Орсън Скот Кард
Ксеноцид (18)

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
БОГИНЯТА НА ПЪТ

— Не усетих промените на Десколадата, докато не напусна тялото ми.

— Адаптираше ли се към тебе?

— Започвах да я усещам като част от мен. Беше включила голяма част от генетичната ми информация в структурата си.

— Може би се е подготвяла да промени вас, както промени нас.

— Когато е заробил вашите предци обаче, вирусът ги е кръстосал с дърветата, в които са живели. Нас с кого може да кръстоса?

— С някой от другите живи организми на Лузитания, само дето те всички вече са кръстосани.

— Може би е смятал да ни кръстоса със съществуваща вече двойка. Или да замени някой член на двойката с нас.

— А може би е искал да ви кръстоса с човеците.

— Той вече не съществува. Това никога няма да стане, независимо дали го е предвиждал, или не.

— Как ли щеше да се съвкупяваш с мъжките на човеците?

— Би било отвратително.

— Или да раждаш по подобие на човеците?

— Стига с тези глупости!

— Просто размишлявах.

— Десколадата вече не съществува. Вие сте свободни.

— Но не толкова свободни колкото бихме могли да бъдем. Аз вярвам, че сме били разумни същества и преди идването на Десколадата. Вярвам, че историята ни е по-древна от космическия кораб, който я е донесъл тук. Вярвах, че някъде в гените ни все още се пази тайната за живота на пекениносите, когато сме живели свободно в горите, преди да се превърнем в ларви на разумни дървета.

— Ако нямаше трети живот, Човек, сега да си мъртъв.

— Мъртъв сега, но щях да съм живял не като обикновен брат, а като баща. По врелхе на живота си щях да съм пътувал където си поискам, без да се налага да се върна в гората си, ако се надявах да дам поколение. Никога нямаше да стоя ден след ден вкоренен на едно място и да живея само с разказите на братята.

— Значи не ти е достатъчно да си свободен от Десколадата, така ли? Няма да бъдеш доволен, докато не се освободиш от всички последствия.

— Аз винаги съм доволен. Аз съм такъв, какъвто съм, независимо как съм се развивал.

— Но въпреки това не си свободен.

— Ние все още трябва да загубим живота си, за да предадем генетичното си наследство.

— Бедният глупак. Мислиш ли, че дори аз, Парицата на кошера, съм свободна? Мислиш ли, че човеците, след като родят децата си, могат да са истински свободни? Ако за теб животът означава независимост, пълна свобода да правиш каквото искаш, тогава никой от нас, разумните същества, не е жив. Никой от нас не може да бъде напълно свободен.

— Пусни корени, приятелко моя, и тогава ми разправяй колко малко свобода си имала, преди да се вкорениш.

 

Сиванму и господарят Хан стояха на брега на реката на неколкостотин метра от дома си. Джейн ги беше предупредила да очакват посетител от Лузитания. И двамата разбраха, че пътуването със свръхсветлинна скорост е постигнато, но предполагаха, че космическият кораб е спрял на орбита около Път, че гостът се е прехвърлил на планетата и сега е на път към тях.

Противно на очакванията им на речния бряг пред тях се появи някакво смешно малко метално съоръжение. Вратата се отвори. Отвътре излезе някакъв мъж. Млад — едър, бял, но с приятна външност. Носеше една-единствена епруветка.

Той се усмихна.

Сиванму никога не беше виждала такава усмивка. Той гледаше през нея, сякаш притежаваше душата й. Сякаш я познаваше по-добре, отколкото самата тя.

— Сиванму — каза той, — Майката — Повелителка на Запада. И Фейдзъ, великият учител на Път.

Той се поклони и те му отвърнаха със същото.

— Задачата ми тук е кратка — продължи мъжът и подаде епруветката на господаря Хан. — Ето го вируса. Веднага щом си тръгна (защото нямам желание и аз да претърпявам тази генетична промяна), изпий съдържанието й. Предполагам, че има вкус на гной или на нещо не по-малко отвратително, но това да не те смущава. След това се срещни с колкото се може повече хора, у дома си и в града. След около шест часа ще започне да ти прилошава. С малко късмет до два дена всички симптоми ще преминат. Всички. — Той се усмихна. — Стига толкова лудешки танци, а, господарю Хан?

— На никого няма да му се налага повече да ни се кланя. Готови сме да разпространим веднага посланията си.

— Не бързайте, преди да се уверите, че сте заразили достатъчно хора.

— Разбира се. Твоята мъдрост ме учи да бъда предпазлив, макар че сърцето ми ме кара да бързам и да обявя идването на победната революция, която ще ни донесе тази милостива зараза.

— Да, много добре — каза гостът; след това се обърна към Сиванму: — Ти обаче нямаш нужда от този вирус, нали?

— Не, господине.

— Джейн казва, че ти си най-умното човешко същество, което е виждала.

— Джейн е прекалено щедра в похвалите си.

— Не, тя ми показа данните.

Непознатият я изгледа от глава до пети. Собственическото му изражение никак не й хареса.

— Няма нужда да си тук, когато избухне епидемията. Всъщност по-добре да заминеш преди това.

— Да замина ли?

— Какво можеш да очакваш тук? — попита непознатият. — Няма значение каква революция ще избухне, ти ще си останеш все същото слугинче, дете на родители от нисшата класа. Можеш да хвърлиш всички усилия, за да промениш нещата, но пак ще си останеш прислужница, макар и необичайно умна. Ела с мен и ще влезеш в историята. Ще правиш история.

— Да дойда с вас и какво да правя?

— Ще сринем Конгреса, разбира се. Ще пречупим краката им и ще ги оставим да пълзят към домовете си. Ще направим всички колонии равноправни членове на държавата, ще унищожим корупцията, ще разкрием всички мръсни тайни и ще спрем Лузитанската флотилия, преди да извърши едно безумие. Ще дадем равни права на всички видове рамани. Мир и свобода.

— И вие възнамерявате да направите всичко това?

— Не сам.

Тя си отдъхна.

— Ще имам теб — добави той.

— За какво?

— Да пишеш. Да говориш. Да правиш всичко, с което можеш да ми помогнеш.

— Ама аз съм неука, господине. Господарят Хан едва започна да ме обучава.

— Кой си ти? — попита господарят Хан. — Как очакваш от едно скромно момиче да се съгласи да дойде с теб?

— Скромно момиче ли? Тази ли, която продава плътта си на един надзирател, за да й позволи да говори с богоизбрана девойка, която може да я наеме за доверена прислужница? Не, господарю Хан, тя може да се преструва на скромна, но това е, защото е хамелеон. Мени си цвета винаги когато мисли, че може да изкопчи някаква изгода.

— Аз не съм лъжкиня, господине — възрази Сиванму.

— Не, сигурен съм, че искрено се вживяваш във всяка роля. Затова сега ти казвам: представи си, че си революционерка и ела с мен. Ти мразиш негодниците, които сториха всичко това на света ти. На Цинджао.

— Откъде знаете толкова много за мен?

Той се потупа по ухото. За пръв път тя забеляза кристала.

— Джейн ме информира за хората, които ме интересуват.

— Джейн скоро ще умре.

— О, тя може да оглупее за известно време, но да умре — никога. Ти също допринесе за спасяването й. А докато тя не е с мен, ще имам теб.

— Не мога. Страх ме е.

— Добре тогава. Не казвай, че не съм ти предложил. Той се обърна към вратата на малкото съоръжение.

— Чакай — спря го тя.

Той отново се обърна към нея.

— Няма ли поне да ми кажеш кой си?

— Името ми е Питър Уигин. Макар че може би за известно време ще използвам фалшиво.

— Питър Уигин — прошепна тя. — Така се казва…

— Аз. По-късно ще ти обясня, ако съм в настроение. Нека кажа просто, че ме изпраща Андрю Уигин. Доста принудително, бих добавил. Имам задача и той реши, че мога да я изпълня само в света с най-силно развити управленски структури на Конгреса. Навремето бях Хегемон, Сиванму, и възнамерявам да се върна на тази длъжност, независимо как ще се нарича занапред. Смятам да строша много глави, да причиня безброй неприятности, да обърна тези Сто свята нагоре с краката и те каня да ми помогнеш. Всъщност обаче хич не ми пука дали ще се съгласиш, или не, защото макар че компанията ти ще ми е приятна, и в двата случая аз ще постигна своето. И така, идваш ли, или не?

Тя се обърна към господаря Хан с нерешително изражение.

— Надявах се да те направя своя ученичка — изрече той, — но ако този човек наистина смята да свърши онова, което казва, с него шансът ти да повлияеш на човешката история ще е по-голям, отколкото ако останеш. Тук вирусът ще свърши по-голямата част от работата.

— Да те изоставя, е все едно, че губя баща си — прошепна Сиванму.

— И ако тръгнеш, все едно загубвам втората си и последна дъщеря.

— Ох, ще ми скъсате сърцето, вие двамата — прекъсна ги Питър. — Това тук е кораб, пътуващ със свръхсветлинна скорост. Заминаването от Път няма да е за цял живот, сещате ли се? Ако нещата не потръгнат, винаги мога да я върна след ден-два. Става ли?

— Ти искаш да заминеш, виждам го — каза господарят Хан.

— Не виждаш ли и колко ми се иска да остана?

— Виждам, но въпреки това ще заминеш.

— Да — призна тя. — Ще замина.

— Нека боговете бдят над теб, дъще Сиванму.

— И нека пътят ти винаги води на изток, татко Хан. След тези думи тя пристъпи напред.

Младежът на име Питър я хвана за ръката и я въведе в космическия кораб. Вратата се затвори зад тях. След миг съоръжението изчезна.

Господарят Хан изчака десетина минути, медитирайки, за да овладее чувствата си. След това отвори епруветката, изпи съдържанието й и се насочи бързо към дома си. Старата Мупао го пресрещна на прага:

— Господарю Хан, не знаех къде си, а и Сиванму я няма.

— Няма да я видим за известно време — отвърна той и пристъпи съвсем близо до старата прислужница, за да може да й дъхне в лицето. — Ти служи на този дом с вярност, каквато никога не сме заслужавали.

На лицето й се изписа уплаха:

— Господарю Хан, да не ме уволняваш?

— Не. Исках да ти благодаря.

Той остави Мупао и тръгна из къщата. Цинджао не беше в стаята си. Това не го изненада. Тя прекарваше по-голямата част от времето си в посрещане на гости. Това му беше добре дошло. И наистина, точно така я завари, в приемната заедно с трима изтъкнати богоизбрани от един град на около триста километра от техния.

Цинджао ги представи учтиво и веднага прие ролята на смирена дъщеря. Хан Фейдзъ се поклони на гостите, но след това си намери повод да докосне всеки от тях. Джейн бе обяснила, че вирусът е много лесно преносим. Най-обикновената близост бе достатъчна за предаването му, физическият контакт го гарантираше.

И като поздрави гостите, той се обърна към дъщеря си:

— Цинджао, ще приемеш ли един подарък от мен? Тя се поклони и отвърна учтиво:

— С благодарност ще приема всичко, което ми е донесъл баща ми, макар че не съм достойна за такова внимание.

Той протегна ръце и я притисна към себе си. Тя се отпусна сковано и неловко в прегръдките му — не беше правил такова нещо пред официални гости от най-ранните й детски години. Въпреки това обаче той я задържа, здраво, защото знаеше, че тя никога няма да му прости онова, което идваше с тази прегръдка. Затова този път щеше да е последният, когато прегръща своята Величествено ярка.

* * *

Цинджао разбра какво означава прегръдката на баща й. Беше го видяла как излиза заедно с Сиванму. Бе станала свидетел на появата на сферичния космически кораб на брега на реката. Беше забелязала как баща й взима епруветката от непознатия с кръглите очи. И как после изпива съдържанието й. След това бе дошла в приемната, за да посрещне гостите.

„Аз изпълнявам съвестно задълженията си, почитани ми татко, въпреки че ти се готвиш да ме предадеш.“

И дори сега, знаейки, че тази прегръдка е най-жестокият му опит да я раздели с гласа на боговете, знаейки, че неуважението му към нея е толкова голямо, та си беше въобразил, че може да я излъже, тя пак му се подчини. Нали все пак й беше баща? Този вирус от Лузитания можеше да й отнеме гласа на боговете — тя не знаеше какво ще позволят те на враговете си. Ако отблъсне баща си и не му се подчини обаче, те със сигурност щяха да я накажат. По-добре да засвидетелства почитта си към боговете, като покаже смирение и уважение към баща си, отколкото да не му се подчини и така да се покаже недостойна за даровете им. Затова тя се остави да я прегърне и вдиша дълбоко дъха му.

След това той поговори с гостите и излезе. Те приеха присъствието му като рядка чест — толкова ревностно пазеше Цинджао тайната за безумното му опълчване срещу боговете, че Хан Фейдзъ още бе смятан за най-великия мъж на Път. Тя поговори учтиво с тях, усмихна им се мило и ги изпрати. Не им намекна по никакъв начин за оръжието, което носеха в себе си. Защо да го прави? Човешките оръжия не можеха да сторят нищо на боговете, освен ако самите те не го пожелаят. И ако боговете искаха гласовете им вече да не звучат на Път, може би точно това бяха решили да използват като инструмент. Да оставят безбожниците да си мислят, че лузитанският вирус на баща й го е направил.

„Аз ще знам, както и всички вярващи на Път, че боговете могат да говорят на когото си поискат и нищо, създадено от човешки ръце, не може да им попречи. Суета са всички човешки действия. Ако хората от Конгреса си мислят, че те са причината на Път да звучат гласовете на боговете, нека да се самозаблуждават. Ако татко и лузитанците вярват, че те са причината гласовете им да замлъкнат, нека се самозалъгват. Аз знам, че ако съм достойна, боговете ще продължат да ми говорят.“

След няколко часа Цинджао се разболя тежко. Треската я повали като удар от невидим юмрук; тя се свлече на земята и едва осъзна, че слугите я слагат в леглото й. Веднага дойдоха лекари, макар да й се прииска да им каже, че нищо не са в състояние да направят, че така само излагат себе си на опасност. Тя обаче не промълви нито дума, защото тялото й се бореше с всички сили срещу болестта. Или по-скоро тялото й се мъчеше да отхвърли собствените си тъкани и органи, докато трансформацията на гените й не протече напълно. Дори след това на организма й му беше нужно допълнително време да се очисти от старите антитела. Тя изпадна в непробуден сън.

Когато се събуди, беше ярко утро.

— Време — изхриптя тя и компютърът й каза деня и часа.

Треската бе отнела два дена от живота й. Мъчеше я жажда. Тя стана и се завлече с несигурна походка в банята, пусна водата, наля си една чаша и пи, докато не утоли жаждата си. Виеше й се свят. В устата й имаше лош вкус. Къде бяха слугите, които трябваше да й дават храна и вода по време на боледуването?

Сигурно и те бяха болни.

„Ами татко? Той трябва да се е разболял преди мен. Кой ще му занесе вода?“

Намери го заспал, облян в студена пот, треперещ. Събуди го и му поднесе чаша вода; той я изпи жадно, погледна дъщеря си в очите. Искаше да й зададе въпрос ли? Или молеше за прошка?

„Покай се пред боговете, татко, не на мен дължиш извинения.“

Пинджао намери и прислужниците, един по един, някои бяха толкова верни на задълженията си, че лежаха на работните си места. Всички бяха живи. Съвземаха се и скоро щяха да са на крака. Едва след като провери и се погрижи за всички, Цинджао отиде в кухнята, за да потърси нещо за ядене. Не успя да задържи първото, което погълна. Само малко хладка лека супа остана в стомаха й. Тя занесе от нея и на останалите. Те също хапнаха.

Скоро всички бяха на крака, здрави и силни. Цинджао тръгна да носи вода и супа на съседите, бедни и богати. Всички приеха с благодарност грижите й, мнозина изрекоха молитви за нея.

„Нямаше да сте толкова благодарни, ако знаехте, че болестта е излязла от дома на баща ми, по негова воля“ — мислеше си тя, но не казваше нищо.

През цялото това време боговете не поискаха нито веднъж да се пречисти.

„Най-сетне — помисли си тя. — Най-сетне им угодих. Най-сетне изпълнявам точно волята им.“

Когато се прибра, единственото й желание бе да заспи. Слугите, останали в къщата обаче, следяха репортажите по холографския дисплей в кухнята. Цинджао почти никога не гледаше новините по холовизията, получаваше цялата необходима информация от компютъра си. Прислужниците обаче изглеждаха толкова сериозни и разтревожени, че тя влезе и застана сред тях.

Епидемията покосяваше наред цялото население на Път. Карантинните мерки се оказваха неефективни или винаги се предприемаха твърде късно. Говорителката вече се беше възстановила от болестта и съобщи, че досега нямало нито един починал, макар че всички сфери на живота били засегнати. Вирусът бил изолиран, но умирал прекалено бързо, за да бъде изучен.

— Явно някаква бактерия го унищожава почти веднага след излекуването на болния. Боговете наистина са благосклонни, щом ни позволяват да оздравеем толкова бързо — коментираше тя.

„Глупаци — мислеше си Цинджао. — Ако боговете искаха да се излекувате, изобщо нямаше да ви изпращат епидемия.“

Изведнъж осъзна, че тя е глупачката. Разбира се, че боговете ще изпратят и болестта, и лекарството. Щом заразата е дошла заедно с изцелението, значи точно боговете са ги изпратили. Как можеше да нарече такова нещо глупаво! Това бе равносилно на обида за самите богове.

Тя потръпна и зачака последствията от божия гняв. Беше прекарала толкова много часове, без да се самопречисти, че сега наказанието трябваше да е изключително тежко. Дали пак щеше да се наложи да проследи всички дървесинни жилки в стаята си?

Не почувства обаче нищо. Никаква нужда да проследява дървесинни жилки. Никаква нужда да се измие.

Тя погледна ръцете си. Бяха кални, но това не я притесняваше ни най-малко. Можеше да ги мие или не, стига да поиска.

За миг почувства невероятно облекчение. Възможно ли бе баща й, Сиванму и онова чудо Джейн да са били прави през цялото време? Нима наистина генетичната промяна, причинена от тази епидемия, я беше освободила от отвратителното престъпление, извършено от Конгреса преди векове?

Сякаш отгатнала мислите й, говорителката зачете документа, който сега трябваше да се появи на всеки компютър на планетата. Той гласеше, че епидемията била дар от боговете, с който те освобождавали народа на Път от генетичната промяна, причинена им от Конгреса. Досега генетично предопределените умствени заложби винаги се свързвали с подобно на ОКР състояние, чиито жертви се определяли като богоизбрани. След преминаването на болестта обаче хората щели да открият, че високите интелектуални възможности са предадени на всички жители на Път, а богоизбраните, които досега носели ужасно бреме, били освободени от постоянната нужда за самопречистване.

— В този документ се казва, че сега целият свят е пречистен. Боговете ни приеха — продължи с треперещ глас говорителката. — Не е известно откъде е дошъл документът. Компютърният анализ не може да го свърже със стила на никой известен автор, фактът, че се появи едновременно на милиони компютри, говори, че създателят му притежава невъобразима мощ. — Тя се поколеба и продължи с още по-плах тон: — Ако тази недостойна говорителка може да зададе един въпрос с надеждата мъдрите да го чуят и да отговорят от висотата на разума си, не е ли възможно самите богове да са ни изпратили това послание, за да разберем величието на подаръка им за народа на Път?

Цинджао послуша още малко, гневът й не спираше да расте. Очевидно този документ бе съчинен и разпространен от Джейн. Как смееше да твърди, че знае какво искат боговете! Твърде далеч бе стигнала. Този документ трябваше да бъде опроверган. Джейн трябваше да бъде разкрита, а също и целият заговор на Лузитания.

Прислужниците я гледаха. Тя срещна погледа на всички, един по един.

— Какво искате да ме попитате?

— О, господарке — заговори Мупао, — прости любопитството ни, но в тази емисия ни съобщават новини, които бихме приели за истина само ако ги чуем от твоята уста.

— Какво мога да знам аз? Аз съм само глупавата дъщеря на един велик човек.

— Ти си една от богоизбраните, господарке.

„Много мило да говориш така, Мупао“ — помисли си Цинджао.

— Цялата тази нощ, докато ни носеше храна и вода, докато ни водеше сред останалите болни, за да се грижим за тях, ти нито веднъж не се извини, че трябва да се самопречистиш. Никога не сме те виждали да го отлагаш толкова дълго.

— Не ви ли хрумна, че изпълняваме толкова точно волята на боговете, че не се налага да се самопречиствам през това време? — попита Цинджао.

Мупао се стъписа:

— Не, не сме помислили такова нещо.

— Почивайте сега. Никой от нас не се е възстановил напълно. Трябва да поговоря с баща си.

И ги остави в недоумение.

Хан Фейдзъ седеше пред компютъра в стаята си. На дисплея се виждаше лицето на Джейн. Баща й се обърна веднага щом я чу да влиза. Лицето му грееше. Победоносно.

— Видя ли какво послание измислихме с Джейн? — попита той.

— Ти! — изкрещя Цинджао. — Баща ми е лъжец!? Немислимо бе да каже такова нещо на баща си, но тя не почувства никаква нужда да се самопречисти. Това я уплаши — да говори с такова неуважение и въпреки това боговете да не я наказват.

— Лъжи ли? Защо мислиш, че това са лъжи, дъще? Откъде си сигурна, че този вирус не ни е изпратен от боговете? Откъде знаеш, че тези генетични подобрения на жителите на Път не са по тяхна воля?

Думите му я подлудиха; а може би тя почувства нова свобода; или пък с непристойното си държание искаше да предизвика боговете да я накажат.

— Да не мислиш, че съм глупачка? — закрещя. — Да не мислиш, че не виждам, че това е твоята стратегия за предотвратяване на размирици? Да не мислиш, че не знам, че единственото, за което те е грижа, е да не загинат невинни хора?

— Има ли нещо лошо в това? — попита баща й.

— Това е измама!

— А може би е прикритието, с което боговете маскират действията си. Ти без никакви трудности прие тезата на Конгреса. Защо не приемеш сега моята?

— Защото знам за вируса, татко. Видях как го взе от ръката на онзи непознат. Видях как Сиванму се качи на кораба му.

Видях как изчезна. Знам, че нищо от това не може да е дело на боговете. Тя го извърши; този дявол, който живее в компютрите!

— Откъде знаеш, че тя не е един от боговете? Това бе нетърпимо.

— Тя е направена — проплака Цинджао. — Оттам знам! Тя е само една компютърна програма, създадена от човек, обитаваща машините, създадени от човешка ръка. Боговете не са създадени от ничия ръка. Боговете винаги са живели и ще живеят.

Джейн се обади за пръв път:

— Значи и ти си бог, Цинджао, а също и аз и всяко друго разумно същество, човек или раман. Никой бог не е създал душата ти, съкровената ти аюа. Ти си толкова стара, колкото всеки друг бог, а също и толкова млада, и ще живееш не по-малко.

Цинджао запищя. Никога преди не беше издавала такъв звук. Той сякаш разкъса гърлото й.

— Дъще моя — каза баща й и се приближи с протегнати ръце, за да я прегърне.

Тя нямаше да понесе прегръдката му. Не можеше да я приеме, защото това щеше да означава пълна победа за него. Щеше да означава, че тя е била победена от враговете на боговете; че Джейн е надделяла. Щеше да означава, че Сиванму е по-достойна дъщеря на Хан Фейдзъ от нея. Щеше да означава, че вярата й през всичките тези години е била за нищо. Щеше да означава, че е извършила зло с унищожаването на Джейн. Щеше да означава, че Джейн е извършила благородно дело, като е трансформирала хората на Път. Щеше да означава, че майка й не я чака в Безкрайния Запад.

„Защо не ми говорите, о, богове! — изкрещя мислено тя. — Защо не ме уверите, че не съм ви служила напразно всичките тези години? Защо ме изоставяте сега и позволявате на враговете си да тържествуват?“

И изведнъж отговорът дойде, прост и ясен, сякаш прошепнат от майка й: „Това е изпитание, Цинджао. Боговете те гледат.“

Изпитание. Разбира се. Боговете поставяха на изпитание всичките си слуги на Път, за да видят кои са ги лъгали и кои вярват искрено в тях.

„Ако съм поставена на изпитание, би трябвало да има начин, по който да го издържа.

Трябва да направя онова, което винаги съм правила, само че този път — без да чакам боговете да ме накарат. На тях им е омръзнало да ми казват всеки ден, всеки час кога трябва да се самопречистя. Време е да разбера нечистотата си без тяхното напомняне. Трябва да се самопречистя, напълно; тогава ще съм преминала през изпитанието и боговете ще ме приемат.“

Тя се свлече на колене. Избра си една дървесинна жилка и започна да я следва.

Не изпита облекчение, нито чувство, че прави нещо богоугодно; но това не я смущаваше, защото тя разбираше, че е част от изпитанието. Ако боговете й покажат веднага, че постъпва правилно, какво изпитание щеше да е? Преди се беше самопречиствала под тяхно ръководство, сега трябваше да го направи сама. А откъде щеше да разбере, че го е извършила правилно? Боговете щяха да се върнат отново.

Боговете щяха отново да й проговорят. А може би щяха да я отнесат в двореца на Майката — Повелителка, където я чакаше благородната Дзян Цин. Там щеше да срещне и Ли Цинджао, предшественичката на сърцето й. Там всичките й предци щяха да я посрещнат и да кажат: „Боговете решиха да изпитат всички богоизбрани на Път. Малко от тях издържаха изпита, но ти, Цинджао, ти донесе голяма гордост на всички ни. Защото не се огъна във вярата си. Извърши пречистването си както никой друг син или дъщеря не го е правил. Предните на другите мъже и жени ни завиждат за това. Благодарение на теб сега боговете предпочитат нас пред всички тях.“

— Какво правиш? — попита баща й. — Защо следиш тези жилки?

Тя не отговори. Нямаше да позволи да я разсеят.

— Вече няма нужда да го правиш. Сигурен съм. Аз не изпитвам нужда от самопречистване.

„О, татко! Де да можеше да разбереш! Ала въпреки че ти ще се провалиш в това изпитание, аз ще го премина — и така ще прославя и теб, който отрече всички достойни неща.“

— Цинджао, знам какво правиш. Като онези родители, които принуждават посредствените си деца да се мият непрестанно. Ти викаш боговете.

„Наречи го както искаш, татко. Думите ти не означават вече нищо за мен. Няма повече да се вслушам в тях, докато и двамата не умрем и ти не кажеш: «Дъще, ти беше по-добра от мен; цялата ми гордост тук, в дома на Майката — Повелителка, се дължи на твоята чистота и саможертвена преданост към боговете. Ти си наистина достойна дъщеря. Нищо друго освен теб не ми носи радост.»“

 

Светът на Път извърши промяната мирно. Тук-там се случваше някое убийство; тук-там някой от богоизбраните, който се беше държал тиранично към народа, бе изгонен от дома си. В общи линии обаче хората повярваха на разпространения по компютърната мрежа документ и всички се отнасяха към бившите богоизбрани с голяма почит заради саможертвата им през годините, в които бяха носили бремето на самопречистването.

Въпреки това старият ред скоро беше сменен. До училищата бяха допуснати всички деца. Учителите скоро започнаха да докладват за невероятни постижения, дори най-глупавият ученик сега надминаваше средното ниво от миналото. И въпреки яростните отричания от страна на Конгреса за каквито и да било генетични изменения учените на Път най-после се заеха с изучаване на гените на собствения си народ. Със сравняване на сегашни и минали изследвания генетиците доказаха, че всичко в документа е истина.

Какво се случи сетне, след като Стоте свята научиха за престъпленията на Конгреса срещу Път, Цинджао така и не узна. Всичко това принадлежеше на света, който тя бе изоставила. Защото прекарваше цялото си време в служба на боговете, в миене и самопречистване.

Слуховете, че само лудата дъщеря на Хан Фейдзъ продължава с ритуалите си на богоизбрана, се разпространиха бързо. Отначало й се присмиваха, защото много богоизбрани бяха опитали да повторят самопречистването си и установиха, че е напълно безсмислен акт. Тя обаче чуваше малко от подигравките и не се интересуваше от тях. Разумът й бе посветен изцяло на службата на боговете — какво значение имаше мнението на онези, които се бяха провалили в изпитанието, за стремежа й да го издържи?

С течение на годините хората започнаха да си спомнят доброто старо време, когато някои мъже и жени бяха чували гласа на боговете и когато много от останалите им бяха служили. Някои започнаха да гледат на Цинджао не като на луда, а като на единствената жена, останала вярна на боговете. Вярващите започнаха да говорят:

— В дома на Хан Фейдзъ живее единствената богоизбрана.

Започнаха да идват, отначало неколцина, после все повече и повече. Посетители, които искаха да говорят с единствената жена, работеща все още за пречистването си. Отначало тя приемаше някои; след като свършеше с проследяването на жилките на някоя дъска, излизаше в градината и се срещаше с тях. Думите им обаче я объркваха. Те говореха за действията й като за пречистване на цялата планета. Казваха, че тя вика боговете заради целия народ на Път. Колкото повече приказваха, толкова по-трудно й беше да се съсредоточи върху думите. Скоро ставаше нетърпелива да се прибира и да продължава с друга жилка. Не разбираха ли тези хора, че грешат, като я хвалят сега?

— Аз нищо не съм постигнала — казваше им тя. — Боговете още мълчат. Имам работа да върша.

И пак се връщаше към заниманието си.

Баща й почина на преклонна възраст, почитан заради добрите си дела, въпреки че никой не знаеше за ролята му в разпространението на Мора на боговете, както го наричаха сега. Само Цинджао разбираше. И докато го изгаряше на клада от истински пари (фалшивите не бяха достойни за баща й), тя му прошепна тихо, та никой да не чуе:

— Сега знаеш, татко. Сега разбираш грешките си и как си разгневил боговете. Но не се бой. Аз ще продължа да се самопречиствам, докато не изкупя и твоите грехове. Тогава боговете ще те приемат с почит.

Тя също доживя дълбока старост и Пътуването до дома на Хан Цинджао сега се смяташе за най-достойното поклонничество на Път. Славата й стигаше и до други планети и оттам също идваха да я видят. Защото на много светове бе известно, че истинската набожност може да се намери само на едно място и само у един човек — у старицата, чийто гръб сега бе постоянно приведен и чиито очи не можеха да видят нищо друго освен жилките дървесина в дъските на пода на бащината й къща.

Набожни последователи поддържаха сега дома, в който някога за нея се бяха грижили слуги. Те лъскаха подовете. Приготвяха й скромна храна и я оставяха където можеше да я намери, до вратите на стаите; тя ядеше и пиеше едва след като проследи всяка жилка в помещението. Когато някой някъде на планетата постигнеше някакъв успех, той идваше, коленичеше и проследяваше някоя жилка заедно с нея; така всичките им заслуги ставаха част от гордостта на святата Хан Цинджао.

Накрая, броени седмици след като навърши стотната си година, Хан Цинджао бе намерена свита на пода в стаята на баща си. Някои твърдяха, че точно на това място той седял, когато работел; трудно бе да се определи със сигурност, защото всички мебели от къщата бяха махнати отдавна. Светицата още не беше мъртва. Остана да лежи така няколко дена, мълвейки, шепнейки, прокарвайки ръце по тялото си, сякаш проследяваше жилите в собствената си плът. Последователите й се редуваха, по десетима, да я слушат, опитваха да разберат какво казва и да го запишат, като подредят думите й по най-смисления начин. Всичко това бе издадено в книга, озаглавена „Божественият шепот на Хан Цинджао“.

Най-важните от всички думи се отрониха от устата й накрая:

— Мамо… Татко… Правилно ли постъпих? И тогава, твърдяха последователите й, тя се усмихнала и издъхнала.

Преди да изтече и месец от смъртта й, във всеки храм и светилище, във всеки град и село бе взето решение. Най-сетне на планетата имаше човек със свръхестествена набожност, който можеше да бъде избран за защитник на Път. Никой друг свят нямаше такъв бог.

„Път е благословен над всички светове — говореха всички. — Защото богинята на Път е Величествено ярка.“