Серия
Конан
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conan The Invincible, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Четиринадесета глава

Когато Конан се присъедини към другите, Карела непохватно насочваше коня си само с една юзда, а Хордо усърдно се стараеше да избегне вбесения й поглед.

— Къде е Абериус? — попита Конан. През целия път дотук не бе видял никаква следа от този човек.

Капела му хвърли убийствен поглед, ала не й остана време да каже дори една дума, защото още докато Конан приказваше, направиха голям завой и изведнъж се озоваха лице срещу лице с кавалерийската колона на заморанската войска. Офицерът, който я предвождаше, вдигна ръка, за да предаде команда за спиране, когато тримата се показаха пред войниците. Някои от облечените с ризници кавалеристи залепиха погледи към окървавената сабя на Конан и охлабиха собствените си оръжия в ножниците.

— Моите почитания, генерале — каза Конан и се поклони пред набития, обгорял от слънце офицер.

Неговите доспехи бяха доста протрити за генералски, но ласкателството никога не бе донасяло вреда, ако с него се боравеше внимателно, без да се прекалява. Макар то с положителност би минало много по-леко при офицера, който се присъедини към тях — строен и красив дори под мръсния слой прах.

— Капитан — каза набитият офицер. — Не съм генерал. Капитан Харанидес. — Конан изведнъж силно си пожела планинците да се покажат по-бързо. Тъмните очи, които го наблюдаваха изпод шлема с червеникавокафявия гребен, бяха проницателни. — А ти кой си? И какво правите ти и хората с тебе в Кезанкианските планини?

— Името ми е Крато, благородни капитане — каза Конан. — Бях пазач на керван, който трябваше да пристигне в Султанапур. Този човек с мен се казва Клаудо и също е бивш пазач. Имахме нещастието да се натъкнем на планинци. Името на дамата е Вания, дъщеря на Андиаз, търговец от Туран, тя пътуваше с нашия керван. Боя се, че само ние тримата оцеляхме. Планинците са по петите ни. Преди малко мъничко изостанах и дори се опитах да ги забавя.

— Дъщеря на търговец! — злорадо рече младият офицер. — С тези нагли очи? Ако тази блудница тук е дъщеря на търговец, аз съм кралят на Туран! — Устните на капитана се изопнаха, но той не каза нищо. Конан разбра, че следи как ще реагират. — Какво ще кажеш, Крато? Каква е цената за един час време с тази уличница?

Конан се напрегна в очакване червенокосата да измъкне сабята си, но тя само се изправи надменно.

— Капитан Харанидес — студено каза жената. — Ще позволите ли на този мъж да продължи да приказва така? Моят баща наистина е мъртъв, но аз все още имам роднини, чиято дума намира благосклонен прием при Илдиз. А през последните месеци често съм чувала, че вашият Тиридатес желае да запази приятелството си с крал Илдиз.

Капитанът не каза нищо.

— Моля за вашето извинение, благородни капитане — започна Конан, — но планинците… — Къде се бяха дянали тези планинци!

— Не виждам никакви планинци — остро заяви младият офицер. — И не съм чувал за никакви кервани, откакто изчезнаха последните седем. Много по-вероятно е вие самите да сте разбойници, изоставени от бандата. Може би като ви подложим на разпит, езиците ви ще се развържат. Един бой с пръчка по петите…

— Спокойно, Ахеранатес — каза капитанът. Изведнъж лицето му проблесна в топла усмивка, предназначена за тримата. — Говори по-човешки. Сигурен съм, че тези клетници ще ни кажат всичко, което знаят, само ако… — Усмивката замръзна върху лицето му, след това мигновено се стопи. — Шеол! — изрева той. — Доведохте ги точно при нас!

Конан погледна през рамо и насмалко щеше да се развика от радост. Планинците, възседнали конете си, се трупаха в неспокойна група не по-далеч от двеста крачки от кавалерийския отряд. Ала изненадата от срещата с войската вече бе преодоляна и те започнаха да размахват извитите ятагани над увенчаните си с тюрбани глави. Предизвикателен вой се понесе към войнишкия отряд.

— Ще отстъпим ли? — нервно попита Ахеранатес.

— Глупак! — Капитанът с гърбавия нос плю. — Ако им обърнем гръб, те ще се спуснат върху нас като лешояди върху труп! Предай заповедта — но тихо! — че аз няма да давам сигнал, но когато тръгна напред, всеки човек трябва да нападне с такава мощ, сякаш някой го преследва с копие в гърба. Бързо, лейтенант! — Стройният офицер облиза устните си и се спусна към конната колона. Харанидес прониза Конан с острия си като свредел поглед, докато освобождаваше меча си от ножницата. — Надявам се, че можеш да използваш оръжието, силни човече, но за всеки случай стой близо до мене. Ако останем живи, когато всичко свърши, искам да ти задам няколко въпроса.

— Разбира се, благородни капитане — каза Конан, ала Харанидес вече бе пришпорил коня си и се бе устремил в атака. Кавалерийската, колона с вой се изсипа след него по тясната пътека. Планинците им отвърнаха с крясъци и на свой ред нападнаха. Само след миг двете огромни маси хора бяха увлечени във водовъртеж от кръв и бляскава стомана.

Карела и Хордо се изплъзнаха встрани от битката и насочиха конете си към едно тясно дефиле встрани от пътеката. Конан се поколеба, впил поглед в ожесточената битка. Харанидес вероятно щеше да опита да го убие, ако знаеше кой всъщност е той, но това, че кимериецът бе пратил капитана в смъртна битка, започна неприятно да измъчва душата му.

— Конан — извика Хордо през рамо. — Какво чакаш? Тръгвай, преди някой да е забелязал, че бягаме.

Брадатият главорез подкрепи думите си с дела и последва коня на своята червенокоса главатарка.

Конан неохотно полетя в галоп след него. Докато те се оттегляха между отвесните гранитни стени, звуците на смъртоносната битка кънтяха в ушите им.

Яздиха дълго, потънали в мълчание. Шумът на схватката отдавна бе заглъхнал. И Конан, и Карела яздеха, без да приказват, всеки зает със своите невесели мисли. Хордо, навъсен, поглеждаше ту единия, ту другия. Накрая заговори с фалшива веселост:

— Много убедително лъжеш, Конан. Езикът ти работи добре. Да, почти ме накара да повярвам, че името ми е Клаудо. Така искрено гледаше с тия сини очи, докато разправяше лъжите си.

— Крадецът трябва да умее да приказва убедително — изсумтя Конан. — Бандитът също. Щом заговорихме за убедителни приказки — какво стана с онази змия Абериус? Не съм го виждал, откакто срещнахме планинците.

Хордо се изсмя насила и хвърли тревожен поглед към Карела, чието лице приличаше на градоносен облак, увиснал на хоризонта.

— Ние срещнахме мерзавеца, беше се изтеглил много надолу по пътеката. Каза, че охранявал да не ни нападне някой в гръб, пък и искал да е сигурен, че пътят ни за отстъпление е чист.

Конан изръмжа.

— Би трябвало да прережеш гърлото на този страхливец.

— Не. Той е прекалено полезен. Изпратих го да намери останалата част от бандата и да им предаде да направят лагер. Само да можех да се оправя в тази плетеница от дерета, скоро щяхме да бъдем отново при тях. А това е моята банда, Конан! — изведнъж се озъби Карела. — Аз командвам тук! Червената каня!

— Щом мислиш, че Абериус трябва да се измъкне, без да плати за страхливостта си — рязко отвърна Конан, — позволи му. Аз няма да променя мнението си по този въпрос.

Тя се опита да обърне коня си срещу коня на Конан и да го погледне в лицето, но единствената й юзда накара големия черен жребец да направи плавна стъпка встрани. Червенокосата издаде звук, който при всяка друга жена Конан би нарекъл хлипане от безсилие. Но естествено с нея това просто не бе възможно.

— Ти, глупав варварино! — изкрещя тя. — Какво право имаш да изпращаш мен — мен! — на сигурно място? Защо даде юздите ми на този едноок клоун? Ти удари коня ми, като че ли съм робиня-любимка на някого и трябва да ме пазят!

— Затова ли си толкова сърдита? — каза Конан невярващо. — Ами, останала с една юзда, ти щеше да бъдеш лесна мишена за ятагана на първия срещнат планинец.

— Но ти взе решението, нали? Не е твоя работа да решаваш. Аз избирам кога и къде ще се бия и какъв риск ще поема. Аз!

— Не отчиташ, че животът ти е бил спасен. Ти си най-неблагодарният човек, когото съм срещал — измърмори Конан.

Карела размаха юмрук срещу него и гласът й заприлича на яростен вой:

— Нямам нужда ти да спасяваш живота ми! Не искам ти да спасяваш живота ми! Измежду всички мъже най-малко ти! Закълни се пред мен, че никога няма да вдигнеш ръка, за да спасяваш моя живот или свободата ми. Закълни се, кимериецо.

— Кълна се! — разгорещено отговори той. — В името на Кром, заклевам се!

Карела кратко кимна, безжалостно срита коня си и здраво опъна единствената юзда. Пътят им минаваше през голи кафяви скали, в които можеха да се видят различни пластове от избелели други цветове; мрачната картина превъзходно отговаряше на настроението на Конан. Хордо изостана и се изравни с мускулестия младеж.

— По едно време никак не те харесвах, Конан — тихо каза едноокият, като внимаваше думите му да не достигнат до Карела. — Сега ми се нравиш, но пак ти го казвам — тръгни си и ни оставѝ.

Конан му хвърли недоволен поглед.

— Ако някой трябва да си тръгне, тръгни си ти. И тя, заедно с цялата ви банда. Не помниш ли, че аз търся нещо тук?

— Тя няма да се откаже въпреки планинците, войниците или самите демони. В това е цялата неприятност, или поне в това е смисълът на цялата работа. В това, в тази клетва сега и в още двадесет неща. Сега чувствата управляват главата й, а преди винаги е било обратното. Страх ме е дори да помисля докъде можем да стигнем така.

— Не аз я накарах да се кълне — отвърна Конан. — Ако мислиш, че тя прекалено често се гневи, разговаряй с нея, не с мене.

Ръката на брадатия бандит така стисна юздите, че кокалчетата на пръстите му побеляха:

— Харесвам те, Конан, но само ако й навредиш с нещо, ще те одялам с меча, както майсторите от Кет дялат камъка. — Той срита коня си с пети, спусна се напред и тримата отново продължиха да яздят в пълно мълчание.

Дълги сенки бяха започнали да се протягат над планинските долини, когато намериха лагера на бандитите. Бе разположен сред огромни кръгли камъни под една отвесна скала. Макар че въздухът беше леденостуден, огньовете бяха малки и пръснати сред скалите, така че да не се виждат отникъде, шатрата на Карела с нейните червени райета бе издигната почти под отвесната каменна стена.

— Ела в палатката ми, Конан — каза червенокосата и без да чака неговия отговор, препусна към шатрата, предаде коня си на един разбойник и изчезна вътре.

Конан слезе от жребеца си. Бандитите се струпаха около него и Хордо. Абериус беше сред тях, макар че не стоеше начело както друг път.

— Здравей, Абериус — каза Конан. — Радвам се, че си добре. Мислех си, че можа да са те ранили, докато си вардел пътя за нашето отстъпление.

Някои от мъжете със загрубели лица започнаха да те кикотят. Абериус оголи зъбите си в подобие на усмивка, но очите му гледаха подплашено като на плъх в капан. Той не каза нищо.

— Значи те погрижихте за планинците? — каза един едноух котианец. — И за войниците?

— Режат си гърлата един другиму — засмя те Хордо. — Вече не ни заплашват нито едните, нито другите. Поне не на този свят.

— Мен пък не ме е грижа за отвъдния — изкикоти се котианецът. Повечето от мъжете също те разсмяха, но Конан забеляза, че Абериус остана сериозен.

— Утре сутринта, Абериус — каза Конан, — отново ще ни поведеш по следата и след ден-два ще сме намерили съкровището.

Разбойникът трепна, облиза устните си и чак тогава отговори:

— Невъзможно. Следата се изгуби. — Той се разтрепери, когато другите бандити се взряха в него. — Загуби се, казвам ви.

— Но само за момента — каза Конан. — Така ли е? Ще се върнем отново в долината, където беше лагерът на планинците, и ще я откриеш отново.

— Казвам ти, не е така просто. — Абериус размърда рамене и нервно подръпна нагънатия си нагръдник. — Докато съм по следата, аз мога да различа кога върху камъка е стъпвал кон и кога не. Но когато се връщам обратно, нищо не мога да различа.

— Глупак! — изръмжа някой. — Заради теб ще загубим съкровището.

— Бихме толкова път за нищо! — изкрещя друг.

— Прережѝ му гърлото!

— Клъцнѝ му гръкляна!

Пот ороси тясното лице на разбойника. Хордо бързо пристъпи напред.

— Спрете! Чувате ли! Спрете! Вие можете ли да откриете следите на тези мъже? Талбор? Алвар? Кой може? — Всички неохотно поклатиха глави. — Тогава не дрънкайте срещу Абериус. Затворете си устите!

— Аз пък ви казвам, че го е страх — измърмори Талбор. — Затова не може отново да открие следите.

— Не ме е страх от никакъв човек — разгорещено каза Абериус и пак облиза устните си. — От никакъв човек! — Той наблегна върху последната дума.

— От какво те е страх тогава? — попита Конан. За миг той си помисли, че Абериус няма да даде никакъв отговор, но след малко мъжът трескаво заговори:

— След като ние четиримата тръгнахме с конете по планинския склон аз… аз видях… едно същество. — Гласът му трепереше от необясним страх. — Приличаше на змия, но същевременно изглеждаше като човек. Носеше доспехи, имаше меч, а от устата му на два пъти изскочи пламък, два пъти по-дълъг от острие на сабя. Докато го гледах, създанието сигнализира на още такива като него да се приближат. Ако не бях яздил като луд — едва не убих коня си — тази твар щеше да ме убие.

— Щом е имало пламък в устата си — измърмори Конан, — за какво му е притрябвал тогава мечът?

Някои от останалите започнаха страхливо да мърморят, макар че и по лицата на онези, които мълчаха, бе изписан смут.

— Защо не каза нищо за това по-рано? — попита Хордо.

— Не беше необходимо — отвърна Абериус. — Знаех, че скоро ще си тръгнем, понеже следата се беше загубила. Наистина трябва да се махнем оттук. Освен това си мислех, че никой няма да ми повярва.

— Какви ли не странни неща има под небето — каза Конан. — Самият аз съм виждал някои от тях. Но досега още не съм видял нещо, което да не може да бъде убито с хладна стомана. — „Или поне съвсем малко на брой“, мислено се поправи той. — Колко от тези същества наистина видя, Абериус?

— Само това, за което ви казах — с явна неохота призна Абериус. — Но то повика още, видях как се движат зад скалите. Може да са били сто, дори хиляда.

— И все пак, всичко на всичко — каза Хордо, — ти си видял само едно. Не е възможно да са чак толкова много, иначе щяхме да чуем за тях по-рано. За такива неща винаги се приказва.

— Но… — започна Абериус.

— Но нищо — излая Хордо. — Ще бъдем предпазливи, ще си отваряме очите на четири заради тези твои същества, но утре сутринта ще видим дали можеш да различиш следите на коне от конски фъшкии.

— Но нали ти казах…

— Освен ако всички вие не поискате да се откажете от съкровището — продължи едноокият бандит, сякаш мъжът с лице на невестулка не беше казал нищо. От всички страни се разнесоха шумни протести. — Тогава ще говоря с Червената каня и при изгрев-слънце тръгваме. Хайде сега отивайте да почивате и да си натъпчете търбусите.

Един след друг разбойниците се разотидоха при огньовете. Абериус остана последен и хвърли мрачен поглед към Конан, преди да си тръгне.