Серия
Конан
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conan The Invincible, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Осемнадесета глава

Острите очи на Конан следяха планинските била̀, докато колоната на разбойниците се точеше по тясната лъкатушна долина. Хордо яздеше до него и си мърмореше нещо под носа, Карела както винаги бе начело. Смарагдовозелената й пелерина бе отметната назад и тя яздеше, наперено поставила юмрук върху бедрото си. След като необходимостта да открива следите бе отпаднала, Абериус бе изостанал чак в края на колоната.

— Перчи се, като че яздим на парад — изръмжа Хордо.

— Може би наистина е така — отвърна Конан и небрежно разхлаби сабята в шагреновата си ножница. Погледът му все още обхождаше планинските била̀, като не се застояваше дълго на едно място.

— Отново ни наблюдават. Попе си имаме съгледвачи. Хордо се напрегна, ала вече бе натрупал дълги години и разбойническия занаят, за да се огледа явно. После също разхлаби оръжието в ножницата си.

— Къде са? — тихо попита едноокият.

— От двете страни на долината. Не зная колко са.

— Сигурно не са много на място като това — измърмори Хордо и хвърли поглед към стръмните склонове. — Ще я предупредя.

— Ще отидем заедно — бързо каза Конан. — Полека, като че отиваме напред просто да си побъбрим. — Брадатият кимна, двамата смушиха конете си с пети и препуснаха по-бързо.

Карела ги изгледа изненадано, а после се ядоса и гневно отвори уста.

— Следят ни — каза Хордо, без да й позволи да започне. — На била̀та са.

Тя погледна Конан, после отново се обърна към Хордо.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм — каза Конан. Гърбът й настръхна и тя впери поглед напред, без да приказва. Той продължи: — Преди половин час забелязах раздвижване по източното бѝло. Помислих си, че е животно, но сега забелязах трима на изток и двама на запад. Движат се заедно с нас.

— Кълна се в чреслата на Хануман — измърмори тя, все още без да го поглежда, дръпна юздите на коня за поредния завой и изведнъж изненадано възкликна.

Насред пътеката, само на двадесет крачки от тях, стояха осем подобни на влечуги същества в плетени ризници и шлемове с гребени, също като онези, които бяха избили. Носеха върху раменете си красива носилка, върху който бе поставен висок трон от слонова кост, украсен със сложна резба. На трона седеше мъж, облечен в алени одежди. Приличен на змийче бял кичур се виеше в черната му коса. Мъжът държеше дълъг златен жезъл пред гърдите си. Гледаше ги втренчено.

— Казвам се Аманар — прогърмя гласът му сред почти отвесните планински склонове. — Добре дошли, пътници.

Конан усети, че неволно е сграбчил сабята си, и с крайчеца на окото си забеляза, че Карела и Хордо също стискат оръжията си. Аманар ги гледаше с усмивка, макар че тя не достигаше странните му черни очи, в които проблясваха червени петънца. Кимериецът чувстваше злото съвсем близо до себе си — зло, което се излъчваше от люспестите създания, които служеха на мъжа. Инстинктът му, жив в кръвта и костите, му подсказваше това и той безотказно му вярваше.

— Не се плашете — напевно произнесе Аманар.

Шум на плъзгащи се камъни и чакъл откъсна погледа на Конан от очите на мъжа върху носилката — младежът изумен осъзна, че непознатият бе приковал взора му против неговата воля. От двата склона към пътеката се спускаха стотици змиеподобни мъже, въоръжени с копия и арбалети. Клисурата буквално завря от безбройните им тела. Бандитите започнаха да крещят, разбрали, че са обградени отвсякъде.

— Като плъхове в делва — изръмжа Хордо. — Разлюлей ада вместо мен, Конан, ако стигнеш в Гехана пръв.

— Какво искаш да кажеш? — високо попита Карела. — Ако мислиш, че ще продадем живота си евтино…

— Не ме разбирате — ласкаво я прекъсна мъжът на трона. Конан помисли, че той просто се забавлява. — С’тара са мои слуги. Аз се радвам на малцината чужденци, които минават по тези места, както се радвам и на вас сега, но понякога странниците се безскрупулни хора, които не се свенят да използват насилие срещу мен въпреки моето приятелско отношение. Ето защо е най-добре да отстраня това изкушение, като взема със себе си достатъчен брой от своите подчинени. Не че се съмнявам във вас, разбира се.

Конан беше убеден, че в последните думи звучи подигравка.

— Що за човек е този, който приема слугите му да бъдат такива люспести твари? — Младежът подозираше какъв ще бъде отговорът, дори и да не го получеше — човекът, когото бяха срещнали, беше магьосник.

Вместо отговор от Аманар прозвучаха сърдитите думи на Карела:

— Забравяш кой командва тук, кимериецо! — Свирепият поглед в зелените й очи се впи в мъжа в алените одежди. — И все пак, Аманар, въпросът беше уместен. Магьосник ли си, щом позволяваш такива чудовища да бъдат твои слуги?

Бандитите запъшкаха, мърморенето им се усили. Конан потрепери, понеже знаеше колко е опасно да предизвикаш магьосник така открито. Ала Аманар се усмихна, като че ли пред него стояха непослушни деца.

— С’тара не са чудовища — каза той. — Те са останки от раса, която е живяла преди нас, характерът им е мек, въпреки техния външен вид. Преди да дойда тук, планинците са ги преследвали като животни и са ги подлагали на кланета. Не, няма защо да се страхувате от тях, нито от мен, макар че някои банди С’тара, които не са мои слуги, с нищо не се различават от планинците, които ги ненавиждат, нито са по-различни от обикновените хора.

— Ние срещнахме такава банда — каза Карела.

Конан погледна червенокосата главатарка, но не можа да отгатне дали тя е повярвала на магьосника, или играе някаква хитра игра.

— Хвала̀ на всички богове, че сте оцелели — благочестиво каза Аманар. — Позволете ми да ви предложа подслон в своята крепост. Вашите подчинени могат да направят лагер пред стените на крепостта, където ще се чувстват в пълна сигурност. Моля ви, съгласете се да бъдете мои гости. Аз рядко се радвам на посетители и искам да поговоря с вас за нещо, което по мое мнение, може да ви донесе полза.

Конан погледна бойните редици на С’тара и се запита колцина ли бяха дръзнали да откажат любезната покана на Аманар.

Карела не се поколеба нито миг.

— Приемам с благодарност — каза тя.

Аманар се усмихна — и този път усмивката не докосна очите му — поклони й се леко и плесна с ръце. Осемте С’тара, които носеха трона от слонова кост, внимателно се обърнаха и започнаха да се изкачват по пътеката. Пъргави като гущери, войниците С’тара продължиха да се движат по склоновете на тясната долина успоредно с бандитите. „Почетен караул? — зачуди се Конан. — Или просто караул?“.

— Колко от онова, което ни каза, е истина? — тихо попита Хордо.

Конан хвърли поглед към трона пред тях — от опит познаваше остротата на слуха у магьосниците. Аманар не им обръщаше никакво внимание.

— Не вярвам на нито една негова дума — отвърна той. — Онзи, по чиито следи вървяхме — С’тара ли го нарече той? — идваше право насам.

Едноокият се намръщи.

— Ако побегнем изненадващо, тези твари ще могат да успеят да изстрелят само няколко стрели подир нас.

— Защо да бягаме? — тихо се засмя Конан. — Нали сме тръгнали за медальоните и всичко останало, което успеем да намерим. Той ни води в собствената си крепост, тъкмо при тях.

— Не се бях сетил за това — каза Хордо и тихият му смях забълбука в унисон със смеха на кимериеца.

Карела погледна през рамо. Зелените й полегати очи бяха непроницаеми.

— Оставѝ аз да мисля, старче — решително каза тя. — Тази брада изсмуква мозъка ти.

Възцари се неприятна тишина.