Джобов, нататък навсякъде
Геврека позеленя.
Бяхме чували и по-рано за град Джобов, но и през ум не ни беше минавало, че монасите могат да попаднат там. А пък в Джобов също имаше пазар, на който се продаваше всичко. Срещаха се и гълъби, и то обикновено такива гълъби, които са „минали през фризьорски салон“.
Излиза така, че на тоя свят не само хората ходят по фризьорски салони. Гълъбите също понякога имат нужда от фризьор. Да речем, имаш чистокръвен бял гълъб, но тук-таме белоснежната му чистота се нарушава от досадни черни или рижи перца. Значи този ценен гълъб не е чак толкова ценен. Какво да се прави? Веднага го пращаш на фризьор и после — на пазара.
Почти всички гълъбари са и добри фризьори, а сред тях има и истински майстори на тоя занаят. Разправят, че именно в град Джобов живее прочутият фризьор на гълъби — Кожения. Носят му крадени гълъби и той им прави такива прически, че и родната им майка не може да ги познае.
— Ако са на фризьор — замислено каза Геврека, — отпиши ги.
— То се знае — съгласих се аз.
— Я трай — изведнъж се ядоса Геврека. — И той ми се пише специалист! Ако много дрънкаш, сам ще се намериш в бръснарницата. Я се виж какви коси си пуснал!
След половин час вече бяхме на гарата. Много народ се блъскаше тук и на мене ми се струваше, че това са същите хора, които току-що бяха на Птичия. Те сякаш бяха захвърлили животинките си, сграбчили бяха лопати и мрежи и се бяха втурнали към влаковете.
— Къде е Божаниновския? — викаше някой.
— Спира ли в Тарасовка?
Летовници градинари с лейки, чанти и увити с парцали фиданки се тълпяха пред касите, стърчаха пред таблото с разписанието на влаковете, извиваха опашка от три редици около сладоледа.
„Къде е Божаниновския? Къде е Божаниновския?“ — чуваше се все по-често и по-често.
— А в Тарасовка спира ли?
— Влакът за Божаниново — ревна глас под стъклените сводове на гарата — тръгва от трети коловоз. Спирки: Джобов, нататък навсякъде.
Гласът още не беше затихнал, когато цялата гара се устреми към трети коловоз, като продължаваше да се тревожи: „Къде е Божаниновския?“.
Щом изскочиха на перона, пътниците се разгорещиха още повече, а ние с Геврека се гмуркахме ту наляво, ту надясно, провирахме се между куфарите и бохчите, стараейки се да скочим първи във вагона. Това обаче изобщо не ни се удаваше: пред нас се изпречваше ту гигантска пътна чанта, ту братя близнаци, лапащи сладолед, ту побелял полковник с торта в ръка. Най-сетне се промушихме във вагона, където нямаше шушка място. Всичко беше заето, претъпкано, препълнено.
— Дай чантата! Дай чантата! — викаха всички едва ли не в хор.
— Запази ми място!
— В Тарасовка ще спре ли?
Изведнъж се чу свистене, вратите на вагона се затвориха, затискайки ръкави и куфари, пътниците дружно се люшнаха по посока на Москва — влакът плавно потегли.
Не направихме опит да влезем във вагона, бяха ни заклещили още на входа. Натискаха ни ту към едната, ту към другата стена, накрая ни притиснаха към стъклената врата, на която пишеше:
НЕ СЕ ОБЛЯГАЙ!
На вратата, върху която облегнаха моя милост, някои от буквите се бяха изтрили и надписът се четеше така:
НЕ ЛЯГАЙ!
На другата половина, към която притискаха Геврека, надписът се четеше другояче:
НЕ Е ОЛЯ!
Площадката продължаваше да се пълни с хора. Вратата към съседния вагон постоянно се отваряше. Но никаква Оля не се появяваше, оттам непрекъснато нахълтваха градинари с куфари.
Съвсем близо до нас имаше двама души. Единият беше висок, с рижи мустаци и сламена шапка на главата. На раменете му беше метнато сако от букле, на краката му блестяха добре лъснати ботуши. Вторият беше по-нисък, млад и с голям нос, обсипан с лунички, по-малки от двукопейкова монета. Мустакатия носеше под мишница черна папка с цип. Луничавия пристъпваше нетърпеливо от крак на крак, поклащайки се в такт с влака.
Най-сетне той не издържа и каза:
— Кога?
Мустакатия се огледа недоволно и нищо не отговори.
— А къде? — пак попита Луничавия.
Мустакатия навъси мустаци, понечи да каже нещо, но погледна Геврека и се отказа.
Едва когато влакът, ударил спирачки, подскочи и всички пътници се наклониха по посока на град Джобов, когато вратите на вагона засъскаха, Мустакатия прошепна едва чуто нещо на Луничавия. Никой не би могъл да разбере какво каза, но ние разбрахме: „Чакам те пред бъчвата с квас“.
