Серия
Конан
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conan The Invincible, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Първа глава

Леденият вятър, блъскащ се в кафявите бездни на Кезанкианските планини, ставаше още по-мразовит край мрачната каменна крепост, иззидана над гранитния хълбок на безименно възвишение в сърцето на пустошта. Свирепите планинци, които не се плашеха от нищо, се отклоняваха десетки мили от пътя си, за да заобиколят този тъмен бастион, и правеха знака на Рога, за да отпъдят злото, когато чуеха някой да споменава за крепостта.

Магьосникът Аманар заслиза по тъмния коридор, издълбан в каменната твърд на планината. По петите му го следваха същества, които нямаха нищо общо с човешкия род. Магът беше строен, с особена мрачна красота. Черната му брада бе късо подрязана; приличен на змийче бял кичур се плъзгаше в късата му коса. Червените пламъчета, които танцуваха в очите му, сковаваха погледа и волята на всеки, дръзнал поради глупост да се вгледа продължително в тях. Оръженосците му на пръв поглед изглеждаха като обикновени хора, ала лицата им бяха някак издължени, очите им бляскаха с червен пламък изпод украсените с гребени шлемове, а кожите им имаха люспи като на влечуго. Пръстите на прекалено дългите им ръце, които държаха копията, изобщо не приличаха на човешки, а завършваха с нокти на хищна птица. Извити саби висяха на бедрата на всички. Само онзи, който вървеше точно зад Аманар — Сита, пазач от съществата С’тара, личният Сориански телохранител на Аманар, носеше двуостра брадва. Пристигнаха до висока врата, вградена в камъка. И върху вратата, и върху самия камък бяха гравирани змии, преплетени в безкрайни арабески.

— Сита — каза Аманар и премина през вратата, без да спира.

Змиеподобният страж последва господаря си и затвори масивната врата. Аманар сякаш не обърна внимание на това, дори не удостои с поглед голите пленници — мъж и жена, които лежаха със запушени усти и с вързани ръце и крака до една от колоните в залата. Мозайката върху пода изобразяваше златна змия, обкръжена със светли ивици, които приличаха на слънчеви лъчи. Черната дреха на магьосника също беше украсена с везмо на две вплетени една в друга змии, които сякаш пълзяха по раменете му, а главите им бяха полегнали за почивка върху гърдите му. Очите на избродираните влечуги проблясваха, ала този блясък не издаваше живот.

— Мъжът, Сита — каза магът.

Затворниците яростно се загърчиха в пореден опит да строшат оковите си, ала люспестият оръженосец, чиито мускули се издуваха като на ковач, се справи лесно с мъжа. Само след броени минути пленникът беше проснат с разперени ръце и крака върху блок от черен мрамор, в който блещукаха тънки червеникави жилки. В края на мрачния олтар бе издълбан улей, който водеше до чучур, издигнат над голяма златна чаша. Сита отпуши устата на мъжа и отстъпи назад.

Окованият пленник, офирианец с бледа кожа, изкриви устни и плю.

— Който и да си ти, не ще изкопчиш нищо от мен, изчадие на мрака! Аз няма да се моля! Чуваш ли? Никакъв зов за милост няма да се промъкне през зъбите ми, куче! Аз не ще…

Аманар не чу нищо. Той потърси под дрехата си своя амулет — златна змия, сграбчена от сребърен орел. Това изображение върху амулета го защитаваше, както го закриляха и множеството други неща, които беше извършил, ала всеки път той желаеше отново да усети силата, пред която бе изправен. Силата, която можеше да контролира.

Глупците от Стигия, онези, които се кичеха с прозвището Магове на Черния пръстен и които така снизходително му бяха позволили да пълзи в краката им и да се учи от делата им, бяха убедени, че е изпълнен с благоговение и възторг. Никой от тях не узна за презрението, което се бе трупало в сърцето му, преди да бе станало прекалено късно. Те бърбореха за своята власт като слуги на Сет, Бога на Мрака, и все пак нито един не дръзна дори да докосне с пръст ужасната Книга на Тайфон. Ала той бе дръзнал.

Магьосникът запя монотонно и зад олтара се образува мъгла — червена и златиста, като омара от пламъци. Зад мъглата се простря безкрайна чернота, която сякаш погълна безкрая. Офирианецът млъкна, зъбите му затракаха от ужас.

Мълвеше се, че човешкият ум не е в състояние да обхване ужасните знания, скрити в тази книга, нито пък може да използва дори една-единствена дума, извлечена оттам, без да бъде сполетян от лудост и смърт. Но въпреки всичко Аманар беше опитал. Наистина, видя само една-единствена страница от книгата, преди нейните свръхестествени сили да го изхвърлят от град Кеми в пустинята, ранен и виещ като куче, с полудяващ ум и кости, превърнати на пихтия. Ала в лудостта си, сред безводната пустош, под палещото слънце той въпреки всичко бе запомнил гази страница. Смъртта не можеше да го доближи.

В мъглата, сякаш изригнала от самите нейни частици, се образува странна форма. Очите на офирианеца се изцъклиха в безгласен ужас. Жената изпищя изпод парцала, тикнат в устата й. Златната глава, която се издигна над тях сред въртопа от па̀ри — нещо средно между змия и гущер, — беше обгърната от ореол от дузина пипала, по-дълги от ръста на мъж. Змийското тяло със златни люспи се точеше назад в мрака додето поглед стига, извън възможностите на ума да си представи такава гледка. Раздвоен език се подаде между змийските зъби и две очи, в които бяха събрани пламъците от всички пещи на света, се взряха в Аманар. Кръвожадно, като че искаха да го погълнат. Магьосникът още веднъж опипа амулета.

Той се бе препъвал сред пясъците, изгарян от зной и задуха, ала помнеше страницата и не можеше да умре. Накрая пристигна до проклетия Птейон — обвеяните в ужас руини, изоставени по времето на мрачния Ахерон, преди Стигия да се превърне в нажежена пустош. В безименната забравена пещера под напуснатия град той бе намерил Морат-Аминее, прикован там заради своя бунт срещу Сет още в дните, когато онези, наричащи себе си „хора“, вървели на четири крака и ровели под камъните за храна. Със спомените си за онази страница — нима не никога нямаше да престанат да го изгарят? — той откри средство да освободи бога-демон, средство да го подчини на волята си — колкото и нищожно да беше то. Откри и как да защити себе си. Той се беше докоснал до могъществото на властта.

— Морат-Аминее — наполовина изпя, наполовина изсъска магьосникът. — Ти, който поглъщаш човешките души, Ти, чието име носи смърт на ухото, което го е чуло, смърт на устата, която го е произнесла, и смърт на ума, който го знае! Аманар принася тези жертви в Твоя чест.

Той протегна ръка и Сита му подаде нож със златна дръжка и позлатено острие. Офирианецът отвори уста да закрещи и изхъхри задавено, когато Аманар преряза гърлото му. В същия миг златните пипала на бога-демон се стовариха върху човека на олтара и го сграбчиха сред локвата от собствената му кръв. Но избягваха да се доближат до Аманар.

— Яж, о, Морат-Аминее! — напяваше магът и се взираше в очите на жертвата, очаквайки подходящия момент.

Ужас завладя лицето на офирианеца. Той осъзнаваше, че загубва живота си, ала все още не умираше. Сърцето му биеше, кръвта се изливаше от прерязаното гърло, плъзгаше се върху черния като абанос мрамор и потичаше по канала към златния съд в подножието на олтара, за да бъде използвана за нови магии. Ала на жертвата не бе позволено да умре.

Аманар долови с разума си доволното съскане на бога-демон, който се хранеше. Издъхващите очи на офирианеца се изпълниха с отчаяние — мъжът разбра какво освен живота му отнемат в този миг. Магьосникът наблюдаваше как очите на жертвата стават безжизнени, ала все още не мъртви — празни прозорци към бездна без душа. Той внимателно направи прецизен разрез в потрепващия гръден кош. Ръката му се задържа над него, той срещна безутешния поглед на офирианеца.

— Благодари ми, че ти подарявам смърт и те избавям — каза магьосникът.

Устните на офирианеца се раздвижиха в усилието му да произнесе думи, ала не се чу никакъв звук. Появиха се само страшни мехурчета в намаляващия приток на кръв от бездната, която до съвсем скоро беше гърло на човек.

Аманар се усмихна. Ръката му се провря в разреза, сграбчи пулсиращото сърце и го изтръгна от гръдния кош. То удари още веднъж, когато той го повдигна пред очите на офирианеца.

— Умри! — каза магът. Богът-демон освободи хватката си и жертвата върху олтара най-сетне се отпусна безжизнено в прегръдките на смъртта.

Сита се появи до магьосника със златно блюдо, върху което Аманар постави сърцето. То също щеше да бъде използвано в неговите магии. Магът пое парчето ленен плат, което му подаде влечугото, и избърса окървавените си ръце. Сита отвърна поглед встрани.

— Аманар! — Шепотът на бога-демон разлюля стените. — Ти използваш бездушното тяло на жертвата, която принасяш в моя чест, за свое собствено удоволствие.

Аманар хвърли бърз поглед наоколо, преди да отговори. Жената се гърчеше в оковите на границата на безумието. Тя не чуваше нищо, освен собствените си писъци, заглушени от парцала, с който бе вързана устата й. Сита напусна стаята за жертвоприношения, сякаш не беше чул нищо. Хората от С’тара имаха ограничени възможности да мислят самостоятелно, но умееха да се подчиняват на заповеди. Сита щеше да постави сърцето в златната кана, която чрез магии бе предварително приготвена да поддържа свежо всичко, поставено в нея. Само тогава той щеше да бъде в състояние да помисли върху каквото и да било друго, ако въобще бездушният му разум бе способен да мисли.

Магът отпусна глава върху гърдите си и най-смирено се поклони.

— О, велики Морат-Аминее, аз съм само твой покорен слуга. Твоят слуга, който те освободи от веригите, в които те бе оковал Тъмния.

Боговете и демоните не забравят, както е свойствено на хората, ала често предпочитат да не си спомнят за своите дългове в сделките си с простосмъртните. Това напомняне не можеше да не попадне в целта.

Едно от пипалата със златни люспи се протегна към Аманар — той стори всичко, за да не се отдръпне назад — и бързо се оттегли, сякаш попаднало сред непоносима топлина.

— Ти все още носиш амулета.

— О, най-висша сред силите и най-властен сред властните, амулетът е толкова незначителен в сравнение с тебе, че ти би могъл да го унищожиш, без дори да зърнеш тази жалка прашинка по своя път. Аз го нося само за да ме забелязваш и да ми позволиш да бъда твой слуга, който вечно ще те възхвалява.

— Служѝ ми добре и в деня, когато Сет бъде окован на мястото, в което бях окован аз, в деня, когато аз ще господствам над Космическия мрак, ще ти дам да управляваш моите поданици — онези, които наричат себе си „хора“. А ти ще ги довеждаш на тълпи, за да се храня.

— Каквото повелиш, това ще бъде, велики Морат-Аминее.

Аманар осъзна, че Сита се е върнал с още двама С’тара. Магът ги повика с махване на ръка, двамата затичаха към окървавения олтар и щом приближиха черния мраморен блок, паднаха на четири крака. Очите им не се повдигаха към демона-бог, който се извисяваше над тях. Почти пълзешком те развързаха тялото на жертвата и го изнесоха навън.

Странно потропване накара Аманар да се взре във високата врата на пещерата. Никой не дръзваше да обезпокоява тези церемонии. Потропването се чу отново. Магът се разтрепери, когато съскането на бога-демон зазвуча направо в ума му:

— Върви, Аманар. Онова, което ще чуеш, е от жизнено значение за тебе.

Той погледна огромното златно тяло на змията, замряло неподвижно над черния олтар. Пълните с пламъци очи го наблюдаваха — нима наистина бе така? — като че ли се забавляваха.

— Приготви следващата жертва, Сита.

Окованата жена се разтърси от влудяващи спазми. Люспестите ръце я повдигаха от облицования с плочи под. Аманар бързо напусна стаята.

Един мъж — туранец с остра брада, се приведе в поклон и нервно впи поглед в съществата С’тара. Пълнотата му и жълтите му одежди със свободни кройки рязко контрастираха с празните червени очи и плетените ризници на пазачите. Мъжът изопна врат, за да надзърне покрай магьосника в стаята за жертвоприношения, но Аманар бързо затвори вратата. Той имаше малцина слуги от човешкия род, на които се доверяваше и които допускаше в централната кула на крепостта. Все още не бе дошло време те да научат на какво дело служат.

— Защо си напуснал Аграпур, Тюфик? — ядосано попита магът.

Пълният мъж угоднически се усмихна и закърши ръце.

— Вината не е моя, господарю. Моля те да разбереш това.

— Какво бръщолевиш, човече?

— Нали ме накара да следя за нещо, господарю. То вече не е в съкровищницата на крал Илдиз.

Аманар пребледня. Тюфик, който прие това като признак на ярост, се отдръпна, пазачите С’тара неспокойно се размърдаха, ала магът трепереше с цялото си същество само вътре в себе си. Той сграбчи с железните си пръсти дрехите на туранеца и го разтърси.

— Къде е то сега? Говорѝ, човече, или ще загубиш живота си!

— В Шадизар, господарю. Кълна се!

Аманар го гледаше гневно, ала не го виждаше. Морат-Аминее предварително знаеше важността на това съобщение. Богът-демон сигурно бе наясно какво става сега в Шадизар. Необходимо бе да търси ново скривалище, ала на първо място бе нужно да си възвърне — доколкото му позволяваха собствената му сила и власт — онова, което бе загубил. Онова, което не трябваше в никакъв случай да попадне у Морат-Аминее. Но за да осъществи своето начинание, се налагаше да рискува. Трябваше да донесе предмета съвсем близо край бога-демон. Такъв риск! Такъв ужасен риск!

Не осъзнаваше, че все още държи ножа за жертвоприношения, докато острието не прободе ребрата на туранеца. Магът погледна лицето, което сега се взираше в него с открита омраза. Изпита съжаление. Слугите от човешкия род бяха толкова по-полезни от пазачите С’тара. Прекалено полезни, за да бъдат изхвърляни заради някаква случайност.

Магьосникът почувства, че нещо се блъска в гърдите му и погледна надолу. Щръкнала изпод черната дреха, се подаваше дръжка на нож, която ръката на Тюфик току-що бе изтървала. Изпълнен с презрение, Аманар отблъсна от себе си умиращия мъж, издърпа ножа от тялото му и вдигна тънкото острие над мъжа върху каменния под — устата му се пълнеше със собствената му кръв.

— Глупак! — каза Аманар. — Трябва първо да убиеш душата ми, преди което и да било оръжие на простосмъртен да е в състояние да ме нарани.

Той се обърна встрани. Гладът на пазачите за прясно месо щеше да го отърве от онова, което бе останало от Тюфик. Но той трябваше да утолява и друг глад — глада на Морат-Аминее, за да спечели време. Трябваше да довежда нови пленници. Повече жертви за Съществото, което поглъща човешки души.

Магьосникът отново се върна в залата за жертвоприношения и се погрижи за поредната жертва.