ме поблазни ни най-малко, макар и да бях сигурна, че като съпруг той не би бил способен на изневяра.

— Слушай, Харас — рекох замислено, — познаваме се едва от месец. И изключително покрай работата. Женитбата не е толкова проста работа. Не е достатъчно само да имаш служба и заплата.

— Какво още? — запита той изненадан.

— Любов…

Горкият младеж пламна като божур, но запази самообладание и отвърна:

— Мога да докажа по математически път, че само дванайсет на сто от мъжете и четиридесет и три на сто от жените встъпват в брак по любов. Никога не трябва да се вярва на мъжете, които се пъчат с чувствата си. Обикновено, докато подлъжат жената, й целуват ръка, а щом се оженят, очакват, дори направо искат, тя да им целува ръка. Ей това е любовта!

Излязохме от сладкарницата обзети от различни вълнения. Харас ме изпроводи до Хаканиеми с надежда, че ще го поканя в къщи. Тъй като не го калесах, той заяви делово:

— Пропуснах впрочем да ти съобщя, че спадам към дванайсетте процента от мъжете. Повече от уверен съм, че те обичам.

— Съжалявам, понеже аз все още не се числя към четиридесет и трите процента от жените. Да си останем само колеги.

Смазан от разочарование, той прошепна:

— Ти не си истинска американка!

Подаде ми ръка за раздяла и се запъти към Зоологическата градина. Забелязах, че стъпва с ходилата навътре. На следния ден се осведомих за рождената му дата. Намираше се под влиянието на Везни. Нямаше смисъл да изнасилвам хороскопа си. Съдбата ми трябваше да се направлява и занапред от Дева.

Младият математик продължи да се държи много внимателно с мене. Когато в средата на август напусна „Потсику“ и постъпи на работа в едно застрахователно дружество, почувствувах, че ми липсва. Нерядко съм си спомняла за плахото му любовно обяснение, разсеяния му и блуждаещ поглед и забележителната му бездейност. Сърцето ми леко трепваше от съжаление, колчем се сещах за уравненията му. В любовта той приличаше на теле и само крава би могла да оцени обичта му.

Изпитах приятна изненада, когато в средата на септември Харас ми се обади по телефона и каза, че желае да взема уроци по английски. Бях почти сигурна, че това е само находчиво измислен предлог, но след два-три урока се убедих, че съм сгрешила. Той действително си беше поставил за цел да овладее чуждия език, а не да завладява учителката по чужди езици. Той заучаваше с математическа точност правилата на граматиката и особеностите на произношението, записваше си и запаметяваше идиомите и синонимите и ни веднъж не сбърка да заговори за нещо друго. Харас беше тактичен и учтив, ала отчайващо безличен. В мене се пробуди женското самолюбие. Нима той не виждаше в мене нищо друго, освен преподавателката? Опитах се нарочно да подхвана приказка за „клубовете на самотните сърца“, но вниманието му изглеждаше погълнато от математическите научни термини. Сега мога откровено да призная, че си послужих с целия си женски чар, за да събудя у него задрямалия инстинкт на ловец. Подтикът ми съвсем не беше „гласът на плътта“, както се изразяват, а своеобразната суета: желание да бъда забелязана и амбиция да превърна мъжа в роб на женските прищевки.

Вкоренени предразсъдъци, не биологията, поддържат у хората суеверието за неприкосновеното табу, което запретява на жените да бъдат дейни. Що за нелепост! На какво би заприличал светът, ако всичко трябваше да зависи от активността на мъжете? Браковете не биха траяли и месец. Защото никой мъж не е в състояние да предложи на жена си страст в продължение на повече от две седмици, срещу което се иска тя да отговори със страст в течение на две години, с любов — двадесет години, и благоговение — цял живот. Действеността на мъжете се пресича тутакси, щом се заплеснат по друга жена, а активността на жените започва едва тогава. Дори когато жената получи драговолно от мъжа всичко, което той е в състояние да й предложи, тя пак никога не си възвръща онова, което му е отдала. Ако жената е покорна във всичко, тя минава за образец на женственост (в очите на мъжете), но ако е дейна — мъже и жени я жигосват като „похотлива“.

При все че действията ми даваха повод да се поразвеят полите на традицията и дрипелите на предразсъдъците, никога не съм прикривала активното начало на темперамента си. Затова ще се похваля, че успях да пленя моя малък математик. Надявах се наивно, че той на свой ред ще ме покори, което, уви, не се сбъдна. Този път излезе, че познанията ми за човешката природа не заслужават и четворка. Харас беше и си остана сух математик, който храни духа си с отвлеченостите на Питагор и залъгва най-красивия нагон у човека с цинизма на господин Диоген.

Нашата връзка почна и завърши в областта на математическите закономерности. Харас виждаше във всичко и навсякъде изключително геометрични фигури. Женските прелести и съблазни означаваха за него единствено дъги от окръжности с даден радиус и съответните им хорди. Там, където всеки нормален (извинявам се, че прибягвам до това пресилено определение!) мъж, способен да почувствува жената, би съзрял изкусителната омая на плътта, моят математик откриваше „градуси“. Имах усещането, че той се приближава до жените едва ли не с пергел и кривка, за да изчислява красотите им с помощта на теоремите: „В една окръжност (или в равни окръжности) равните хорди съответствуват на равни дъги.“ „По-малката хорда съответствува на по-малката дъга и обратно — на по-малката дъга съответствува по-малката хорда.“ Или „Окръжността и правата не могат да имат повече от две общи точки…“

Мъжете са свикнали да превъзнасят жената на теория и да я тъпчат на практика. Благодарение на по-пъргавия ми и трезв ум това не се случи по време на краткотрайната ми връзка с малкия математик, който беше готов да води статистика на целувките, а не беше годен да си върже прилично връзката. Нерядко си блъскаше главата за празна работа; жертва на манията си да теоретизира, той се мъчеше с помощта на диаграми да открие нови правила за любовта. Естествено на теория беше прав, ала в живота има хиляди неизмеримо малки величини, които човешкият разум нито може да разбере, нито е наложително да обхване. Чувствувах се дълбоко засегната, когато той втренчваше поглед в гърдите ми, за да не види нищо друго, освен сродни дъги и равностойните им хорди и да промърмори под носа си: „Всяка права, която е перпендикулярна на радиуса на една окръжност и минава през крайната му точка, лежаща в окръжността, е допирателна към окръжността…“

Преди близо две хиляди години незнаен индийски търговец измислил нов цифрен знак — нулата. Рядко ценно число! Бих го свързала с името на мнозина мъже.

 

 

През живота си неведнъж се сблъсквах с хора, които се бояха да не се задавят от муха, а не се страхуваха да глътнат вол. Мъжът, за когото искам сега да разкажа, беше в състояние да лапне и муха, и вол, без да му мигне окото. Беше завършил агрономство и искаше да взема уроци по английски. По произход хяменец, той имаше яко и набито телосложение, походка на впрегнат в рало бик, лице с цвят на червено цвекло и гъсти като къдели вежди. Беше се вече разделил с най-хубавите години на младостта, но не и с бляновете. Той не копнееше за собствен имот, на който за ограда обикновено служат ипотеките; нито за боядисана в червено къщичка край брега на синьо езеро, където най-хуманистичната украса е според уверенията на философа Метерлинк бедността; още по-малко за мощен „Пакард“, с чиято помощ някои спекуланти се мъчеха да докажат нерентабилността на засегнатото от кризата селско стопанство. Той мечтаеше единствено за племенен бик.

След петия урок у него се яви съмнение относно необходимостта да овладее езика. Искаше му се да усвои английския, а не му се учеше. Въпреки това той продължаваше да идва редовно два пъти в седмицата на урок с учебник в джеба. В продължение на току-речи два часа той изнасяше пред мене изчерпателна лекция върху животновъдството, заплащаше уговореното възнаграждение и неохотно си отиваше. Беше стар ерген, посветил живота си на самия себе си и на животновъдството. След като научи как се казва на английски зелен фураж, масленост и съешаване, той счете, че спокойно може да замине за Англия или за Тексас като специалист по селскостопанските въпроси. Той ръководеше отдела за покупки при една фирма за търговия с месо на едро, а през свободното си време правеше опити за създаване на нови породи. Ученикът ми не овладя английския език, но аз пък разширих значително кръга на познанията си: „… Има голямо предлагане на угоени свине и на свине-майки, задоволително предлагане на крави и волове и недостатъчно предлагане на телици и шилета. Тук-таме предлагат и телета, ала цената им е прекомерно висока. Предлагането на овцете е все още слабо, докато коне на пазара — колкото щеш.“

Проявих известен интерес към търговията с месо, по-точно търговията с живо месо, понеже винаги съм обичала конете. Една вечер, когато моят ученик ми изнесе особено полезна беседа върху разните породи коне, прошепнах унесена в мислите си:

— Колкото повече автомобили, толкова по-малко конекрадци…

Рунтавите вежди на агронома се свъсиха надолу и достигнаха едва ли не до скулите, сетне се извиха нагоре и опряха в провисналата над челото му коса. Той процеди през зъби:

— Какво искате да кажете, госпожице Баранаускас?

— Нищо обидно — отговорих, без да се смутя. — Изразих само една констатация на статистиката в Америка, където броят на конекрадците намалява от година на година.

— Аха! Значи намекът ви не се отнася до мене?

— Не, но ако случайно сте замесен в кражба на коне, ще ви съобщя за ваша утеха, че на младини и Джордж Вашингтон, по-сетнешният президент на Съединените щати, е бил забъркан в същата каша.

— Хм, така ли! — възкликна той тихо. После добави на един дъх: — Знаете ли, госпожице Баранаускас, че имате дяволски красиво лице, прелестни зъби, а сте и… толкова добре охранена.

Той ме изгледа с обиграното око на търговец на добитък и на мене едва ли не ми се стори, че ще ме хване мигновено за брадичката, насила ще ми разчекне устата и ще вземе да ми проверява зъбите. Веждите му заиграха като полюлявани от вятъра хвойнови храсти. Той кимна с глава, сякаш одобряваше внезапно споходила го мисъл, и натърти:

— Изключително добре охранена!

Държането му ми подсказа, че се е наситил на уроците по английски. Ала се измамих, както бях се лъгала и друг път, защото той запита с делова непринуденост:

— Как се казва на английски биче?

— Bull calf — отвърнах.

— Точно така… Вече ви говорих за биците, но не успях да ви разправя, че…

И той ми повери следното:

— Слушайте, госпожице Баранаускас, понеже сте почти толкова умна, колкото и хубава, ще се застоя още малко, за да ви посветя в моите проекти. В нашата страна грижите за подобряване на племенното дело са съвсем занемарени. Наистина правени са опити за развъждане на джерзейското, айрширското, ангелнското, холандското черно-шарено и червеното датско говедо. Ала все с лоши резултати. Налага се да създадем нова национално-финска порода. Сам аз похабих много труд и време в една племенна ферма и смятам, че постигнах успех благодарение на кръстосването. Но стопаните на мъжки разплодници се надигнаха вкупом срещу мене. Нашите животновъди са роби на предразсъдъците. Не искат да повярват, че местната крава от Западна Финландия и домашният елен от Утсьоки[8] могат да дадат превъзходни кръстоски. Общите наблюдения установяват, че у финското говедо има тенденция към прежалено развитие само на ръст. А екстериорът му си остава нехармоничен. Обикновено задницата е тясна и ъгловата, краката са прекомерно дълги, цицките на вимето напомнят парникови краставици, а ушите приличат на ревенови листа. Да не говорим за млечността! Във военни години тя просто секва, млякото добива черно синкав цвят, а маслеността спада под три процента. При добри времена производителността отново се покачва и достига горе-долу до четири хиляди литра годишно. Ето това е типичната финландска крава, в чиито жили тече еврейска, шотландска и холандско-датска кръв.

Моето изобретение ще възстанови равновесието в нашето животновъдство. Говедото от новата порода ще се отличава със среден ръст, здрава конституция и равномерна млечност. На неговата производителност не ще оказват влияние ни конюнктурните колебания, ни правителствените промени. То ще се дои, както се дои и позволява да бъде доена и държавата. А сега, госпожице Баранаускас, ще ви разкрия една своя тайна. Имам си собствен бик. Той се намира на сигурно място в една ферма в Средна Финландия. Майката е племенна западна финка, а бащата лапландец, еленски лапландец, така да се каже. Угледно и благонравно добиче! Ако предвижданията ми се сбъднат, след някоя и друга година ще бъда милионер. Чувате ли, госпожице Баранаускас, милионер!

Смаяна сте? Нали? И други така се слисаха. Затова ви и поверих тайната си. Възнамерявам да основа собствен национално-фински племенен развъдник. Тъй като аз сам създадох новата порода, смятам най-напред да я патентовам. Измислих вече и как да я нарека. Ще я наименувам калевалска. Но това не е всичко. Ако министерството на селското стопанство или някой културен фонд ме подкрепи финансово, още догодина ще почна да печеля пари. Според моите изчисления ще ми са нужни десет калевалски бика, за да ги пръсна из цялата страна като мъжки разплодници. На вас ви е добре известно, госпожице Баранаускас, че още от двегодишна възраст биците успешно могат да бъдат използувани за естествено заплождане. Ако броят на скачките се разпредели равномерно през цялата година, всеки бик ще може да покрива по сто крави, а понеже ще имам десет бика, това ще означава хиляда съешавания годишно. При добри грижи и правилен режим активността на биците продължава от десет до дванайсет години. И аз ще си пъхна ръцете в джебовете, ще гледам отстрани и ще събирам парички от стопаните на крави! Но с това плановете ми не свършват: имам и други хрумвания. След като взема от вас още няколко урока по английски, ще отида в Америка, за да се запозная с изкуственото осеменяване. Няма съмнение, че тая нова дяволия ще струва повече от цял чувал стари хитрини!

Моят прилежен ученик завърши увлекателното си изложение, сви вежди нагоре към челото и впери в мене поглед на породист калевалски бик. Изведнъж скочи на нозе, пристъпи крачка-две и леко задъхан промълви:

— Госпожице Баранаускас, ама че сте хубава! Дяволски хубава! И каква снага имате! Как да ви не хареса човек?

При тези думи той си свали сакото и подхвана закачливо:

— Госпожице Баранаускас… Я да видим, ако…

Мигновено бръкнах в чекмеджето на масата, извадих пистолет и рекох хладнокръвно:

— Господин агроном, облечете си палтото, платете си за урока и махайте се час по-скоро! Намирам за безпредметно да идвате за в бъдеще при мене да учите английски.

Бедният човечец побледня, изпълни заповедта ми и се запъти към изхода. Неволно очите ми се плъзнаха към краката му и аз забелязах, че стъпва с ходилата навътре. Все с пистолет в ръка подвикнах:

— Преди да отидете при кравите си, които ви са лика-прилика, кажете, моля, в кой месец и ден сте се родили?

— На петнайсти септември — отговори той машинално.

— Охо, чиста Дева! Само това ме интересуваше. Благодаря.

Вратата се отвори и хлопна. Моят усърден ученик, който посвоему се обясняваше в любов на учителката си, със свалено сако, си отиде. Побързах да проветря стаята, защото имах усещането, че в нея остана от него тежка миризма на тор. С години не забравих този рядък представител на силния пол. Също, както пее и Рюнебер[9], „веждите му гъсти вечно аз ще помня…“

Мъжете губят сърцата си бързо и не по-малко бързо ги намират. Те обичат да строят въздушни кули, после обвиняват жените, че са причина сънищата им да се разбият в действителността. Напук на всичко те се мъчат да играят ролята на чутовни герои и не слагат оръжие, докато смъртта не ги покоси.

 

 

Продължих да давам уроци, защото си докарвах добър допълнителен доход. Наистина губех време, че понякога и търпение, за да слушам хорските брътвежи, но в края на краищата нали имах и изгода. По-големият дял от учениците ми бяха мъже, които мечтаеха да напреднат в живота. Отличаваха се с рядка откровеност. Не един младеж разчиташе да замени помощник-магазинерското място с директорско благодарение на заучените хиляда английски думи. Някои женени мъже, обхванати от копнеж за тихо семейно огнище, идваха при мене, за да има къде да прекарат вечерта и да се пооплачат от съпругите си. Мнозинството от тях биха се радвали, ако Адам си беше останал с непокътнати ребра. Към тази категория ученици спадаше и един знаменит артист, за любовта, на когото жените нямаха възможност да се борят, понеже беше влюбен само в себе си. Той не се опита ни веднъж да интимничи с мене. Славата бе предостатъчна, за да запълни душата му и да засити стомаха му, макар и да не можеше да му обезпечи средства, с които да възнагради труда ми. Цял месец му давах уроци даром, докато една вечер прекратих благотворителността си. Посещенията му ми причиняваха продължително главоболие, защото употребяваше силни парфюми с отвратителен аромат. В навечерието на зимната война[10] този велик сценичен герой се самоуби. Това беше най-забележителният и едновременно последният подвиг в живота му.

Особено много се измъчих и с един млад правист, на когото преподавах испански в продължение на близо два месеца. Той идваше на урок всеки понеделник в седемнадесет часа, изуваше обущата си и се изтягаше на дивана, уверявайки ме, че може да се съсредоточи само в легнало положение. Ученикът ми имаше явна дарба за езици, но и недостатъци, както изобщо се случва с всекиго. Той страдаше от силно потливи крака или, по-точно казано, аз страдах от потливите му крака, тъй като неговото обоняние бе толкова притъпено, че би могъл да носи във вътрешния джеб на палтото си с години парче рокфор или лимбургско сирене, без да усети неприятна миризма. Той пристигаше винаги в добро настроение и на часа разваляше моето. Щом отворех прозореца, почваше да се оплаква, че ставало течение, а когато го замолвах да си обуе обущата, оплакваше се, че го болели мазолите. Волю-неволю трябваше да търпя прищевките му. Най-после го назначиха в нашата легация в една южноамериканска държавица, но откак срещнах този чудак, не съм в състояние и да кусна сирене.

Преподаването взе постепенно да ме уморява и дразни; при мене идваха предимно семейни мъже, които страдаха от изоставеност, и бедни любознателни младежи, които нямаха средства, за да вземат уроци. Само за една зима се източиха горе-долу двеста души. Повечето се мярнаха само по веднъж. От самото начало виждаха, че ще им бъде по-лесно да си бръкнат в устата през носа, отколкото да научат чуждия език. Когато през пролетта си направих равносметката, излезе, че от допълнителното си занятие съм припечелила кажи-речи половингодишна заплата. Събраните пари не внесох по спестовен влог, а веднага купих банкови акции, както ме посъветва един далновиден колега. Неочаквано в мене се пробуди чисто човешката страст към сбирките: почнах да правя колекция от пари. Изглежда, такива колекционери има в изобилие, защото на никой монетен двор не се е налагало да прибягва до рекламиране на производството си.

Благодарение на зимното ми учителствуване си създадох широк кръг познати измежду господата в Хелзинки. Те всички имаха еднаква особеност: даваха най-много на онези жени, от които получаваха най-малко. Изпитвах приятно чувство на гордост, когато, разхождайки се из пролетните столични улици, срещнех мои бивши ученици и те се спираха, за да ме поздравят. Бях забравила, че човек не трябва да се издига нависоко, за да не падне отвисоко, тъй като едва през юни престанах изобщо да се гордея с мъжките познанства. Ала за това ще разкажа по-нататък.

Бележки

[1] „New Amегiса“ (англ.) — „Нова Америка“. — Б.пр.

[2] Юрийо Саринен — финландски скулптор-реалист. — Б.пр.

[3] „Рoittoainеtuonti Sikanen ja Kumppanit“ — „Внос на отоплителни материали Сиканен и съдружие“. Презимето Сиканен е производно на съществителното sika — свиня, и означава на български Свински. У нас фамилното име Свински не е обичайно, но в книгата на М. Ларни, то е в пряка връзка със заглавието. — Б.пр.

[4] Всички имена са недействителни, макар и да имат някаква прилика с действителни географски области или градове. — Б.пр.

[5] В IV в. н.е. християнската църква заменила езическите тържества, придружени от жертвени клади, в чест на лятното слънцестояние с празника на Йоан Кръстител (24 юни). В северните страни през нощта срещу Ивановден се палят огньове и се устройват народни веселия, затова летният Ивановден се чествува наравно с Коледата и Великден като личен празник, докато зимният Ивановден почти не се тачи. У нас този празник е познат като Еньовден (24 юни ст. стил, съответно 7 юли н. стил) и в миналото също е бил свързан със суеверни обреди и тържества. — Б.пр.

[6] През 1929–1933 г. Финландия бе силно засегната от голямата стопанска криза, която раздруса целия капиталистически свят. Във Финландия най-тежко пострада селското стопанство, в което намират поминък приблизително две трети от населението. — Б.пр.

[7] Магистър по математика — учено звание, което се дава във Финландия на лица, завършили висшето си образование и положили държавния изпит по специалността. — Б.пр.

[8] Утсьоки — област и река в най-северната част на Финландия, до норвежката граница. Там живеят лапландци, които развъждат северни елени. — Б.пр.

[9] Юхан Рюнебер фински швед; един от най-великите поети на северната литература, макар и да творял на шведски език, считан е за основоположник на съвременната финландска литература, защото се е борил за национална по съдържание и форма финландска поезия. По-важни творби: Хана, Надежда, Крал Фялар, Песни за знаменосеца Стол (откъдето е зает и финландският национален химн). — Б.пр.

[10] Зимната война — Съветско-финландската война, избухнала на 30 ноември 1939 и завършила на 12 март 1940 год. — Б.пр.