Марти Ларни
Прекрасната свинарка (4)

(Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Включено в книгата
Прекрасната свинарка
Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен
Оригинално заглавие
Kaunis sikopaimen eli Talousneuvos Minna Karlsson-Kanasen muistelmia, (Пълни авторски права)
Превод от фински
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Глава трета

Акционерното дружество „Внос на отоплителни материали Сиканен и съдружие“ се справяше удивително добре със стопанската криза от тридесетте години. Срещу малки подкупи то вършеше големи доставки за нуждите на държавните учреждения.[1] И докато оборотите на конкурентните фирми намаляваха, продажбите на „Потсику“ се увеличаваха, а годишните му баланси приключваха блестящо. То използуваше майсторски общественото благо за собствена облага. Както е редно, управителният съвет нямаше възможност да се държи непрестанно за полите на честността, затова назначи двама изпечени прависти, запознати изтънко с правилата на играта в стопанския и политическия живот: от богатите — пари, от бедните — гласове.

Не бива да се очаква, че ще проявя признателност към работодатели, които бяха пестеливи на похвали и щедри на укори.

Навярно мнозина хелзинкчани още помнят главния директор Сепо Сиканен и неговия братовчед Симо Сяхля (бивш Сиканен), дългогодишен поддиректор на „Потсику“. Но понеже и двамата отдавна слязоха от опушената сцена на търговията с каменни въглища, тук ще помена две-три думи и за тях. Сепо Сиканен живее, сега под името Сукула, на Канарските острови, където се пресели преди двадесетина години, след като пролежа доста дълго в затвора. Няма изгледи той да се прибере във Финландия, за да кърпи съдрания кожух на честта си. Симо Сяхля пък има още по-малка възможност да постегне дрипелите на своята чест, защото през есента на 1947 година почина в една частна клиника от отравяне с олово. В същност беше изгризал приживе премного моливи. За да могат читателите ми да схванат по-правилно причината за по-нататъшното ми държане, ще се потрудя да обрисувам криво-ляво — никак не ми идат отръки художествените описания! — що за хубавци бяха тези братовчеди. Според определението на естествените науки те спадаха към семейството на двуръките бозайници или, другояче обяснено, двамата стояха на най-висшето стъпало на животинското царство.

Сепо Сиканен се бе покатерил на директорското кресло на „Потсику“ съвсем млад. Дребно, шишкаво човече, вкусило още на двадесет и пет години горчилката на плешивостта, той решеше задържалата се тук-таме коса от тила към темето, което лъщеше като ледена пързалка. Ниско, сплеснато чело и топчест, вирнат нос, под чиито ноздри се подаваха две снопчета щръкнала козина, правеха лицето му да прилича на муцуната на боксер. Първоначално смятах, че главният директор бе оставил четинестите мустаци под носа си, защото именно не виждаше по-далече от носа си, ала с течение на времето открих, че ги използува, за да скъсява неестествената дължина на горната си устна. Той се кипреше контешки, носеше обуща със светъл цвят и вратовръзки с крещящи багри, поддържаше образцово ноктите си и парфюмираше обилно носните си кърпички.

Най-силната отлика на мъжете-дребосъци е властолюбието. Затова никак не ми се виждаше чудно, че Сепо Сиканен се перчеше с предприятието като със своя еднолична фирма, макар и да притежаваше само една шеста от дружествения капитал. На заседанията на управителния съвет той единствен диктуваше в протоколната книга взетите решения. Главният директор не разрешаваше на другите да имат собствено мнение, ала това не му пречеше да говори наляво и надясно за демократичност. Тази вълшебна думичка, казана навреме и на място, го бе направила общински съветник, член на ръководството на Комитета за закрила на безстопанствените кучета, председател на Финландско-никарагуанското дружество, на Клуба за дружба с якутите и на Финландскоберберския съюз и то бе отрупала с куп почетни отличия. Сепо Сиканен вечно бързаше, както се случва обикновено с хора, чието главно занимание е да представляват изключително себе си. Когато по пладне дойдеше ред да се залови със същинската си работа, той беше вече така капнал от умора, че не му стигаха сили дори да вдигне краката си на писалището. От главния директор трепереха всички служещи, включително и поддиректорът Симо Сяхля, когото провидението бе наспорило с дар слово. Той беше готов по всяко време да разиграва истински пантомимни представления: говореше много, а не казваше нищо.

Симо Сяхля беше двадесетина години по-възрастен от своя братовчед. И той бе постоянно под пара, но неговото бързане напомняше исторически роман: извезана върху основата на действителността плетеница на въображението. Висок, с посивели коси, преждевременно съсухрен, с душа на йезуит, поддиректорът пълзеше раболепно пред по-силните и мачкаше безмилостно подчинените си. Понякога ми дожаляваше за него, понеже немощните и недъгавите винаги са будели състрадание в душата ми. Неговата слабост се изразяваше в безхарактерността му. Той се осмеляваше да разкрие собствения си лик само на снимките за паспорт, в банята и в тоалетната. Отгоре на това беше и неизлечимо болен: за да убива времето, всеки ден изгризваше по половин дузина моливи, вследствие на което непрекъснато го болеше глава. На страничния наблюдател можеше да се стори, че главоболието беше и единственото нещо, което се задържаше по-продължително в главата на Симо Сяхля. Той се мъчеше да успокоява страданието с аспирин, който прислужницата му носеше от аптеката на пакети от по половин килограм. Този образ на бавно чезнещата жертва на оловната отрова наподобяваше восъчна маска — маска с цвета на замърсена чортова кожа, зад която се криеше самотна човешка отрепка. Огледалото бе останало последният душеприказчик на този окаяник, в когото нямаше доверие никой, и най-малко жена му, продължаваща да го счита все още годен за измяна.

Такива бяха стопаните, под чиито заповеди работих близо четири години. През това време те ме оставиха почти необезпокоявана и като служеща, и като жена. Вечно страдащият от главоболие поддиректор се бе простил отколе с похотливостта и с кръшканията в любовта. Каквото беше научил на младини, бе го забравил на старини. Главният директор, напротив, се позавъртя в началото, ала като разбра, че няма да го огрее, вдигна ръце от мене. Той беше самолюбие. Допуснах, че се е преклонил пред моята непорочност, още повече че имаше частна секретарка — твърде апетитно и трогателно наивно женче, което най-усърдно следеше какво става в кантората и дебнеше всяка крачка на господаря си извън дома му. Обаче предположението ми се оказа измамно. Щом секретарката излезе в отпуска през лятото („Потсику“ я прати на свои разноски на разходка в чужбина), Сепо Сиканен „залиня, закрея от скука тежка, невярна“ още на другия ден. А кой не знае какво правят мъжете, когато ги налегне скуката? Мъчат се да я удавят в развлеченията, което горе-долу ще рече: почват да вършат запретени неща. Нима любовта на собствената жена не би ги забавлявала малко повече, ако беше забранена? Но съпружеската любов не доставяше наслада на моя многоуважаем началник, който внезапно взе да се заглежда в облеклото ми. На нежния пол е добре известно какво решително влияние оказва тоалетът на жените върху нравствената устойчивост на мъжете.

Сепо Сиканен спадаше към прословутата пасмина героични застъпници на мъжката грубост и тъпота, които свързват брака с насилие и сетне се оплакват, че жените им били студени. Сега на шефа му се прииска, да поугаси пламъка на сластолюбието, като си избере нова жертва измежду чиновничките на предприятието. Той познаваше жените слабо, но вярваше силно, че умее да се справя с тях. Не след дълго ми се удаде случай да се убедя в тази истина. Веднага подир Ивановден главният директор ме покани в един ресторант да поговорим по делови въпроси. Беше ми забавно да наблюдавам как високомерието на моя самовластен господар се разтопи в алкохола и го направи за посмешище в очите ми. Началникът ми се мъчеше да бъде духовит, ала това не му се удаваше. Пред мене се разнесе — бог знае за кой път! — вечният хленч на пияния семеен мъж: с жена си не се разбирал, децата не го слушали, бабата била направо нетърпима. Просто завиждал на Адам, че нямал тъща, и на един приятел, че имал, дето се вика, жена-модел (навярно защото, преди да се омъжи, тя служела за модел на художниците). От думите на събеседника ми стигнах до извода, че за него бракът представляваше нещо като принудително убежище или отходно място. Постепенно взе да ми се изяснява защо Сепо Сиканен се държеше господарски с всички служещи. Жаждата му за власт извън къщи беше ненаситна, тъй като в къщи не разполагаше с капка власт. Жена му беше яка мъжкарана, педя и половина по-висока и трийсет кила по-тежка от него.

Погледнах крадешком часовника си. Времето за обедната закуска бе минало[2], а в кантората ме чакаше камара писма за превод на английски. Изпитвах непоносима досада, задето бях заставена да правя компания на началника си през работно време и да слушам смешките му, които бяха по-стари от него самия. Знаех каква вълна от сплетни се надига в този миг около празното ми писалище. Единадесет жени, които живееха в самота или в очакване, одумваха зараждащата се връзка между главния директор и чуждата кореспондентка на „Потсику“. Завист и злоба подхранваха най-низшите страсти: догадките се превръщаха в безспорни истини. Разбирах добре колежките си: никоя от тях нямаше да седне да се бори със съблазънта от страх да не би изкушението да не се представи втори път. До една бяха готови да надничат с двете очи през дупката на ключалката, за да зърнат нещо, което предварително им е известно. Сега завистта ги сдружаваше против мене. Те ме обявяваха за най-щастливата жена на света, защото бях спечелила благоволението на шефа. Донякъде имаха и право, понеже неочаквано моят директор ми поднесе следната радостна вест:

— Госпожице Баранаускас, вие сте лейди. Истинска американска лейди. Затова реших да ви повиша заплатата.

Благодарих по обичайному и отново хвърлих поглед към часовника си. Тогава моят кавалер присегна към листа на вината, в който се криеше цяла гама от настроения: от елегията до одата, и с великодушна усмивка провлече:

— Днес може да не се връщате на работа в кантората. Случайно и аз разполагам с малко свободно време. Наистина довечера трябва да бъда в Клуба на тигрите, но ще ръководя заседанието оттук по телефона.

Той се запретна да разучава списъка на напитките, като обявяваше за печатни грешки думите, които му бяха непознати. На алкохола е дадена привилегията да се кичи с многочислени псевдоними. В ресторантите обществените различия между хората се определят по марките на вината, които се поръчват. И тъй като моят сътрапезник беше доста невеж в областта на имената на питиетата, направи избора си по цените (нали имаше навика да разсъждава по икономически). Почнах да изпитвам истинско мъчение, защото всички разновидности на алкохола ми бяха еднакво ненавистни. Отвращавах се и от опияняващите вещества, и от пияните хора.

Главният директор изпадна бързо в онова настроение, в което мъжете са годни да устоят на всичко, освен на съблазънта. Той прилепи стола си до моя и зашептя слова, с които се предлагат билети за благотворителни забави. От опит знаеше, че ухажването на жените предполага най-напред малки ласкателства — при пиенето също доброто начало е свързано с похвала на питието, — затова той взе да превъзнася хубостта ми и отличното ми справяне с чуждите езици. „Май че ще мине в любовно настъпление!“ — рекох си мислено. И не се излъгах. След миг моят началник ми изповяда, че копнее за нежност. Той се настрои поетично — боже опази от поетичните мъже! — и ми заговори на ти:

— Мина, ще те ощастливя безмерно — залигави се той блудкаво. — Нищо няма да ти липсва.

Отместих рязко противната му пухкава ръка, която, изглежда, по природа бе предразположена към щипане на женските колена, и заявих, че ще напусна масата. Главният директор изблещи безжизнените си рибешки очи, скръцна яростно с изкуствените си зъби, изви тлъстата си шия, която се надипли на водоравните и отвесни гънки на чревоугодието, сви юмруци и изкрещя:

— Госпожице Баранаускас, не търпя никакво съпротивление!

— Работното ми време свърши — отвърнах сухо. — През свободните си часове имам право да върша каквото ми е угодно.

Нараних чувството му за лично достойнство — дявол знае откъде се взе то у него! — и той внезапно реши да блесне с мъжествен подвиг. Заналива се с коняк, който го хващаше все по-силно с всяка изпита чаша. Положително вечерта църковното настоятелство нямаше да заседава, иначе едва ли моят обожател би се нуждаел от такъв необичаен запас, от сила и смелост.

Не след дълго прислугата и посетителите на ресторанта имаха възможност да узнаят, че моят достоен кавалер се ръкувал два пъти с председателя на републиката; че веднъж бил канен на прием в президентския дворец по случай Празника на независимостта; че му предлагали почетното звание: стопански директор; че бил основател на Финландско-костариканското дружество, на Хелзинкското джентълменско обединение, на Клуба на приятелите на виното и на Съюза за борба с хемороидите; че братовчед му говорел три чужди езика и че кръстницата му била далечна роднина на Ейно Лейно[3].

Усещах как лицето ми руменее и пламти от срам. По едно време долових имената на двама ни, произнесени твърде високо от една съседна маса. Мигновено се обърнах и взорът ми срещна познат образ с предизвикателния изглед на бик. Бившият ми ученик, агрономът-животновъд, седеше на чашка с неколцина мъже, все от неговото котило, и многозначително кривеше рунтави вежди. Представих си какви картини се рисуваха в животинското им въображение, щом избухваха в такъв задружен и необуздан кикот. Юначният ми бивш ученик сякаш се смееше най-добре, понеже се смееше последен: кискането му продължаваше да ехти и след като хохотът на другите заглъхнеше.

Не изтраях, станах разлютена и казах на моя прасок, че си отивам. Той дори не разбра какво му рекох, нещо съвсем в реда на нещата след такъв делови пир.

Провирайки се между масите, изскочих в преддверието, мушнах се бързо в дамската тоалетна и се помъчих да поразнеса с чиста вода чувството на погнуса, което ме задушаваше. Когато се върнах към изхода, отново се натъкнах на главния директор Сепо Сиканен, когото оберкелнерът и портиерът ми набутаха в ръцете. Моят надут, все още любовно настроен господар се повлече по петите ми, като залиташе ту на една, ту на друга страна и фъфлеше:

— Ми-ина… Сега-а ще върви-им в хоте-ела… Ангажи-и-ирам те-е…

Щом излязохме на улицата, той се вкопчи в ръката ми. Блъснах го възбудено и той се пльосна на плочника. Тогава ускорих крачка, неусетно припнах с все сили като гонена, макар и да знаех, че на пияните им е по-удобно да седят на земята, отколкото да се разхождат нагоре-надолу.

Прибрах се в къщи потресена. Уверена бях, че още на другия ден счетоводителката ще мине по сметка „представителни“ нова значителна сума. Колкото и да беше навикнала на подобни разходи, тоя път тя щеше да извърши вписването в книгите с чувство на особена завист. Нямах съпруг, върху когото да излея яда си, та да ми олекне, затова запрелиствах дневника си и си отбелязах следното размишление: „Общо взето, всички мъже са животни, но някои се държат като свине единствено когато са с жени.“

Очаквах, че главният директор ще ме нажули здравата, задето го зарязах на улицата, ала на утринта той не се вести никакъв в кантората. Изглежда, гуляят му беше излязъл през носа, та работата никак не беше до смях. След като преспал в полицейския участък, където в негова чест му подложили, както се казва, чиста слама, той се прибрал в къщи с обичайните болки в черния дроб, които се явяваха неизбежно подир всяко изпълнение на тежките му „представителни“ задължения. По този повод нископлатените служители на „Потсику“ пуснаха злостен слух, който подриваше достойнството на главния директор. Но в действителност те чисто и просто не бяха осведомени. Не проумяваха, че е невъзможно да се проведе каквато и да е делова спявка без нотния ключ на Спиртния монопол, как го е немислимо някой да се реши да върши любовни подвизи на въздържателска вечеринка, дето се лее вода вместо вино.

След пладне поддиректорът Сяхля ме извика в кабинета си. Заварих го да гризе молива от писалищната си маса. Началството почна тутакси безконечна проповед, забравяйки златното правило: не говори дълго, защото животът е кратък! Ала тъй като му беше по-лесно да приказва, отколкото да мисли, естествено той предпочете да многоглаголствува.

— Госпожице Баранаускас! — обърна се той към мене с натрапничав глас, в който прозвучаваха нотки на ласкателство, на упрек, на боязън, на коварство и на дрезгавост. — Госпожице Баранаускас, зная, че сте умна, образована, съзнателна, разбрана и изтънчена жена. С вас мога да говоря поверително. Изобщо говоря винаги само поверително. Желая да бъда с всички приятел, добър приятел и другар, когото обичат и на когото се доверяват всички. Аз съм вече стар човек и пак продължавам да се въодушевявам от идеали и идеи, преди всичко от идеи. Никоя работа не може да бъде изпълнявана без идейна вдъхновеност. Разбирате ме добре, нали?

Поклатих глава в знак на отрицание.

— Аз съм чужда кореспондентка. Превеждам на чужди езици деловата кореспонденция на дружеството и частните писма на главния директор без всякакви идеи, освен ако се сметне за идея самото знаене на езици.

— И то е идея посвоему, госпожице Баранаускас, ала сега имам пред вид неща друго: идеята за социална солидарност, идеята за самопожертвувателност в името на обществото. Животът е пълен с красота и богатство. Наш дълг е да бъдем оптимисти и добри, да си помагаме взаимно, да се ободряваме едни други, да не мислим изключително за себе си. Ето, нашето предприятие продава антрацит, кокс, нефт, асфалт и озокерит. Запитвали ли сте се някога, госпожице Баранаускас, защо вършим това? Може би не. Затова ще ви го кажа: правим го, за да помагаме на човечеството. Ами хелзинкчани ще изпомрат от студ, ако не им набавим кокс, за да отоплят домовете си; покривите ще протекат, ако не се погрижим за асфалт, а вестниците ще престанат да излизат, ако не внесем суровини за производителите на печатарско мастило. Както виждате, нашето благородно предприятие допринася да се подобрят битовите условия, да се повдигне равнището на живота, на културата и на благоденствието на човечеството. Точно това аз наричам идея, велика идея, идея за вссотдайност в името на бъдещето. Госпожице Баранаускас, ние сме носители на идеи; ние сме граждани, проникнати от идеите за благородство и човечност; ние строим държава за всеобщо благополучие, подтиквани единствено от идеите за човеколюбие и безкористност.

Поддиректорът Сяхля присегна да вземе нов молив и изгълта съответния прах аспирин. Той се помъчи да заговори от глъбините на душата си, както вантрилокът издава звуци от дълбочината на утробата си, ала неочаквано изостави ролята на проникновен мъдрец и се върна към всекидневието с повърхностния въпрос:

— Роклята ви е чудесна, госпожице Баранаускас. От Ню Йорк ли я получихте?

— Не, сама си я уших.

— Нима! В такъв случай възхищението ми към вас се увеличава още повече. Но да не се отклоняваме от предмета на нашия разговор. Искам да чуя мнението ви.

— Мнението ми? Върху какво?

Челюстите на поддиректора заиграха. Той се залови да подрежда писалището си, по което цареше невъобразим безпорядък и на което се бяха натрупали с течение на годините десетки килограми хартийки, огризки от моливи, копчета, мостри от стоки, изгубили стойността си значки, бирени запушалки, стелки за обуща, носни кърпички, търговски справочници, празни полици, пощенски марки, изсъхнали цветя, рекламни проспекти, три папки с надпис „Идейни лозунги за развитие на стремежа към покупки у потребителите“, както и купища книжни и метални джунджурии, с които можеха да се натъпчат джебовете на поне три стотици хлапетии. Забелязах, че началникът ми почна да нервничи. Той се разтършува, прокара пръсти през сплъстената си коса и отново се разшета. Приличаше ми на вехтошар, който алчно се рови из кофите за смет с надежда, че ще намери нещо ценно. През всичкото време поддиректорът си мърмореше нещо и сам си отговаряше на поставените въпроси. Той беше наистина гениален заплес. Пропиляваше дните си в трескава суетня. Но в края на краищата това беше за него и способ да си вади хлебеца. Както са казвали старите римляни: „nomes esi omen“ — „името е знамение“[4].

— Чудно! Къде се е дянало това книжле? — заядосва се Симо Сяхля и по лицето му се изписа озадаченост.

— Търсите някакво писмо? — запитах съчувствено.

— Не. Диря една книжка, озаглавена „Десетте заповеди на идейния човек“. Исках да ви я дам. В нея се крие най-дълбоката житейска мъдрост, от която се нуждаем всички. Там ядката на всичко се гради върху идеята. Исках да чуя мнението ви за тази книжка, но понеже не я намерих, ще се върна към онова, което ви изложих преди малко. Значи, както казах, без идеи не можем да живеем. Миньорите копаят въглищата в земните недра само в името на великата идея, не за пари. Търговците продават въглища на потребителите пак за идеята, не за печалби. Като служители на великата идея ние всички сме еднакво достойни за уважение.

Поддиректорът хвърли въпросителен поглед към мене. Ала аз не знаех какво да отговоря, защото досега не ми беше известно, че акционерното дружество „Внос на отоплителни материали Сиканен и съдружие“ било сдружение с идеална цел, разгръщащо своята дейност, без да разчита на всенародни волни пожертвувания.

— Е, нищо ли няма да кажете, госпожице Баранаускас? — запита Симо Сяхля.

— Ни-и-що… Съжалявам, но не мога още да разбера за какво става въпрос.

— Става въпрос за сътрудничеството, за работата — както обясних. Наш дълг е да бъдем верни на идеята както в голямото, така и в малкото. Идейно осъзналият се човек не закъснява никога за работа. Ето аз например идвам в кантората всяка сутрин в седем, а си отивам вечер цял час след другите. Стремя се да давам добър пример на всички служещи в предприятието. Надявам се, че най-после се сетихте какво искам да кажа?

— Огорчена съм, но…

Устните на поддиректора отново се разтрепераха. Симо Сяхля приличаше в тоя миг на съзнателно отминат, но предвиден за четене предговор от книга.

— Госпожице Баранаускас — изсумтя той сърдито и малко свадливо, — налага ми се да ви кажа всичко направо в лицето. Тук аз отговарям за персонала и мой дълг е да развивам в чиновниците чувство за отговорност. Затова ще ви запитам: защо вчера отсъствувахте от кантората целия следобед?

Изгледах весело работодателя си, чиято идейна възторженост се превърна внезапно в страхотно обвинение. Мислено го поздравих, че най-после заговори на прям всекидневен език. Отвърнах без заобикалки:

— Бях с главния директор на делова закуска… и закуската се удължи малко повечко.

— С главния директор!?

— Да. С главния директор Сепо Сиканен. Закусихме заедно, а сетне и обядвахме.

— Постъпили сте съвършено правилно…

За да прикрие смущението си, той вместо молив загриза ноктите си. Постепенно стана отново любезен, подреди словата си в празнична премяна и запревъзнася всемогъщата идейност. Бях действувала съвсем редно. За въпрос, който можеше да се уреди и по телефона, той изразходва кажи-речи два часа работно време, пет аспирина, три молива и безчетно количество думи. Излязох от кабинета му с леко сърце. Моят началник може да бъде спокоен за целостта на характера си, защото нямаше опасност да загуби нещо, което не бе притежавал никога.

Малко преди да завърши работното време. Симо Сяхля повторно ме извика да се явя при него, но сега картината на душевното му равновесие бе коренно променена. Лицето му бе придобило сухо, мъртвешко изражение. Струва ми се, че точно така трябва да изглежда образът на хора, на които съобщават, че са осъдени да седнат на електрическия стол или да се качат на ешафода. Ако моят поддиректор се зърнеше в огледалото, щеше да му отмилее животът. Той заговори на пресекулки, сякаш декламира модернистични стихове:

— Госпожице Баранаускас, излъгал съм се. Смятах, че убежденията ви са дълбоки и достойни за доверие, че човек може да се осланя на вас и в малкото. Излъгал съм се. Току-що главният директор ми се обади по телефона и ми съобщи, че вие сте отчайващо неблагонадеждна. Дружеството не може повече да ви възлага представителни поръчения. Главният директор ще бъде тук след час и иска да побеседва с вас. Ясно ли ви е?

Никога не бих повярвала, че Симо Сяхля е способен да говори кратко, определено и без идейна вдъхновеност. Отгатнах, че предава мислите на Сепо Сиканен. Бях наранила външното достойнство на главния директор (за вътрешното му достойнство по-добре да не говорим!) и тази обида бе засегнала болезнено неговия братовчед. Най-после чух истината, чистата истина, що я огън не лови (нима лъжата я лови огън?). Ала чистата и проста истина рядко бива чиста и още по-рядко проста. Когато час по-късно влязох със свито сърце в кабинета на главния директор, чух напълно противоположни истини: била съм най-прелестната и умна жена на света, чието познание на езици смайвало със своята феноменалност; обличала съм се изискано; отнасяла съм се към работата си с най-голяма добросъвестност; разговаряла съм духовито и което било най-важно — имала съм сексапил.

Личеше, че началникът ми пак е пиян. Лицето му имаше цвят на боровинки, който е свойствен на алкохолиците; мигащите му очи плуваха в конячен сос като рибки в аквариум, а лепкавият му език ближеше месестите бърни. Кантората беше вече затворена и никой нямаше да смути нашето паметно свиждане.

От летния зной по лицето на Сепо Сиканен се стичаха непрекъснато струйки пот. Той си свали сакото и включи вентилатора. Сетне ме погледна приветливо или поне като човек, обзет от любов към ближния.

— Мина… — запъна, се той, — вчера май се позабравих, ама не докрай. Помня добре, че обещах да ти повиша заплатата. Тоя въпрос ще уредим при първа сгода. А сега да те зарадвам с друго. След седмица заминавам за Лондон и ми се иска да ти предложа да ме придружиш. Трябва ми преводачка… Нали знаеш, че съм слаб по езиците… Ала за това не заслужава сега да говорим. Предприятието ще ти заплати пътните за първа класа и дневни пари. Но най-напред…

Главният директор стана и ме стрелна с лакоми очи. В този миг се отвори вратата и в стаята се пъхна припряно Симо Сяхля. Никой не му каза нищо, а и той нямаше какво да каже, но все пак закаканиза малко възбудено безкрайните си празнословия:

— Предупредих вече госпожица Баранаускас, че за в бъдеще няма да й възлагаме представителни поръчения — издекламира той на един дъх и хвърли към мене поглед на упрек и към братовчед си взор на възхищение. — Мой дълг е да искам от всеки служещ в нашето предприятие да изпълнява безупречно задълженията си, да бъде напълно достоен за доверието ни и да сияе с лъчезарния образ на благонадеждността, идейната възторженост, самопожертвувателността, солидарността и…

— Престани, човече! — изръмжа сърдито Сепо Сиканен. — Къде по дяволите се заплесна? Кантората е затворена. Защо не си ходиш?

Симо Сяхля, чийто живот се състоеше единствено от намерения, си глътна езика. За да си спести труда да мисли, той възприемаше обикновено становищата на братовчед си, но сега никак не можеше да очаква, че главният директор ще промени едно мнение, което бе изказал едва преди час.

— Аз само възнамерявах… — заоправдава се нещастникът и същевременно впи умолителен поглед в братовчед си.

— Възнамеряваше! Стига си възнамерявал. Само с намерения далече се не стига. Почни да действуваш. Разбра;ли?

— Да, да… Може криво да съм схванал, когато одеве говореше за вчерашното поведение на госпожица Баранаускас…

Сепо Сиканен нацупи устни. С мъка се обуздаваше, когато някой го разобличаваше или поправяше думите му. Той изкрещя:

— Не става дума за това, а за повишението на заплатата на госпожица Баранаускас. Обадих ти се по телефона във връзка с него. Исках да замолиш госпожица Баранаускас да ме изчака след работно време.

Изпитах искрено съжаление към Симо Сяхля, съществото, което четеше единствено заглавията на вестниците и лозунгите. Той сега се прекърши смазан и безпомощен пред своя властен сродник. Сивите коси на поддиректора бяха в съвършена хармония със сивотата на мислите му. Приличаше на човек, проиграл цялото си състояние на облог или на рулетка. Клетникът загриза настървено току-що подострен молив, сякаш усети, че внезапно е ослепял и окуцял като нявгашния Йов. Ала Симо Сяхля не би бил велик въжеиграч на сцената на живота, ако не сполучеше и този път да избистри мътилката с изненадваща ловкост. По безкръвното му восъчно лице грейна подвеждаща с престорената си чистосърдечност усмивка, която той отправи към мене:

— Напълно съм съгласен с мнението на главния директор — зауверява той мазно. — Госпожица Баранаускас е незаменимо съкровище. Откъде ще вземем чужда кореспондентка, която да владее така съвършено английски и испански, като госпожица Баранаускас? Отникъде. А и фински тя говори блестящо.

Сепо Сиканен направи нетърпеливо движение, сякаш желаеше да надзърне над рамото на братовчед си, за да види картата на Европа, която висеше на стената.

— Добре, Симо. Радвам се, че си на същото мнение — отсече той раздразнено. — Утре ще съобщя за увеличението в отдела за работната заплата. Друго има ли?

Симо Сяхля нямаше други въпроси за разискване. Отправи ми две-три банални любезности и напусна стаята. Сигурна бях, че ще побърза да се нагълта със спасителния аспирин. Представих си как, след като се сблъска с толкова лъжа и измама, на следното утро ще предпочете да се бръсне без огледало.

Всичко останало от житието и битието на поддиректора Симо Сяхля е описано в хелзинкските вестници от четвърти октомври лято господне 1947 във връзка с вестта за кончината му…

Когато главният директор се увери, че неговият преблаг сродник излезе от кантората и че по коридора не шетат чистачките и прислужниците, заговори отново за пътешествието ни в чужбина. Макар и да бях чела доста американски книги, в които именити биолози описваха подлостта на мъжете и техните коварни ловни примамки, чистосърдечно повярвах, че ще отида в Англия заради познанието ми по английския език. С искрена непринуденост заразпитвах началника си за програмата на пътуването, за времето на тръгването, за хотелите и за цената на железопътните билети. Той се премести на дивана, разгъна на масичката карта и ме накара да седна до него. Изпълних волята му, защото в живота има мигове, когато пред мисълта за бъдещето си струва трудът да се зачете външното благоприличие. Моят многоуважаем работодател изтри потта от челото си, облиза мустаците си и изсумтя:

— Мина… Съгласна ли си с предложението?

— Да — отговорих бавно. — Готова съм, когато ви е угодно.

Като човек, свикнал да взема хладнокръвни и трезви решения, главният директор счете за уместно да се залови начаса със същината на нещата. Дотогава не подозирах, че той представлява загадка, която би могла да разреши всяка жена. Чак когато стана и смъкна презрамките си, проумях кроежите му. Предлагаше ми ясна и недвусмислена спогодба за взаимни плащания, под която трябваше да се подпиша. Трескаво си заблъсках главата, дано намеря изход. Сепо Сиканен спусна завесите на прозорците, свали панталона си съвсем спокойно и без никакви признаци на бързане. Конте и чистофайник по душа, той оправи ръбовете на изрядно огладения панталон и го провеси на гърба на стола. Така трябва да постъпват само знатните господа, чисто джентълменство се изразява единствено в безупречно изгладените им панталони.

Грабнах си чантата и скочих. Главният директор заситни към мене като детско локомотивче и ме хвана за ръката:

— Мина… Мина… Обичам те…

Опита се да ме целуне, ала поради ниския си ръст не сполучи. С усилие се въздържах да се не разсмея. Картината беше направо комична: тантурестият дребосък, който беше с цяла глава по-нисък от мене, ми се кълнеше в любов и очакваше да му отвърна с взаимност! А за да докаже стихийния пламък на чувствата си, бе си дори смъкнал панталоните! Струва ми се, че само пихтия би могла да се разтресе пред такъв жест!

Отдръпнах се с думите, че нетактичността му трябва да бъде донякъде оправдана с нетрезвото му състояние, тъй като напоследък — няколко седмици поред — бе попрекалил с пиенето и сега не си даваше сметка какво върши. Но кутрето — покорител на женските сърца, отказа да се вслуша в моето великодушно обяснение. Примерът на френския „Малък капрал“[5] бе станал причина Сепо Сиканен да придаде на своята финска ратайска снага осанката на самолюбие търгашески капрал, който се опитваше да ме изхвърли на Британските острови с помощта на своеобразен артилерийски залп.

— Мина! — засъска той едва ли не свирепо. — Не се шегувам. Не мисли, че съм пиян… Обичам те. Влюбен съм в тебе… Нима не разбираш?

Велемъдрите противници на любовта не биха могли да произнесат словата „обичам те“ с по-изразителна злъч, ненавист и ярост от него. Накрая той се сети за финландската поговорка: който се набута, той изяжда бута. Почувствувах, че ми прилошава. С чевръсти стъпки се насочих към изхода, но моят обожател ми препречи пътя и се впи в мене като най-върл враг:

— Мина! Не си отивай! Помисли за бъдещето си!

— Пуснете ме да си ходя! — извиках.

— Не, Мина! Няма да те пусна! Не вярваш ли, че те обичам? Ако се съпротивляваш, ще употребя насилие.

За доказателство той се опита да ме ухапе по ръката. Излязох от кожата си. Замахнах с все сила право в месестия му нос. Противникът ми се отпусна на колене като дете на изповед. Без да искам, разбих носа му; обилна кръв, напоена с алкохол, шурна от ноздрите му и обагри черните му мустаци. Влюбеният директор забрави тутакси и изгарящата страст, и повишението на заплатата ми, и пътешествието в чужбина. От устата му се заизлива водопад от ругатни, които не могат да намерят прием в ни едно печатно издание. Езиковедът, който би се занимал със словната съкровищница на порока, щеше без труд да извлече от този необуздан поток материали за цяла енциклопедия на попържните. Ала както една моя разсъдлива учителка от гимназията обичаше да повтаря: пази се от мъжа, който твърди, че те мрази, защото не се знае кога ще избухне любовният му плам. Точно така се случи и сега. Сепо Сиканен изтри от ъглите на устата засъхналата кръв, стана с напън и пак ме зауверява в дълбочината на чувствата си:

— Мина… Миличка Мина… Желая те… Ще заплатя колкото поискаш. Не се мъчи да се браниш, та ти си жена, нищо и никаква жена…

Той се приближи към мене заплашително със сведена глава, сякаш се канеше да ме мушне в стомаха, и съвсем ненадейно ме улови за косите. Изписках от болка. Стори ми се, че ми одра кожата от главата. Негодникът ме повлече за косата, както се тегли куче за каишката, и същевременно продължи да говори за любов, както слепецът приказва за цветовете, които никога не е виждал. Главният директор успя да ме домъкне до широката кожена кушетка, която несъмнено се използуваше твърде често за такива представителни обреди. Освободи ръката си от косата ми и сръчно зашари по тялото ми, търсейки оня шипков цвят, към който обикновено е насочена едностранната любов на мъжете. Те се възхищават на повърхностните жени, но току-речи винаги предпочитат кората на повърхността да бъде по-дебела. В моя случай все пак усилията на нападателя ми бяха предварително осъдени на неуспех. Без той да очаква, хванах го за китките, притиснах го в ъгъла на кушетката и заблъсках с двата юмрука в помътнялото огледало на съзнанието му. Ненапразно ни преподаваха бокс в американското училище. Зашеметих противника и с това разреших деликатния въпрос за достойнството, без да става нужда да се прибягва до фокусите на красноречието. Сетне пооправих разрошената си прическа и се запътих към вратата, ала в този миг ме завладя дяволита мисъл. Задигнах закачените на гърба на стола панталони на моя достопочтен началник и се измъкнах светкавично от стаята, пристъпяйки на пръсти като злодей.

По-късно неведнъж съм размишлявала върху постъпката, която стана причина да загубя службата си. Ако бях удовлетворила едва ли не невинната (от гледище на мъжете!) прищявка на моя работодател, положително щях да получа пари, власт, признание. Кой знае дали нямаше да стана и акционер в предприятието. Та нима не е общоизвестно, че нерядко важни търговски сделки се сключват и значителни имущества се прехвърлят не на заседателната маса, а в леглото? Познавам десетки заможни стопански деятелки, чийто основен капитал е бил единствено сексапилът им. За съжаление, теоретиците на политическата икономия отминават този първостепенен фактор за образуването на капитала и за разпределението на доходите. Всяка красива жена има възможност да натрупа състояние само с помощта на своя чар, понеже и в миналото е имало, и сега се намират, и в бъдеще ще се срещат мъже, готови да хвърлят средства за неприходоносни предприятия. Мъжете са отколешни многоженци; стремят се да получат от живота повече, отколкото той може да им даде. И тази подробност не е никаква тайна за нас, жените!

При все че бе принуден да носи няколко седмици тъмни очила, Сепо Сиканен не подаде тъжба за телесна повреда против мене. Повече не се и опита да вдига ни полите ми, ни заплатата ми. Телесната повреда (той сам употреби точно този израз) не беше и най-решителната причина за уволнението ми. Предизвика го досадната закана за развод, повод, за която даде една моя напълно безобидна шега. Позволих си да изпроводя с наложен платеж панталоните на главния директор в дома му. В адресирания до съпругата, му пакет прибавих кратко писъмце, с което благодарях на началника си за особено трогателното му внимание, което за беда не бе се увенчало с успех. Не ще и дума; че пратката ми бе предизвикала в прекрасното огнище на Сиканен съвещание, на което всеки бе разтълкувал посвоему атрибутите и доспехите на мъжкото достойнство. За последиците заключих преди всичко от лейкопласта, който украси челото на господаря ми. Именно тази рана не беше дело на моята ръка.

Признавам на драго сърце, че постъпих не дотам благородно, като подхвърлих камъче в обувката, на ближния. Главният директор имаше сегиз-тогиз и прояви на рицарство. Той никога не забравяше кога е рожденият ден на жена му, макар и да не помнеше колко години тя навършва. Дълбините на душата му бяха разкъсвани от ненаситен копнеж: в ресторанта горкият тъгуваше за домашна обстановка, а в къщи жадуваше за ресторантско обслужване. Той се залъгваше, че си е постлал добре пред бога, защото редовно даряваше стари дрехи за коледния базар на енорията и беше член-основател на низ благотворителни дружества. Съвсем уместно председателят на републиката го отличи след някоя и друга година с почетното звание: дружествен съветник.

Сепо Сиканен беше Рак. Той не кривеше с ходилата навътре. По този повод ще поставя скоба, за да кажа две-три думи за най-личните представители на това съзвездие, които обикновено играят важна роля в обществения живот. Те са по призвание водачи. По-способните се добират до ключови длъжности, откъдето сетне им е лесно да се пъхат навред. Ако са с нормален ръст, обществото не е застрашено от тях, но ако са дребосъци, сякаш правени-недоправени, те са особено опасни и вредни за нас, жените. Затова предупреждавам гласно: жени, пазете се от ниските мъже! Те страдат от неизлечимия комплекс на дребния си ръст, а това води до тежки усложнения. Признаците на болестта са: непреодолим ламтеж за власт и за почести, без да се говори за сребролюбието и похотливостта. Тези мъници прибягват до всевъзможни хитрости в своя лов на едри жени, като че ли по този начин търсят да си отмъстят за несправедливостта на природата. Те носят високи токове на обущата и перо на шапката, за да увеличат с някой и друг сантиметър боя си. Страхът пред недостатъчната височина тласка ниските мъже към безразсъдни постъпки. Те се пъчат, когато вървят, и се катерят към върховете с интриги и с лакти. Ако Наполеон е бил десет сантиметра по-висок, никога не би тръгнал да дири приключения из степите на Русия, а ако Сепо Сиканен имаше поне ръста на Наполеон, не би посмял да напада жена, която е по-едра, по-силна и по-умна от него.

Други подробности върху Сепо Сиканен и върху подвизите му могат да се намерят в по-нататъшните глави на спомените ми и в протоколите на градския съд от 1944 и 1946 година.

Бележки

[1] Във Финландия няма каменовъглени находища и минералното гориво се внася почти изключително от чужбина. — Б.пр.

[2] Във Финландия градското население има следните обичайни часове за хранене: 10 — 11 часа — утринна закуска; 13 — 14 часа — обедно кафе-закуска; 17 — 18 часа — обед (основното ядене през деня); 21 — 22 часа — вечеря. — Б.пр.

[3] Ейно Лейно (1878–1926) — финландски поет, романист и драматург. — Б.пр.

[4] Презимето Сяхля е производно от финския глагол, означаващ: заплесвам се, суетя се. То би могло да се предаде с нашенските съществителни: заплес, загоритенджера или лапнимуха. — Б.пр.

[5] Малкият капрал (=Малкият ефрейтор) — галено име, дадено на Наполеон от войниците му. — Б.пр.