Орсън Скот Кард
Ксеноцид (7)

СЕДМА ГЛАВА
ДОВЕРЕНАТА ПРИСЛУЖНИЦА

— Вярно ли е, че в миналото, когато сте изпратили корабите си, за да населите други светове, сте можели винаги да разговаряте едни с други, сякаш се намирате в една и съща гора?

— Предполагаме, че така изглежда от ваша гледна точка. Когато новите дървета-бащи пораснат, ще останат свързани с вас. Филотичните връзки не се влияят от разстоянието.

— Как обаче ще останем свързани? Ние не можем да изпратим нито едно дърво-баща в космоса. Само братя, няколко съпруги и стотина малки майки, за да дадат начало на новото поколение. Пътуването им, в най-добрия случай, ще продължи десетилетия. Веднага щом пристигнат, най-достойните от братята ще бъдат изпратени в третия живот, но докато едно дърво-баща порасне достатъчно, за да дава поколение, ще е необходима поне година. Как ще съумее младото дърво-баща на новия свят да установи контакт с нас? Как ще го поздравим ако не знаем дори къде се намира?

 

По лицето на Цинджао течеше пот. Капките се стичаха по страните и по носа й. Падаха в калната вода или върху младите оризови растения, които едва-едва се показваха над повърхността.

— Защо не бършеш потта от лицето си, богоизбрана?

Цинджао се изправи и се огледа, за да види кой стои достатъчно близо, за да я заговори. Обикновено останалите, които извършваха богоугоден труд заедно с нея, не се приближаваха твърде много — явно се чувстваха неловко да се трудят рамо до рамо с една богоизбрана.

Беше едно момиче. По-малко от Цинджао, може би на четиринайсет, с още неразвито тяло и късо подстригана коса. Наблюдаваше я с нескрито любопитство. Имаше някаква отвореност в него, пълна липса на срамежливост, която Цинджао намираше странна и леко дразнеща. Отначало тя реши да не обръща внимание на момичето.

Ала да се направи, че не я забелязва, щеше да е надменно, щеше да се разтълкува като: Аз съм богоизбрана, не съм длъжна да се занимавам с обикновените простосмъртни. Никой нямаше да се досети, че може би мълчи, защото съзнанието й е така заето с невъзможната задача, дадена й от Хан Фейдзъ, че й е почти невъзможно да мисли за каквото и да било друго.

Затова тя отговори, но с друг въпрос:

— Защо да бърша лицето си?

— Не те ли гъделичка потта? Не влиза ли в очите ти, не те ли щипе?

Цинджао отново се наведе, но този път нарочно обърна внимание на онова, което чувстваше. Наистина я гъделичкаше, наистина потта щипеше очите й. Всъщност беше доста неприятно и дразнещо. Цинджао се изправи внимателно — сега усети болката в гърба си.

— Да — отвърна тя на момичето. — Гъделичка ме и ми щипе.

— Ами избърши я тогава — предложи момичето. — С ръкава.

Цинджао погледна ръкава си. Той вече бе мокър от пот.

— Това ще помогнели? — попита.

Сега другото момиче си даде сметка за нещо, за което не се беше замисляло досега. За момент се замисли, след това обърса чело с ръкава си.

Усмихна се:

— Не, богоизбрана. Изобщо не помага.

Цинджао кимна сериозно и отново се наведе над водата. Само че сега гъделичкането на потта, щипенето в очите й и болката в гърба я тормозеха много повече отпреди. Неудобството я отклони от мислите й. Това момиче, което и да беше, само бе увеличило мъките й, като й беше обърнало внимание върху тях — от друга страна обаче, по ирония, така тя бе освободила Цинджао от терзанията на съзнанието.

Цинджао се разсмя.

— На мен ли се смееш, богоизбрана? — поинтересува се момичето.

— Така ти благодаря по свой собствен начин. Ти свали голямо бреме от сърцето ми, макар и само за миг.

— Смееш ми се, защото ти казах да си избършеш лицето, макар че не помага.

— Не казвам, че затова се смея — възрази Цинджао; изправи се и погледна момичето в очите. — Не лъжа.

Момичето сякаш се смути, но не изглеждаше и наполовина толкова смутено, колкото би трябвало. Когато богоизбраният заговори с тона, използван току-що от Цинджао, простосмъртните превиваха гръб и показваха почитта си. Това момиче обаче само я изслуша, сетне кимна.

От това Цинджао можеше да си направи само един извод.

— И ти ли си богоизбрана?

Момичето отвори широко очи:

— Аз ли? Моите родители са бедни хора. Баща ми разпръсква тор из нивите, а майка ми мие чинии в една гостилница.

Това, разбира се, не беше никакъв отговор. Макар че боговете избираха най-често децата на други богоизбрани, те проговаряха и на децата на родители, които никога не са чували гласа им. Въпреки това се ширеше мнение, че ако майка ти и баща ти са от най-нисшата каста, боговете няма да проявят особен интерес към теб. Всъщност те рядко избираха сред онези, чиито родители не са добре образовани.

— Как се казваш? — поинтересува се Цинджао.

— Сиванму.

Цинджао прикри уста, за да не издаде усмивката си. Сиванму обаче не показа никакво раздразнение или обида, просто се намръщи и я изгледа нетърпеливо.

— Извинявай — каза Цинджао, когато отново бе в състояние да заговори, — но името ти означава…

— Майката — Повелителка на Запада. Могла ли съм да накарам родителите си да изберат друго?

— Това е благородно име. Моята предшественичка на сърцето е била велика жена, но обикновена смъртна, поетеса. Твоята е една от най-старите богове.

— Каква полза от това? Родителите ми са били прекалено самонадеяни да ме нарекат на такава велика богиня. Затова никога няма да чуя гласа на боговете.

Това натъжи Цинджао. Да знаеше само Сиванму как й се искаше да е на нейно място. Да се освободи от гласа на боговете! Никога да не й се налага да пада на колене и да проследява дървесинни жилки по пода, никога да не мие ръцете си, освен когато ги изцапа…

Цинджао обаче не можеше да обясни това на момичето. Как можеше да я разбере? За Сиванму богоизбраните бяха привилегированият елит, безкрайно мъдри и недостижими. Ако Цинджао й обясни, че страданията от боговете са по-големи от наградите им, думите й щяха да прозвучат като лъжа.

Само че за Сиванму богоизбраните явно не бяха недостижими — тя бе говорила с Цинджао, нали? Затова Цинджао реши да излее пред нея онова, което й тежеше:

— Сиванму, аз с радост бих изживяла остатъка от живота си като сляпа, само и само да се освободя от гласа на боговете.

Сиванму зина потресена.

Грешка беше да казва такова нещо. Цинджао веднага съжали.

— Пошегувах се — опита да замаже положението тя.

— Не, сега вече лъжеш. — Сиванму се устреми към нея през калната вода, тъпчеше стъбълцата на ориза. — Цял живот гледам как богоизбраните отиват към храма в носилките си, как се обличат в ярки копринени одежди, как останалите хора им се кланят, как имат достъп до всеки компютър. Когато заговорят, гласът им звучи като музика. Кой не би пожелал да бъде на тяхно място?

Цинджао не можеше да отговори открито, не можеше да рече: „Всеки ден боговете ме унижават и ме карат да изпълнявам глупави, безсмислени ритуали за самопречистване.“ Вместо това каза само:

— Няма да повярваш, Сиванму, но животът тук, на полето, е по-хубав.

— Не! — възпротиви се Сиванму. — Ти знаеш всичко. Научена си на всичко, което може да се научи! Говориш много езици, можеш да четеш всичко, през главата ти минават мисли, които превъзхождат моите толкова, колкото моите превъзхождат мислите на някой червей.

— Ти също говориш много умно. Сигурно си ходила на училище.

— Училище! — изсумтя презрително Сиванму. — Какво ги грижа учителите за деца като мен? Учат ни да четем, но само молитви и колкото да разчитаме уличните табелки. Учим да смятаме, но само колкото да можем да пазаруваме. Запаметяваме сентенциите на мъдреци, но само онези, които внушават да се задоволяваме с онова, което имаме, и да се подчиняваме на по-умните от нас.

Цинджао не знаеше, че училището може да изглежда така. Беше си мислила, че всички деца изучават същите неща, които са й преподавали частните учители. Нямаше съмнение обаче, че Сиванму казва истината — един учител с трийсет ученици със сигурност не можеше да ги научи на онова, което ще научи един ученик с много учители.

— Моите родители са бедни — продължи Сиванму. — Защо да си дават труда да ме научат на повече неща от това, което трябва да знае една слугиня? Защото това е най-високото ниво, на което мога да се надявам да се издигна — да ме изкъпят добре и да ме дадат да слугувам у някой богаташ. Затова те се постараха да ме научат много добре как се мие под.

Цинджао се замисли за часовете, прекарани на пода у дома си, в проследяване на дървесинни жилки от едната до другата стена. Никога не й беше минавало пред ума колко труд хвърля прислужницата, за да поддържа пода постоянно чист и лъскав, така че тя да не забележи нито следа от мръсотия.

— И аз разбирам нещо от подове — каза Цинджао.

— Ти разбираш по нещо от всичко. Затова не ми говори колко тежко било да си богоизбран. Боговете никога не са ми дали възможност да се замисля за каквото и да било и казвам ти, това е много по-лошо!

— Защо не се боиш да разговаряш с мен?

— Реших да не се боя от нищо. С какво можеш да влошиш живота ми?

„Мога да те накарам да миеш ръцете си всеки божи ден, докато започнат да кървят“ — помисли си Цинджао.

Хрумна й обаче друго и тя разбра, че момичето може би няма да сметне това за нещо по-лошо. Може би Сиванму бе готова да търка ръцете си, докато по дланите й не остане никаква кожа, само и само да научи онова, което знаеше тя. Цинджао се беше чувствала толкова потисната от невъзможността на задачата, дадена й от баща й — ала тази задача, дали успешно изпълнена, или не, щеше да промени хода на историята. Сиванму щеше да изживее целия си живот, без да свърши нищо, което да не се налага да направи и на следващия ден; цял живот щеше да извършва дейности, които щяха да бъдат забелязвани и за които щеше да се говори само ако не ги е изпълнил добре. Нима трудът на прислужницата не беше също толкова безсмислен, колкото ритуалите за самопречистване?

— Животът на прислужница сигурно е тежък — каза Цинджао. — Радвам се за теб, че още не са те взели на работа.

— Родителите ми чакат с надеждата да стана красива жена. Тогава може да ми намерят място с по-голяма заплата. Може би телохранителят на някой богаташ ще поиска да се ожени за мен; може би някоя богата дама ще ме поиска за доверена прислужница.

— Ти вече си красива.

Сиванму вдигна рамене:

— Приятелката ми Фанлю вече работи като прислужница.

Казва, че по-грозните получавали по-тежки задачи, но мъжете не ги закачали. Грозните са свободни да се отдадат на мислите си. Не се налага да се подмазват на господарките си.

Цинджао се замисли за прислужниците на баща си. Знаеше, че баща й никога не е закачал никоя от жените в домакинството. И на никого не се налагаше да и се подмазва.

— У нас е друго — каза тя.

— Само че аз не работя у вас.

Изведнъж всичко й стана ясно. Сиванму не я беше заговорила случайно. Беше се обърнала към нея с надеждата да бъде наета за прислужница в къщата на богоизбрана господарка Защото всички в града не спираха да говорят за богоизбрано то момиче Хан Цинджао, която вече е получила първата задача в живота си на възрастен човек — и как още няма нито съпруг, нито доверена прислужница. Сиванму вероятно се беше включила в същата група за извършване на богоугоден труд за да има възможност да завърже точно такъв разговор.

Отначало Цинджао се ядоса. След това си помисли: „Защо да не го прави? Най-лошото, което може да й се случи, е да се досетя какво е намислила и да не я наема. Така положението й няма да стане по-неприятно. А ако не се досетя какво е замислила и я харесам и взема на работа, тя ще стане доверена прислужница на една богоизбрана господарка. Ако бях на нейното място, нямаше ли да сторя същото?“

— Мислиш ли, че можеш да ме заблудиш? — попита Цинджао. — Мислиш ли, че не знам, че искаш да те наема като моя доверена прислужница?

Сиванму се смути, изглеждаше ядосана и уплашена. Но прояви разум и запази мълчание.

— Защо не дадеш воля на гнева си? — поинтересува се Цинджао. — Защо не отречеш, че ме заговори само за да те взема на работа?

— Защото е вярно. Оставям те на мира.

Това се надяваше да чуе Цинджао — честен отговор. Тя нямаше намерение да отпраща Сиванму.

— Каква част от онова, което ми каза, е вярно? За това, че искаш добро образование? За това, че искаш нещо по-добро от работа като прислужница?

— Всичко — отвърна Сиванму и в гласа й прозвуча искреност. — Но какво означава това за теб? Ти носиш „ужасното“ бреме на боговете.

Сиванму изговори последните думи с такъв презрителен сарказъм, че Цинджао едва не се изсмя на глас; но сдържа смеха си. Нямаше смисъл да дразни Сиванму допълнително.

— Сиванму, дъщеря на сърцето на Майката — Повелителка на Запада, аз ще те назнача за моя доверена прислужница, но при следните условия. Първо, ще се съгласиш да съм твоя учителка и ще учиш старателно всичко, което ти преподавам. Второ, ще говориш с мен като с равна и никога няма да ми се кланяш и да ме наричаш „богоизбрана“. Трето…

— Как можеш да искаш това от мен? — прекъсна я Сиванму. Ако не се отнасям с уважение към теб, другите ще сметнат, че съм недостойна! Това ще донесе нещастие и на двете ни!

— Разбира се, че ще показваш уважението си пред другите. Когато сме сами обаче, ще се държим като равни, иначе ще те отпратя.

— А третото условие?

— Няма да казваш на никого и една-единствена думичка от онова, което сме си говорили.

Сиванму не скри раздразнението си:

— Доверените прислужници никога не издават тайните на господарите си. От малки ни учат на това.

— Учат ви, за да знаете, че не бива да издавате. Само че ако искаш да издадеш нещо, винаги можеш да заобиколиш бариерата. Освен това винаги ще се намерят такива, които ще опитат да те накарат да говориш.

Цинджао се замисли за баща си, за всички тайни на Конгреса, които пазеше. Той не ги издаваше на никого; на никого не говореше за тях освен понякога на Цинджао. Ако Сиванму се окажеше достойна за доверието й, Цинджао също щеше да има с кого да споделя. Никога нямаше да остане толкова самотна като баща си.

— Не разбираш ли? — попита тя. — Другите ще си мислят, че те наемам за доверена прислужница. Ние с теб обаче ще знаем, че ти си моя ученичка, а аз всъщност искам да те направя своя приятелка.

Сиванму я изгледа озадачено:

— Защо го правиш, след като боговете вече са ти казали как съм подкупила бригадира, за да ме пусне да работя в една група с теб и да не ни прекъсва, докато разговаряме?

Боговете, разбира се, не й бяха казвали нищо такова, но Цинджао се усмихна:

— Защо не ти е минало през ума, че боговете искат да сме приятелки?

Удивена, Сиванму плесна с ръце и се изсмя нервно. Цинджао хвана ръцете й. Трепереха. Значи Сиванму не беше толкова смела, колкото искаше да изглежда.

Сиванму погледна ръцете си и Цинджао проследи погледа й. Бяха покрити с кал, сега засъхнала, защото бяха стояли прекалено дълго извън водата.

— Толкова сме мръсни — отбеляза Сиванму.

Цинджао отдавна се бе научила да не обръща внимание на нечистотата от богоугодния труд, от която не се изискваше самопречистване.

— Моите ръце са много по-мръсни — рече тя. — Ела при мен, когато приключим с богоугодния труд за днес. Ще разкажа за плана ни на баща ми и той ще реши дали можеш да бъдеш моя доверена прислужница.

Сиванму посърна. Цинджао бе доволна, че може толкова лесно да чете по лицето й.

— Какво има? — попита тя.

— Бащите винаги решават всичко — отвърна Сиванму. Цинджао кимна, почуди се защо й е на Сиванму да казва нещо толкова очевидно.

— Това е основата на мъдростта — отвърна тя. — Освен това майка ми е мъртва.

* * *

Богоугодният труд винаги приключваше в ранния следобед. Официалната причина беше да могат хората, които живеят далеч от нивите, да се върнат по домовете си. Всъщност това позволяваше на работниците да организират традиционна почерпка в края на всеки работен ден. Тъй като пропускаха следобедната дрямка, след извършването на богоугоден труд много хора се чувстваха, сякаш не са спали цяла нощ. Други ставаха лениви или раздразнителни. Всичко това служеше за повод да пийнат и хапнат с приятели, след което повечето си лягаха рано, за да компенсират изгубения сън и да се възстановят от тежката физическа работа.

Цинджао бе от тези, които ставаха кисели; Сиванму — очевидно от онези, на които им се приспиваше. А може би просто проблемът с изчезването на Лузитанската флотилия измъчваше ума на Цинджао, докато Сиванму се чувстваше спокойна, че е приета за доверена прислужница на една богоизбрана. Цинджао помогна на своята прислужница да се подготви за официалното си назначение в дома на Хан — да се изкъпе, да й бъдат взети отпечатъци от пръстите, да мине през проверка от службата за сигурност, — докато накрая й омръзна да слуша постоянното дърдорене на Сиванму и се оттегли.

Докато се качваше към стаята си, дочу Сиванму да пита разтревожено:

— Да не ядосах с нещо новата си господарка? Джу Кунмей, телохранителят, отговори:

— Богоизбраните чуват и други гласове освен нашите, дребосъче.

Какъв мил отговор. Цинджао често се възхищаваше на добротата и внимателното отношение на онези, които баща й наемаше на работа. Питаше се дали и тя е избрала толкова разумно първата си служителка.

Още щом си зададе този въпрос, тя почувства, че е постъпила неправилно, задето е взела това решение толкова прибързано и без да се посъветва преди това с баща си. Без съмнение Сиванму щеше да се окаже напълно неподходяща за тази работа и баща й щеше да я упреква за глупостта й.

Самата мисъл за упреците на баща й моментално й докара неодобрението на боговете. Цинджао се почувства нечиста. Тя се втурна в стаята си и затвори вратата. Каква ирония — да може да мисли безнаказано за безсмислеността на ритуалите за самопречистване, за празнотата на вярата в боговете, а в същото време едно-единствено съмнение в обичта на баща й или в правотата на Междузвездния конгрес й донасяше моментално наказание.

Обикновено тя можеше да издържи половин час, час, дори повече, преди да се подчини на нуждата от самопречистване. Днес обаче тази нужда бе неустоима. Сам по себе си ритуалът имаше смисъл, имаше определена последователност, начало и край, правила. Не като проблема с Лузитанската флотилия.

Тя коленичи и нарочно избра най-тънката жилка върху най-бледата дъска, която видя. Това наказание щеше да е сурово; може би така боговете щяха да я сметнат за достатъчно чиста, за да й покажат отговора на задачата, поставена от баща й. Половин час й бе нужен, за да стигне до другия край на стаята, защото тя все изгубваше ивицата и всеки път се налагаше да започне отначало.

Най-накрая, изтощена от богоугодния труд, с очи, уморени от проследяването на дървесинната жилка, тя умираше за сън, но въпреки това седна на пода пред компютъра си и извика обобщението на досегашната си работа. След като прегледа и отхвърли всички безполезни и абсурдни теории, натрупани при изследването, Цинджао се спря на три възможности. Първо, че изчезването на флотилията е причинено от някакво природно събитие, което просто още не е засечено от астрономите. Второ, че прекъсването на ансибалната връзка е резултат или от саботаж, или от командно решение в самата флотилия. Трето, че прекъсването на връзката е причинено от някаква планетно базирана конспирация.

Първата възможност можеше да се отхвърли, като се има предвид начинът на придвижване на флотилията. Космическите кораби бяха твърде далеч един от друг, за да може каквото и да било природно явление да ги унищожи наведнъж, флотилията не се беше събирала на едно място дори преди да потегли — наличието на ансибална връзка правеше тази загуба на време ненужна. Вместо това всички кораби бяха тръгнали към Лузитания оттам, където бяха получили заповедта да се включат във войската. Дори сега, само година преди да стигнат целта, те бяха толкова далеч едни от други в орбитите си около звездата на Лузитания, че нито едно познато космическо явление не можеше да ги унищожи всичките.

Втората възможност изглеждаше почти толкова невероятна, тъй като цялата флотилия бе изчезнала без никакво изключение. Възможно ли беше планът на един човек да проработи толкова ефективно — и без да остави доказателства за предварителния замисъл в нито една база данни, в нито едно лично досие, в нито един запис? Пък и нямаше никакви доказателства за фалшифициране или прикриване на данни.

Същата липса на улики правеше теорията за планетно базиран заговор не по-малко невероятна. А самата едновременност на изчезването правеше всички тези възможности още по-малко допустими. Доколкото се знаеше, връзките на всички кораби бяха прекъснали почти в един момент. Може би имаше период от няколко секунди, до минута между изчезванията, но не и достатъчно дълъг, за да може екипажът на един кораб да забележи липсата на друг.

Докладът беше прост и ясен. Нямаше какво да се прибави. Доказателствата бяха пълни и правеха всяка вероятност недопустима.

„Защо му е на татко да иска това от мен?“ — питаше се тя за пореден път.

Моментално (както обикновено) тя се почувства омърсена от тази мисъл, от самото съмнение в правилността на бащиното си решение. Изпита нужда да се измие, съвсем малко, за да отстрани нечистотията на съмнението.

Но не се изми. Остави гласа на боговете да гърми в съзнанието й, все по-настоятелно и по-настоятелно. Този път не му се противопоставяше от богоугодното желание да развива самодисциплината си. Сега нарочно се стараеше да привлече колкото може повече вниманието на боговете. Едва когато затрепери от нуждата да се пречисти, едва когато най-обикновеното докосване до плътта й можеше да я накара да подскочи — едва тогава намери глас да зададе въпроса си:

— Вие го направихте, нали? Онова, което никое човешко същество не може да постигне, вие сте го сторили. Вие сте прекъснали връзките на Лузитанската флотилия.

Отговорът дойде не с думи, а с неимоверно нарастване на нуждата от самопречистване.

— Конгресът и Адмиралтейството обаче не са от Път. Те не могат да си представят златните порти към Града на Нефритената планина на Запада. Ако татко им каже: „Боговете ви отнеха флотилията, за да ви накажат за злините ви“, те само ще го намразят. Ако намразят него, най-великия ни жив държавник, те ще намразят целия ни народ. И, ако Път се посрами заради татко, той ще бъде погубен. Затова ли го направихте?

Тя заплака:

— Няма да ви позволя да погубите баща ми! Ще открия друг начин. Ще открия отговор, който да ги задоволи. И ще ви победя!

Едва изрекла тези думи, боговете й изпратиха най-ужасното и неудържимо чувство за нечистота, което бе изпитвала някога. Беше толкова силно, че дъхът й спря и тя падна по очи върху компютъра си. Опита да проговори, да помоли за прошка, но се задави, преглътна мъчително, едва не повърна. Чувстваше се, сякаш ръцете й омазват с лиги всичко, до което се докосне. Когато с мъка се изправи на крака, робата й бе залепнала за тялото, сякаш напоена с гъста черна лой.

Тя обаче не започна да се мие. Не се хвърли на пода, за да проследява тъмни жилки дървесина. Вместо това, олюлявайки се, тръгна към вратата с намерение да слезе при баща си.

Прагът я спря. Не физически — вратата се отвори лесно, както винаги, — ала нещо я задържаше. Беше чувала такива неща — как боговете спират непокорните си слуги на прага на някоя стая, — но досега не й се беше случвало. Не можеше да разбере как я задържат. Всички части на тялото й се движеха свободно. Нямаше видима бариера. Тя обаче чувстваше такъв ужасен страх от прекрачването на този праг, та бе сигурна, че не може да го направи; знаеше, че боговете искат някакво изкупление, някакво пречистване, иначе нямаше да я пуснат да излезе от тази стая. Не проследяване на дървесинни жилки, не миене на ръцете. Какво искаха боговете?

Изведнъж тя осъзна защо не я пускат да мине. Това бе клетвата, която баща й бе поискал да му даде заради паметта на майка си. Клетвата, че ще служи на боговете, независимо от обстоятелствата. А ето я, на ръба на клетвопрестъпничеството.

„Мамо, прости ми! Аз няма да изменя на боговете. Ала все пак трябва да отида при татко и да го предупредя за ужасната опасност, в която го поставят те. Мамо, помогни ми да мина през тази врата!“

Сякаш в отговор на молбата изведнъж съзря начин да излезе. Стигаше да спре погледа си в една точка във въздуха непосредствено извън стаята в горния десен ъгъл на вратата и без да отмества очи, да прекрачи прага на заден ход с десния си крак, да прокара лявата си ръка навън, след това да се завърти наляво и да прекрачи с левия си крак назад, накрая да прокара и дясната си ръка. Беше сложно и трудно, като танц, но с много внимателни и бавни движения тя успя.

Вратата я освободи. И макар че още чувстваше бремето на собствената си нечистота, то бе поолекнало. Беше търпимо. Тя можеше вече да диша, без да се задави; да говори, без гърлото й да се свива.

Слезе долу и натисна малкия звънец до вратата на баща си.

— Това дъщеря ми ли е, моята Величествено ярка? — чу гласа му.

— Да, благородни — отвърна Цинджао.

— Готов съм да те приема.

Тя отвори вратата и влезе — този път не се изискваше никакъв ритуал. Приближи се веднага до компютъра му, пред който беше седнал, и коленичи пред него на пода.

— Аз проверих твоята Сиванму — обяви той — и мисля, че първият ти избор на служител е сполучлив.

Отначало тя не разбра много добре за какво говори той. Сиванму ли? Защо й говореше за тази древна богиня? Тя погледна баща си изненадано, след това проследи погледа, му — към някакво момиче в сива роба на прислужница, коленичило смирено със сведени към земята очи. Едва тогава си спомни момичето от оризовата нива; сети се, че тя трябваше да бъде нейна доверена прислужница. Как можеше да забрави? Беше я оставила преди броени часове. През това време обаче Цинджао се бе опълчила срещу боговете и ако не беше спечелила, поне още не се бе признала за загубила. Какво беше наемането на една прислужница в сравнение с битката срещу боговете?

— Сиванму е нагла и амбициозна — продължи баща й, — но освен това е честна и далеч по-интелигентна от очакванията ми. Като съдя по ума и амбициозността й, предполагам, че и двете имате намерение да стане не само твоя доверена прислужница, а и твоя ученичка.

Сиванму затаи дъх и Цинджао забеляза колко е уплашена. А, да, сигурно се страхуваше, че новата й господарка ще си помисли, че е издала тайния им план на баща й.

— Не се тревожи, Сиванму — успокои я тя. — Татко винаги разбира тайните. Знам, че не си му казала.

— Де да бяха всички тайни толкова лесни за разгадаване като тази — каза баща й. — Дъще, възхищавам се на щедростта ти. Боговете ще те уважават за това, както и аз.

Тези думи на похвала дойдоха като благ мехлем за възпалена рана. Може би затова беше пощадена за непокорството си, може би затова някои богове се бяха смилили над нея и й бяха подсказали как да се измъкне от хватката на вратата. Защото беше преценила Сиванму милостиво и мъдро. Тъй като бе простила на момичето за нахалството, те бяха простили и на нея, макар и отчасти, за собственото й безсрамно предизвикателство.

„Сиванму не се разкайва за нахалството си — помисли си Цинджао. — Аз също няма да съжалявам за решението си. Не бива да позволявам баща ми да бъде провален само защото не мога да открия (или измисля) небожествено обяснение за изчезването на Лузитанската флотилия. И въпреки това, как мога да се противопоставя на боговете? Те са скрили или унищожили флотилията. И делата на боговете трябва да бъдат приемани от покорните им слуги, въпреки че остават скрити за безбожниците от другите светове.“

— Татко — каза Цинджао. — Трябва да поговорим за задачата ми.

Баща й не разбра правилно колебанието й.

— Можем да говорим пред Сиванму. Тя вече е твоя доверена прислужница. Първото възнаграждение вече е изпратено на баща й, първата бариера срещу издаване на тайни вече й е внушена. Можем да й имаме доверие.

— Да, татко — каза Цинджао; всъщност тя отново бе забравила за присъствието на Сиванму. — Татко, знам кой е скрил Лузитанската флотилия. Трябва обаче да ми обещаеш, че няма да казваш на Междузвездния конгрес.

Баща й, обикновено спокоен човек, я изгледа изненадано:

— Не мога да обещая такова нещо. Недостойно е да се проявя като такъв нелоялен слуга.

Какво да направи при това положение? Как да му каже? Ала можеше ли да мълчи?

— Кой е твоят господар? Конгресът или боговете?

— Първо боговете. Те винаги са на първо място.

— В такъв случай трябва да ти кажа, че боговете са онези, които са скрили флотилията от нас. Ако го кажеш обаче на Конгреса, те ще ти се подиграват и ще те съсипят. — Изведнъж й хрумна нова мисъл. — Ако боговете са спрели флотилията, значи все пак тя е била изпратена против волята им. А ако Междузвездният конгрес е изпратил флотилията против волята им…

Баща й вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Тя млъкна и сведе глава в очакване.

— Разбира се, че са го направили боговете — каза той. Думите му й донесоха едновременно облекчение и чувство за срам. „Разбира се“, бе казал той. Нима го е знаел през цялото време?

— Всичко, което става по света е по волята на боговете. Но не си мисли, че знаеш защо. Казваш, че са спрели флотилията, защото не одобряват мисията й. Аз обаче твърдя, че Конгресът изобщо нямаше да я изпраща, ако боговете не го желаеха. В такъв случай не е ли възможно боговете да са спрели флотилията, защото мисията й е толкова велика и благородна, че човечеството не е достойно за нея? Или да са я скрили, за да поставят по-тежко изпитание пред теб? Едно е сигурно: боговете позволиха на Междузвездния конгрес да управлява по-голямата част от човечеството. Докато той има одобрението на боговете, ние от Път трябва да следваме нарежданията му безропотно.

— Не съм искала да се противопоставям… Не можа да довърши тази очевидна неистина. Баща й я разбираше идеално:

— Чувам как гласът ти заглъхва и думите ти изчезват в нищото. Това е, защото осъзнаваш, че не са верни. Ти имаше намерение да се противопоставиш на Конгреса въпреки всичко, което съм те учил. — Гласът му стана по-мек. — Искала си да го направиш заради мен.

— Ти си един от предците ми. Дължа ти по-голямо уважение, отколкото на тях.

— Аз съм ти баща. Ще стана един от предците ти едва след смъртта си.

— Заради мама тогава. Ако те някога загубят подкрепата на небесата, аз ще съм най-страшният им враг, защото ще продължавам да служа на боговете.

Още докато изричаше думите, тя си даде сметка, че това е една опасна полуистина. Броени минути по-рано, преди да бъде хваната в безизходица на прага, не беше ли готова да измени дори на боговете заради баща си?

„Аз съм най-недостойната и ужасна дъщеря“ — помисли си горчиво.

— Искам да знаеш, ярка моя дъще, че противопоставянето на Конгреса никога няма да ми донесе добро. Нито на теб. Аз обаче ти прощавам за тази прекомерна любов към мен. Това е най-милият, най-благородният от греховете.

Той се усмихна. Това я поуспокои — да го види усмихнат, макар че тя не заслужаваше одобрението му. Цинджао отново възвърна способността си да мисли, да се съсредоточи върху загадката.

— Ти си знаел, че боговете са причинили това, но ме накара да търся отговора.

— Задавала ли си си обаче правилния въпрос? Въпросът, на който трябва да отговорим, е: „Как са го направили боговете?“

— Откъде мога да знам? Може да са унищожили флотилията или да са я скрили, или да са я преместили на някое скришно място на запад…

— Цинджао! Погледни ме. Чуй ме добре.

Тя го погледна. Рязката му заповед й помогна да се успокои, да се съсредоточи.

— Опитвал съм се да те науча на това цял живот, но сега трябва да го запомниш веднъж завинаги. Боговете са причина за всичко, което се случва, но те никога не се намесват пряко. Слушаш ли ме?

Тя кимна. Беше чувала тези думи стотици пъти.

— Слушаш ме, но въпреки това не разбираш, дори сега — продължи баща й. — Боговете са избрали народа на Път, Цинджао. Само ние сме дарени със способността да чуваме гласовете им. Само на нас е позволено да виждаме, че те са причината на всичко, което е било, е и ще бъде. За всички други народи техните дела остават скрити, една мистерия. Твоята задача не е да откриеш истинската причина за изчезването на Лузитанската флотилия — всички на Път ще разберат веднага, че това е станало по волята на боговете. Задачата ти е да разбереш как са замаскирали действията си, за да го постигнат.

Цинджао почувства, че й се вие свят. Толкова сигурна бе, че е открила отговора, че е изпълнила задачата си! Сега разбираше, че се е лъгала. Отговорът й беше верен, но задачата й се оказваше друга.

— В момента, тъй като не можем да открием естествено обяснение, боговете стоят на показ пред цялото човечество, пред вярващи и неверници. Боговете са голи и ние трябва да ги облечем. Трябва да открием каква последователност от събития са създали те, за да обяснят изчезването на флотилията, за да изглежда това събитие естествено и за безбожниците. Мислех, че си го разбрала. Ние служим на Междузвездния конгрес, но така служим и на боговете. Боговете искат да излъжем Конгреса и Конгресът се оставя да бъде заблуден.

Цинджао кимна, скована от разочарование, че задачата й не е свършила.

— Нима това звучи безсърдечно от моята уста? — попита баща й. — Несправедлив ли съм? Жесток ли съм към безбожниците?

— Може ли дъщерята да съди баща си? — прошепна Цинджао.

— Разбира се. Всеки ден всички човеци съдят останалите човеци. Въпросът е дали съдим мъдро.

— В такъв случай аз отсъждам, че не е несправедливо да говориш на безбожниците на езика на тяхното безверие.

Нима това на устните му бе усмивка?

— Ти наистина разбираш — каза баща й. — Ако властниците от Конгреса дойдат някой ден смирено при нас с молба да им покажем истината, ние ще ги научим на Пътя и те ще се превърнат в част от света на Път. Дотогава ще служим на боговете, като помагаме на безбожниците да се самозалъгват, мислейки, че всички събития имат естествено обяснение.

Цинджао се поклони до земята.

— Ти си опитвал да ме научиш на това много пъти, но досега аз никога не съм се сблъсквала със задача, в чиято основа да е залегнал този принцип. Прости глупостта на недостойната си дъщеря.

— Аз нямам недостойна дъщеря. Аз имам само една дъщеря, която е Величествено ярка. Малко жители на Път могат да разберат правилото, което ти научи днес. Точно затова малцина от нас умеят да общуват с хора от други светове, без да ги объркат. Ти ме изненада днес, дъще, не защото още не го беше разбрала, а защото го разбра толкова рано. Аз бях почти десет години по-голям от теб сега, когато го открих.

— Как мога да науча нещо преди теб, татко?

Идеята, че може да надмине някое от постиженията му, бе немислима.

— Защото имаш мен за учител, докато аз трябваше да го откривам сам. Виждам обаче, че мисълта, че може да си научила нещо в по-ранна възраст от мен, те плаши. Мислиш ли, че ако дъщеря ми ме надмине, това ще ме опозори? Напротив, няма по-голяма гордост за един родител от това, да има дете, което е по-велико от него.

— Аз никога няма да съм по-велика от теб, татко.

— В известен смисъл това е вярно, Цинджао. Тъй като ти си мое дете, всичките ти постижения принадлежат на мен, като допълнение към моите, също както всички сме допълнение към предците си. Ти обаче имаш такъв голям потенциал за величие, та вярвам, че ще дойде време, когато ще ме смятат за велик повече заради твоите дела, отколкото заради моите. Ако народът на Път реши някога да ме удостои с такава чест, то ще е колкото заради моите постижения, толкова и заради твоите.

При тези думи баща й се поклони; не кратък поклон на уважение или знак, че е свободна да си върви, а дълбок поклон на почит. Челото му почти докосна земята. Не съвсем, защото това щеше да е прекалено, дори смешно — да се кланя така на собствената си дъщеря. Но той се поклони толкова ниско, колкото позволяваше положението му.

Това я смути за момент, уплаши я; сетне разбра. Когато говореше, че възможността да бъде избран за бог на Път зависи от нейното величие, той нямаше предвид някакво далечно, въображаемо бъдеще. Той говореше за настоящия момент. Ако тя успееше да открие маската на боговете, естественото обяснение за изчезването на Лузитанската флотилия, избирането му за бог на Път щеше да е сигурно. Толкова й се доверяваше той. Толкова важна бе задачата й. Какво беше встъпването й в зрелост в сравнение с благоденствието на баща й? Тя трябваше да се старае още повече, да мисли по-усилено и да постигне успех там, където военните и Конгресът се бяха провалили въпреки всичките си възможности. Не заради себе си, а заради майка си, заради боговете и заради шанса на баща си да бъде избран за един от тях.

Цинджао се оттегли от стаята на баща си. Спря на прага и погледна Сиванму. Един поглед от богоизбраната бе достатъчен на момичето, за да я последва.

Когато стигна стаята си, Цинджао вече трепереше от неустоима нужда за самопречистване. Всички грехове, които бе извършила днес — опълчването срещу боговете, отказът да се самопречисти по-рано, това, че не бе разбрала задачата си — всичко й се събираше наведнъж сега. Не че се чувстваше омърсена; не изпитваше нужда да се мие. Все пак наказанието й бе понамалено от похвалата на баща й, от бога, който й беше показал как да излезе от стаята. И от правилния й избор в лицето на Сиванму. Затова не мисълта за неподчинението я караше да трепери. Тя жадуваше за самопречистване. Копнееше боговете да бъдат с нея, докато им служи. И въпреки това нищо не бе в състояние да потуши жаждата й.

Изведнъж тя разбра: трябваше да проследи по една жилка върху всяка дъска на пода в стаята.

Веднага избра откъде да почне — югозападния ъгъл. Щеше да започва всяка жилка от източната стена, така че винаги да се движи на запад, към боговете. Последна щеше да остави най-късата дъска в стаята, по-малко от метър, която се намираше в североизточния ъгъл. Това щеше да е наградата й; последната дъска щеше да е най-къса и най-лесна.

Чу как Сиванму влиза тихо зад гърба й, но в момента нямаше време за смъртни. Боговете чакаха. Тя коленичи в ъгъла, заоглежда дървесинните жилки в търсене на онази, която боговете искаха да проследи. Обикновено се налагаше да избира сама и винаги се захващаше с най-трудната, така че боговете да не я погледнат с презрение. Тази вечер обаче бе сигурна, че избират те. Първата жилка беше дебела, криволичеща, но лесна за проследяване. Те вече я даряваха с милостта си! Тазве-черният ритуал щеше да е нещо като разговор между нея и боговете. Днес тя беше преминала една невидима бариера; беше се приближила до пълното познаване на боговете като това на баща й. Може би някой ден те щяха да й заговорят с ясния глас, който обикновените хора вярваха, че звучи в ушите на богоизбраните.

— Богоизбрана — обади се Сиванму.

На Цинджао й се стори, че радостта й е направена от кристал и Сиванму нарочно я е пръснала на парченца. Не знаеше ли, че когато ритуалът се прекъсне, той трябва да се започне наново? Цинджао се изправи и се обърна към момичето.

Сиванму забеляза гнева в лицето й, но явно не го разбираше.

— О, съжалявам — промълви веднага, падна на колене и сведе глава. — Забравих, че не трябва да те наричам „богоизбрана“. Исках само да попитам какво си загубила, за да ти помогна в търсенето.

От това Цинджао едва не избухна в смях; толкова заблудена беше тази Сиванму. Разбира се, тя нямаше ни най-малка представа, че господарката й говори с боговете. И сега, след като гневът й се разсея, Цинджао се засрами, че прислужницата й трепери така пред нея; не беше достойно да кара момичето да докосва с чело пода. Цинджао не обичаше да гледа как другите се унижават.

„Как успях да я уплаша толкова? Бях изпълнена с радост, защото чувах толкова ясно божествените гласове; но радостта ми бе толкова егоистична, че когато тя ме прекъсна съвсем невинно, се обърнах с изражение на жестока омраза към нея. Така ли отвръщам на боговете? Те ми даряват радост, а аз я превръщам в омраза към другите хора, особено към онези, които са в моя власт. За пореден път доказах колко съм недостойна.“

— Сиванму, не бива да ме прекъсваш, когато ме завариш превита на пода по този начин.

Тя обясни на прислужницата си за ритуала на самопречистване, който боговете изискваха от нея.

— И аз ли трябва да го правя? — попита Сиванму.

— Не, освен ако боговете не те накарат.

— Как ще разбера?

— Ако не ти се е случвало като малка, Сиванму, вероятно никога няма да го изпиташ. Ако се случи обаче, ще разбереш веднага, защото няма да имаш воля да устоиш на гласа на боговете в главата си.

Сиванму кимна сериозно:

— Как мога да ти помогна… Цинджао?

Тя изговори името на господарката си внимателно, боязливо. За пръв път Цинджао си даде сметка, че името й, което звучеше с любов от устата на баща й, можеше да бъде произнасяно и със страхопочитание. Да я наричат Величествено ярка в момент, в който тя съзнаваше напълно липсата на величие и блясък у себе си, бе почти болезнено. Тя обаче не искаше да забранява на Сиванму да използва името й — момичето трябваше все някак да я нарича. Боязливият тон, с който произнасяше сричките, щеше да й напомня колко малко заслужава такава почит.

— Можеш да ми помогнеш, като не ме прекъсваш — отвърна Цинджао.

— Да изляза ли?

Цинджао понечи да я отпрати, но си даде сметка, че боговете вероятно искат Сиванму да присъства на самопречистването й. Как разбра ли? Защото самата мисъл да отпрати Сиванму й бе почти толкова мъчителна, колкото мисълта за недовършената й задача.

— Остани. Можеш ли да ме гледаш, без да вдигаш шум?

— Да… Цинджао.

— Ако се проточи толкова дълго, че вече не издържаш, можеш да излезеш, но само когато ме видиш да се придвижвам от запад на изток. Това означава, че в момента не проследявам жилка и няма да ме разсееш, когато отваряш вратата, макар че не бива да ме заговаряш и тогава. Сиванму се ококори удивено:

— Всяко влакно дървесина на всяка дъска ли ще проследиш?

— Не.

Боговете не може да са толкова жестоки! Ала в момента, в който си го помисли, Цинджао разбра, че може да дойде време, когато ще изискат това от нея. Страхът я смрази.

— Само по една жилка на всяка дъска в стаята — отвърна тя. — Наблюдавай ме, ако искаш.

Тя проследи погледа на Сиванму към пространството над компютъра й, където светеше съобщение, показващо часа. Време бе за лягане, а и двете бяха пропуснали следобедния сън. Не беше нормално за човешки същества да будуват толкова дълго. Дните на Път бяха наполовина колкото земните и затова никога не съвпадаха напълно с вътрешния часовник на човешкото тяло. Пропускането или отлагането на времето за сън създаваше много трудности.

Цинджао обаче нямаше избор. И ако Сиванму не можеше да остане будна, трябваше да си тръгне сега. Боговете обаче се противопоставиха на тази идея.

— Трябва да останеш будна — предупреди Цинджао. — Ако заспиш, ще се наложи да те заговоря, за да се поместиш от ивиците, които трябва да проследя. А ако заговоря, трябва да започна отначало. Можеш ли да останеш будна, без да вдигаш шум и без да се движиш?

Сиванму кимна. Цинджао не се съмняваше в искреното й желание, макар да не й се вярваше, че е способна да удържи на думата си. Все пак боговете настояваха новоназначената доверена прислужница да остане — коя беше Цинджао, че да се противопоставя на волята им?

Цинджао се върна при първата дъска и отново се зае със задачата си. За нейно облекчение боговете още я гледаха благосклонно. Дъска след дъска тя получаваше все най-тъмните и най-лесни за проследяване дървесинни жилки; а когато от време на време получаваше някоя по-трудна, то ставаше, ако по-лесната избледнееше или се загубеше някъде по средата на дъската. Боговете бдяха над нея.

Колкото до Сиванму, момичето се държеше геройски. На два пъти, докато се връщаше от западния в източния край на стаята, Цинджао я поглеждаше и установяваше, че е задрямала, ала когато започнеше да се приближава до мястото, където бе легнала, установяваше, че доверената й прислужница се е събудила и се е преместила безшумно на място, където Цинджао вече е била. Добро момиче. Добър избор за доверена прислужница.

Най-накрая, след много време, Цинджао стигна до началото на последната дъска, най-късата, в самия ъгъл. Едва не издаде възклицание на радост, но се сдържа. Звученето на собствения й глас и неизбежният отговор на Сиванму щяха да я изпратят пак там, откъдето беше започнала. Цинджао се наведе над началото на дъската, на по-малко от метър от западната стена на стаята, и започна да проследява най-дебелата линия. Тя я заведе, ясно и лесно, до самата стена. Готово.

Цинджао се отпусна до стената и се засмя с облекчение. Беше обаче толкова изтощена, че за Сиванму смехът й сигурно бе прозвучал като стон. Момичето веднага скочи към нея и докосна рамото й.

— Цинджао. Боли ли те?

Цинджао хвана ръката на прислужницата си.

— Не ме боли. Или поне не изпитвам болка, която един добър сън не може да излекува. Готова съм. Пречистих се.

Чувстваше се достатъчно чиста, за да докосне ръката на Сиванму, без да се страхува, че ще я омърси. Това бе дар от боговете — да й дадат възможност да докосне нечия ръка след края на ритуала.

— Ти се представи много добре — похвали прислужницата си Цинджао. — В твое присъствие ми беше по-лесно да се съсредоточа върху жилките на дървото.

— Мисля, че задрямах веднъж, Цинджао.

— Може би два пъти. Но се събуждаше, когато трябваше, и не направи беля.

Сиванму заплака. Затвори очи, но не отдръпна ръка от Цинджао, за да закрие лице. Просто остави сълзите да текат по страните й.

— Защо плачеш, Сиванму?

— Не знам. Май да си богоизбран, наистина е тежко. Нямах представа.

— И да си истински приятел на богоизбран, също е трудна задача. Затова не исках прислужницата ми да ме нарича „богоизбрана“ и да се бои от гласа ми. Такива прислужници не могат да ми правят компания, когато боговете ми говорят.

Сиванму зарида горко.

— Сиванму, да не би службата при мен да е прекалено тежка?

Сиванму поклати глава.

— Ако е прекалено тежка, ще те разбера. Можеш да си тръгнеш, когато поискаш. Досега съм била сама. Не се боя да остана сама отново.

Сиванму поклати глава, този път много енергично.

— Как мога да те изоставя сега, след като съм видяла колко ти е тежко?

— Тогава един ден в историческите книги ще бъде записано, че Сиванму никога не е оставила Хан Цинджао по време на самопречистването й.

Изведнъж по лицето на Сиванму се разля усмивка, макар че в очите й още блестяха сълзи.

— Не се чуваш какви смехории говориш! Моето име — Сиванму. Когато разказват тази история, няма да знаят, че става дума за доверената ти прислужница. Ще си мислят, че се има предвид Майката — Повелителка на Запада.

Цинджао също се разсмя. Мина й обаче и друга мисъл: че може Майката — Повелителка на Запада, наистина да е предшественик на сърцето на Сиванму и като има до себе Сиванму, тя е близка и до най-старата от всички богове.

Сиванму оправи постелите им, макар че се наложи Цинджао да й показва как; това бе задължение на прислужницата и Цинджао трябваше да й позволява да го прави всяка вечер. След като легнаха, допрели постелите си така, че между тях да не се показва нито една дървесинна жилка, Цинджао забеляза, че през цепнатините на кепенците прониква сивкава светлина. Бяха будували цял ден и цяла нощ. Саможертвата на Сиванму бе благородна; тя щеше да й стане истинска приятелка.

След няколко минути обаче, когато Сиванму вече спеше, а Цинджао започваше да задрямва, тя се замисли как точно едно момиче без никакви пари е успяло да подкупи началника на смяна на оризовата нива да й позволи да говори цял ден с една богоизбрана. Възможно ли беше някой шпионин да й е платил, за да се вмъкне в дома на Хан Фейдзъ? Не — Джу Кун-мей, телохранителят в къщата на Хан, щеше да разбере веднага и да не позволи това назначение. Подкупът на Сиванму сигурно не беше изплатен с пари. Тя бе само на четиринайсет, но вече изглеждаше много красива. Цинджао беше чела достатъчно история, за да знае, че на жените често им се налага да дават такива подкупи.

Тя реши, че този въпрос трябва да бъде проучен дискретно и ако подозренията й се окажат верни, началникът на смяна да бъде уволнен позорно; името на Сиванму обаче не биваше да се споменава в никакъв случай, така че тя да остане защитена от всякакво зло. Стигаше само да го спомене пред Джу Кунмей и той щеше да се погрижи.

Цинджао погледна красивото лице на спящата си прислужница, на достойната си нова приятелка, и я налегна непосилна горест. Натъжаваше я не цената, платена от Сиванму, а това, че я е платила, за да получи такава неблагодарна, мъчителна, ужасна работа. Ако една жена е готова да продаде достъпа до утробата си, както много жени са били принуждавани в цялата история на човечеството, боговете би трябвало да се погрижат да получи нещо ценно в замяна.

Затова тази сутрин Цинджао заспа още по-твърдо решена да даде на Сиванму добро образование. Не можеше да позволи това обучение да пречи на работата й по разрешаване на загадката около изчезването на Лузитанската флотилия, но щеше да използва всеки друг свободен момент и да даде на Сиванму достойно възнаграждение за саможертвата й. Боговете със сигурност го очакваха от нея в замяна на това, че са й изпратили такава съвършена доверена прислужница.