Робърт Джордан
Конан Непобедимия (24)

Двадесет и трета глава

— Искате ли злато? — изкрещя Карела. — Е, искате, или не?

Бе застанала върху голям объл камък, висок до раменете на едър мъж. Краката й, обути в алените, дълги до бедрата ботуши, бяха широко разкрачени, юмруците бяха на кръста й, косата й приличаше на кестенявочервена грива. „Тя е великолепна“ — помисли си Конан, вперил очи в нея от своето място зад разбойниците, които я слушаха. Само това, че я гледа, караше устата му да пресъхва.

— Искаме злато — измърмори Реза. Неколцина повториха думите му. Другите мълчаливо наблюдаваха. Погледът в мънистените очи на Абериус беше замислен, което му придаваше дори по-лукав и злобен вид, отколкото бе обичайно за него. Хордо стоеше край големия объл камък и тревожно следеше реакцията и на разбойниците и на Карела. Огньовете на лагера горяха и светлината отблъскваше полумрака.

— Искате ли войската да ви преследва, докато ви навре в миша дупка? — извика тя.

— Не! — изръмжаха половин дузина гласове.

— Искате ли половин година да живуркате с надници на пазачи от някой керван?

— Не! — изкрещяха дузина гласове.

— Е, знаете ли, че маршрутът на керваните минава на по-малко от половин ден път на юг оттук? Знаете ли, че по пътя е тръгнал керван за Султанапур? Знаете ли, че след три дни ние ще пленим този керван?

Рев на одобрение се откъсна от всички гърла. Единствено Абериус мълчеше. Конан забеляза това. Докато другите размахваха юмруци във въздуха, крещяха и се удряха по раменете, погледът на Абериус ставаше все по-замислен и по-потаен.

— И войската няма повече да ни преследва — продължи високо тя. — Защото ние ще се връщаме тук, докато те се откажат от гонитбата. В заморанската войска няма достатъчно храбри мъже, които да дръзнат да ни следват дотук.

Възторжените възгласи продължаваха. Вниманието на бандитите бе отклонено в сладкото занимание да си представят колко по-малко храбри от тях са войниците от заморанската армия. И никой не си задаваше въпроса колко храбри всъщност са самите те. Карела вдигна ръце над главата си — лицето й ликуваше, окъпано в техния възторг.

Хордо напусна мястото си край голямата скала и се приближи до Конан.

— Виждаш ли я, кимериецо? Пак е начело, както винаги, и…

Конан сви рамене. Едноокият поклати глада.

— Правѝ каквото знаеш — каза младежът. Хордо все още изглеждаше несигурен. Конан въздъхна. Не искаше плещестият бандит да умре. Лилавият полумрак вече се оттегляше пред настъпващата нощ и мастиленият въздух сякаш се превръщаше в черно желе. Бандитите около Карела продължаваха да викат възторжено. — Ще тръгна сега — продължи кимериецът, — преди да са забелязали, че изчезвам.

— Сбогом — тихо каза Хордо.

Конан потъна в непрогледната нощ. Леки облаци пробягваха над светлата луна, докато той бързаше по каменистия склон. Кимериецът искаше да бъде колкото е възможно по-близо до стените на крепостта преди нощта изцяло да спусне плътната си мантия над тази мрачна долина.

Той рязко спря, здраво стиснал широката си сабя. Никакъв звук не бе достигнал до слуха му, очите му не бяха доловили дори нищожен признак на движение, ала сетива, които той не можеше да опише, му казваха, че пред него има опасност.

Тъмнината сякаш се разцепи, после се огъна, сгъсти се и пред него изневиделица се появи издължено тяло — на мястото, което само допреди миг бе съвсем пусто.

— Как разбра? — разнесе се тихият глас на Имхеп-Атон. — Няма значение. Сега вече наистина нямам никаква полза от тебе. Тесните жалки усилия са безплодни, но както бягащият плъх, попаднал по време на битка под краката на войника, може да го препъне и да стане причина за смъртта му, така и ти може да създадеш неприятности на по-великите от теб.

Неясно очертаното тяло се придвижи към Конан. Той видя само една протегната напред ръка, без никакво оръжие.

Изведнъж чу зад гърба си плъзгане на ботуш по скала. Светкавично клекна и по-скоро почувства, отколкото видя копието, профучало над главата му. Сграбчи сабята си с две ръце, завъртя се върху левия си крак и нанесе удар натам, където би трябвало да се намира човекът, замахнал с копието. Усети как върхът на оръжието му се забива в плът под ризница от металически брънки и в същия миг видя червените очи на нападателя, които блестяха в нощта. Копието се плъзна по рамото на Конан, кървавочервеният блясък на очите угасна. Кимериецът издърпа сабята си от падащото тяло.

Отчаяно се завъртя в обратна посока, като всеки миг очакваше ужилване от оръжието на Имхеп-Атон, ала видя пред себе си три тела, подобни на сенки, вкопчени едно в друго в смъртна схватка. Разнесе се съскащ писък, който внезапно заглъхна, и една от сенките се свлече на земята. Другите две продължиха да се бият.

Водопад от търкулнати по склона малки камъчета извести пристигането на още С’тара. По стената на крепостта започнаха да се движат факли и огромният гонг заехтя в мрака. Подвижната решетка започна да се вдига с трясък.

Конан видя два чифта проблясващи очи, които бавно се приближаваха към него. Запита се дали тези същества можеха да виждат в тъмнината. Дали можеха да го познаят? Не би рискувал за нищо на света. Като взе предвид разположението на едните кървавочервени очи, Конан пресметна къде съществото би могло да държи копието си.

Тихо, отправяйки молитва към Бел, бога на крадците, кимериецът скочи. Сабята му се стовари в широка дъга върху мястото, където се надяваше, че се намира копието. С глухо изпращяване острието на сабята му го пречупи. Конан ритна в тъмнината и отговорът бе съскащо сумтене. Замахна в обратна посока с широката си сабя, след това повтори удара по-ниско, прицелвайки се в мястото, където би трябвало да е вратът. Сумтенето се превърна в писък.

Конан се хвърли встрани, но второто копие все пак успя да засегне ребрата му. Издъхващият С’тара се вкопчи в него и го смъкна на земята. Вторият С’тара застана над кимериеца. Триумфът усили блясъка на червените му очи. Победен вой заклокочи в пълната с криви зъби уста, но Конан отсече крака му в коляното и С’тара се свлече до трупа на другаря си. Нямаше време за точни пресмятания. Сабята на Конан се стовари като сатър между червените очи.

Шумът от тежко стъпващи нозе откъм крепостта се засили. Приближаваха се. Конан бързо изтръгна сабята си и побягна в нощта.

Лагерът на бандитите приличаше на разтревожен мравуняк. Всички се бяха събрали в осветеното от огньовете пространство. Повечето надничаха към крепостта, където гонгът все още не бе престанал да мучи. Младежът заобиколи огньовете, отряза парче плат от дрехата си, изтри кръвта от оръжието си, прибра го в ножницата и с широки крачки влезе в лагера.

Всички бяха вперили погледи в посоката, откъдето се приближаваха войниците С’тара. Никой освен Хордо не забеляза пристигането му. Конан хвърли в огъня парчето плат, подтикнало в черна кръв, грабна от постелята си една пелерина и я метна върху раменете си, за да скрие дълбоката рана в хълбока си.

— Какво стана? — прошепна Хордо, когато Конан се присъедини към останалите. — Ти си ранен!

— Не можах да стигна до крепостта — тихо отвърна Конан. — С’тара чакаха в засада. Но разбрах кой наблюдава от планината. — Кимериецът си припомни второто проблясване на светлина. — Поне си мисля, че зная кой ни следи. Ще ти кажа по-късно — добави той, защото войниците С’тара вече влизаха в разбойническия лагер. Предвождаше ги Сита.

Бандитите се отдръпнаха и замърмориха, когато подобните на влечуги твари закрачиха към огньовете. Карела не отстъпи от мястото си. Скръстила ръце под облите си гърда, червенокосата се изправи срещу огромния Сита.

— Защо идваш тук? — попита тя.

— Няколко С’тара бяха убити тази нощ — отвърна Сита. Алените му очи нагло пробягаха от глезените към лицето й. — Ще претърся лагера ви и ще разпитам хората ти. Ще разбера дали някой от тях не е замесен в тази работа.

В мърморенето на бандитите се доловиха сърдити нотки. Мнозина сграбчиха дръжките на оръжията си.

— Дириш си белята — каза студено Карела. — Няма да позволя такива като тебе да претърсват моя лагер. И ако господарят ти има въпроси, ще отговоря лично на него, а не на неговия добитък! — презрително продължи тя. Сита се разтрепери, ръцете му, които завършваха с дълги закривени нокти, конвулсивно затърсиха дръжката на огромната бойна брадва.

— Ще се убедиш — просъска злобно Сита, — че да отговаряш на въпросите на моя господар е доста по-неприятно от това да отговаряш на моите въпроси.

Той рязко се обърна и напусна осветения кръг, следван от останалите С’тара.

Когато и последното чудовище изчезна в мрака, Карела се обърна към бандитите:

— Ако някой от вас е замесен в това — каза тя, — ще му отрежа ушите.

Без да каже дума повече, главатарката закрачи между тях и изчезна в своята шатра на червени и бели райета.

Хордо тежко въздъхна и дръпна Конан настрани.

— Какво стана горе на склона?

Разбойниците се разпръснаха на малки групички и тихо започнаха да обсъждат събитията от нощта. Абериус остана сам, впил очи в Конан и Хордо.

— Убих трима С’тара — каза Конан. — Имхеп-Атон уби двама. Може би самият той е убит, ала не вярвам да е така.

Хордо изсумтя.

— Онзи, дето изпрати Крато срещу тебе? Втори магьосник в тази забравена от Митра долина — това наистина е лоша вест. Трябва да й кажа.

Конан сграбчи ръката на едноокия.

— Недей. Тя може да каже на Аманар, а не мисля, че двамата магьосници изпитват приятелски чувства един към друг. Каквато и да е причината, която ги разделя, тъкмо тя може да ти даде шанс да я измъкнеш оттук.

— Както стана с планинците и войниците — бавно каза Хордо. — Ще накараме двамата да се счепкат помежду си, а през това време ние ще се измъкнем. Обаче като си помисля, че ще застана между двама магьосници, ми се струва, че е по-добре да съм между планинците и войската. — От устата му прозвуча смях, който приличаше на лай. — Още веднъж ти го казвам, кимериецо. Ако поживееш по-дълго, ще станеш генерал. Може би дори и крал. Мъже, които са се занимавали с по-унизителни неща от тебе, са се издигали до кралския трон.

— Нямам желание да бъда крал — засмя се Конан. — Аз съм крадец. Имхеп-Атон поне не е настроен враждебно към тебе и Карела. — Макар че същото едва ли важеше за него самия. — В крепостта е прекалено неспокойно, за да вляза тази нощ. Боя се, че Велита ще трябва да изтърпи още един ден с Аманар. Ела, хайде да намерим нещо, с което да превържа хълбока си, и едно шише вино.

Двамата мъже тръгнаха из лагера, като си приказваха тихо. Дълбоко замислен, Абериус подръпна долната си устна и ги проследи с поглед. После кимна замислено и потъна в нощта.