Робърт Джордан
Конан Непобедимия (10)

Девета глава

Беше непрогледна нощ, когато кимериецът отново дойде в съзнание. Огньовете в лагера мъждукаха едва-едва. Няколко бандити, клекнали един до друг, все още тихо мърмореха и си подаваха каменни кани с кил, ала ловенето се бяха проснали в опиянчена дрямка и хъркаха. Светлина проблесна в шатрата — Конан впи поглед в силуета на Карела, който потрепваше с изкусителните си извивки върху нашарената стена на шатрата, но светлината угасна.

Ремъците от сурова кожа се бяха изопнали и сега се впиваха в китките му. Ръцете му бяха почти безчувствени. Ако останеше още малко в това положение, нямаше да е способен да се бие, дори ако се освободеше. Могъщите му ръце бяха вързани здраво, но той все пак се опита да изопне ремъците още малко. Вече засъхналата кожа не позволяваше никакъв опън. Той отново задърпа, тялото му се напрегна, стоманените мускули на корема се нагънаха от неимоверното усилие. Отново. И отново. Кръв обагри китките му на местата, където го притискаше режещата кожа, после кръвта прокапа на земята и я овлажни. Кимериецът дръпна отново. Отново. Изведнъж почувства, че ремъкът на лявата китка се е охлабил. Не повече от един пръст, но все пак бе по-хлабав отпреди.

Изведнъж той замръзна на мястото си. Чувството, че го наблюдават, същото, което го бе обладало, когато беше в лагера заедно с Карела, отново нахлу в съзнанието му. Дори беше по-силно отпреди, защото сетивата му казваха, че онзи, който го наблюдава, приближава. Младежът внимателно се огледа. Мъжете край едва мъждукащите огньове се бяха отпуснали в разплути от пиянство купчини и докато спяха вдигаха не по-малък шум, отколкото когато бяха будни. Всичко в лагера беше неподвижно. И все пак той още не бе загубил чувството, че очите, които го наблюдаваха, се приближават. Косите му настръхнаха, защото беше сигурен, че техният притежател по някакъв начин е надвесен над него и се взира в лицето му, макар в действителност да не виждаше нищо такова.

Започна да се мята срещу ремъка, стегнал лявата му китка — все по-силно и по-силно, въпреки че кръвта изтичаше по-бързо, а изгарящата болка изпепеляваше китката му. Ако наистина нещо стоеше над него — а през живота си той бе видял достатъчно, за да знае, че съществуват много невидими за окото неща — той нямаше да легне примирен пред него като овца на заколение.

Ярост подпалваше мускулите му и изведнъж колът се изтръгна от земята. Младежът светкавично се завъртя на дясно, сграбчи ремъка с две ръце и задърпа с всички сили. Вторият кол бавно се измъкна от спечената от жегите земя.

Успя да седне. Костите му изскърцаха. Разкъсаната плът на китките му се бе подула така, че почти скриваше ремъците. Той упорито заработи да ги охлаби, след това освободи глезените си. Жаждата му бе така непоносима, че всеки друг на негово място би побягнал към най-близкия пълен мях, но той си наложи да раздвижи схванатите си мускули, за да влее в тях малко гъвкавост, преди да започне да се движи. После се изправи. Макар да не бе възвърнал силата си в пълен размер, кимериецът беше страшен противник.

С безшумния вървеж на пантера той се промъкна през телата на спящите мъже. Съвсем лесно можеше да ги избие, докато спяха, потънали в пиянски унес, но да отнема живота на мъже, потънали в безпаметството на съня, му беше отвратително. Младежът взе сабята и камата и ги привърза към тялото си. Намери червените си турански полуботуши захвърлени край един угаснал огън. Наметката му беше разкъсана на парчета, когато го бяха пленили, но той и не хранеше никаква надежда, че ще намери някъде златните монети от кесията си. Трябваше да претърси всеки един от мъжете поотделно. И все пак, мислеше си той, докато потропваше с крака, за да разтъпче ботушите си, ако стигнеше до конете на бандитите, можеше веднага да се спусне по следите на откраднатите медальони. Смяташе да вземе предохранителни мерки като разпръсне останалите коне, преди да се отправи на път. Не искаше да дава възможност на разбойниците веднага да тръгнат по петите му в лудо преследване.

— Конан! — Крясъкът проехтя в цялата долина, сякаш повторен от дузина гърла, макар че към лагера приближаваше една-единствена фигура.

Кимериецът изруга, защото бандитите се раздвижиха в пиянския си сън и започнаха да се изправят един след друг. Той се намираше сред тях и друг начин да се измъкне, освен с бой, просто не съществуваше. Конан размаха широката си сабя и в същия миг в шатрата с червени ивици на Карела се появи светлина.

— Конан! Къде са медальоните?

Екливият глас раздвижи нещо в паметта на Конан. Беше сигурен, че го е чувал някъде по-рано. Ала мъжът със стоманените мускули, който приближаваше към него, му беше непознат. Островръх шлем скриваше главата му, а плетената му ризница се спускаше чак до коленете. В дясната си ръка стискаше огромна двуостра брадва, а в лявата — кръгъл щит.

— Кой си ти? — извика Конан.

Всичките разбойници вече бяха на крак, а Карела се бе изправила пред шатрата с кривата си сабя в ръка.

— Аз съм Крато. — Мъжът с доспехите спря на една ръка разстояние от Конан. Изпод шлема очите му изцъклено се взираха в кимериеца, без да мигат. — Слуга на Имхеп-Атон. Къде са медальоните, които трябваше да му занесеш?

Хладна тръпка пробяга по гърба на Конан. Сега той позна гласа. Принадлежеше на Анкар.

Зад Конан прозвуча гласът на Абериус:

— Той ни е казвал истината. Има медальони!

— Не са у мене, Анкар — каза Конан. — Аз преследвам мъжете, които ги откраднаха, и търся едно момиче, на което обещах нещо.

— Ти знаеш прекалено много — промърмори едрият мъж с гласа на Имхеп-Атон. — И медальоните не са у тебе. Вече не си ми полезен, кимериецо.

Без никакво предупреждение брадвата връхлетя върху Конан. Кимериецът отскочи назад, но стоманеното острие изряза тясна червена линия по гърдите му. Обладаният от демона мъж бързо дойде на себе си и премина в настъпление, скрил се зад щита, сграбчил брадвата близо до тялото си, готова за удар. Макар че магьосникът владееше тялото, мъжът, комуто някога то бе принадлежало, беше опитен борец в схватките с брадва.

Конан мигновено отстъпи, сабята му се мяташе и сипеше удари, подобни на движението на змия. Атака с прав, разсичащ удар щеше да го остави открит, а брадвата на противника му с лекота щеше да съсече тялото му на две половини. Крато продължи бавно да го избутва назад, като парираше всеки замах на сабята със своя щит. Конан бързо осъзна, че няма никаква полза да наблюдава безжизнените очи на противника си. Вместо в тях той съсредоточи вниманието си върху масивните рамене — всяко неволно трепване на техните мускули щеше да му подскаже следващата атака на грамадния мъж.

Покритото с ризницата дясно рамо едва видимо се отпусна, Конан светкавично клекна на пети и брадвата изсвири над главата му. Широката сабя на кимериеца литна напред и промуши ризницата на противника, потъвайки в бедрото му. Конан се претърколи на кълбо, за да избегне ответния удар на брадвата, и веднага се изправи, обърнат с лице към своя враг. Кръв течеше от крака на обладания от демона мъж, но той не прекъсна нападението си.

Конан заобиколи в кръг и застана отдясно на своя неприятел, тъкмо срещу брадвата. За Крато сега щеше да е по-трудно да го засегне. Сега брадвата му можеше да нанася само удари със замах от горе на долу. Конан се обърна, почувства как острието му разсича чуждите кости, а брадвата и отсечената ръка на врага заедно паднаха на земята. В същия миг Крато запокити своя шит срещу главата на Конан и огъвайки тялото си в страшно кълбо, полетя към младежа. Кимериецът се наведе, отби със сабята си кръглия щит встрани, но още преди да се бе справил с тази нелека задача, Крато вече се надигаше, стиснал бойния топор в лявата си ръка.

Кръвта избликваше от страшната рана на постоянни тласъци и мъжът — или магьосникът, който се беше вселил в него — изглежда разбираше, че умира. Със страхотен писък той се втурна срещу кимериеца, бясно размахал топора. Конан отплесна дръжката на чуждото оръжие с острието на сабята си и с всички сила заби коляното си в корема на Крато. Огромният шемит се олюля, но грамадната брадва все пак се издигна за нов удар. Сабята на Конан раздра рамото му, отсичайки наполовина ръката, която държеше топора. Крато падна на колене с широко отворена уста.

— Конан! — изпищя гласът на Имхеп-Атон. — Ти ще умреш.

Оръжието на Конан още веднъж полетя напред и увенчаната с шлем глава се търкулна в прахта.

— Но не сега — мрачно каза кимериецът.

Когато вдигна очи от обезглавеното тяло, проснато на земята, Конан откри, че бандитите са направили кръг около него. Някои държаха мечове в ръце, други просто гледаха. Карела се изправи на крачка пред лицето му и острието на извитата й сабя блесна. Тя се взря за миг в мъртвеца, после съсредоточи вниманието си върху едрия кимериец. Погледът й бе странно несигурен.

— Значи се опитваш да ни напуснеш, Конан? — каза тя. — Който и да е този Крато, ние сме му благодарни, че те спря.

— Медальоните! — извика някой от струпаните наоколо мъже. — Медальоните наистина съществуват! Истински са!

— Кой се обади? — попита Хордо. Брадатият помощник на Червената каня ги опари с гнева на единственото си око и някои от тях наведоха глави. — Каквото ще да съществува или ако ще хич да не съществува, само Червената каня ще каже дали този човек заслужава да бъде жив.

— Тези двадесет хиляди жълтици ми изглеждат прекалено истински — отвърна Абериус. — Прекалено истински, за да се разбързаме тъкмо сега.

Челюстта на Хордо гневно се раздвижи. Той тръгна към дребния мъж, но изненадан спря, като видя, че Карела постави кривата си сабя върху гърдите си. Тя поклати глава, без да каже нито дума, после свали сабята.

Конан също следеше жената и си чудеше какво е намислила. Лицето й беше неразгадаемо, пък и тя все още не го поглеждаше. Той нямаше никакво намерение да разделя медальоните с някого, но ако тя променеше решението си по този въпрос, кимериецът наистина би предпочел да напусне долчинката без повече бойни схватки.

— Медальоните съществуват — рече той високо. — Кралско съкровище, което може би е по-скъпо от двадесет хиляди. — Трябваше да прекъсне думите си, за да събере достатъчно влага в устата си, ако искаше да продължи да говори. За нищо на света не би помолил за вода. Ако проявеше сега най-нищожен признак на слабост, те можеха да решат, че чрез мъчения ще изтръгнат от него всичко, което знае.

— Мога да ви заведа при крадците. И забележете, хора, крадците със сигурност имат у себе си и разни други дреболийки. — Той бавно се обърна, за да срещне поред погледа на всеки мъж. — Рубини. Смарагди. Диаманти и перли. Чували, натъпкани с жълтици… — Алчност пламна в очите им, лумна по лицата им.

— Значи злато? — изсумтя Хордо. — А къде ще намерим цялото това богатство? В палат или крепост с каменни стени, охранявана от добре въоръжени пазачи?

— Ще го намерим при хората, които преследвам — каза Конан. — Мъже с качулки, които казват, че са поклонници. Те са взели със себе си и пет жени, когато задигнали останалото. Танцьорки от двора на Илдиз. Една от тях принадлежи на мен, но останалите четири без никакво съмнение ще бъдат привлечени от храбри мъже със злато в пазвите си.

Надигна се похотлив смях и един-двама от разбойниците започнаха да се перчат, изопвайки тела.

— Мъже с качулки, казваш? — каза Абериус и се намръщи. — С пет жени?

— Стига! — изрева Хордо. — В името на Черния трон на Ерлик, не виждате ли всички вие, че в тази работа са замесени магьосници? Никой от вас ли не наблюдава внимателно този Крато? Не видяхте ли, че той бе обсебен от демон? Не забелязахте ли очите му и начина, по който приказваше? Нито един простосмъртен няма такъв глас — сякаш гръмотевица ечи някъде в далечината.

— Съвсем простосмъртен си беше — измърмори едни дебел разбойник с широк белег на носа. — Оръжието на Конан доказа това.

— А онова, което търсят магьосниците — каза Конан, — е два пъти по-ценно. Някой да е чул магьосник да тича след нещо, което е по-малко по стойност от една кралска корона?

Хордо несигурно погледна към Карела, ала тя слушаше, сякаш разговорът изобщо не я засягаше. Едноокият измърмори нещо под нос, след това високо продължи:

— И къде ще търсим тези мъже с качулки? Тази страна е огромна. Коя посока да хванем? Самият Конан каза, че няма представа къде да ги търси. Той следваше Червената каня, като си мислеше, че тя ще го доведе при тях.

— Аз ги видях — заяви Абериус и предизвикателно се огледа, когато погледите на всички се обърнаха към него. — Аз, Хепекиа и Алвар. Беше преди два дни. Яздеха на изток. Двадесетина мъже с качулки и пет вързани жени върху камили. Кажи, Алвар.

Дебелият разбойник с белега на носа тежко поклати глава:

— Да, видяхме ги.

— Бяха прекалено многобройни за нас тримата — забързано продължи Абериус. — Когато пристигнахме на мястото на срещата, Червената каня още не беше дошла и затова нищо не споменахме за тези мъже. Ти никога не ни позволяваш да мръднем една крачка без нея, Хордо. — Гневно мърморене изрази съгласието на всичките разбойници с току-що изречените думи.

Хордо ги изгледа свирепо, ала в гласа му бе стаено задоволство.

— Преди два дни? Та те сигурно вече са стигнали Вендия и повече няма да им видим очите, ако питате мене.

Недоволното мърморене се усили. Абериус пристъпи напред към огромния брадат мъж.

— Защо приказваш така? Всички тук знаят, че мога да проследя гущер, пробягал върху камък, или птица из въздуха. Следи отпреди два дни за мене са като добре очертана пътека.

— А какво ще кажеш за Хепекиа? — изръмжа Хордо. — Нима забрави, че острието на кимериеца прониза ребрата му?

Мъжът с лице на невестулка повдигна рамене.

— Златото купува нови приятели.

Хордо вдигна ръце и се обърна към Карела.

— Ти трябва да кажеш. Какво ще правим? Ще умре ли Конан, или ще го оставим жив?

Червенокосата жена за пръв път погледна направо към Конан. Зелените й очи го наблюдаваха хладно, без да издават никакви чувства.

— Той е добър боец и може да ни бъде необходим, когато настигнем онези мъже с качулките. Развалете лагера и докарайте коня му.

Бандитите се разпръснаха с развълнувани крясъци и смях. Хордо изгледа свирепо кимериеца, след това поклати глава и се отдалечи. Само след миг лагерът заприлича на мравуняк: мъжете прибраха шатрата, започнаха да оседлават конете и да сгъват одеялата. Конан остана неподвижен, вгледан в Карела, понеже тя не бе помръднала от мястото си, нито пък бе снела поглед от неговото лице.

— Коя е тази жена — изведнъж запита тя. Гласът й беше равен и безизразен. — Тази, за която спомена, че е твоя.

— Робиня — отвърна той. — Както вече казах.

Лицето й остана спокойно, но тя прибра сабята си в ножницата с такъв трясък, сякаш я забиваше в сърцето му.

— Ти ми създаваш неприятности, Конан от Кимерия. Гледай занапред да не ме ядосаш прекалено много. — Тя се обърна и закрачи към конете.

Конан въздъхна и погледна на изток. Червеното слънце тъкмо бе започнало да позлатява хоризонта. Нощната роса бе почистила прахта от въздуха и му се струваше, че пред погледа му винаги всичко ще бъде така ясно.

Онова, което трябваше да направи сега, беше да намери мъжете с качулки, да освободи Велита и да вземе медальоните, като през цялото време остане нащрек. Някой разбойник можеше да забие нож в гърба му, след като реши, че бандата повече няма нужда от него. Трябваше да внимава и за непостоянния темперамент на Карела. След това, разбира се, оставаше откритият въпрос как ще задигне медальоните от разбойниците, освен това от само себе си се разбираше, че трябва да намери нов купувач, защото според Конан нападението на Крато беше унищожило неговото споразумение с Анкар, или с Имхеп-Атон, или каквото и да беше истинско име на този човек. И отново неговият лош късмет излезе виновен, че мургавият се бе оказал магьосник. Но младежът вече си имаше цял куп тревоги, за да добавя и тази към тях. Да не говорим, че можеше да се появи и редовната войска на Замора. Кимериецът тръгна да си намери наметка. И някакъв мях с вода.