Юрий Ковал
Пет отвлечени монаха (21)

„Вълшебният стрелец“

— Охо! — каза той, като ни видя. — Стари познати! Моля, заповядайте. Всички пушки са на ваше разположение.

— Нямаме пари — обърка се Геврека.

— Лоша работа. Каква стрелба без пари! — намръщи се Кожения.

В стрелбището нямаше жива душа. Сега беше моментът ясно и смислено да си поговорим за монасите. Геврека въздъхна, отвори уста, но Кожения го предвари:

— Какво въздишаш? Стреля ли ти се?

— То се знае — въздъхнах и аз.

— Е, добре. Ето ви два патрона заради старото ни приятелство, стреляйте.

С велурения си пръст той изтърколи от купчината два патрона и Геврека веднага грабна пушката.

Сивият метал на пушките проблясваше от тезгяха. Вдигнах пушката, чийто приклад имаше цвят на гъсто кафе, и почувствах, че е доста тежка. Миришеше на масло и стомана.

С лявата си ръка натиснах цевта. Тя изохка и се пречупи, откривайки влажен от маслото канал. Пъхнах в него патрончето, което приличаше на оловно напръстниче, и притиснах до бузата си блестящия приклад.

— Слона! — прошепна Геврека и стреля.

Посивелият, сипаничав от куршуми слон не мръдна.

— Не улучи — каза недоволно Кожения.

Геврека остави пушката и дишайки тежко, взе да гледа как се целя аз.

Пред мен от тавана висяха три железни птици: пуйка, гъска и лебед с изключително тънка шия. Вместо крака под всяка птица стърчеше лостче с бял бутон.

— Хайде, хайде, стреляй по-бързо — не издържа Геврека.

— За къде да бърза — отговори вместо мене Кожения. — Трябва да избере.

На стената под птиците беше прикрепена бъчва с надпис „Бира“, а до нея имаше мелница с червени крила. А най-долният ред от мишени беше истинска зоологическа градина: сипаничав боен слон, тигър, който дебне антилопа, жираф. Кой знае как, и един заек се беше присламчил към тази компания, дошла в град Джобов направо от джунглата.

— Стреляй в тигъра! — изкомандва Геврека с такъв тон, сякаш слонът му беше вече в джоба.

Целих се в тигъра, в жирафа и най-сетне избрах едно сандъче, което беше се притулило съвсем накрая. В това сандъче имаше нещо тайнствено. Искаше ми се да науча защо то, такова простичко, си е намерило място сред тези ярки мишени.

— Недей да се целиш в сандъчето — каза Кожения. — В сандъчето стрелят най-добрите стрелци. Цели се в слона.

Прицелих се в слона.

— Малко по-ниско — командваше Кожения. — Под самото бутонче. Натискай спусъка плавно, не дърпай.

Насочих мушката под самия бутон и натиснах плавно. Пушката тресна сухо, а слонът, който досега здраво стоеше на краката си, изведнъж рухна на колене.

— Това се казва стрелец! Слона свали! Искаш ли да стреляш още веднъж!

— То се знае — отговорих аз.

— Стига! — каза побелелият от обида Геврек. — Нямаме време за стреляне.

— Какво има?

— Имаме работа… Трябва да поприказваме… Онзи път питах за фризьорския салон, но работата не е в това…

— Какви са тези щуротии! — плюна Кожения. — Пак ли фризьорски салон?!

— Не… работата е там, че ние търсим монасите.

— Монасите ли? — изуми се Кожения, понадигна се и както ми се стори, пребледня.

— Монасите — потвърди Геврека. — Искахме да ви попитаме, да се посъветваме как да ги намерим, може да сте чули нещо…

Кожения се развълнува. Кой знае защо, погледна към вратата и тихо попита:

— Какви монаси?

— Нашите — сниши глас и Геврека.

— Колко монаси ви трябват?

— Пет.

Кожения свали кожения си каскет, изтри потта от челото си и каза:

— Не са ли множко. Един няма ли да стигне?

— Поне Монката — отвърна жално Геврека.

— Монката ли? — изуми се Кожения. — Защо мълчахте досега? Веднага трябваше да кажете. Всички монаси са тук, а Монката… — Той изведнъж млъкна и притисна палец към устните си.

Вратата се дръпна и в стрелбището влезе нов посетител.

— Колко струва изстрелът? — попита той, като се приближи до бариерата.

Това беше същият онзи Луничав нос, който се казваше Василий.