Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (33)

Т. Б.

В кахлената зала на първия етаж видяхме две огромни скулптури с цвят на варено тесто. Първата беше жена с гипсов бански костюм и крака като бъчви, а до нея се извисяваше гипсов мъж по гащета. Ръцете му не бяха по-слаби от краката на жената. Изпружил мускули, мъжът стискаше здраво калъп сапун.

„Ако ходите на баня, ще сте яки като нас“ — сякаш казваха скулптурите.

Под единия крак на жената купихме билети и талони за чаршафи, после се качихме на четвъртия етаж. Пред входа на първокласната парилня се стелеше шуплеста пара. Миришеше на лико и изпрани чаршафи.

Пробивайки си път с рамо, успяхме да се промъкнем във влажната съблекалня, преградена с няколко реда кресла. С високите си облегалки тетеринските кресла напомняха кралски тронове, залепени един за друг. На мястото, където обикновено има корона, бяха изрязани две букви:

Т. Б.

Кралете на банята седяха на дъбовите тронове, голи или завити с чаршафи, бледи или огненочервени. Едни почиваха, качили крака на трона, други дъвчеха сушена риба, трети дишаха, отворили уста и облещили червени от парата очи, четвърти изтощено съзерцаваха тавана, покрит с бисерни водни капки. Някакъв човек в халат с цвят слонова кост се разхождаше между редиците и събираше мокрите чаршафи.

— Отдавна не си идвал, Геврек — каза той с глух, влажен от парата глас. — В Оръжейната баня ли ходиш?

— Във Воронцовската, Ликовице^[1] — отвърна Геврека. — Има по-малко хора.

— Парилнята им е лоша — отбеляза Ликовицата, взе ни билетите и ни даде чисти чаршафи. — Идете хей там, в ъгъла. Има точно две места.

За да се стигне до ъгъла, който ни посочи Ликовицата, трябваше да се пресече цялата зала, и Геврека започна да се разсъблича в движение, като си нахлузи ризата на главата.

Настанихме се до един човек, който беше се завил с чаршаф от глава до пети. Той очевидно беше прекалил с парилнята — на главата му като калпак се мъдреше мокър сноп от дъбови клонки. Изпод клонките се подаваше розова, много уморена уста.

— Да не ви е лошо, гражданино? — Ликовицата пипна Прегретия. — Да ви дам нишадър?

— Дай ми квас — прегракнало отвърна пострадалият. — Прегрял съм се.

— Няма квас — каза Ликовицата и отиде да обслужва другите клиенти.

Съблякохме се бързо, качихме се всеки на своя трон и замряхме.

Срещу нас седяха двама, както се вижда, току-що излезли от парилнята. На ъглите на чаршафите, с които те се бяха наметнали небрежно, с черна боя беше отпечатано: Т. Б.

Тези букви означаваха, че чаршафите са на Тетеринската баня, а не на Оръжейната или на Хлебниковската.

— За наше здраве! — каза човекът, на който буквите Т. Б. се бяха разположили върху корема.

— За твое! — обади се партньорът. Буквите Т. Б. чернееха на рамото му.

Приятелите се чукнаха с лимонада, погледнаха се в очите и викнаха: „За наше!“.

Здравето и на двамата и без това беше в такива количества, че можеха да дават назаем. Във всеки случай главните признаци за здраве — охраненост и червени бузи — преливаха от чаршафите. Единият дори приличаше на римски император и разположените на кръглия му корем букви Т. Б. намекваха, че това очевидно е Тиберий. Вторият пък, с плешивото теме, мязаше по-скоро на поет, а буквите подсказваха, че е Тибул.

— Обичам природата — мълвеше Тибул, — защото в природата има много хубави неща. Ето и това брезово снопче, и то е частица от природата. Другите обичат бира или кино, а аз обичам природата. За мен това снопче е по-хубаво от телевизор.

— По телевизията понякога показват и природа — замислено възрази Тиберий.

— Ама брезово снопче няма да покажат!

— Няма — съгласи се Тиберий, който не искаше да спори с поета. — Да пием за природата! — И древните римляни пак се чукнаха.

— Как мислиш, защо хората се чукат? — след някое време се обади Тибул, като всеки поет, настроен малко на философска вълна.

— За звъна!

— Вярно е, но не съвсем. Когато пием лимонада, правим го за вкуса. Когато я миришем, е за носа. Гледаме красивия й цвят заради очите. Кой остава пренебрегнат?

— Ухото — досети се Тиберий.

— Затова се чукаме, за да не обидим ухото.

— Ха-ха! Браво! Това се казва обяснение! — с възторг каза Тиберий и си пипна ухото, сияейки, сякаш проверяваше дали не е обидено. Но ухото явно не беше обидено. То почервеня като младо момиче, смутено от собственото си щастие.

Тибул, който също беше доволен от интересното обяснение, гордо се почеса по голото теме и огледа съблекалнята, търсейки какво друго да обясни. Скоро погледът му се спря на плаката, който висеше над нас:

ПАТЕРИЦИ ИМА ПРИ ПРОСТРАНСТВЕНИКА

Този плакат наистина си струваше да бъде обяснен и Тибул се замисли, издал напред долната си устна.

— Какво са патерици, е ясно — каза той най-сетне. — Ако ти трябват патерици, можеш да ги вземеш от пространственика. Но какво е това пространственик?

— Ами Ликовицата — отговори Тиберий простодушно. — Той е пространственик. Завежда чаршафите.

— Ако е за чаршафите, щеше да е чаршафчия.

— Хм… прав си — съгласи се Тиберий. — Ако е за чаршафите, ще е чаршафчия.

— Там е работата. А аз, както знаеш, обичам да си изяснявам смисъла на думите. Но тук изяснявам, изяснявам, а смисъл няма.

— Сега ще го изясним — обеща Тиберий и се провикна: — Ей, Ликовице, като какъв работиш тука?

— Като пространственик — отговори Ликовицата, като притича към тях.

— Сам знам, че си пространственик — каза недоволно Тиберий. — Но какво завеждаш?

— Пространството — поясни Ликовицата и се изчерви.

— Какво пространство? — не разбра императорът.

— Ами това — отговори Ликовицата и посочи съблекалнята с всичките й тронове, снопчета брезови клонки, бельо, голи крале. В малката му невзрачна фигура изведнъж се мярна нещо величествено, защото не всеки разполага с пространство, което да завежда.

Неволно огледах пространството, което завеждаше Ликовицата, и изведнъж изстинах.

Загърнат от облаци пара, червен като попарен рак, от вратата на къпалнята излезе Моня Кожения. Като се потупваше с длани по корема, той се пльосна на трона до Тибул и Тиберий. Погледът ми се спря на татуировката върху краката на Моня.

На левия крак беше написано: „ТЕ“.

На десния: „СА УМОРЕНИ“.

Точно този надпис ме изплаши в първия миг. В него имаше нещо зловещо, нещо загадъчно. Не можех да разбера кои са „Те“. Нима краката?

Небрежно, с два пръста Моня вдигна тетеринския чаршаф, метна го гнусливо на раменете си, сякаш съжаляваше, че не е кожен, и огледа залата. От парата очите му бяха страховито изблещени и буквите Т. Б., озовали се под мишницата му, ми се искаше да разшифровам като: „Типичен Бандит“.