Серия
Конан
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conan The Invincible, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Петнадесета глава

Хордо закуцука към шатрата на червени райета. Конан откри едно усамотено местенце, седна и опря гръб в една масивна кръгла скала, така че никой да не може да го приближи, без да бъде забелязан. Погледът на Абериус със сигурност предвещаваше нож, забит в гърба. Той извади точилото и широката си сабя и започна да отстранява вдлъбнатините, останали върху острието след ударите по плетените ризници на планинците. Небето стана лилаво, дълги алени снопове светлина изпълниха назъбения хоризонт на запад. Младежът нанасяше последните, завършващи оглаждания върху оръжието, когато едноокият бандит изхвърча от палатката на Карела.

Брадатият се приближи на няколко крачки от Конан, очевидно дълбоко разтревожен, потърка големия си, подобен на патладжан нос и неясно измърмори нещо.

— Имаш прекрасен навик — каза накрая той. — Виждал съм не един свестен мъж да умира, защото небрежно оставена рязка върху острието е отклонила хубаво замислен удар.

Конан сложи широката сабя на коленете си.

— Не си дошъл да приказваме за оръжия, нали? Какво казва тя за утре?

— Въобще не пожела да ме изслуша. — Хордо поклати брадатата си глава. — Мен, който съм с нея от първия й ден като главатарка. Не поиска да чуе и една моя дума.

— Нищо. Утре сутринта вие ще тръгнете обратно, а аз ще продължа. Вероятно е права да не рискува с тия мъже-змии, появили се като капак на всичките неприятности.

— Митра! Ти нищичко не разбираш. Въобще не съм започвал да приказвам за онези същества, нито за отказа на Абериус да намери следите. Тя крачеше като лъвица в клетка и не ми позволи да кажа и две думи. — Едноокият заскуба брадата си с две ръце. — Прекалено дълго съм бил с нея — измърмори той, — за да ми възлага такава поръчка.

— Зандру, човече, всичко е защото ти не отиде, когато ти заповяда. Сега е готова да отхапе главата на всеки, който й се мерне пред очите. И настроението й става по-лошо с всяка минута, докато ти седиш тука.

Конан се усмихна за миг.

— Аз й казах веднъж, че не мога да се подчинявам.

— Митра, Зандру и всички богове, чиито имена не мога да си спомня в тоя миг! — Хордо въздъхна и клекна, опрял ръце в коленете си. — Друг път не бих имал нищо против да се обзалагам кой от вас двамата ще победи, но не и когато могат да ме скъсят с една глава, само защото стоя между вас.

— Не става въпрос кой ще победи или загуби. Аз не съм започвал битка срещу нея.

Ъгълчето от устата на едноокия, което не бе изтеглено във вечно подигравателната гримаса, се сви.

— Ти си мъж, а тя е жена. Това е достатъчно основание за битка. Е, станало, каквото станало. Но ти запомни предупреждението ми: ако й сториш нещо лошо, ще останеш без глава.

— Щом ми е сърдита, идѝ и я уговори да се върнете. Така ще постигнеш каквото искаш и тя ще бъде далеч от мене. — Кимериецът не добави, че така и той ще постигне желанието си; освен това отпадаше и необходимостта да краде медальоните от бандитите.

— Тя е в такова настроение… По-вероятно е отново да нареди да те разпънат на коловете. И ще започнем от положението, в което се намирахме в самото начало.

Конан докосна сабята си и металносините му очи внезапно станаха студени.

— Този път, преди да умра, ще я накарам да плати на лодкаря, който ще ме пренесе отвъд, Хордо.

— Не говори сега за лодкаря — измърмори разбойникът. — Ако тя реши така… ще те измъкна през нощта. Ба! Този разговор за това какво няма да се случи и какво би могло да се случи, е равносилен на това да строиш пясъчни кули срещу вятъра.

— Тогава да разговаряме за друга неща — каза Конан със смях, който не докосна очите му. Той вярваше, че едноокият бандит наистина го харесва, но не би заложил живота си в ръцете на брадатия, поне що се отнася до случаите, когато се налагаше да се престъпят заповедите на Карела. — Мислиш ли, че Абериус е измислил тези змиеподобни същества, за да прикрие желанието си за връщане?

— Дори когато казва истината, лицето му гледа да те излъже, и все пак този път си мисля, че наистина е видял нещо. Това не означава, че е видял точно каквото казва. О, не зная, Конан. Змии, които ходят като хора… — Брадатият бандит потрепери. — Започвам да остарявам. Да преследвам кралско съкровище е извън силите ми. Ще си избера някой добър керван и ще стана пазач, комуто не се ще да умира.

— Тогава я уговорѝ да се върнете обратно. Вече е почти съвсем тъмно. Аз ще напусна лагера довечера, а утре сутринта, без мене, всичко ще се уреди.

— Хич не я познаваш — изсумтя Хордо. — В това настроение, дето я е сграбчило сега, тя ще заповяда да те преследваме и ще убие всеки, който откаже да изпълни заповедта й.

Входът на шарената шатра се отвори и се появи Карела. Лицето й бе почти изцяло скрито от качулката на алена пелерина, която я покриваше до земята. Тя решително се приближи към двамата мъже в сгъстяващия се лилав полумрак. Огньовете, върху които разбойниците приготвяха вечерята си, хвърляха малки светлинки между облите камъни.

Хордо се изправи и нервно отупа ръце.

— Аз… трябва да се погрижа за конете. Късмет, Конан! — И той бързо се отдалечи, без да поглежда към приближаващата жена.

Конан отново вдигна сабята си и се наведе да прегледа острието. То наистина трябваше да бъде остро, но не прекалено, защото подострено като бръснач оръжие, с каквото се хвалеха някои мъже, се чупеше при удар върху плетена ризница и в ръката оставаше само ненужна метална тояга. С крайчеца на окото си той забеляза долния ръб на алената пелерина на Карела, но не вдигна глава.

— Защо не дойде в палатката ми? — рязко попита тя.

— Трябваше да се погрижа за сабята си.

След като за последен път прегледа острието, той се изправи и прибра оръжието в ножницата. Полегатите й зелени очи го гледаха свирепо изпод качулката. Сапфиреният му поглед спокойно посрещна зеления им пламък.

— Заповядах ти да дойдеш при мен? Имаме да обсъдим много неща.

— Няма да търпя да ме командваш, Карела. Аз не съм една от твоите верни хрътки.

Тя шумно изпусна дъха от гърдите си.

— Значи ме предизвикваш? Би трябвало веднага да се досетя, че искаш да ме изместиш. Не си мисли, че само защото споделяш леглото ми…

— Не бъди глупава, Карела. — Кимериецът се насили да обуздае гнева си. — Не желая да отнема бандата ти. Командвай своите главорези, но не правѝ опити да командваш мен.

— Докато яздиш след Червената каня…

— Аз яздя с тебе, до тебе, както ти яздиш със и до мене. Нищо повече от това.

— Не ме прекъсвай, мускулесто изчадие! — Викът й прозвуча над лагера и отекна в големите обли камъни и огромната скала. Бандитите, които приготвяха вечеря около огньовете или разчесваха с чесала конете, се взряха в нея. Дори в сумрака Конан виждаше, че лицето й е поаленяло. Тя сниши гласа си, ала тонът й бе разяждащ като киселина: — Помислих си, че ти си човекът, когото търся — мъжът, достатъчно силен да бъде съпруг на Червената каня. Деркето да порази душата ти! Ти си само един уличен крадец!

Той хвана ръката й, тъкмо когато замахваше да го удари по бузата, и я задържа с лекота, въпреки нейните усилия да я изтръгне. Алената й пелерина се отвори и кимериецът видя, че червенокосата не е облякла нищо под нея.

— Още веднъж нарушаваш клетвата си, Карела. Толкова ли е голямо презрението ти към тази богиня, за да вярваш, че тя не ще накаже престъпената от теб клетва?

Изведнъж червенокосата осъзна какво представление нравят пред очите на всичките нейни разбойници и загърна отворената пелерина със свободната си ръка.

— Пусни ме — хладно рече жената. — Дано се скапе душата ти. Аз няма да кажа „моля“.

Конан охлаби хватката си, ала не защото тя бе пожелала така. В момента, в който тя измъкна китката си, космите по врата му настръхнаха по познат начин. Той се взря към изцяло почернялото небе и към планините около тях. Звездите бяха бляскащи светли точици, луната още не бе изгряла. Планините бяха безформени бездни, в които плуваха сенките на нощта.

— Имхеп-Атон все още ме преследва.

— Аз мога да ти позволя някои волности насаме — почна Карела, докато разтриваше китката си, — но пред хората ти никога не трябва да… Имхеп-Атон? Това е името, което спомена обладаният от демон мъж онази нощ в лагера. Името на магьосника.

Конан кимна.

— Той пръв ми заговори за медальоните. Ако не беше изпратил онзи убиец, щях да му ги занеса и да поискам цената, за която се уговорихме. Но сега вече не му дължа нищо, нито пък той има право да претендира за медальоните.

— Откъде си толкова сигурен, че е той, а не някой планинец? Или просто ти действа нощта в тези планини?

— Зная — просто каза той.

— Но…

Изведнъж тя се взря край него, зелените й очи се разшириха от изумление, устата й зейна.

Конан се завъртя, широката му сабя изсвистя и отби встрани промушващия удар на копие, сграбчено в ръцете на същество, което приличаше на демон. Червени очи проблясваха срещу кимериеца от тъмно, покрито с люспи лице, изпод украсен с гребен шлем. Пронизителен съсък заклокочи дълбоко в устата, пълна с животински зъби. Кимериецът не си позволи да губи време в изненада. Ответният му удар разсече съществото от чатала до врата. То се свлече на земята и черната му кръв заизтича на черни мехури.

Съскащият боен вик се разнасяше навсякъде из лагера. Мъжете наскачаха около огньовете, готови да се предадат на паниката — десетки люспести войни се изсипаха срещу тях, сякаш родени в черните недра на нощта.

Алвар зяпна и изкрещя, когато вражеско копие прониза гърдите му. Мургав иранистанец се обърна да побегне, ала в гърба му се заби тежка бойна брадва, стисната в ръка с нокти на див звяр. Разбойниците се пръснаха като плъхове, отчаяно дирещи спасение.

— Бийте се, Кром да ви порази! — изкрещя Конан. — Те също умират!

Той се затича към страшната касапница в лагера, като търсеше с поглед Карела. Почти веднага я зърна в разгара на битката. Тя бе грабнала нечий ятаган — не нейното украсено със скъпоценни камъни оръжие. Пелерината й висеше от лявата й ръка и червенокосата я използваше като примка, с която да улавя мечовете на враговете си. Танцуваше гола сред ужасяващото клане, червеникавите й коси се развяваха като поток след нея. Приличаше на фурия от черния мрак. Кривият й ятаган пиеше абаносовочерна кръв.

— На оръжие, мои хрътки! — изкрещя тя. — Бийте се за живота си!

С див рев Хордо се хвърли зад нея и спря с бедрото си копието, насочено да прониже гърба й. Острието на едноокия разбойник потърси сърцето на нападателя-влечуго и още докато змиеподобното същество се свличаше на земята, той изтръгна копието от крака си и се хвърли в схватката, целият в кръв.

Пред Конан се изпречи друг от покритите с люспи мъже — беше с гръб към кимериеца, с вдигнато копие, и тъкмо се канеше да го забие в Абериус, който лежеше на земята с облещени очи, отворил уста в неистов писък, така че се виждаха изгнилите му зъби. Конан промуши гърба на змиеподобната твар, така че сабята му се подаде цяла педя откъм гърдите й. Докато влечугоподобното не беше паднало и надаваше предсмъртния си вик, кимериецът заби крак в сгърчения му гръб и измъкна оръжието си.

Влечугото, разтърсвано от конвулсии, се свлече върху Абериус, който изкрещя отново и се измъкна изпод тялото му, като хвърли кръвожаден поглед към Конан, сякаш желаеше смъртта да бе намерила кимериеца, а не чудовището. Бандитът с лице на невестулка сграбчи копието на издъхващото влечуго и за един кратък миг двамата мъже останаха взрени един в друг. После Абериус се хвърли в битката, крещейки:

— Червената каня! Червената каня!

— Кром! — изрева Конан и се гмурна във водовъртежа на клането. — Кром и стомана!

Битката се превърна в кошмарен калейдоскоп. Мъже, които се биеха срещу люспестите чудовища, се мяркаха пред погледа му и изчезваха, изцяло отдадени на смъртната схватка. Ожесточеният бой замъгли ума му, освободи яростта на неговата дива северна родина и дори люспестите змиеподобни твари, които се изправяха лице в лице с него, узнаваха какво е страх, страх от войнствената светлина, която пламтеше в сините му очи, страх от мрачния, див смях, който се откъсваше от неговите устни, дори когато дланта му сееше смърт. Той прегазваше телата им, а широката му сабя свистеше с убийствена ярост.

— Кром! — Ако тези люспести демони трябваше да плащат на лодкаря, който трябваше да пренесе Конан в отвъдния свят, кимериецът щеше да им поиска висока цена. — Кром и стомана!

След малко край обвитите в нощни сенки обли скали на крака останаха само бойците от човешкия род. Широкият гръден кош на Конан бе оплискан с мастиленочерна кръв, която се смесваше с неговата собствена от не една дълбока рана. Той уморено се огледа. Яростната битка бе стихнала.

Тела на влечуги лежаха навсякъде, някои от тях все още конвулсивно трепереха. Ала сред тях имаше и не малко трупове на разбойници. Хордо куцукаше от един ранен разбойник до друг, бедрото му беше превързано с кърваво парче плат: едноокият се опитваше да помогне на хората, които все още можеха да се възползват от неговата помощ. Абериус седеше прегърбен край един огън и се подпираше на копието си. Оцелелите разбойници, все още зашеметени от битката, започнаха да изплуват един след друг от тъмнината.

Карела закрачи по превърнатата в костница земя към кимериеца. Беше захвърлила пелерината, ала все още здраво стискаше кривия ятаган. Конан с облекчение забеляза, че кръвта, размазана върху облите й гърди, не е нейна, а на враговете, с които се бе разправила.

— Изглежда, че Абериус в края на краищата нищо не е видял — каза тя, когато се изправи срещу него. — Сега поне знаем какво те е наблюдавало. Щеше да е хубаво, ако бе получил предупреждението мъничко по-рано.

Конан поклати глава. Нямаше нужда да й обяснява, че не тези същества го бяха наблюдавали — той бе убеден в това.

— Бих искал да зная откъде са се взели…

Той прекъсна думите си с рязка ругатня и се наведе да разгледа ботушите на едно от мъртвите същества. Те бяха украсени с щампована змия, навита на кръг, с нещо като лъчи около главата. Младежът бързо отиде до второ тяло, до трето. Всичките змиеподобни същества носеха такива ботуши.

— Какво правиш, Конан? — попита Карела. — Дори ако се нуждаеш от ботуши, със сигурност не би могъл да вземеш нещо, принадлежало на тези гущери.

— Не — отвърна той. — Но онези, които са откраднали медальоните от палата на Тиридатес, са носели ботуши с щамповани змии. — Той изу един ботуш и го хвърли към нея.

Тя отстъпи встрани с гримаса на отвращение.

— Вече се наситих и пренаситих на такива неща. Конан, нима вярваш, че тези… тези… каквито и да са те, са успели да влязат в Шадизар и да го напуснат невредими? Градските пазачи се правят на слепи, признавам, но не са чак толкова слепи, че да не ги забележат.

— Те са носили дрехи с качулки, които са ги прикривали от главата до петите. И са напуснали града нощем, когато в най-добрия случай пазачите са полузаспали. Възможно е да са влезли предната нощ и да са останали скрити, докато дойде време да свършат работата си в двореца.

— Може да е станало както казваш — неохотно призна Карела. — Но не виждам какво може да ни помогне това.

Хордо дойде, куцукайки, и свирепо погледна Конан.

— Четиридесет и четирима души, кимериецо. Толкова доведох в тези проклети планини, за да търсим глупавото ти съкровище. Петнадесет от тях станаха храна за червеите тази нощ и още двама едва ли ще доживеят до сутринта. Благодари на каквито и чудати богове да се молиш, че хванахме две от влечугите живи. Само развлечението, че ще ги подложим на разпит, може да те спаси от повторно разпъване на коловете вместо тях. И ще ти кажа, въпреки че си ми симпатичен, ако опитат да те разпнат, едва ли ще мога да ги спра.

— Пленници? — остро каза Карела. — Хич не ги обичам тези същества, нито мъртви, нито живи. Предай ги на мъжете. Щом се съмне, ще махнем от тези планини.

— Значи ще изоставим съкровището? — Гласът на едноокия прозвуча по-скоро облекчено, отколкото изненадано. — Е, тогава сбогом, Конан. Изглежда, това ще бъде последната нощ, през която ще си правим компания.

Карела бавно се обърна и се взря в Конан с неразгадаем поглед.

— Значи се разделяме?

Конан неохотно кимна и унило погледна Хордо. Не беше искал червенокосата да научи за това толкова скоро. Всъщност неговият план беше да си тръгне през нощта, като вземе един от пленниците за водач, и се надяваше, че Карела ще открие отсъствието му едва на сутринта.

— Ще продължа подир медальоните — каза кимериецът.

— И подир онова момиче — хладно каза Карела.

— Мъжете — измърмори Хордо, преди Конан да успее да отговори.

Към тях се приближаваха бандитите — поне онези, които все още имаха сили да вървят. Всеки имаше най-малко една окървавена превръзка по тялото и всички стискаха оръжия. Абериус ги водеше, подпирайки се на копието като на тояга. Останалите го следваха с решителни и строги лица, ала на неговите устни потрепваше злобна усмивка. Спряха на десет стъпки от мястото, където стояха Конан, Карела и Хордо.

Хордо гневно се спусна напред, но Карела постави ръка на рамото му. Той спря, но разяреният му поглед обещаваше разчистване на сметки в бъдеще. Карела спокойно се изправи пред скупчените мъже, поставила едната си ръка върху бедрото. Върхът на ятагана й бе опрян в земята.

— Не си ранен много тежко, а, Абериус? — каза тя с внезапна усмивка. Мъжът с лице на невестулка изглеждаше объркан. Върху бузата му се виждаше дълга драскотина, а лявата му ръка бе омотана с мръсен парцал. — И ти, Талбор — продължи тя, без да дава време на мъжете да й отговорят. — Тази нощ не е била така тежка за тебе, както някои друга по-рано. Помниш ли, когато превзехме кервана с роби от Замбула? Бяха удвоили броя на пазачите, страхуваха се от робите, които бяха взели от каменните кариери и трябваше да довлекат до Кета. Помниш ли? Аз те измъкнах от робския керван и те носих върху седлото си, а ти беше пронизан от стрела и…

— Това сега нищо не значи — грубо я прекъсна Абериус.

Хордо изръмжа и политна напред, ала Карела го възпря с жест. Абериус видимо се отпусна и усмивката му стана по-самоуверена.

— Това сега няма значение — повтори той самодоволно.

— А какво има значение сега? — попита червенокосата.

Абериус примигна.

— Да не би Червената каня внезапно да е загубила зрението си? — Неколцина мъже зад него се разсмяха, другите мрачно гледаха пред себе си. — Една трета, че и повече от нас са избити и нито монета още не е влязла в кесиите ни, та поне до известна степен да оправдае жертвите. Гласим се да крадем медальони от някакви си поклонници. Проследихме ги до тези проклети планини и може да ги последваме чак до Вендия, без да имаме доказателство, че ще спечелим нещо. Планинци. Войници. Сега се появиха и демони. Време е да се върнем в равнините, където познаваме добре всичко.

— Аз решавам кога ще се върнем! — Гласът й изведнъж се превърна в камшик, който шибна лицата им. — Взех ви от калта. Обирахте медни петачета от нещастни пътници, а аз ви превърнах в мъже, от които треперят всички кервани, напускащи Шадизар, Замбула или самия Аграпур! Намерих ви боклукчии, а ви направих мъже! Сложих злато в кесиите ви и направих походката ви горда. Затова мъжете се пазят от вас, а жените се притискат до гърдите ви! Аз съм Червената каня и казвам, че ще продължим и ще се доберем до съкровището, откраднато от краля!

— Ти ни води достатъчно дълго, Карела — каза Абериус.

Фамилиарното обръщение секна дъха на червенокосата. Хордо изръмжа. Изведнъж тя се оказа просто жена. Една гола жена. Абериус облиза устни. Похотливи пламъчета светнаха в очите на бандитите зад гърба му.

Карела отстъпи крачка назад. Конан можеше да прочете всяко чувство, което прелиташе по лицето й. Ярост. Срам. Безсилие. И накрая — решимост скъпо да продаде живота си. Ръката й сграбчи по-здраво кривия ятаган. Без много да привлича вниманието на околните, Хордо бе измъкнал сабята си от ножницата.

Само да пожелаеше, каза си Конан, той можеше да се измъкне тъкмо сега. В края на краищата не й дължеше нищо. Освен това се бе заклел да не спасява живота й. Още преди разбойниците да усетят какво става, той можеше да изчезне в нощта заедно с един от пленниците, който щеше да го заведе при медальоните. И при Велита. Кимериецът въздъхна и пристъпи напред.

— Не нарушавам клетвата си — тихо каза той, за да го чуе единствено Карела. — Спасявам собствения си живот.

Той се спусна няколко крачки по склона и се изправи очи в очи с Абериус и останалите. Върху лицето му засия приятелска усмивка, макар че небрежният начин, по който бе опрял ръка върху дръжката на сабята, криеше измамно спокойствие.

— Дори не опитвай да се присъединиш към нас — каза Абериус. Самодоволната му усмивка бе станала още по-широка. — Ти си от тях.

— Мислех, че всички вървим заедно — отвърна кимериецът. — Помните причината, заради която дойдохме, нали? Съкровището? Кралското съкровище?

Разбойникът плю и за малко не изцапа ботуша на Конан.

— Сега е немислимо да се доберем до него. Аз вече няма да мога да открия следата.

Конан се усмихна лъчезарно.

— Не е и нужно. Съществата, които убихте тази вечер, носят същите ботуши като онези, които са задигнали медальоните и всичко останало от палата на Тиридатес. Може да бъдете сигурни, че те служат на един и същи господар.

— Демони — недоверчиво каза Абериус. — Този човек иска да ни накара да се бием срещу демони заради това съкровище. — Ропот, изразяващ съгласие, се разнесе сред останалите, ала Конан веднага се хвана за думата на Абериус:

— Какви демони? Виждам само създания с кожи на змии, няма никакви демони. — Тук-там се чуха несмели протести, но Конан не им позволи да се разраснат. — Както и да изглеждат те, тази вечер вие ги убихте. — Той срещна погледа на всеки мъж поотделно. — Убихте ги. Със стомана и смелост. Умират ли демоните от стомана? Вързали сте двама от тях. Те направиха ли някакви магии, за да изчезнат? Нима успяха да отлетят в простора, когато ги омотахте с въжета? — Той погледна към Абериус и широко се ухили: — И нима наистина издишаха пламъци срещу вас?

Смях разлюля разбойниците. Абериус почервеня.

— Това няма значение! Няма значение, казвам ви. Аз тъй или иначе не мога да намеря следата и не съм чул нито една дума от тези чудовища, която човек може да разбере.

— Казах, че не е нужно отново да намираш следата — повтори Конан. — Утре на разсъмване ще измислим как ще позволим на тези двамата да избягат. Тях лесно може да проследиш.

— Те и двамата са ранени — отчаяно възрази Абериус. — Най-вероятно няма да издържат повече от час.

— Това все пак е шанс. — Конан си позволи да заговори по-силно. — Шанс да вземем кралско съкровище от злато и скъпоценни камъни. Кой е за златото? Кой е за Червената каня? — Той рискува, измъкна сабята си от ножницата и я вдигна високо над главата си. — Злато! Червената каня!

И в миг всички мъже, с изключение на Абериус, размахаха своите оръжията си във въздуха.

— Злато! — ревяха те. — Злато! Червената каня! Злато!

Абериус недоволно изкриви тънките си устни, после също вдигна копието си и кресна:

— Злато! Червената каня! — Мънистените му очи свирепо гледаха Конан и му обещаваха смъртна разправа.

— Добре тогава! — надвика Конан крясъците на разбойниците. — Отивайте да почивате и да пиете! До зазоряване!

— До зазоряване! — изкрещяха те. — Злато!

Конан почака, докато всички се отдалечат към огньовете, а след това се върна при Карела. Тя се взря в него, сякаш бе поразена от гръм. Младежът протегна длан да я докосне, ала червенокосата рязко се отдръпна и закрачи към шатрата си, без да промълви нито дума. Конан я изпрати с втрещен поглед.

— Вече ти казах, че говориш много убедително и езикът ти го бива — каза Хордо и прибра меча си в ножницата. — Но ти можеш повече от това, Конан от Кимерия. Вероятно някой ден ще станеш генерал. Може би дори и крал. Ако останеш жив, докато се измъкнем от тези планини. Ако тогава поне един от всички нас все още диша.

— Какво й стана? — попита Конан. — Нали й казах, че правя това за себе си, не заради нея. Не съм нарушил клетвата, която тя ме накара да дам.

— Мисли, че се опитваш да я изместиш — бавно отвърна Хордо. — Като главатар на бандата.

— Това е глупаво!

Изглежда, Хордо не чу думите му.

— Надявам се, че тя все още не е осъзнала истината — че онова, което се случи току-що, е безвъзвратно. Дано Митра й даде повече време, докато й се наложи да го проумее.

— Какво си мрънкаш под носа, стар едноок обеснико? — каза Конан. — Да не би някой от снощните удари да е помътил разсъдъка ти?

— Ти също не го разбираш. — Гласът на брадатия беше тъжен. — Онова, което се разпадне на парчета, може да се залепи, но пукнатините остават завинаги и винаги отново ще се разпукват, докато стане невъзможно да поправиш нещата.

— Щом в кесиите им има злато, те отново ще са й верни, както винаги. На сутринта, Хордо, трябва да погребем мъртвите същества, а също така и нашите мъртъвци. Не трябва да се трупат лешояди във въздуха и да предупредят някого, който може би ги е пуснал тъкмо с тази цел.

— Разбира се — въздъхна Хордо. — Отдъхнѝ добре, кимериецо, и се молѝ дано оцелеем да почиваме още нощи в бъдеще.

— Отдъхнѝ си добре и ти, Хордо.

Едноокият бандит изчезна към лагерните огньове, а Конан погледна към шатрата на Карела, разположена под огромната отвесна скала. Сянката й се движеше по нашарената с райета стена. Червенокосата се миеше. После лампите угаснаха.

Конан измърмори няколко ругатни под нос, намери наметка, зави се с нея и легна, заслонен от високата скала. Добре щеше да си отдъхне, няма що. Жени!

 

 

Имхеп-Атон напусна мястото си върху планинския склон над бандитския лагер и тръгна в тъмнината. Когато стигна до мрачната ивица земя, където сенките край скалите като че ставаха по-тъмни, той продължи, премина през плътна сенчеста пелена и влезе в добре осветена пещера. Жребецът му и конят, с който пренасяше товара, бяха привързани с въжета в дъното й. Одеялата му бяха постлани край огъня, над който се печеше заек на шиш. Съвсем близо беше и сандъкът, в който Имхеп-Атон носеше всичките необходими за магиите неща.

Магьосникът разтърка очи, протегна се и разтри кръста си. Една магия бе необходима, за да придобие зрение на орел, втора — за да може да вижда в нощта като на дневна светлина, трета — за да може да чува думите на хората в разбойническия лагер. Беше направил и трите едновременно, затова острата болка бе стигнала от главата му чак до кръста.

И все пак си струваше да я изтърпи. Глупците смятаха, че земята под копитата на техните коне им принадлежи и могат да постъпват с нея както желаят. Той се зачуди какво ли биха си помислили, ако знаеха, че са само кучета, които прогонват мечката от бърлогата и умират, за да отвлекат нейното внимание, докато той, ловецът, пристига да прибере цялата плячка.

Магьосникът се усмихна и се наведе над своята вечеря.