Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (2)

Път на новото

Синият пролетен ден клонеше към залез.

Асфалтът, нагрят от слънцето и измит от портиерите, миришеше на люляк.

Всички прозорци на нашия блок бяха широко отворени и някои от живущите надничаха в двора. Един прозорец на втория етаж беше здраво залостен с райбери и през лъскавото му стъкло гледаше надолу мърлявото куче Валет.

От прозореца на първия етаж, който целият беше обрасъл с избуял зелен кромид, се чу глас:

— Къде ми е кокошката?

— Виси на вратата — отвърна ядосано някой от вътрешността на апартамента.

— Винаги окача кокошката на вратата — рече Геврека. — Според мен това е глупаво.

— То се знае — отговорих аз.

Стояхме сред двора, под американския клен, в чиито клони се люлееше кафяв чорап.

— А ти, Геврек, да мълчиш! — извика Райка Паякова и се показа между кромидовите пера. — Скоро ще бутнат блока и ще строшат бюфета!

Геврека помръкна. Бюфетът беше болното му място.

— Както искате, но аз оттука не мърдам! — извика леля Паня от петия етаж.

— Вече втора година куфарите ми са стегнати — каза Райка. — Дори не знам къде ще ни преместят. Току-виж, че ни набутали в Бирюльово.

— Аз в Бирюльово не отивам — заяви леля Паня. — Там всички блокове са бели.

— Блокът подлежи на събаряне — обади се чичо Сюва от третия етаж. — А щом подлежи, следва да се събори. Старото да се руши! Трябва да се дава път на новото!

— На мен и в старото си ми е добре! — изля си душата леля Паня.

— Кому е притрябвало да събаря нашия блок? Дори асансьор си имаме, в първия вход.

— И кабината му е чисто нова! В нея можеш и на Марс да отлетиш.

— Ами ако не ни съборят? — каза Геврека. — Ако размислят и се откажат? Нали разправяха, че през май ще събарят, а на̀, не събарят…

— Ще ни съборят, ще ни съборят, и бюфета ще бутнат от покрива — натърти Райка, като се показа на прозореца с отмъстителен вид.

Геврека неволно погледна нагоре. Там, на покрива, направо под облаците стърчеше старинен бюфет с резба. Той се виждаше добре от тротоара и минувачите дълго размишляваха какво търси този бюфет там. Но ето че на покрива се появяваше Геврека, отваряше широко вратичките на бюфета и в небето излитаха пет гълъба.

— Гълъбарник! — ахваха минувачите. — Кътче от стара Москва!

— Трябва да се дава път на новото — обясняваше чичо Сюва. — Новото идва да смени старото.

— В новите блокове — каза Райка — не е разрешено да се отглеждат гълъби.

Тя нервно накъса зелен лук и се скри.

— Аз пък на балкона ще ги държа. На балкона сигурно може. Нали, Юрка?

— То се знае — отговорих аз.

Геврека се развесели и извади от джоба си устна хармоника „Универсал“.

— Какво все повтарят китара, та китара — каза той. — Има и други музикални инструменти.

Той налапа хармониката, сякаш се канеше да я глътне като някаква лъскава паста.

— Изсвири нещо за душата, Геврече — каза чичо Сюва и Геврека наду басовете.

До американския клен израсна съскащото и бучащо дърво на музиката и веднага Райка тръшна прозореца, чичо Сюва смешно взе да дирижира с пухкавите си пръстчета, а пред трети вход спря Наемателя от двадесет и девети апартамент, който току-що беше влязъл в двора.