Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (11)

Появяване на гражданина Никифоров

Уличните фенери още не бяха запалени. В дворовете беше мрачно, а във входовете — тъмно.

Свечеряваше се и повечето съседи бяха излезли навън да си побъбрят и да подишат чист въздух. Пръснати по цялата „Крестянская застава“, те стърчаха пред входовете по двама, по трима, на групички. Пред нашия вход имаше даже малка тълпа: Райка Паякова, баба Вълк, разни техни познати и непознати от съседните блокове, че даже и надошли от близката „Дъвкачевска“.

Чуваха се откъслечни фрази, отделни думи:

— И какво, както са си с раса ли ги отведоха?

— Пълен куфар с пари…

— Че как ще се поберат в кошница?

— Пу! — плюна Геврека. — Дрънкат разни врели-некипели.

Сразен от колекцията пера, той посърна съвсем и уморено седна на пейката под американския клен.

— Мога и нови монаси да си намеря, но като Моня втори няма.

— То се знае — кимнах аз.

Геврека въздъхна, прегърна коленете си и се прегърби. В тази поза напълно оправдаваше прякора си. Поначало той беше много висок, по-висок от мен с три мои глави и с четири негови. Преди всички му викаха Дългун и той нарочно взе да се прегърбва, за да изглежда по-нисък, а пък стана Гевречето.

— Ако у някого имаше благородство, това беше Моня. У него имаше мисъл. А как само се премяташе във въздуха — същински акробат!

Тълпата пред нашия блок се люшна, заблъска се, надойдоха още хора, понесоха се викове от рода на: „Я чакай! Стой!“.

— Геврек! — викна някой. — Геврек, насам! Пипнахме един подозрителен.

Ние веднага изскочихме навън.

— Ето го! — викаше баба Вълк. — Ето го Заподозрения! — и здраво стискаше ръкава на някакъв гражданин, който се бранеше с гребло.

— Кой си ти? — напираше от другата страна чичо Сюва. — Защо се въртиш тук? Какво душиш?

— Аз съм Никифоров — обясняваше Заподозрения, мъчейки се да се откачи. — Вървя си, никого не закачам и изведнъж ме спипаха.

— Сега вече, драги, няма да се измъкнеш.

— Няма да се измъкна — съгласи се гражданинът Никифоров. — Спипаха ме най-накрая…

— Спипахме те, спипахме те — потвърди баба Вълк и бутна с лакът гражданина Никифоров. — Навърта се тука, души къде има нещо да свие…

При тези думи бабичката показа как точно гражданинът Никифоров „души“ и това наистина беше застрашително.

— Признай си — бърка ли в бюфета?

— Бърках.

— И къде дяна монасите?

— Какви монаси?

— Много добре знаеш какви.

— Не познавам никакви монаси — заинати се иначе сговорчивият гражданин. — Защо ли ми трябваше да минавам през тази пряка?! По всички улици си ходех, никъде не ме спипаха.

— Не ни баламосвай! — каза баба Вълк. — По покрива се катери, греблото си показва и хоп — гълъбите ги няма.

— Нищо подобно — отново се заинати гражданинът Никифоров. — Не съм се качвал на покрива и греблото си не съм показвал.

— Показваше го, показваше. Сама видях. Качи се на покрива и показа греблото, маскираше се на антена — тръсна баба Вълк и замахна с ръка.

Но тук деликатно се намеси Геврека:

— Бабче, недей…

— Сега пък какво? — обърна се недоволно баба Вълк.

— Бабче — повтори Геврека, — не може да си видяла, че се качва на покрива. Нали беше в асансьора.

— Може да съм имала бинокъл! — изрепчи се тя и веднага млъкна, защото какво общо имаше тук бинокълът?

— Какво общо има тук бинокълът? — рече гражданинът Никифоров. — Вие, мадам, нещо сте объркали. Е, аз тръгвам.

Той ни обърна гръб, трепна и изведнъж с все сила търти да бяга. След секунда от гражданина Никифоров нямаше и помен. Аз нарочно се огледах да видя няма ли някъде помен — нямаше.