Робърт Джордан
Конан Непобедимия (8)

Седма глава

Кладенецът на кралете бе разположен на няколко дни път на изток от Шадизар. Бе заобиколен от огромни, нахвърляни един върху друг късове черен камък, проядени от дъжда и вятъра. Някои казваха, че били останки от стена, ала никой не знаеше кога и от кого е била построена тя. Никой не помнеше кои крале са се обявявали за собственици на кладенеца.

Конан подкара коня си между каменните отломки, след това мина в сянката на осакатени дървета, приближи кладенеца, обграден с груби камъни, и слезе от седлото. От другата страна на кладенеца, под дърветата, четирима мургави мъже в мръсни връхни ризи алчно наблюдаваха с тъмните си очи коня му. Конан отметна краищата на кауранската си наметка така, че да видят сабята му, и завъртя дръжката, за да изтегли кофа вода от далечните хладни глъбини. Освен наметката си носеше само панталони, понеже обичаше да пътува необременен от дрехи.

Четиримата събраха глави и зашушукаха нещо, без да откъсват погледи от кимериеца. Един от тях — техният водач, ако се съдеше по почтителността, която останалите проявяваха към него — носеше ръждясала плетена ризница, а другарите му — нагръдници от дебела кожа. Всичките бяха запасали старинни ятагани, точно такива, каквито търговците на оръжие продаваха на безценица като годни само за изхвърляне. Зад тях Конан зърна жена — съвсем гола, вързана неподвижно като вързоп. Китките и лактите й бяха стегнати зад гърба, коленете й — изтеглени плътно под брадичката, а петите й — здраво притиснати към бедрата. Тя вдигна глава, разтърси назад червената грива на косите си и изумено впи зелените си полегати очи в лицето му. Устата й бе запушена с мръсно парче плат. Гадателката!

Конан изсипа водата от кофата в изтънялото от времето каменно корито, побутна коня си, за да му направи място, после изтегли още едно ведро за себе си. Последния път, когато бе помогнал на тази жена, тя не бе проявила дори искрица благодарност и дори не го предупреди за нападението на иранистанеца. Освен това трябваше да намери Велита. Младежът наплиска лицето си, но това не го ободри в непоносимата жега, така че той обърна кофата с остатъка от водата върху главата си. Четиримата мъже продължиха да се съвещават.

Досега кимериецът бе проследил поклонниците, като разпитваше онези срещнати, които допускаха въоръжен мъж с неговия ръст да се доближи до тях. Бе срещал достатъчно хора, който му помагаха да продължи пътя си, ала през последния ден бе видял само един старец, който започна да мята камъни срещу него и побягна да се скрие в хилавия храсталак. И едно момче, което не бе видяло никого и нищо не знаеше.

— Вие, момчета, виждали ли сте наоколо някакви поклонници? — каза той, докато черпеше още една кофа вода. — Мъже с качулки, на коне. Водят и няколко камили.

Острият нос на водача потрепери.

— Дори да сме виждали, какво ни влиза в работата?

— Ще спечелите няколко медни петачета, ако можете да ми кажете къде са сега. — Нямаше нужда да изкушава тази шайка. Бе пропилял цял ден, а може би се движеше дори в противоположна посока от тази на мъжете, които търсеше. Нямаше време да се бие с лешояди като тези четиримата. Наложи си да се усмихне мило. — Ако имах злато или сребро, нямаше да преследвам някакви си поклонници. Щях да бъда в Шадизар в някоя кръчма с хубаво вино. — Той изтри ръцете си в пелерината, просто за всеки случай.

— Какво искаш от тези поклонници? — пожела да узнае остроносият.

— Това е моя работа — отвърна Конан. — И тяхна. А вие ще спечелите медните монети, ако сте ги виждали.

— Щом е за виждане — виждали сме си — каза остроносият, отупа прахта от ръцете си, изправи се и приближи Конан с протегната ръка. — Я да погледнем какъв е цветът на твоите монети.

Конан зарови дясната си ръка в кожената кесия, която висеше на колана му, и усмивката на остроносия стана зловеща. Къса кама с триъгълно острие се появи в неговия юмрук. Със злобен смях останалите трима изтеглиха ятаганите си и се спуснаха напред, за да участват в убийството на непознатия.

Без да пропуска нито миг, Конан извъртя ведрото с лявата си ръка и го разби в главата на главатаря. Кръв и вода полетяха във всички посоки.

— Нямам време — изкрещя той. — Светкавично изтръгна камата от ножницата върху лявата си ръка и след миг дръжката й щръкна от гърлото на втория нападател. Още докато нанасяше този удар, Конан измъкна сабята си. — Бел да ви порази! — Той прескочи падащия мъж, който бе сграбчил камата в гърлото си с окървавени ръце. — Никакво време! — След шеметен удар на широкото острие тялото на третия нападател се свлече на земята, а отсечената му глава се търкулна встрани. — Нямам време, да ви вземат мътните! — Последният от четиримата бе вдигнал високо ятагана си. Конан, сграбчил оръжието си с две ръце, се втурна като вихър напред и прониза с острието на сабята си кожения нагръдник, гръдния кош и гръбнака на противника си. Черните очи се замъглиха и мъжът се килна настрана, все още вдигнал ръце над главата си.

Конан настъпи с крак кожената ризница, изтегли сабята си от мъртвото тяло, изтри я в мръсната му връхна дреха и я прибра в ножницата. Измъкна и камата си от нейното временно убежище в гърлото на втория разбойник и я почисти по същия начин. Жената го наблюдаваше с широко отворени очи. Когато кимериецът приближи към нея, тя опита да се извие настрана, доколкото й позволяваха вървите, с които бе обездвижена, ала младият мъж само ги преряза, обърна й гръб и пъхна камата си в ножницата.

— Ако си нямаш собствен кон — каза той, — може да вземеш един от конете на тези гадини. Другите са мои. Вземи и оръжията, ако искаш. Ще ти докарат някоя и друга монета. — „Но не струват много“, помисли си той. Все пак не й дължеше нищо, а конете, колкото и слаби да бяха, все щяха да бъдат от полза, ако му се наложеше още дълго да преследва проклетите поклонници.

Червенокосата жена разтри китките си и тръгна към мъртвите мъже, без да се срамува от голотата си. Беше истинска наслада за очите — кожата й проблясваше с примамливостта на слоновата кост, тялото й бе гъвкаво, с дълги крака, цялото разлюляно в изкусителни извивки. В походката й бе скрит лек подскок, който го накара да се запита дали не е танцьорка. Жената вдигна един от ятаганите, проследи с презрителен поглед разяденото му от ръжда острие и изведнъж свирепо настъпи с босия си крак ребрата на единия от мъртъвците.

— Свиня! — викна тя и го заплю.

Конан се зае да събира конете — пет на брой, един от тях забележимо по-добър от останалите, докато червенокосата риташе и ругаеше поотделно всеки труп. Изведнъж тя се завъртя стремително и се изправи лице срещу лице с Конан. Краката й бяха широко разкрачени, едната й ръка бе опряна върху закръгленото й бедро, а другата размахваше ятагана. С разрошената си коса, разпиляна като кестенявочервена грива, тя приличаше на лъвица, по незнаен начин превърнала се в човешко същество.

— Те ме изненадаха — обяви тя.

— Разбира се — каза Конан. — Предполагам, че черният жребец е твой. Най-добрият от всички. — Той сплете юздите на останалите четири — космати обикновени животни, цели две педи по-ниски от неговия турански сив жребец — и ги завърза за високото седло на коня си. — Най-добре за теб ще бъде направо да се върнеш в Шадизар. Наоколо е опасно за жена, останала сама. На първо място — какво те е прихванало да излизаш без придружители в тази пустош?

Тя бързо пристъпи към него.

— Казах ти, че ме изненадаха. Иначе щяха да умрат от острието на оръжието ми.

— Вече казах „разбира се“. Ала не мога да те върна в града. Търся едни хора, дето взеха нещо… което принадлежи на мен.

Вой, сякаш изригнал от гърлото на пантера, го накара да трепне, след което кимериецът се свлече назад между конете тъкмо навреме, за да избегне удара на извитото й оръжие, който щеше да го обезглави.

— Деркето да те порази! — изкрещя тя и замахна с ятагана под корема на коня. Кимериецът се търколи встрани и острието дялна спечената земя на мястото, където допреди миг бе главата му.

Тътрейки се по гръб, той се опита да избегне съскащото оръжие, както и копитата на конете, които сега възбудено танцуваха. Жената подскачаше и приклякаше, и правеше опити да го намуши. Размърдването на животните внезапно му позволи да зърне изпод един мършав конски корем как червенокосата отдръпна ятагана си, за да подготви следващия удар. Краката му отчаяно се свиха, той се оттласна напред и сграбчи коленете й. Двамата се търколиха върху твърдата земя. Жената се бореше като дива котка, дращеше, риташе и се опитваше да изтръгне от хватката му ръката си, с която държеше оръжието. Под разкошните извивки на тялото й се криеха яки мускули.

Тази червенокоса лъвица не беше противник за подценяване.

— Полудя ли, жено? — изкрещя Конан. В отговор тя заби зъбите си в рамото му. — Кром!

Той я отхвърли далеч от себе си. Тя се затъркаля по земята и светкавично се изправи. Конан с удивление забеляза, че ръката й все още стиска оръжието.

— Нямам нужда от мъж за защита — изсъска тя. — Не съм нечия разглезена любовница!

— Кой е казал, че си? — изрева кимериецът.

След това му се наложи да изтегли сабята от ножницата, понеже тя се нахвърли срещу него с бесен, дивашки вой. Зелените й очи горяха, лицето й бе изкривено от ярост. Той разлюля оръжието си, за да блокира връхлитащия страхотен удар. Ръждясалият ятаган остро пропука и се счупи, а тя остана да се взира с безкрайно недоверие в дръжката без никакво острие в ръката си.

Без бавене тя запокити ненужната дръжка в лицето на мъжа, завъртя се и побягна към труповете на мъртъвците край кладенеца. Конан се спусна след нея и докато тя се бе навела да сграбчи втори ятаган, обърна сабята с плоската й страна и я плесна с всичка сила по така изкусителната мишена, която се бе очертала пред очите му. Червенокосата се изправи на пръсти и нададе сподавен писък, когато сабята, превърнала се внезапно в стоманена бухалка, изплющя върху закръглените й задни части. С ръце, развъртени като перки на вятърна мелница, тя се олюля, политна напред, кракът й се хлъзна в локва кръв, и надавайки страшен вик, тя полетя с главата надолу между грубите каменни стени на кладенеца.

Конан се хвърли напред, когато тя се прекатури в черната паст, на чисто дъно блещукаше водата. Огромната му ръка стисна човешка плът. Теглото на жената го въвлече до мишниците в мрачината на кладенеца. Младежът откри, че държи единия глезен на червенокосата, а тялото й виси, провесено над студените черни глъбини. „Интересна гледка“, помисли си той.

— Деркето да те порази! — изрева тя. — Издърпай ме горе, кучешки мелез такъв!

— В Шадизар — подхвана той, сякаш водеше обикновен приятелски разговор, — аз ти спестих як пердах. Ти ме нарече „недорасло варварче“ и едва не позволи на един тип да ми отсече главата, после си тръгна, без да изречеш нито една дума за благодарност.

— Син на умряла камила! Изчадие от най-долнопробния бардак! Изтегли ме!

— Днес пък — продължи той, сякаш тя не бе казала нищичко — всичко, което направих за теб, беше, че те спасих от изнасилване, а може би и от пазара за роби, където щеше да бъдеш продадена върху някоя маса. А има и друга вероятност — онези щяха просто да ти прережат гърлото, щом приключеха с тебе.

Тя се мяташе във всички посоки и кимериецът се наведе още надолу и я спусна с още няколко педи към водата. Писъкът й отекна в стените на каменния цилиндър. След миг червенокосата замръзна съвсем неподвижно.

— Ти въобще и не помисли да ме спасиш — простърга гласът й. Явно бе останала без дъх. — Щеше да запрашиш нанякъде и щеше да ме зарежеш, ако онези псета не те бяха заръфали.

— Както и да е — ако бях запрашил нанякъде или пък ако те ме бяха убили, ти тъй или иначе щеше да заминеш на пазара за роби и щеше да се чудиш колко ли ще платят за теб.

— А, значи искаш награда! — Тя едва се сдържаше да не заплаче. — Деркето да те порази, миризливо варварско изчадие!

— За втори път ме наричаш така — каза той мрачно. — Онова, което искам, е да се закълнеш в Деркето, понеже те чух да споменаваш името на богинята на любовта и смъртта. Искам да дадеш клетва, че никога повече устата ти няма да произнесе груба дума по мой адрес и още — че никога няма да вдигнеш ръка с оръжие срещу мене.

— Космат глупак! Варварин, нагазил в конски фъшкии! Мислиш си, че може да ме принудиш да…

Мъжът я прекъсна.

— Ръката ми се изпотява. Няма да мога да те изчакам още дълго. Глезенът ти ще се изплъзне от пръстите ми. — Отговори му ненарушавано от нищо мълчание. — А може пък да ми омръзне да чакам.

— Ще се закълна. — Гласът й изведнъж бе станал мек и нежно прелъстителен. — Изтеглѝ ме горе, тогава ще падна на колене и ще се закълна в каквото поискаш.

— Първо се закълни — отвърна й той. — Ще ми бъде извънредно неприятно, ако ми се наложи отново да те спускам в кладенеца. Още повече много ми харесва да те наблюдавам така. Гледката ми харесва. — Стори му се, че долови звука от удара на безсилния й малък юмрук по стената на кладенеца. Кимериецът се усмихна.

— Ти, недоверчива маймуно! — изръмжа тя, възвърнала си предишната свирепост. — Добре тогава. Кълна се в Деркето, че няма да произнасям груба дума по твой адрес, нито ще вдигна ръка с оръжие против тебе. Кълна се. Доволен ли си?

Той я измъкна от кладенеца, после я пусна и тялото й се изтърси върху коравата земя с глухо тупване и цял ураган от сумтене.

— Ти… — Тя прехапа устни и му хвърли убийствен поглед. — Не трябваше да бъдеш толкова груб — каза тя с равен той. Вместо да й отговори, той отпаса колана си и подпря ножницата на ръба на кладенеца. — Какво… какво правиш?

— Ти спомена нещо за награда. — И кимериецът свали тесния си панталон. — Понеже се съмнявам, че някога от устата ти ще излезе благодарствена дума, ще си взема сам наградата, която ми се полага.

— Значи в края на краищата ти не си нещо повече от нещастен изнасилвач на жени — изрече с горчивина тя.

— Е, това вече много прилича на груба дума, моме. Няма да има никакво изнасилване. Единственото, което трябва да кажеш, е „спри“ и ще можеш да напуснеш това място целомъдрена като девица, поне що се отнася до моята част в сделката.

Той се наведе над нея и макар че червенокосата започна да барабани по гърдите му с малките си юмруци и опищя въздуха с люти ругатни, думата „спри“ тъй и не се промъкна между устните й. Скоро виковете й съвсем промениха характера си, понеже тя беше изключителна жена, а кимериецът знаеше това-онова за жените.

След това той отново облече дрехите си и запаса оръжието си, докато тя тършуваше сред нещата на мъртъвците, за да намери някаква дрипа, с която да се покрие. Собствените й дрехи, обясни червенокосата, били съдрани на парчета. Младежът забеляза, че този път тя внимателно оглежда оръжията, преди да си избере нещо, ала не се тревожеше и се обърна с гръб към нея, дори когато тя вече бе опасала колан с ножница и ятаган на кръста си. Когато бе ругала, нито една от грубите й думи не бе насочена по негов адрес. Щом в този миг бе удържала клетвата си, значи щеше да я удържи и сега.

След като напълни меховете от ярешка кожа с вода, кимериецът скочи в седлото.

— Почакай малко — извика тя. — Как е името ти?

Беше навлякла широки панталони в яркожълт цвят и смарагдовозелена туника, прекалено тясна за гърдите й, макар че навсякъде другаде висеше. Шнурче от златни нишки държеше червената й грива и не й позволяваше да пада върху лицето й. Бе я видял как измъква шнурчето от кесията на едни от мъртъвците.

— Аз съм Конан — каза той. — Конан от Кимерия. Ами ти коя си?

— Името ми е Карела — гордо отвърна тя — и съм от страната, върху която се случи да стоя в момента. Я ми кажи — ония поклонници, които търсиш… дали не носят нещо с голяма стойност? Не ми приличаш на свят човек, Конан от Кимерия.

Ако й разкажеше за медальоните, тя без съмнение щеше да пожелае да тръгне с него. От начина, по който тази жена боравеше със сабята, той бе сигурен, че няма да му пречи, ала въпреки това не искаше да я взема със себе си. Ако тази дива котка надушеше нещо за десетте хиляди жълтици, той трябваше да спи с отворени очи, макар че бе дала клетва пред него. Конан бе сигурен в това.

— Ценно е само за един мъж в Шадизар — каза той небрежно. — Една танцьорка, която избяга с поклонниците. А може би те са я откраднали. Както и да е, този мъж е пощурял по нея и ще плати пет жълтици, ако му я върна.

— Не е много за такова яздене през пустошта. Има по-опасни бандити от тези крадци на кучета. — Тя кимна към труповете, които Конан бе отмъкнал далече от водата.

— Търся поклонници, а не бандити — изсмя се той. — Хора като тях не се бият много изкусно. Сбогом, Карела. — Той се обърна и подкара коня да се отдалечи, ала следващите й думи го накараха да придърпа юздата.

— Не искаш ли да знаеш къде са тези твои поклонници?

Той се облещи срещу нея, а червенокосата отговори на погледа му с невинно разтворени зелени очи.

— Ако знаеш къде са, защо не ми каза по-рано? Аз пък защо ли си хвърлям приказките на вятъра? Ти и без това няма да си съгласна да ми помогнеш.

— Онези чакали… ме вбесиха. — Лицето й се сгърчи в злобна гримаса, но след миг отново се изглади. — Бях вбесена, Конан. Исках да си го изкарам на някого. Все пак ти ми спаси живота.

Конан бавно поклати глава. Едва ли бе възможно тя да му помогне. По-вероятно бе да го прати за зелен хайвер. Ала той не разполагаше с друг начин да продължи, освен да хване първата следа, която се изпречеше пред очите му.

— Къде ги видя?

— На север. Лагеруваха зад едни ниски хълмове. Ще ти покажа. — Тя с лекота скочи върху седлото на черния жребец. — Е, искаш ли да те водя при твоите хора, или ще висим тук цял ден?

Освен пак да я провеси с главата надолу в кладенеца, нямаше друг начин, по който можеше да я принуди да говори. Младежът отмести назад черната си наметка, та обвитата с кожа дръжка на сабята да му е подръка, и махна към червенокосата да язди редом с него.

— Ти водѝ — каза кимериецът.

— Зная — изсмя се тя и заби пети в ребрата на своя кон. — Гледката ти харесва.

Да, наистина му харесваше, помисли кисело той, ала имаше намерение да наблюдава Карела внимателно. Изпитваше съмнение, че тази жена може да го предаде. Теглейки конете на разбойниците, той се спусна в галоп след нея.