Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (31)

Следа на асфалта

Вяло и лениво се надигна Геврека в това неделно утро. Не му се щеше да бърза, пък и нямаше за къде да бърза. Ние нямаше за къде да бързаме.

— Защо да бързаме? — каза Геврека. — Няма за къде да бързаме.

Замълчах си и Геврека учудено ме погледна: един вид, а ти какво ще кажеш? Но на мене не ми се и говореше, извадих от джоба си табелка, на която с печатни букви беше написано:

ТО СЕ ЗНАЕ

— Как да няма за къде да бързате! — викна от кухнята баба Вълк. — Вчера цял ден се мотахте бог знае къде, а кой ще чисти? Тая няма да я бъде, днес имам почивен ден. Вие ще чистите, а аз ще ида да си поседя на двора.

— Какво чистене, бабче? — отговори Геврека. — Всичко е изчистено.

— Такова. Подът трябва да се измие. Стига си се мотал, Геврек, едно си знаеш — монаси, та монаси. Само разваляш детето. Хайде, мийте пода!

Геврека въздъхна, взе кофата, даде ми парцал и сигурно след около час измихме пода, слязохме в двора и застанахме под американския клен, където вече отдавна на една пейка седеше баба Вълк.

— Някакви мутри — говореше тя. — Постоянно се мяркат някакви мутри. Онзи ден откраднаха гълъби, а днеска току-виж и до скъпоценности се добрали. До фамилно сребро.

— Какви мутри? — викна чичо Сюва от третия етаж. — За какви мутри говорите, бабо?

— За онези, дето се влачат в нашия двор. Какво търсят тука? Кой ги вика?

— Не зная — каза чичо Сюва. — Никакви мутри не съм виждал.

— Аз пък съм виждала — каза Райка. — Все при Наемателя сигурно ходят. Жалко, че не беше откраднал гълъбите, мигновено щяхме да го изметем оттука.

— Хайде стига — намеси се чичо Сюва. — Е, дошъл някой на гости, хората имат нужда от културен отдих.

— Знам го аз този културен отдих — викна от прозореца Райка.

А баба Вълк добави:

— Мен ако питат, ще направя пропуски за влизане в нашия двор.

— А оня, Наемателя — продължаваше Райка, — е пълен глупак. Пера събира. Право казва Геврека: възглавница трябва да си направи от тях.

— А ти пък какво си се заяла с Наемателя? — каза баба Вълк. — По-добре си събирай багажа. Днес-утре ще бутат блока.

— Нека всичко разрушат, аз тук ще остана — провикна се леля Паня от етажа, на който живееше. — Мене не могат да ме мръднат.

— Не си права, Паня — поучително каза чичо Сюва. — Не искаш да дадеш път на новото. Къде е твоята съзнателност?

— Знам къде е — отговори леля Паня, помисли и добави: — Където трябва, там е.

— Не мога да ги слушам. Омръзнаха ми — каза Геврека и погледна бюфета, който стърчеше на покрива.

Самотна врана прелетя над улица „Чадърска“.

Геврека помръкна. Вчерашните джобовски събития го бяха отвлекли, бяха завладели вниманието му, а днес ние отново се върнахме при стария изкорубен бюфет. Преди два дена този бюфет беше истинско чудо, когато от него излитаха гълъбите, а сега стана никому ненужна глупост. Искаше ми се да го бутна от покрива, на парчета да го направя.

— Не мога повече — каза Геврека. — Сърцето ми се къса. Изведи ме на улицата.

Той се облегна на мен, прегърна ме през раменете и аз буквално го изнесох навън.

Улица „Чадърска“ лежеше пред нас, залята от неделно слънце. Някой свиреше на акордеон. Над празното място зад Червения блок се виеше дим. Там изгаряха стари щайги.

Поседяхме до входа, погледахме как горят щайгите и Геврека посочи тротоара:

— Я виж!

На асфалта ясно личеше отпечатък от бос крак. Това беше десният крак на Геврека. Миналата година, когато ремонтираха тротоара, той се събу и стъпи на горещия мек асфалт с надеждата, че тази следа ще остане във вековете.

— Тогава страшно се изгорих — спомни си той, клекна и взе да чопли с една клечка следата, за да провери дали е здрава.

Следата беше здрава, само малко беше се поизтрила, но Геврека печално въздъхна:

— Едва ли тази следа ще се съхрани за вековете. Като съборят блока, ще направят нов тротоар. А и толкова ли е важно да оставиш своя следа във вековете. Ако всички почнат да оставят следи, няма да има къде да плюне човек.

Геврека обърна гръб на следата си и се повлече към „Воронцовка“. Видът му показваше, че не му върви в живота: и гълъбите му откраднаха, и следа нямаше да остави във вековете.

Едва на Таганския площад той се поизправи, огледа се и изведнъж с все сила ме ръгна в ребрата:

— Виж!

Пред нас с бърза крачка, почти тичешком, прекосяваше Таганския площад човек с кожен каскет и омърляно кожено палто.