Орсън Скот Кард
Ксеноцид (17)

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
ДЕЦАТА НА ЕНДЪР

— Горкият Ендър. Да бъде преследван от собствените си кошмари.

— Странно как в крайна сметка и той се сдоби с деца.

— Ти си специалистът по викане на аюи от хаоса. Как е успял да намери души за тези двамата?

— Какво те кара да мислиш, че им ги е намерил?

— Ами… те вървят. Говорят.

— Онзи, Питър, дойде да говори с теб, нали?

— Най-надменният човек, когото съм виждал.

— Как мислиш, че се е пръкнал научен на езика на дърветата-бащи?

— Де да знам? Ендър го създаде. Защо да не го създаде научен?

— Ендър продължава да ги създава, час по час. Ние почувствахме модела в него. Може да не си дава сметка за това, но между тези двамата и него няма никаква разлика. Различни тела може би, но въпреки това те са част от него. Каквото правят, каквото говорят, това всъщност са действия и думи на неговата аюа.

— Той знае ли го?

— Съмнявам се.

— Ще му кажеш ли?

— Не и докато не попита.

— Кога мислиш, че ще стане това?

— Когато сам се досети за отговора.

 

Дойде последният ден от тестовете на Реколадата. Слухът за досегашните успешни опити се беше разпространил вече из човешката колония и както предполагаше Ендър, сред всички пекениноси. Асистентът на Ела на име Глас бе предложил доброволно експериментите да се извършват върху него. Вече три дена живееше в изолационната камера, в която бе загинал Плантър. В този случай обаче вирусите в тялото му бяха унищожени от бактерията, в чието създаване сам беше участвал. И този път на мястото на умъртвените бяха вкарани вируси от новия щам на Ела. Всичко действаше идеално. Глас дори не се разболя. Оставаше само една стъпка, преди новосъздаденият вирус да бъде обявен за напълно успешен.

Само час преди теста Ендър в абсурдната компания на Питър и младата Вал се срещна с Куара и Грего в килията на физика.

— Пекениносите са съгласиха — каза той на Куара. — Готови са да рискуват да заменим всичките Десколада-вируси с Реколада, след като са били изпитани само върху Глас.

— Това не ме учудва.

— Мен ме учудва — намеси се Питър. — Прасенцата очевидно искат да изчезнат като биологичен вид.

Ендър въздъхна. Макар че вече не се страхуваше от него и Питър не беше по-големият и по-силният от двамата, той все още не можеше да заобича това подобие на брат си, създадено някак си в Отвъдното. Той олицетворяваше всичко, което Ендър бе мразил и от което се беше страхувал в детството си, и присъствието му сега го плашеше и ядосваше.

— Какво искаш да кажеш? — попита Грего. — Ако пекениносите не се бяха съгласили, Десколадата щеше да ги направи прекалено опасни като вид и да ни принуди да ги унищожим.

— Разбира се — усмихна се Питър. — физикът, който разбира най-добре от стратегия и тактика.

— Питър иска да каже — поясни Ендър, — че ако той стоеше начело на пекениносите — което без съмнение не би отказал, — никога нямаше да даде доброволно Десколадата, докато не измъкне в замяна някаква облага от човеците.

— За всеобща изненада на застаряващото дете-чудо все още му хрумва по някоя и друга мъдра мисъл — подигра му се Питър. — Защо да се отказват от единственото си оръжие, с което могат да заплашат човечеството? Лузитанската флотилия още е на път и още носи деструктуриращото молекулно устройство. Защо не принудят Андрю да се качи на тази своя вълшебна летяща топка и да пресрещне флотилията, за да й разкаже играта?

— Защото те ще ме застрелят като куче — отвърна Ендър. — Пекениносите постъпват така, защото това е честно и достойно. Думи, които по-късно ще ти обясня.

— Знам тези думи. Знам и какво означават.

— Нима? — намеси се младата Вал.

Гласът й, както винаги, дойде неочаквано — мек, тих, но въпреки това каращ другите да я чуят. Ендър си спомни, че винаги е бил такъв. Невъзможно бе да не я изслушаш, макар че тя рядко повишаваше глас.

— „Справедливо“. „Честно“. „Достойно“ — изрече Питър; думите прозвучаха омърсени. — Човек или вярва в тези понятия, или не. Ако не, те означават, че някой стои зад гърба ми с нож в ръката. Ако вярва, тези думи означават, че аз ще победя.

— Аз ще ти кажа какво означават — намеси се Куара. — Означават, че в момента ние с пекениносите унищожаваме едно разумно същество, което може да не съществува никъде другаде във вселената.

— Не се самозалъгвай.

— Всички са толкова сигурни, че Десколадата е изкуствено създаден вирус, но никой не се е замислил за другата възможност — че може някоя много по-примитивна, силно уязвима форма на вируса да е еволюирала естествено и да се е превърнала в сегашната му форма. Може да е изкуствено създаден, добре, но кой го е създал? Ние го убиваме, без дори да опитаме да установим контакт.

Питър й се ухили, след това се обърна към Ендър:

— Удивлявам се, че това лукаво малко олицетворение на самата съвест не е твоя издънка. Тя само си търси повод да се чувства виновна за нещо, също като теб и Вал.

Ендър не му обърна внимание. Отговори на Куара:

— Ние наистина ще го изтребим. Защото не можем да чакаме повече. Десколадата иска да ни унищожи, няма време да се бавим. Ако можехме, щяхме да изчакаме.

— Това ми е ясно — каза Куара. — Аз ви помогнах, нали? Просто ми се повдига, като те слушам да говориш, че пекениносите проявили някаква смелост при съучастничеството си в този ксеноцид, за да спасят собствените си кожи.

— Въпросът е ние или те, дете мое — намеси се Питър. — Ние или те.

— Не можете да си представите колко ме е срам да чуя собствените си аргументи от неговите уста — каза Ендър.

Питър се изсмя:

— Андрю се прави, че не ме харесва, но това хлапе е голям измамник. Той ми се възхищава. Боготвори ме. Както винаги. Също като този красив малък ангел до него.

И побутна с пръст младата Вал. Тя не се отдръпна. Направи се, че не е усетила докосването му.

— Той ни боготвори и двамата. В изкривения му малък мозък тя е моралното съвършенство, което той никога няма да достигне. А аз съм властта и геният, които винаги ще остават извън възможностите му. Доста скромно от негова страна, не мислите ли? През всичките тези години той е крил най-съкровените си стремежи в съзнанието си.

Младата Вал се пресегна и хвана Куара за ръката.

— За това иде съжаляваш най-горчиво през целия си живот — каза тя. — Задето си помогнала на хората, които обичаш, да направят нещо, което смяташ за дълбоко погрешно.

Куара заплака.

Не Куара обаче тревожеше Ендър. Знаеше, че тя е достатъчно силна, за да приеме моралните противоречия на собствените си действия. Двойното тълкувание на постъпките й вероятно щеше да я направи по-зряла, да я накара да се съмнява по-често в правотата на решенията си и в убеждението си, че всички наоколо грешат, а само тя е права. Ако не друго, това щеше да я направи по-разумна, по-състрадателна, по-отговорна, отколкото е била преди, в буйната си младост. И може би докосването на младата Вал — заедно с думите, назоваващи истинската й болка, — щеше да й помогне да се съвземе по-бързо.

Тревожеше го възхищението, с което Грего гледаше Питър. От всички на света Грего най-добре трябваше да знае докъде могат да доведат думите на Питър. И въпреки това той гледаше живия кошмар на Ендър като някакво божество.

„Трябва да се отърва от Питър — помисли си Ендър. — Иначе има опасност да спечели повече привърженици на Лузитания дори от Грего. И ще ги използва много по-ефективно и с много по-смъртоносен ефект.“

Не хранеше големи надежди, че този Питър ще се прояви като истинския му брат, който бе станал силен и достоен Хегемон. Все пак този Питър не беше истинско човешко същество, изтъкано от противоречия и непредсказуемост. Той по-скоро бе създаден от олицетворението на злото, живяло в дълбините на Ендъровото подсъзнание. Тук не можеше да се очаква нищо непредсказуемо. Докато опитваше да спаси Лузитания, Ендър й бе докарал нова опасност, не по-малко унищожителна от другите.

Но не толкова трудна за отстраняване. Направи нов опит да пропъди тази мисъл, макар, откакто осъзна, че до него в космическия кораб седи Питър, да му бе хрумвала поне десетина пъти.

„Аз го създадох. Той не е истински, просто един мой кошмар. Ако го убия, това няма да е престъпление, нали? Ще е моралният еквивалент на… какво? Събуждане? Аз докарах кошмара си в този свят и ако го убия, светът просто ще се събуди и ще установи, че е сънувал,“

Ако беше само Питър, Ендър щеше да се реши на такова убийство, или поне така си мислеше сега. Младата Вал бе това, което го спираше. Крехка, красива душа — ако Питър можеше да бъде убит, същото важеше и за нея. Ако Питър трябваше да бъде отстранен, това важеше и за нея. Той обаче никога нямаше да го стори. Трябваше да я закриля, не да й причинява зло. Ако убийството на младата Вал беше престъпление, същото важеше и за убийството на Питър. Те бяха създадени по един и същи начин.

„Това са моите деца — помисли си мрачно Ендър. — Милите ми малки отрочета, които изскочиха напълно оформени от съзнанието ми като Атина от главата на Зевс. Само дето от тях никой не прилича на Атина. По-скоро на Дияна и Хадес. Девицата ловец и господаря на ада.“

— По-добре да тръгваме — предложи Питър. — Преди Андрю да реши да ме убие.

Ендър се усмихна кисело. Най-лошото бе, че Питър и младата Вал познаваха собствената му душа по-добре от самия него. Отначало се беше надявал, че те бързо ще загубят това познание. Начинът, по който Питър отгатваше най-съкровените му мисли обаче, го караше да се чувства унизен. Също и младата Вал — понякога от начина, по който го гледаше, той разбираше, че и тя се е досетила. Нямаше вече тайни.

— Ще те придружа до дома ти — каза Вал на Куара.

— Не — отвърна Куара. — Стореното — сторено. Искам да присъствам на края на теста.

— Не щем да пропуснем възможността да покажем пред всички колко страдаме, а? — подразни я Питър.

— Млъквай — сряза го Ендър. Питър се ухили:

— Сам знаеш, че Куара използва всяка възможност да се покаже. Така ще се превърне в център на вниманието — всички ще опитват да я утешават, когато трябва да се радват на постижението на Ела. Да откраднеш главната роля от този, който я заслужава, е толкова подло, Куара — типично за теб.

Куара сигурно щеше да отговори, ако думите на Питър не бяха толкова жестоки и ако не съдържаха частица истина, която я смути. Младата Валънтайн бе тази, която изгледа хладно Питър и каза:

— Млъквай, Питър.

Същите думи, които бе употребил и Ендър преди малко, но този път постигнаха ефект. Питър се усмихна и й намигна — съучастнически, сякаш да каже: „Ще те оставя да си играеш игричките, Вал, но не си мисли, че не виждам как опитваш да се харесаш на всички с милото си държане.“ Той обаче не пророни повече нито дума, докато не излязоха от килията на Грего.

Кметът Ковано се приближи към тях.

— Велик ден в историята на човечеството — каза той. — И по чиста случайност аз ще съм на преден план на всички кадри.

Останалите се засмяха, особено Питър, който бързо се беше сприятелил с Ковано.

— Не е случайност — каза Питър. — Много хора на твое място щяха да изпаднат в паника и да развалят всичко. За да постигнеш такъв успех, е необходим широк мироглед и много кураж.

Ендър едва не се изсмя на очевидното ласкателство на Питър. Ласкателството обаче не винаги е толкова явно за този, към когото е отправено. О, Ковано щипна Питър по ръката и отрече всичко, но явно му харесваше да чува такива неща. Питър бе спечелил повече влияние върху кмета, отколкото Ендър през цялото време на познанството им. Тези хора не забелязваха ли как ги манипулира?

Единственият, който гледаше на Питър със страх и подозрения, бе епископът, но при него основна роля имаха религиозните предразсъдъци, не трезвата преценка. Часове след връщането им от Отвъдното епископът бе извикал Миро и беше настоял да приеме светото причастие.

— Господ стори велико дело с изцелението ти — каза той, — но начинът, по който бе извършено това — чрез заменяне на старото тяло с ново, вместо да излекува старото, — ни поставя пред опасния факт, че духът ти обитава тяло, което не е кръстено. И тъй като светото причастие се приема от плътта, аз се опасявам, че може да бъдеш омърсен.

Миро не се впечатли особено от идеята на епископа за чудесата — той не виждаше ролята на Господ в изцелението си, — но самото възвръщане на силата и здравето му го бе направило толкова щастлив, че вероятно беше склонен да се съгласи на всичко. Кръщението му трябваше да се състои в началото на следващата седмица на първата служба в новата църква.

Готовността на епископа да кръсти Миро обаче нямаше нищо общо с поведението му към Питър и младата Вал.

— Абсурдно е тези чудовищни създания да се смятат за хора — говореше той. — Не е възможно те да имат души. Питър е само подобие на човек, които вече е изживял живота си и го е приключил с всичките си грехове и изкупления за тях, жизненият му път вече е оценен и мястото му на небето или в ада е определено. Колкото до това… момиче, тази подигравка с женската красота, тя не може да е онази, за която се представя, защото мястото й вече е заето от жива жена. Не може да има кръщение за тези марионетки на Сатаната. Със създаването им Андрю Уигин иска да построи своя вавилонска кула, опитва се да достигне небесата и да заеме мястото на Господ. За това му деяние не може да има прошка, докато не ги върне в ада, откъдето са дошли.

Подозираше ли епископ Перегрино, че точно това искаше и самият Ендър?

Джейн обаче бе непреклонна:

— Това е глупост. Първо на първо, мислиш ли, че ще се съгласят? И освен това, не смяташ ли, че може да създадеш още двама такива? Не си ли чувал никога историята за чирака на магьосника? Най-добре остави нещата така.

Но Ендър се чувстваше унизен и изплашен.

„Аз ги създадох, следователно съм отговорен за всичко, което вършат. А в крайна сметка и двамата ще причинят ужасни поразии. Питър, защото това му е в природата — или поне така съм си го представял винаги. А младата Вал — защото самото й съществуване причинява дълбока болка на сестра ми Валънтайн.“

— Не оставяй Питър да те предизвиква така — прошепна Джейн в ухото му.

— Хората мислят, че аз го управлявам — размърда нямо устни той. — Смятат го за безопасен, защото аз съм такъв. Само че аз нямам никакъв контрол върху него.

— Мисля, че го съзнават.

— Трябва да го махна оттук.

— Работя по въпроса — увери го Джейн.

— Може би трябва да ги хвана и да ги закарам на някоя пустинна планета. Сещаш ли се за Шекспировата пиеса „Бурята“?

— Калибан и Ариел, това ли са те?

— След като не мога да ги убия, трябва да ги изпратя в изгнание.

— Работя по този въпрос. Все пак те са част от теб, нали? Част от структурния модел в съзнанието ти. Дали няма да мога да ги използвам вместо теб за прехвърлянето в Отвъдното? Така ще имаме три кораба вместо само един.

— Два. Аз никога няма да се върна там.

— Дори за микросекунда? Ако те изкарам и после веднага те върна? Няма нужда да се задържаме.

— Не задържането причини белята. Питър и младата Вал се появиха мигновено. Ако се прехвърля отново отвъд, пак ще ги създам.

— Добре. Два кораба. Един с Питър и един с младата Вал. Чакай да го измисля. Не можем да извършим само това пътуване и с него да приключим свръхсветлинното транспортиране.

— Можем. Нали получихме Реколада. Миро си взе здраво тяло. Това стига; всичко останало можем да решим сами.

— Грешиш — не се съгласи Джейн. — Ще трябва да пренесем пекениносите и цариците-майки преди пристигането на флотилията. Освен това трябва да прехвърлим вируса-носи-тел на Път, за да освободим хората там.

— Няма повече да стъпя отвъд!

— Дори да не мога да използвам Питър и младата Вал за пренасяне на аюата ми? Ще оставиш пекениносите и цариците-майки на произвола на съдбата заради страха от собственото си подсъзнание, така ли?

— Ти не разбираш колко опасен е Питър!

— Може и да не разбирам, но знам колко опасно е „Докторчето“. И ако не беше толкова погълнат от собственото си нещастие, Ендър, щеше да ти е ясно, че дори да се сдобием с петстотин екземпляра от младия Питър и толкова от младата Валънтайн, пак трябва да пренесем пекениносите и цариците-майки на други светове.

Той знаеше, че е права. През цялото време го беше съзнавал, но това не означаваше, че е готов да го признае.

— Просто опитай да се преместиш в Питър или младата Вал — заключи той, мърдайки беззвучно устни. — И Господ да ни е на помощ, ако Питър създаде нещо, докато е отвъд.

— Съмнявам се да успее. Той не е толкова умен, колкото се мисли.

— Напротив, умен е. И ако се съмняваш в това, значи ти не си толкова умна, колкото се мислиш.

* * *

Ела не беше единствена край дървото на Плантър преди последното изпитание на Глас. Нямата му фиданка Още не можеше да се мери с могъщите стволове на Рутър и Човек, но именно около нейното стройно стъбло се бяха събрали всички оцелели пекениноси. И също като Ела, те бяха дошли, за да се помолят. Това бе странна, мълчалива молитва. Свещениците на пекениносите не търсеха показност, не изпълняваха някакъв ритуал. Просто стояха на колене както останалите и мълвяха на някой от езиците си. Едни се молеха на езика на братята, други — на езика на дърветата-бащи. Ела предположи, че думите, които дочуваше от съпругите, бяха на техния ежедневен говор, но можеше и да са на свещения език, използван за общуване с дървото-майка. От устата на пекениносите се чуваше и човешка реч — Старк и португалски, а някои от свещениците явно използваха някакъв древен латински. Един истински Вавилон, но въпреки това тя чувстваше единството. Те се молеха на гроба на мъченика за живота на брата, последвал стъпките му. Ако Глас умре завинаги днес, той само щеше да повтори саможертвата на Плантър. Ако премине в третия живот, щеше да дължи това изцяло на храбростта на предшественика си.

Тъй като Ела беше тази, която бе донесла щама Реколада от Отвъдното, те й позволиха да остане за кратко сама до ствола на Плантър. Тя обгърна с ръце стройното стъбло; как й се искаше само да има малко повече живот в него. Дали аюата на Плантър бе загубена, дали скиташе в небитието на Отвъдното? Или Господ беше взел душата му и я бе занесъл на небето, където да може да общува със светците?

„Плантър, моли се за нас. Застъпи се за нас. Както блажените ми дядо и баба се застъпиха пред Отца, иди при Христос и го помоли за милост към всичките ти братя и сестри. Нека Реколадата пренесе Глас в третия живот, за да можем с чиста съвест да я разпространим по света, за да замести убийствения вирус. Тогава лъвът наистина ще може да легне до агнето и да се възцари мир.“

Ела изпитваше съмнения не за пръв път. Сигурна бе, че подходът й е правилен — нямаше никакви скрупули за унищожаването на вируса на Десколадата на цялата Лузитания. Не беше сигурна обаче, че е трябвало да създава Реколада въз основа на старите щамове на Десколадата. Ако наистина последните разновидности на Десколадата тласкаха пекениносите към агресия, към желание да заселват нови светове, със сегашните си действия тя би трябвало да възстановява „естественото“ състояние отпреди пристигането на човешките заселници. Само че предишните условия се дължаха в абсолютно същата степен на Десколадата, както настоящите — просто им се струваха по-естествени, защото бяха съществували преди идването на човека.

Значи със същия успех действията й можеха да се разглеждат като съзнателна промяна на поведението на целия вид, за да се отстрани част от агресивността му и да се намали вероятността от сблъсъци с човешкото население.

„В момента аз ги правя добри християни, независимо дали им харесва, или не. Одобрението на Рутър и Човек обаче не намалява отговорността ми, ако това се окаже вредно за пекениносите.

О, Господи, прости ми, че си играя на бог с живота на тези твои деца. Когато аюата на Плантър се изправи пред Теб и се застъпи за нас, вслушай се в молитвата му — но само ако Ти решиш да допуснеш тази промяна. Помогни ни да сторим добро, но спри ни, ако несъзнателно вършим зло. В името на Отца и Сина, и Светия Дух. Амин.“

Тя обърса една сълза от страната си с пръст и го допря до гладката кора на Плантър.

„Ти не можеш да усетиш това, Плантър, но ще го почувстваш по някакъв начин, сигурна съм. Господ няма да позволи на такава благородна душа като твоята да се загуби в мрака.“

Време беше. Тя почувства лекото докосване от ръцете на братята, те я поведоха към лабораторията, където Глас чакаше в изолатора да премине в третия си живот.

* * *

При посещенията на Ендър при Плантър пекениносът бе лежал заобиколен от медицинска апаратура. Сега изолаторът изглеждаше съвсем различно. Глас изглеждаше съвършено здрав и макар че бе свързан с всички мониторни съоръжения, не беше прикован към леглото. Жизнен и весел, той едва сдържаше нетърпението си.

Сега, след пристигането на Ела и останалите пекениноси, всичко можеше да започне.

Единствената преграда, поддържаща изолацията му сега, бе деструктуриращото поле; отвън пекениносите, събрани да наблюдават, можеха да видят всичко. Те единствени гледаха сцената открито. Може би от уважение към чувствата им или заради жестокостта на ритуала всички човеци се бяха сврели в лабораторията, където само едно малко прозорче и мониторите им позволяваха да видят какво всъщност се случва на Глас.

Глас изчака облечените в стерилни костюми братя да влязат при него с дървени ножове в ръце, преди да откъсне няколко стръка капим и да ги сдъвче. Това беше упойката, която щеше да направи болката поносима. За пръв път обаче един брат, преминаващ в третия живот, поемаше трева, несъдържаща вируса на Десколадата. Ако новият щам на Ела беше сполучлив, капимът щеше да подейства по съвършено същия начин, както нормалната лузитанска трева.

— Ако премина в третия живот — каза Глас, — заслугата ще е само на Господ и на Плантър, не моя.

Споменаването на Плантър в последните му думи бе съвсем уместно, но това не променяше факта, че името на мъченика караше много от присъстващите хора да плачат. Макар да ие познаваше много добре поведението на пекениносите, Ендър не се съмняваше, че тихото тракане, което се чуваше от редиците им, също е плач или израз на някаква друга емоция, подходяща за случая. Глас обаче грешеше, ако смяташе, че не заслужава да бъде почитан и той. Всички съзнаваха, че неуспехът е напълно възможен и въпреки надеждата никой не можеше да е сигурен, че щамът Реколада ще успее да прехвърли един брат в третия живот.

Облечените в изолационни костюми братя вдигнаха ножовете си и се заеха за работа.

„Този път тази чест не се падна на мен — помисли си Ендър, — слава Богу.“

Той обаче не извърна очи като много от присъстващите в лабораторията. Кръвта не беше нещо ново за него и макар че това не правеше изживяването по-приятно, той поне знаеше, че ще издържи. Щом Глас можеше да изтърпи това действие над себе си, Ендър трябваше да изтърпи да го гледа. Точно това се очаква от един Говорител на мъртвите, нали? Да бъде свидетел. Той продължи да наблюдава внимателно ритуала — братята разпориха тялото на Глас и заровиха органите му в земята, за да може дървото му да започне да расте още докато умът му е жив. През цялото време Глас не помръдна, не издаде нито звук, с който да покаже, че чувства болка. Или храбростта му бе невъобразима, или Реколадата действаше добре и в тъканите на тревата, така че тя да запази упойващите си свойства.

Накрая всичко свърши и братята, взели участие в ритуала, преминаха през обеззаразяващата камера. Там, след като дрехите им бяха дезинфекцирани, се съблякоха и се върнаха голи в лабораторията. Изглеждаха тържествено сериозни, но Ендър усещаше възбудата им. Всичко беше минало добре. Тялото на Глас бе реагирало нормално. След броени часове, може би минути, щяха да се появят първите листа на новото дърво. И те бяха сигурни, в сърцата си, че това ще стане.

Ендър забеляза също, че един от тях е свещеник. Почуди се какво ли би казал епископът, ако научи. Старият Перегрино бе проявил голяма гъвкавост при приемането на чуждородния вид в католическата вяра и в нагаждането на религиозните служби към техните обичаи. Без съмнение обаче епископът никак нямаше да хареса участието на свещеници в ритуали, които, макар и да напомняха много на разпъването на кръст, не бяха приети в християнството. Е, тези братя знаеха какво правят. Независимо дали ще решат да кажат на епископа за участието на свещеника в ритуала, или не, Ендър нямаше да го спомене; както и останалите хора, наблюдавали сцената, ако изобщо бяха забелязали.

Да, дървото растеше, при това много буйно, листата се появяваха бързо. Щяха да минат обаче много часове, може би и дни, докато стане ясно дали е дърво-баща, дали съзнанието на Глас още живее в него. През това време дървото трябваше да остане в пълна изолация.

„Да можех и аз да намеря място, където да остана в изолация — помисли си Ендър, — където да обмисля на спокойствие странните неща, които ми се случиха.“

Той обаче не беше пекенинос и страданията му не бяха причинени от вирус, който може да бъде унищожен. Болестта му произлизаше от корените на самоличността му и той не знаеше дали е възможно да се отърве от нея, без да се самоунищожи.

„Може би — размишляваше той — Питър и Вал представляват цялостната ми същност, може би, ако изчезнат, няма да остане нищо от мен. Каква част от душата ми, кое мое действие не могат да бъдат обяснени като плод на тяхната воля в мен?

Нима представлявам едно обединение на брат ми и сестра ми? Или на разликите между тях? Каква ли е странната аритметика на душата ми?“

* * *

Валънтайн се опитваше да сдържа раздразнението си от младото момиче, което Ендър бе довел от Отвъдното. Знаеше, разбира се, че това е по-ранната й самоличност, каквато я помнеше той, и дори смяташе за доста мило от негова страна да носи в сърцето си толкова ярък спомен от младите й години. Само тя от всички на Лузитания разбираше защо точно този млад образ живее в съзнанието му. По онова време той бе във военното училище, напълно откъснат от семейството си. Макар че той нямаше откъде да го разбере, тя съзнаваше, че родителите им са го позабравили. Не забравили за съществуването му, разбира се, но свикнали с отсъствието му. Той просто не беше там, те нямаха задължения към него. Бяха го поверили на държавата, бяха се отървали от него. Щяха да го чувстват по-близък, ако беше мъртъв; сега дори нямаха гроб, на който да носят цветя. Валънтайн не ги упрекваше за това — то просто показваше, че са гъвкави и способни да се нагаждат. Тя обаче не бе в състояние да следва примера им. Ендър винаги беше с нея, в сърцето й. И когато след сблъсъка с изпитанията във военното училище Ендър бе решил да се откаже от всичко — когато всъщност бе обявил стачка, — офицерът, натоварен със задачата да го превърне в безволево оръдие, дойде при нея. Върна я при Ендър. Даде им време да бъдат заедно — същият човек, който ги беше разделил и бе оставил такива рани в сърцата им. Тогава тя излекува брат си — достатъчно, за да го накара да се върне към задачата си за спасяване на човечеството, като унищожи бъгерите.

„Разбира се, че този спомен ще е по-ярък от всичко, което сме преживели заедно. Разбира се, че когато от подсъзнанието му изникнат най-скъпите му образи, той ще си представи точно това момиче.“

Тя знаеше всичко, разбираше го, вярваше, че е така. Все още обаче я болеше, че това почти невероятно съвършено същество през цялото време е било представата му за нея. Че онази Валънтайн, която Ендър наистина обичаше, беше толкова невъзможно невинно създание.

„Само заради това същество е бил толкова привързан към мен, преди да се омъжа за Якт. А може би точно заради брака ми с Якт се е върнал към този детински образ.“

Глупости. Нямаше никакъв смисъл да опитва да разгадае какво означава появата на това момиче. Независимо от причините за създаването й тя беше тук и трябваше да бъде приета по някакъв начин.

Горкият Ендър — той сякаш нищо не разбираше. Отначало дори бе помислил да задържи младата Вал.

— Не е ли все пак моя дъщеря? — бе попитал.

— По никакъв начин не може да е твоя дъщеря — беше отговорила Валънтайн. — Ако е на някого, тя е моя. И със сигурно не е уместно да я взимаш в дома си сама. Още повече, че и Питър е тук, а той не е най-благонадеждният възможен съквартирант.

Въпреки това Ендър не се съгласи напълно с нея (бе по-склонен да се отърве от Питър, отколкото от Вал), но все пак склони и оттогава Вал живееше у Валънтайн. Валънтайн възнамеряваше да стане приятелка и настойница на момичето, но това просто не й се удаваше. Не можеше да се почувства достатъчно комфортно в компанията на Вал. Все си намираше извинения да излезе от вкъщи, когато тя беше там; всеки път чувстваше облекчение, когато Ендър дойдеше да я вземе заедно с Питър.

В крайна сметка се получи това, което обикновено ставаше — Пликт се намеси мълчаливо и разреши проблема. Тя стана най-добрият приятел и закрилник на Вал в дома на Валънтайн. Когато момичето не беше с Ендър, прекарваше времето си с Пликт. И тази сутрин Пликт предложи да вземе собствена къща, за себе си и за Вал.

„Може би твърде бързо се съгласих — разсъждаваше Валънтайн. — Вероятно обаче съвместното ми съжителство с Вал е също толкова тежко за нея, колкото и за мен.“

Сега обаче, когато гледаше как Пликт и младата Вал влизат на колене (както всички жители на града) в новата църква, за да целунат пръстена на епископ Перегрино пред олтара, Валънтайн си даде сметка, че не е направила нищо „за доброто на Вал“, каквито бяха намеренията й. Вал бе напълно самостоятелна, уравновесена, спокойна. Откъде накъде Валънтайн ще си въобразява, че може да повлияе по някакъв начин, добър или лош?

„Аз не означавам нищо за това момиче. Тя обаче не е маловажна за мен. Тя е едновременно потвърждение и отричане на най-значимата връзка в детството ми, а също и през по-голямата част от живота ми като възрастна. Как искам да се беше разпаднала на прах в Отвъдното като осакатеното тяло на Миро! Да не ми се беше случвало никога да се видя такава…“

И наистина това бе самата тя. Ела незабавно беше провела изследвания, за да установи, че Валънтайн и младата Вал са напълно еднакви генетично.

— Но в това няма логика — противеше се Валънтайн. — Ендър не би могъл да запомни генетичната ми информация. Не е възможно в космическия кораб да е имало модел на генома ми.

— Трябва ли аз да търся обяснението? — попита Ела.

Ендър бе предложил една възможност — геномът на младата Вал да не е бил изграден, докато не се е срещнала с истинската Валънтайн, чак тогава филотите в тялото й да са се подредили според модела, заложен във Валънтайн.

Валънтайн запази мнението си, но се съмняваше в това предположение. Младата Вал бе носила нейните гени от самото начало, защото човекът, отговарящ толкова пълно на представите на Ендър, не можеше да има друга генетична информация; природните закони, поддържани от Джейн в космическия кораб, биха го изисквали. А може би някаква сила въвеждаше ред дори в оня пълен хаос. Надали имаше значение, освен че въпреки дразнещата си перфектност новата псев-до-Вал доказваше колко съвършен е бил споменът на Ендър за нея. Представата му не можеше да е много променена.

„Може би тогава наистина съм била съвършена и съм се похабила с годините. Може би наистина съм била толкова красива. Маже би наистина съм била толкова млада.“

Те коленичиха пред епископа. Пликт целуна пръстена, макар че за нея не бе задължително да участва в покаянието на Лузитания.

Когато дойде ред на младата Вал, епископът дръпна ръката си и се извърна. Един свещеник се приближи и им каза да отидат на местата си.

— Но аз още не съм се покаяла! — възкликна момичето.

— Ти няма за какво да се покайваш — отвърна свещеникът. — Епископът ми го каза, преди да дойдеш — ти не си била тук по време на извършването на греха, следователно няма нужда да се покайваш.

Младата Вал го погледна тъжно.

— Аз съм създадена от друг, не от Господ. Затова епископът не иска да ме приеме. Никога няма да получа причастие, докато той е жив.

Свещеникът изглеждаше много опечален от тези думи — невъзможно бе да не изпитва съжаление към младата Вал, защото простосърдечието и миловидността й я правеха да изглежда толкова крехка, така че онзи, който я обидеше по някакъв начин, не можеше да не се чувства гузно, че е наранил такова нежно създание.

— Ще изчакаме решението на папата — рече той. — Това е много деликатна ситуация.

— Знам — прошепна младата Вал, след което се върна между Пликт и Валънтайн.

„Раменете ни се докосват — помисли си Валънтайн. — Дъщеря, която е толкова еднаква с мен, сякаш съм я клонирала преди тринайсет години.

Аз обаче не съм искала друга дъщеря, още по-малко — копие на самата мен. Тя го знае. Чувства го. И затова страда от нещо, което аз никога не съм изпитвала — чувства се нежелана и необичана от онази, на която най-много прилича.

Какво изпитва Ендър към нея? И той ли би искал да я няма? Или копнее да й е брат, както бе мой по-малък брат преди толкова години? Когато съм била на тази възраст, Ендър още не беше извършил ксеноцида. Ала тогава не беше Говорил и от името на мъртвите. «Царицата на кошера», «Хегемона», «Животът на Човек» — всичко това тепърва предстоеше да бъде написано. Той беше просто едно дете, объркано, отчаяно, уплашено. Как може да копнее за онова време?“

Скоро се появи и Миро, допълзя на колене до олтара и целуна пръстена. Макар че епископът го беше освободил от всякаква отговорност, той държеше да се покае заедно с всички останали. На Валънтайн, разбира се, не й убягна, че много от присъстващите започнаха да шушукат, докато минаваше покрай тях. Всеки в Лузитания, който го бе познавал преди мозъчната травма, признаваше, че е станало чудо — съвършено възстановяване на стария Миро.

„Аз не съм те познавала тогава, Миро — помисли си Валънтайн. — Винаги ли си имал този замечтан, замислен поглед? Може би тялото ти е излекувано, но ти все още помниш болката. Дали това те е направило по-студен? Или по-отзивчив?“

Той дойде и седна до нея, на мястото, което иначе трябваше да заеме Якт, ако не беше все още в орбита. Веднага след унищожаването на Десколадата някой трябваше да донесе на Лузитания хиляди замразени микроби, растителни и животински видове, които да помогнат за саморегулирането на климата на планетата. Това бе правено на много други светове, но случаят беше по-деликатен, защото новозаселените организми не биваше да изместват местните видове, от които зависеше животът на пекениносите. Якт работеше за общото благо, но въпреки това на Валънтайн й липсваше — тя копнееше за присъствието му. Миро не можеше да замести съпруга й, най-вече защото новото му тяло ясно й напомняше за извършеното отвъд.

„Ако отида там, какво ще създам аз? Съмнявам се, че ще доведа още някого, защото в мен не живее друга душа. Дори моята, страхувам се. Какво е моето страстно ровене в историята, ако не търсене на човечност? Другите намират човешкото, като погледнат в собствените си сърца. Само на изгубените души се налага да търсят извън себе си.“

— Почти всички се изредиха вече — прошепна Миро. Значи службата щеше да започне скоро.

— Готов ли си да се освободиш от греховете си? — прошепна Валънтайн.

— Както обясни епископът, той ще прогони греховете само на това ново тяло. Пак ще се наложи да се изповядам и покая за онези, които съм оставил в старото. Тогава, разбира се, не бях способен на много смъртни грехове, но въпреки това има предостатъчно завист, злоба, самосъжаление. Още се чудя дали да се изповядам за самоубийство. Когато старото ми тяло се разпадна на прах, то следваше желанието на сърцето ми.

— Не трябваше да ти връщат гласа. Сега бръщолевиш глупости само за да се наслаждаваш на звученето му.

Той се усмихна и я потупа по ръката.

Епископът започна службата с молитва, в която благодареше на Господ за постигнатото в последните месеци. Очевиден бе пропускът да спомене създаването на двете нови човешки същества, макар че изцелението на Миро беше приписано изцяло на Бог. Той извика Миро и почти веднага го кръсти, след това, тъй като не бяха на литургия, епископът пристъпи направо към проповедта си:

— Милостта Господня е безкрайна. Ние можем само да се надяваме да ни дари с нея, въпреки че не я заслужаваме, да ни прости ужасните грехове като отделни личности и като народ. Можем само да се надяваме, че като Ниневия, която се спаси от унищожение чрез разкаяние, можем да убедим Господ да ни избави от флотилията, която изпрати, за да ни накаже.

Миро прошепна тихо, така, че само Валънтайн да го чуе:

— Не я ли изпрати преди изгарянето на гората?

— Може би Господ е пресметнал времето за пристигане — предположи Валънтайн.

Веднага съжали за богохулното си изказване. Това тук бе изключително тържествено събитие; дори да не беше дълбоко вярваща, тя знаеше, че поемането на отговорност за едно злодеяние от цялото общество е наистина свещено събитие.

Епископът говори за загиналите в блаженство — Ос Венерадос, които за пръв път бяха спасили човечеството от заразата с Десколадата; за отец Ещевао, погребан под тази църква, който бе станал мъченик в името на борбата срещу ереста; Плантър, дал живота си, за да докаже, че душите на народа му са дар от Господ, а не от някакъв си вирус; и пекениносите, станали невинни жертви на клането.

— Всички те може някой ден да станат светци, защото това време е като първите дни на християнството, когато велики дела и велика святост са били нужни повече отвсякога и затова са били постигани по-често. Тази църква е храм на всички, които са обичали своя Господ с цялото си сърце, воля, разум и сили и които обичат съседа си като самите себе си. Нека всеки, който влезе тук, го направи със смирено сърце и покорен дух, за да може да се докосне до святостта им.

Проповедта не трая дълго, защото през целия ден бяха предвидени още много подобни служби — народът щеше да влиза в църквата на смени, тъй като тя бе твърде малка, за да побере наведнъж цялото човешко население на Лузитания. Съвсем скоро приключиха и Валънтайн стана. Понечи да тръгне след Пликт и Вал, но Миро я хвана за ръката.

— Джейн току-що ми каза нещо. Реших, че може би ще искаш да знаеш.

— Какво?

— Преди малко е изпробвала кораба, без Ендър да е вътре.

— Как е успяла?

— С Питър. Изкарала го е отвъд и го е върнала. Той е успял да побере аюата й, ако наистина това е главното условие.

Гласът й веднага издаде страховете й:

— Създал ли е…

— Не. — Миро се усмихна, но малко накриво, което Валънтайн сметна за остатък от неотдавнашните му страдания. — Той твърди, че било, защото имал много по-ясен и здрав разум от Андрю.

— Може и да е вярно.

— Аз мисля, че никой от филотите отвъд не е пожелал да стане част от неговия модел. Прекалено извратен е.

Валънтайн се засмя.

Епископът се приближи до тях. Тъй като излязоха последни, те останаха сами пред църквата.

— Благодаря, че прие новото кръщение — каза епископът. Миро сведе глава:

— Не са много мъжете, които имат възможността да се пречистят толкова пълно от греховете си.

— И, Валънтайн, съжалявам, че не можах да приема твоята… съименничка.

— Не се тревожете, епископ Перегрино. Разбирам ви. И може би споделям виждането ви.

Епископът поклати глава:

— Най-добре би било, ако можеха просто…

— Да се махнат? — довърши Миро. — Желанието ви скоро ще се сбъдне. Питър скоро ще отпътува; Джейн може да пилотира кораба с негова помощ. Без съмнение същото важи и за младата Вал.

— Не — възрази Валънтайн. — Тя не може да замине. Прекалено е…

— Млада? — попита Миро; този разговор явно го забавляваше. — И двамата са родени такива, че знаят всичко, което знае и Ендър. Надали можеш да наречеш това момиче дете, въпреки младото й тяло.

— Ако бяха „родени“ — намеси се епископът, — нямаше да се налага да заминават.

— Те не заминават заради вас. Тръгват, защото Питър трябва да занесе новия вирус на Ела на Път, а младата Вал ще търси планети, подходящи за разселване на пекениносите и новите царици-майки.

— Не можеш да я изпращаш на такава мисия! — възрази Валънтайн.

— Няма да я изпращам. Ще я взема — уточни Миро. — Или по-скоро тя ще ме вземе. Аз мога да отида. Искам да отида. Ако има някакви рискове, аз ще ги поема. Тя ще е в безопасност, Валънтайн.

Валънтайн поклати глава, но съзнаваше, че няма начин да надделее. Самата млада Вал щеше да настоява да отиде, колкото и невръстна да изглеждаше, защото, ако не тръгне, само един кораб можеше да се използва, а ако Питър извършваше всички полети, не можеха да са сигурни, че това ще е за добро. В крайна сметка самата Валънтайн щеше да склони. Пред каквито и опасности да се изправи младата Вал, те нямаше да са по-големи от рисковете, поети от други преди нея. Като Плантър. Като отец Ещевао. Като Глас.

* * *

Пекениносите се събраха около дървото на Плантър. Бяха отишли най-напред при Глас, тъй като той бе първият, преминал в третия живот благодарение на Реколадата, но почти веднага след като започнаха да говорят с него, той категорично отказа идеята разпръскването на противовирусната бактерия и вируса заместител по света да започне от неговото дърво. Тази чест се падаше на Плантър, заяви той и братята и съпругите в крайна сметка се съгласиха.

И така, Ендър стоеше облегнат на ствола на приятеля си Човек, когото бе посадил със собствените си ръце преди толкова много години. Радостта му от този миг — освобождаването на пекениносите от Десколадата — щеше да бъда пълна, ако не бент компанията на Питър.

— Слабаците уважават слабака — отбеляза той. — Плантър се провали, а те изразяват почитта си към него; Глас успя, но въпреки това стърчи сам на опитното поле. И най-глупавото е, че за Плантър това няма абсолютно никакво значение, тъй като аюата му дори не е тук.

— За Плантър може да не означава нищо — възрази Ендър, макар че не беше много сигурен в тезата си, — но за тях означава.

— Да, означава, че са слабаци.

— Джейн каза, че те е пренесла отвъд.

— Лесна разходка. Следващият път обаче няма да се върна на Лузитания.

— Тя каза, че възнамерява да пренесе вируса на Ела на Път.

— Това е първата ми спирка, само че оттам изобщо няма да се върна тук. Помни ми думата, старче.

— Имаме нужда от кораба.

— Имаш хубавото малко корабче с момичето, а бъгерската кучка може да ти ги снася с дузини, само да народиш достатъчно същества като мен и Валзиня, които да ги управляват.

— Ще се радвам, ако вие сте последните.

— Не ти ли е любопитно какво възнамерявам да правя?

— Не — отсече Ендър.

Това обаче бе лъжа и Питър, разбира се, го знаеше.

— Възнамерявам да направя онова, за което ти нямаш нито ум, нито кураж. Смятам да спра флотилията.

— Как? Като се появиш изневиделица на флагманския кораб?

— Е, ако се стигне до най-лошото, скъпи ми приятелю, винаги мога да ги тресна с „Докторчето“, преди дори да се усетят. За да се спре флотилията, трябва да се спре Конгресът. А за да спра Конгреса, трябва да установя контрол над него.

Ендър веднага си даде сметка какво означава това:

— Значи искаш отново да станеш Хегемон? Господ да е на помощ на човечеството, ако успееш.

— Защо да не стана? Веднъж бях и не се представих толкова зле. Трябва добре да го знаеш, нали сам написа книгата.

— Онова беше истинският Питър. Не ти, изкривено копие, родено от омразата и страха ми!

Имаше ли Питър достатъчно чувства, за да се впечатли от тези думи? На Ендър му се стори, поне за момент, че на лицето му се изписва… какво, обида? Гняв?

— Аз съм истинският Питър сега — отвърна той след моментно мълчание. — И по-добре да се надяваш, че имам всички умения, които съм имал и преди. Все пак ти успя да дадеш на Валет същите гени, които има Валънтайн. Може би аз съм същият онзи Питър.

— По-скоро прасетата ще полетят! Питър се засмя:

— Ще полетят. Ако отидат отвъд и си го пожелаят.

— Върви тогава.

— Да, знам, че с удоволствие ще се отървеш от мен.

— И да те натреса на останалата част от човечеството? Нека това да им е наказание, че са изпратили флотилията. — Ендър стисна Питър за ръката и го придърпа към себе си. — Не си въобразявай, че не мога да се справя с теб. Аз не съм вече онова малко момче и ако се самозабравиш, ще те унищожа.

— Не можеш. По-скоро ще се самоунищожиш.

Церемонията започна. Този път нямаше показност, нямаше целуване на ръце, нямаше проповеди. Ела и асистентите й просто донесоха неколкостотин бучки захар, напоени с противовирусната бактерия, и също толкова шишенца с разтвор на Реколада. Раздадоха ги на събраните и всеки пекенинос взе бучката си захар, лапна я, след това изпи съдържанието на шишенцето.

— Това е част от моето тяло, плът от моята плът — занарежда Питър. — За да си спомняте за мен.

— Към нищо ли нямаш уважение? — попита Ендър.

— Това е кръвта ми, която пролях за вас. Пийте я и помнете. — Питър се усмихна. — Това причастие дори аз мога да го взема, въпреки че не съм кръстен.

— Едно гарантирам. Не е измислено такова причастие, което да може да пречисти теб!

— Обзалагам се, че цял живот си чакал да ми кажеш тези думи.

Питър се обърна така, че Ендър да види кристалчето, прикрепено в ухото му, връзката му с Джейн. В случай, че Ендър не го е забелязал, Питър го докосна демонстративно.

— Не забравяй, че аз също нося източника на всички мъдрости — напомни той. — Тя ще ти показва какво правя, ако изобщо те интересува. Ако не ме забравиш още в момента, в който замина.

— Няма да те забравя — каза Ендър.

— Можеш да дойдеш с мен.

— И да рискувам да създам още такива като теб в Отвъдното?

— Няма да откажа компанията.

— Гарантирам ти, Питър, ти ще се намразиш сам толкова, колкото те мразя аз.

— Никога, аз не съм изпълнен със самоненавист като теб, бедно, преследвано от чувство за вина оръдие в ръцете на по-способни и по-силни мъже. И ако не искаш да ми осигуриш компания, аз ще си намеря по пътя.

— Не се съмнявам.

Захарчетата и шишенцата стигнаха до тях; те ги поеха.

— Вкусът на свободата — отбеляза Питър. — Сладко.

— Нима? Ние унищожаваме един вид, който никога не сме разбирали.

— Знам какво искаш да кажеш. Много по-сладка е победата, когато съзнаваш колко пълен е разгромът на противника.

С тези думи Питър най-после се махна.

Ендър остана до края на церемонията и разговаря с много от присъстващите: с Човек и Рутър, разбира се, и с Валънтайн, Ела, Уанда и Миро.

Оставаше му да направи още едно посещение. Посещение, което бе правил неколкократно, за да бъде пропъден всеки път, отпратен без една дума дори. Сега обаче Новиня излезе да го посрещне. И вместо изпълнена с гняв и мъка, тя изглеждаше съвсем спокойна.

— Най-после постигнах вътрешен мир — каза тя. — И знам, че гневът ми към теб е бил небогоугоден.

Ендър се зарадва да чуе това, но остана изненадан от изразните й средства.

Кога беше говорила Новиня за богоугодност?

— Аз осъзнах, че може би момчето ми е изпълнявало желанието на Господ — продължи тя. — Че не е било възможно да го спреш, защото Господ е искал да го прати при пекениносите, за да предизвика събитията, довели до всичките тези чудеса. — Тя заплака. — Миро е изцелен. О, Господ наистина е милостив! И когато умра, пак ще мога да се събера с Куим на небето…

„Тя е приела вярата — помисли си Ендър. — След толкова години на презрение към Църквата, през които участваше в службите само защото нямаше начин да отсъства, ако иска да е гражданин на Лузитания… Само за няколко седмици Децата на Христовия ум са я покръстили. Радвам се за това. Защото говори с мен.“

— Андрю. Искам отново да се съберем.

Той протегна ръце да я прегърне, искаше му се да заплаче от радост, но тя се отдръпна.

— Не ме разбра — каза тя. — Няма да се върна у дома с теб. Сега тук е моят дом.

Тя бе права — не я беше разбрал. Сега обаче я разбираше. Тя се беше обрекла за цял живот на този орден, в който можеха да влизат само съпружески двойки, за да дадат обет за въздържание в най-добрите години на брака си.

— Новиня, аз нямам нито вяра, нито воля да бъда от Децата на Христовия ум.

— Когато имаш, ще те чакам тук.

— Това ли е единствената ми надежда да бъда с теб? Да се отрека от любовта към тялото ти, за да се радвам на компанията ти?

— Андрю — прошепна тя. — Аз копнея за теб, но през всичките тези години носех един голям грях — прелюбодеянието — и единственият начин да го изкупя е, като отрека плътското и се обрека на духа. Ще го направя сама, ако трябва, но с теб… О, Андрю, колко ми липсваш!

„И ти ми липсваш“ — помисли си той.

— Липсваш ми ужасно — прошепна, — но не искай това от мен. Живей като моя съпруга до изтичането на младостта ни, а когато плътското влечение отслабне, ще можем заедно да се върнем тук. Тогава ще съм щастлив.

— Не разбираш ли? Аз съм се зарекла. Дала съм клетва.

— На мен също.

— Трябва ли да наруша обета си пред Господ, за да спазя клетвата си пред теб?

— Господ ще те разбере.

— Колко е лесно за онези, които никога не чуват гласа му, да обявяват какво ще разбере и какво — не.

— Ти чуваш ли гласа му?

— Чувам песента Му в сърцето си, както го е чувал Псалмописеца. „Господ е пастир мой. В нужда няма да остана.“

— Двайсет и трети. А аз чувам само Двайсет и втори. Тя се усмихна тъжно:

— „Защо си ме оставил“?

— И онази част за биковете на Башан. Винаги съм се чувствал заобиколен от бикове.

Тя се засмя:

— Ела, когато си готов. Ще те чакам. И понечи да си тръгне.

— Чакай.

Новиня се извърна.

— Донесох ти противовирусната бактерия и Реколада.

— Гордостта на Ела. Аз не бих могла да го постигна, знаеш ли? Нищо не сте загубили от това, че изоставих работата си. Времето ми бе изтекло и тя отдавна ме беше надминала.

Новиня взе захарчето, изчака да се разтопи и преглътна. След това вдигна шишенцето на светлината на залязващото слънце.

— На фона на червеното небе, изглежда, сякаш вътре гори огън.

Отпи от течността — бавно, за да усети вкуса й. Макар че разтворът беше горчив и оставаше неприятен привкус.

— Мога ли да ти идвам на посещение?

— Веднъж месечно.

Отговорът й дойде толкова бързо, че на Ендър му стана ясно, че вече е обмислила въпроса; нямаше смисъл да я убеждава за по-чести срещи.

— В такъв случай очаквай ме по веднъж на всеки месец.

— Докато станеш готов да се присъединиш към мен.

— Докато ти станеш готова да се върнеш при мен — отвърна той.

Знаеше обаче, че тя никога няма да се огъне. Новиня не беше от хората, които лесно променят решенията си.

Това може би трябваше да го ядоса. Може би трябваше да поиска да се освободи от този брак, който не можеше да консумира. Не се сещаше обаче за какво би му послужила тази свобода.

„Сега нищо не зависи от мен — даде си сметка той. — Нищо. Аз изпълних задачата си и отсега нататък моето влияние върху бъдещето ще зависи само от делата на децата ми — от чудовището Питър и невъзможно съвършеното дете Вал.

Ами Миро, Грего, Куара, Ела, Олядо — не са ли и те мои деца? Не мога ли да твърдя, че и аз съм участвал в създаването им, макар да са родени от любовта на Либо и от тялото на Новиня години преди да дойда на тази планета?“

Едва по тъмно той намери младата Вал, макар че не знаеше защо изобщо я е търсил. Тя беше у Олядо заедно с Пликт; но докато Пликт стоеше облегната на стената с безизразно лице, Вал играеше с децата на Олядо.

„Естествено, че ще си играе с тях — замисли се Ендър. — Самата тя още е дете, независимо какви знания и жизнен опит е получила от мен.“

Докато я наблюдаваше от вратата обаче, той забеляза, че тя не си играе еднакво с всички деца. Нимбо бе този, на когото отделяше най-много внимание. Момчето, което се беше опарило, не само в прекия смисъл, в нощта на клането. Играта им бе простичка, но не им даваше възможност да разговарят. Въпреки това между Нимбо и младата Вал протичаше оживен безмълвен разговор. Тя му се усмихваше топло, не както една жена насърчава обожател, а по-скоро като мълчалив израз на любов и доверие на една сестра към брат й.

„Тя ще го излекува — помисли си Ендър. — Също както Валънтайн излекува мен преди толкова години. Не с думи. С присъствието си.

Възможно ли е да съм я създал и с това умение? Толкова ли истински и ярък е бил образът й в мен? Тогава може би и Питър притежава всичко от истинския ми брат — всички опасни и жестоки качества, но и тези, които създадоха новия ред.“

Ендър сам не вярваше в това. Младата Вал може да лекуваше душите на другите с погледа си, но Питър не можеше да е наследил нищо от онези качества. Той притежаваше онова лице отпреди толкова години, което Ендър бе гледал в „Игра на фантазията“, в една ужасна стая, където бе умирал безброй пъти, докато най-после придобие някое от качествата на брат си.

„Аз приех Питър в себе си и унищожих един цял народ. Приех го и извърших ксеноцид. През всичките тези години оттогава съм си мислил, че съм се очистил от него. Че се е махнал. Но той никога няма да ме остави.“

В идеята да се оттегли от света и да се присъедини към ордена на „Деца на Христовия ум“ имаше много привлекателни страни. Може би там двамата с Новиня щяха да се очистят от демоните, живели в тях толкова години. Новиня никога не е притежавала такъв душевен мир като сега, мислеше си той.

Младата Вал го забеляза, приближи се до него.

— Какво правиш тук? — попита.

— Търсех те.

— С Пликт решихме да прекараме вечерта у Олядо.

Тя погледна Нимбо и се усмихна. Момчето се ухили глуповато.

— Джейн каза, че ще пътуваш с кораба — каза тихо Ендър.

— Щом Питър може да побере Джейн в себе си, значи и аз мога. Миро също идва. Ще търсим обитаеми светове.

— Само ако ти искаш да отидеш.

— Стига глупости. Кога си правил само онова, което искаш? Ще постъпя както е нужно.

Замълчаха.

— Само за това ли дойде? — попита тя след малко.

— Предполагам — кимна Ендър.

— Или защото ти се иска да бъдеш такова дете, каквото беше, когато за последен път видя лице като моето?

От тези думи го заболя — повече, отколкото когато Питър не го разбра правилно. Това го зарадва. Значи още му оставаше личен живот.

— Срам ли те е от мен? — попита тя.

— По-скоро съм объркан. Да издам подсъзнанието си пред всички. Не се срамувам обаче. Не и от теб. — Той погледна Нимбо, после пак нея. — Остани тук и довърши каквото си започнала.

Тя се усмихна леко:

— Той е добро момче, просто е мислел, че постъпва правилно.

— Да, но се оказа грешно.

— Не е съзнавал какво върши. Когато човек не разбира последствията от действията си, как можеш да го обвиняваш?

Той осъзна, че тя говори повече за него, Ендър Ксеноцида, отколкото за Нимбо.

— Може да не носиш вина, но отговорността остава. Трябва да излекуваш раните, които си отворил.

— Да — съгласи се тя. — Раните, които си отворил, но не всички рани на света.

— Защо не? Защото ти си решила да ги излекуваш сам-самичка ли?

Тя се засмя — безгрижен, детски смях.

— Ти изобщо не си се променил, Андрю. Въпреки всички тези години.

Ендър й се усмихна, прегърна я леко и я остави да се върне в светлата стая. Той пък се потопи отново в мрака и се запъти към дома.

Нощта бе достатъчно светла, но въпреки това той на няколко пъти се препъва и губи пътя.

— Плачеш — обади се Джейн в ухото му.

— Какъв щастлив ден!

— Така е. И знаеш ли, ти си единственият, който го погубва в самосъжаление тази вечер.

— Чудесно. Ако аз съм единственият, значи има поне един.

— Имаш мен. А връзката ни е била непорочна през цялото време…

— Доста непорочност ми се събра. Нямам нужда от допълнително.

— Всеки завършва в целомъдрие. Всеки става неспособен да извършва смъртни грехове.

— Ама аз не съм мъртъв. Още не. А може би съм?

— Това наоколо прилича ли ти на рая? Той се изсмя мрачно.

— Добре, значи не е възможно да си мъртъв.

— Забравяш, че това може да е адът — напомни й той.

— Адът ли е?

Той се замисли за всичко постигнато. За вирусите на Ела. За изцелението на Миро. За милото отношение на младата Вал към Нимбо. За спокойната усмивка на лицето на Новиня. За радостта на пекениносите от свободата. Противовирусната бактерия вече се разпространяваше през безкрайните полета с каним, вече би трябвало да е достигнала и други гори; Десколадата отстъпваше пред безопасния Реколада. Тези промени не можеха да се извършват в ада.

— Май още съм жив — съгласи се той.

— Аз също. И това е нещо. Питър и Вал не са единствените, родени от съзнанието ти.

— Не, не са.

— И двамата сме още живи, въпреки че ни очакват трудни времена.

Той си спомни какво й предстои — осакатяване на съзнанието й, и то след броени седмици, и се засрами, че е оплаквал толкова горчиво собствените си загуби.

— По-добре да си обичал и да си останал сам, отколкото никога да не си обичал — прошепна той.

— Може да звучи банално, но това не означава, че не е вярно — съгласи се тя.