Марти Ларни
Прекрасната свинарка (8)

(Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Включено в книгата
Прекрасната свинарка
Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен
Оригинално заглавие
Kaunis sikopaimen eli Talousneuvos Minna Karlsson-Kanasen muistelmia, (Пълни авторски права)
Превод от фински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Глава седма

Най-после настъпи светъл час за разплата, когато успях да уталожа измъчващата ме от години жажда за мъст. Изпълнена с вяра в близката победа, аз се озовах в кантората на „Потсику“ заедно с правния съветник на предприятията ми Енсио Хюпия, който носеше в ръце тежък куфар и адвокатска чанта. Разсилният се беше твърде състарил; от сивите му коси бе останал само венец около голото му теме. Макар и да отмяташе последните листа на късната есен в алманаха на своя живот и да бе прехвърлил възраст за пенсия преди повече от шест години, той все още намираше сили да се кланя на посетителите и да се прекланя пред главния директор. Старикът онемя от изненада, когато ни зърна в преддверието на „Потсику“.

— Моля уведомете главния директор Сиканен, че искаме да го посетим — каза тежко-тежко моят юрисконсулт.

Във въображението на разсилния всички дежурни барабанчици забиха тревога и той се опита да мине в отстъпление:

— Съвършено невъзможно… Искам да кажа: не можете ли да дойдете малко по-късно?

— Не — отсече сухо Енсио Хюпия. — Дойдохме вече.

Довереният слуга на Сепо Сиканен обладаваше тънкото обоняние на ловно куче. Той заизрежда разни доводи, за да ни изкара от преддверието. Енсио ме погледна въпросително, очаквайки незабавен отговор. Не ми се искаше да протакам нещата. Налагаше се да намеря що-годе разрешение, защото съвестта ми отказваше да се примири със закостенелите принципи, според които добродетелността, милосърдието и неопетненото име са единствената украса на човешкия живот. Направих решително движение:

— Не бива да се отлага повече развръзката!

Устремихме се бързо и двамата към входа на кабинета на главния директор.

— Не мога да ви пусна да влезете без предизвестие — ужаси се разсилният. — Нямам право, запретено ми е! Ще ме уволнят…

— Не се тревожете — рекох, отваряйки вратата, на която почуках силно.

С чевръсти стъпки влязохме в стаята и разбудихме главния директор, който току-що се бе унесъл в следобедна дрямка. Сепо Сиканен бе дълбоко убеден, че безделието е майка на изобретателността. Вбесяваше се, когато някой дръзнеше да смути творческото му занимание. Вярваше в мъдрата забележка на Хъмфриз, че сънищата удължават съня. Но тъй като в сънищата не участвува разумът, не можеше да се разчита, че нашият „съновидец“ ще прояви разсъдливост, затова ни посрещна с привета, който очаквахме:

— Вмъкнали сте се като крадци! Без предупреждение! Ей сегичка ще натиря онова неодрано портиерско говедо!

— Извинете, господин главен директор — обадих се примирително, — разсилният направи всичко по силите си, за да ни попречи да влезем. Ала сега, когато и моето време взе да струва пари, не мога да чакам с часове в преддверието, както на времето постъпваше моят премного възпитан и мекосърдечен съпруг Армас Карлсон.

Сепо Сиканен оправи връзката си и седна на писалището, като гладеше мустаците си. Той изсумтя глухо:

— На покойника това най-малко може да тежи…

— На него може да не тежи, но на неговата жена тежи — озъби се заядливо вместо мене Енсио Хюпия, който отвори куфара и постави на масичката до стената магнетофон.

Сръчният правист се наведе над електрическия контакт, продължавайки да пече на жарава душичката на главния директор.

— Нещо май се звериш на машинката, братле? Дойдохме за малко интервю…​

Сепо Сиканен подскочи. Шкембето му щръкна далече пред гърдите. През последните години той бе цял потънал в собствената си лой.

— Какъв е тоя цирк? — изкрещя той гневно. — Не ви дължа пукнато пени, нито имам вземане-даване с вас. Ако веднага не махнеш тая кутия, ще ви изпратя и двамата по дяволите!

— Подбирай си внимателно приказките — рече невъзмутимо моят правен съветник. — Сега вече всичко се записва на магнетофонна лента. По-добре си кротувай!

С предизвикателно спокойствие Енсио заопразва съдържанието на адвокатската си чанта. Предварително се бяхме уточнили той да говори, а аз само да слушам и да се наслаждавам. Бях му обещала разкошна гощавка като награда за „неблагодарната работа“ и той изпълняваше съвестно отговорната си задача, без да забравя, че диамант на малкия пръст е винаги по-ценен от лопата в ръката.

След кратко, но мъчително мълчание пристъпихме към интервюто. Държах да остана безгласна участничка в разпита. Енсио придърпа стола си към масата на бившия си началник и подхвана:

— Носи се слух, че си продал всичките си акции от „Потсику“ на другите акционери. Вярно ли е?

Сепо Сиканен потрепна.

— Всеки е свободен да оправя работите си, както му е угодно — сопна се той.

— Разбира се. В такъв случай ти не си вече собственик на предприятието „Внос на отоплителни материали Сиканен и съдружие“, а само избран от общото събрание директор, на когото се заплаща месечно възнаграждение. Прав ли съм?

Сепо Сиканен не отговори. Енсио продължи:

— Значи съм прав. Добре. Ще благоволиш ли да извикаш тук братовчед си Симо Сяхля?

Понеже главният директор не мръдна и пръста си, Енсио вдигна слушалката и сам уреди въпроса. Ловкият въжеиграч пристигна тутакси; от горния джеб на сакото му се подаваше дузина моливи. Той поздрави дружелюбно моя правен съветник, сетне ме отрупа с куп любезности:

— Колко съм честит, че ви срещам, госпожо! Навярно помните как веднъж ви казах: човек с такива заложби ще покори рано или късно целия свят. Пък и каква щастлива звезда имахте…

— По същество! — прекъсна го грубо Енсио Хюпия.

— Та точно по същество говоря.

— Палаври! И децата знаят, че уличната пепел е кал, чиято вода се е изпарила. Госпожа Карлсон разчита, че разискванията ни ще бъдат кратки и плодовити.

— Скъпо ще платиш за безочливостта си, Енсио Хюпия! — изрева Сепо Сиканен. — Ти веднъж лежа зад решетките!

— Да, и аз съм в състояние да го потвърдя — добави мазно Симо Сяхля, който заставаше винаги смело и непоколебимо на страната на своя братовчед и който сега би усетил, че му прималява под лъжичката, ако не се обади в подкрепа на главния директор.

Малкото представление ме забавляваше много. Знаех, че тъкмо по този начин мъжете провеждат съвещанията си. Пред себе си имах своеобразно трио, в което двама от певците пееха фалшиво. А магнетофонната лента записваше всеки дисонанс. Сепо Сиканен почеса раздразнено носа си, който сочеше, че е добър проводник на алкохолния ток, и после ме погледна многозначително:

— Мина — запита той, — как допускаш тоя опалник и извъртвач на законите да обижда мене и директора Сяхля?

— И аз искам да поставя същия въпрос — пригласи на братовчеда си поддиректорът на „Потсику“ и загриза нов молив.

— Асесорът Хюпия е мой пълномощник и ръководи много от предприятията ми — отвърнах ледено. — Като правник той несъмнено знае кога да оскърбява и кога да казва истината.

— Но за какъв дявол най-после сте се довлекли тук? — изръмжа Сепо Сиканен.

— За директорското ти местенце — ухили се Енсио Хюпия като циник, който предлага гребен на плешивия.

— Това не е твоя работа!

— Не е моя работа, ама е работа на началството ми, госпожа Карлсон. Изненадата, любезни господа, се дължи на обстоятелството, че неотдавна акциите на „Потсику“ преминаха в собственост на банката. Концернът „Карлсон“ се позаинтересува от вашата вносителска дейност и моят шеф ми заръча да проуча по-отблизо търговските възможности на вашето прославено предприятие. Нещата стигнаха дотам, че идната седмица акционерното дружество „Внос на отоплителни материали Сиканен и съдружие“ ще се слее с концерна „Карлсон“.

Сепо Сиканен не съумя да прикрие смущението си, обаче неговият братовчед, този рядък смешник на деловия свят, смогваше винаги да се превърти лесно с помощта на универсалния си гаечен ключ. Лицемерът пристъпи към мене с грейнало лице и възкликна смирено:

— Не се съмнявам, че сливането на предприятията ни няма да се отрази и на йота върху нашите търговски връзки. Сега дори ще можем да продължим беззаветната си дейност с още по-голяма възторженост от преди. Ние ви познаваме добре, госпожо Карлсон, а и вие от ваша страна познавате главния директор Сиканен и моята скромна личност.

Именно за тази развръзка мечтаех; тя ми донесе поне леката разтуха, че отмъстих за душевните огорчения и терзания, на които бе подлаган в миналото Армас Карлсон. Енсио Хюпия ми бе приготвил заключителното слово, което предварително научих наизуст. Показах се жестока и безпощадна, признавам. Сега, когато годините отлетяха, малко ми е срамно, че не проявих капка милосърдие ни преди, ни след възмездието. Бях непреклонна. Освободих незабавно Сепо Сиканен от директорската длъжност. Предложих му да го назнача търговски пътник, ала съвсем не от великодушие. На Симо Сяхля дадох две седмици срок, та да има време да изнесе от кабинета си поне по-голямата част от джунджуриите и дрънкулките си. За съжаление на него не посочих подходяща служба, понеже той представляваше висше и съвършено творение на природата, подобно на бактерия, която се нагажда отлично към всякаква форма на безделие. За да се запази бактериалната му порода чиста, уместно беше да го приютят в някоя обществена организация, макар и като консултант в низовите поделения на Съюза на далтонистите. Но в оня час поддиректорът не ми бе нужен. Хвала и чест на посивелите му коси, които едва сега почваха да напускат неплодородната почва, на която бяха поникнали! Симо Сяхля приличаше на музикален инструмент, с който не може да се свири.

Акционерното дружество „Внос на отоплителни материали Сиканен и съдружие“ премина в ръцете ми и аз поверих ръководството му на Енсио Хюпия. Подир това сменихме името на предприятието най-вече по естетични съображения. Общият брой на заетите в концерна „Карлсон“ чиновници и работници достигна близо четиристотин души. Почнаха да ме изтезават съмнения дали ще имам сили да стягам достатъчно здраво юздите. Взех да страдам от безсъние. Разумът и чувствата ми поведоха помежду си безмилостна студена война. Струваше ми се, че това раздвоение няма да завърши никога. А комедията на живота продължаваше да се разиграва и всеки се напъваше да изпълнява колкото може по-изкусно ролята си. Посредствените се задоволяваха с дребни и незначителни роли, докато амбициозните се измъчваха с неблагодарния образ на двойници. Да, животът действително напомняше филм, който се прожектира само веднъж докрай, после се поставя в кутия, чийто капак се затяга така плътно, че да не могат да го отворят шест души яки мъже, и се отнася с траурно шествие във вечния архив.

За Симо Сяхля нищо не дочух дълго време, ала за братовчед му до ушите ми достигаха отвреме-навреме вести. Според сведенията на Енсио Хюпия Сепо Сиканен похапвал по пладне нещо евтинко в народната кухня „Еланто“ и сетне отивал да си чопли зъбите пред хотел „Кямп“.