Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (22)

Стрелба по джобовски

— Пет копейки — каза недоволно Кожения, правейки ни знаци да мълчим.

— А общо колко мишени имаш?

— Десет.

— Ето ти петдесетачка — каза Носа и сложи парите на тезгяха.

— Охо! — възхити се Кожения и ни кимна. — Десет изстрела! А не е ли по-добре единадесет или дванадесет.

— Десет стигат.

— Е, това ми харесва. Излиза, че ти си истински стрелец.

— А излиза, че вие търгувате не само на пазара.

— Търговията е между другото, празна работа. А сърцето ми е тук.

— И то ли е кожено? — без да дочака отговор, Носа вдигна пушката и гръмна.

Уцели точно бутончето — патицата квакна с железен глас и се преобърна.

— Отличен изстрел! — похвали го Кожения. — А сърцето ми е меко, отзивчиво. Честно казано, златно сърце.

— Да не е елмазено? — попита Василий и стреля по гъската.

Гъската рухна.

Кожения се навъси.

Василий презареди пушката и свали и лебеда. Лебедът се залюля, клатейки дългата си шия като махало на стенен часовник.

Луничавия удари мелницата. Хрусна някаква пружина и червените крила се завъртяха, замяркаха се, сливайки се в розово колело.

— Сега бъчвата — прошепна Геврека и в същия миг се чу изстрел.

В бъчвата нещо затрополи и от нея изскочи ухилена мечка с чаша бира в лапите си.

— Ето какви стрелци имаме в нашия Джобов! — каза с гордост Кожения и плесна няколко пъти с ръце, изобразявайки аплодисменти. — Нито в Тарасовка, нито в Перловка някога е имало такива.

Той се изправи и свали тържествено кожения си каскет.

— Вашето име и презиме?

— Василий Константинович.

— Позволете, уважаеми Василий Константинович, и аз да пострелям във ваше присъствие.

Кожения отиде до стената, хлопна мечката по главата, набута я в бъчвата, нагласи останалите мишени. Върна се зад бариерата и бързо зареди петте пушки.

— Стреляме по джобовски! — викна той и стреля.

Патицата крякна и се преобърна.

Кожения взе втората пушка само с дясната си ръка, а лявата мушна в джоба, да не пречи.

Изстрел — и гъската рухна.

Лебеда повали само с лявата си ръка, а по мелницата стреля с две ръце, но дори не приближи пушката до рамото си. Стреля от корема си и крилата на мелницата се завъртяха.

Кожения се отнесе съвсем пренебрежително към скритата в бъчвата мечка. Въобще не се цели в нея. Даже не вдигна пушката от тезгяха, просто натисна спусъка и мечката изскочи от бъчвата с втора чаша бира в ръка.

— Зареждай! — викна стрелецът и сам си изръкопляска.

След тази впечатляваща стрелба обстановката изведнъж се нажежи. В стрелбището замириса на барут. Избутвайки ме с лакти, Геврека се хвърли да зарежда пушките, а Василий Константинович разглеждаше замислено мишените.

Стиснал строго устни, той нареди пушките пред себе си и замря.

Съсредоточен, стегнат, сега той напомняше гмуркач, който стои на края на скала и се готви да скочи в морето.

Ето, той прекрачи напред, сграбчи едновременно две пушки — едната с дясната, другата с лявата ръка. Двата изстрела се сляха в един. Бойният слон рухна на колене, а тигърът се хвърли върху антилопата.

Стрелецът грабна следващите две пушки и жирафът се разтича на място, а заекът заудря пионерския барабан.

— Е, това е то — по джобовски! — каза Кожения. — Сега по сандъчето.

— Стреляйте вие. Аз ще си почина.

— Зареждай! — съгласи се Кожения и отиде да оправи мишените.

Върна се, махна лениво ръкавиците от ръцете си, със замах хвърли коженото си палто и внимателно ни огледа, сякаш проверяваше дали ще сме способни да оценим онова, което ще видим.

— Стрелям по слона! — отчетливо каза той и изведнъж стреля в тавана.

Куршумчето с писък отскочи от тавана и рикошира точно в белия бутон. Многострадалният слон рухна на колене, а стрелецът грабна друга пушка и стреля в стената. Куршумът изсвистя, удари с рикошет бутона и тигърът скочи върху антилопата. Кожения удари жирафа с рикошет от другата стена, а към заека се отнесе още по-пренебрежително, отколкото към мечката бираджия — стреля в земята и куршумът пак попадна където трябваше. Наложи се заекът да удря барабана.

— Изстрел по сандъчето! — обяви Кожения и този път внимателно избра пушката. — Но, разбира се, не някой перловски или тарасовски изстрел. Стреляме по джобовски.

Мушна се под тезгяха и измъкна тясна черна лента.

— Я ми вържи очите — обърна се той към Геврека.

— Ами?! — не повярва на ушите си Геврека.

— Връзвай, и по-здраво!

С вълнение и възторг Геврека завърза лентата на темето му.

С превръзка на очи и пушка в ръка Кожения приличаше на пират, който играе на криеница. Той подхвърли пушката, вдигна цевта към тавана и започна бавно да я спуска надолу, насочвайки я към мишените. Отначало се прицели в патицата, премина на гъската, пропусна лебеда, малко се задържа на слона и слонът дори леко се разтрепери, но цевта продължи нататък, опипа тигъра и изведнъж отскочи встрани, спря се на сандъчето и заигра, търсейки бутона, голям колкото оризово зрънце.

Чу се изстрел и в първия момент не можах да разбера: уцели ли Кожения, или не. Но ето че в сандъчето нещо звънна и в стрелбището се разнесе нежна, кристална мелодия:

Мой миленький дружок,

Любезный пастушок…

Музикалното сандъче свиреше съвсем тихичко. Човек можеше да си помисли, че в него седят джобовски джудженца и тръскат златни звънчета.

— Да — въздъхна Василий, когато сандъчето затихна. — Трудно е човек да се състезава с вас. Добре, няма да стрелям повече. Запазвам си правото върху последния изстрел.

— Как така? Това не е по джобовски!

— Защо да не е? Ще стрелям друг път!

— Загуби! Загуби! — взе да вика Кожения. — Предаде се!

— Така ли? Добре, дръпнете се. Идете по-настрана — току-виж, куршумът рикоширал.

Той избра една пушка, няколко пъти я мята на рамо.

— Сандъчето ви само една мелодия ли свири?

— Че колко искаш?! Стига ти и „Любезното пастирче“!

— Нищо друго ли не свири? — попита Вася, прибра едната си ръка в джоба, а с другата вдигна пушката.

— Нищо друго.

— Да чуем тогава! — каза Василий и стреля.

Куршумът удари сандъчето, в него нещо изкряка и в същия миг се чу мелодия. И наистина това беше съвсем друга мелодия. Да, джуджетата взеха да свирят по-бодро:

Я люблю тебя, жизнь,

И надеюсь, что это взаимно…

— Какво е това? — заслуша се Кожения. — „Я люблю тебя, жизнь…“

— „И надеюсь, что это взаимно…“ — отвърна Вася, излезе от стрелбището и затръшна вратата.

— Какъв живот? — повтаряше Кожения и клекна пред сандъчето. — Какъв живот, по дяволите?!

Той натисна копчето и сандъчето засвири „Любезното пастирче“.

— Нищо не разбирам. Откъде се взе този живот? И изобщо — що за човек е това момче? Не съм го виждал в Джобов.

Кожения се замисли, взе да се разхожда напред-назад из стрелбището и накрая се сети за нас.

— Та значи, монасите ви трябват? — попита той.

— Ъхъ — кимна Геврека.

— Тръгвайте тогава.

— Къде?

— Тука — отвърна Кожения и ни повика зад тезгяха.

Като настъпвахме търкалящите се по земята гилзи, ние се приближихме до стената с мишените. Кожения удари стената с юмрук и в нея се открехна вратичка.

— Влизайте — каза той. — Само че по-бързо.

Зад вратичката имаше тясна тъмна стаичка, в която около кръгла маса, осветена от догаряща свещ, седяха монаси и играеха лото.