Серия
Конан
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conan The Invincible, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Единадесета глава

Докато се изкачваха все по-високо в Кезанкианските планини, Конан спираше на всяко открито възвишение и поглеждаше назад. Зад ниските заоблени хълмове, в равнината, която бяха напуснали преди един ден, нещо се движеше. Конан преценяваше преднината, с която разполагаха разбойниците, и се питаше дали тя ще се окаже достатъчна.

— Какво зяпаш? — попита го Хордо, който яздеше край кимериеца.

Разбойниците се движеха в разпръснат строй през оскъдно покрит с дървета планински склон към проход с отвесни скали от черен гранит. Карела, както винаги, яздеше начело, обточената й със злато смарагдовозелена пелерина плющеше на вятъра.

— Войници — отвърна Конан.

— Войници!? Къде?

Конан посочи. Групата облечени в черно мъже приличаше на змия и пълзеше към подножието на планината. Изглеждаше, сякаш се движи сред бляскавия въздух, а не по твърдата земя. Само войници можеха да поддържат такава дисциплина, докато проникваха към планината сред тази безводна пустош. Все още бяха далече, но докато двамата мъже ги наблюдаваха, черната змия се уголеми. В равнината войниците се движеха по-бързо, отколкото разбойниците по стръмния склон. Разстоянието между тях щеше да продължава да се топи.

— Няма страшно — измърмори едноокият. — Тук няма да ни хванат.

— Разделяте плячката помежду си, а? — Абериус срита коня си в ребрата и животното се покатери до двамата ездачи. — Най-добре ще направите, ако изчакате, докато я спипаме. Може би няма да сте в числото на живите, за да… Какво е това? Гледайте! Конници!

Другите го чуха и се обърнаха да погледнат назад.

— Планинци? — колебливо изрече един иранистанец с гърбав нос. Казваше се Реза.

— Невъзможно — отвърна съседът му, брадат мъж от Кот. Казваше се Талбор и върхът на носа му бе отрязан в някоя битка. — Планинците никога не нападат далеч от планините.

— При това са прекалено много за планинци — съгласи се Абериус. Свирепият му поглед бе насочен към Конан и Хордо. — Войници, нали? И войници ни стоварихте върху главите!

Развълнувано бърборене се разнесе сред мъжете, което се бяха събрали около тях.

— Войници! Армията е по петите ни! Отидоха ни главите върху коловете! Цял полк! От Доверените бойци на краля!

— Я си дръжте езиците! — изкрещя Хордо. — Като ги гледам, нямат повече от двеста, и при това са на цял ден път след нас.

— Това пак прави един наш срещу петима техни — каза Абериус. — Или почти толкова, което никак не променя положението.

— Не ни е мястото в тия планини — изкрещя Реза. — Тук сме като плъхове в капан.

— Като порове сред купчина дърва — изрази своя протест Хордо. — Ако това не е място, с което сме свикнали, те пък са свикнали с него още по-малко.

Останалите не му обърнаха никакво внимание.

— Гоним вятъра — изкрещя Талбор и се изправи върху стремената, за да го чуват по-добре бандитите, които се струпваха наоколо. — Яздим в тези проклети планини подир някакви си духове. Цялата работа няма да спре, докато не ни изправят срещу някоя каменна стена с насочени заморански копия към гърлата ни.

Абериус изведнъж опна юздите и конят му застрашително подскочи над стръмно спускащия се склон.

— Значи поставяш под съмнение способността ми да откривам следите им, Талбор? Пътят, който следваме, е същият, по който са минали хората, които видях. — И той постави ръка върху дръжката на меча си.

— Заплашваш ли ме, Абериус? — изръмжа котианецът. Пръстите му се плъзнаха от седлото към извития ятаган, увиснал на масивното му бедро.

Карела изведнъж пришпори коня си и се намери в центъра на групата с гола сабя в ръка.

— Ще убия първия, който извади оръжие, та дори да е игла — обяви разгорещено тя. Котешките й очи пребродиха поред лицата на мъжете. И двамата бързо отдръпнаха ръцете си от оръжията. — Я ми кажете какво ви кара да се зъбите така един срещу друг като танцьорки в харем?

— Войниците… — започна Абериус.

— Тези несъществуващи медальони — заговори в същия миг Талбор.

— Войници! — възкликна Карела. Главата й трепна, тя погледна към долината и въздишка на облекчение се промъкна през устните й, когато съзря отряда далече долу в равнината. — Нима се плашиш от войници, които са така далеч, Абериус? — подигравателно попита тя. — Ами от какво няма да те е страх, ако пристъпи близо до тебе? От бабичка с тояжка?

— Не обичам някой да ме преследва — навъсено отвърна Абериус. — Или си мислиш, че те не ни преследват?

— Хич не ме е грижа дали ни преследват, или не — кипна червенокосата. — Вие сте хората на Червената каня! Ако ме следвате, ще се плашите само от онова, от което аз ви казвам да се плашите, и от нищо друго. Сега всички се изкачваме още малко нагоре. Там има равна поляна, където ще направим лагер за през нощта.

— Но можем да пътуваме още половин ден — противопостави се Хордо.

Тя се обърна към него с бляскащи зелени очи.

— Не чу ли моята заповед? Казах, че ще лагеруваме! Ти, кимериецо, остани тук.

Едноокият й помощник замърмори, ала обърна коня си към планината. Останалите го последваха, потънали в начумерена тишина, нарушавана само от скърцането на кожените седла и изчаткването на копитата върху някой камък.

Конан предпазливо наблюдаваше червенокосата. Тя повдигна сабята си, сякаш се двоумеше дали да не я забие в тялото му, след това я прибра в ножницата.

— Кое е онова момиче, Конан? Как се казва?

— Тя се нарича Велита — каза той. Беше й разправял за Велита по-рано и много добре знаеше, че тя помни името на танцьорката. След известно време главатарката на разбойниците щеше да пристъпи към въпроса, по който наистина желаеше да разговаря с него. Той се обърна назад, за да погледне още веднъж колоната войници. — Те скъсяват разстоянието, което ни отделя, Карела. Би трябвало да продължим да се движим напред.

— Когато кажа. Да не си замислил пак някоя игричка, Конан?

Той отново се обърна с лице към нея. Зелените й очи бяха замъглени от някакво чувство.

— Аз съм по-слаб в игричките от тебе, Карела.

Изсумтяването й бе красноречиво.

— Казваш, че има откраднато съкровище от кралския палат. Да не говорим за жената, на която си обещал, че ще я освободиш. Защо крадците, които са отмъкнали съкровището, ще бягат в тези планини — та тук живеят само кози и диваци, които съвсем малко превъзхождат по ум козите.

— Не зная — призна той. — Ала все повече се убеждавам, че именно те са хората, които търся. Честни поклонници не биха поели на пътешествие към Вендия, като пресекат самото сърце на Кезанкианските планини.

— Може би — каза червенокосата и премести погледа си върху войниците далеч долу в равнината. После със смях дръпна юздите и накара черния си жребец да се изправи на задните си крака и да затанцува над бездната. — Глупци. Няма да успеят да подстрижат крилата на Червената каня.

— Изглежда по-вероятно и те да търсят медальоните на крал Тиридатес като нас — каза младежът. — Много по-възможно е, отколкото да преследват теб.

Разбойническата главатарка го изгледа свирепо.

— Армията на Замора непрекъснато ме издирва, кимериецо. Разбира се, те никога няма да ме уловят. Когато преследването стане прекалено досадно, моите хора се пръскат и стават пазачи тъкмо по пътищата на керваните, които нападаме. Заплащането е много високо, понеже търговците се боят от Червената каня. — Внезапно избухналият й смях бе изпълнен с ликуване.

Развеселен, той осъзна защо се бе обидила червенокосата — беше заради неговото предположение, че войниците преследват другиго, а не нея.

— Извинявай, Карела. Би трябвало да не забравям, че обирът на седем кервана за шест месеца е равностоен на кражба от двореца на Тиридатес.

— Аз нямам нищо общо с това — заяви тя презрително. — Нито едно живо същество от тези кервани — човек, кон или камила, не е било видяно повече на белия свят. Когато аз пленя керван, пускам на свобода онези, които са прекалено стари и грозни, за да донесат някоя пара̀ на пазара за роби. Давам им храна и вода, с която могат да се доберат до най-близкия град, макар че са станали по-бедни, отколкото преди.

— Ако не си ти, тогава кой е свършил тази работа?

— Откъде да знам? Плених последния си керван преди цели осем месеца, ала плячката си струваше човек да се поизпоти. Когато се изморихме от пирове и напуснахме Аренджун, цялата страна бе настръхнала и ни стана тясна заради онези изчезнали кервани. Разпуснах хората си да станат отново пазачи и цели четири месеца предсказвах бъдещето на разни пияни глави под носа на доверените войници на краля. — Сочните Й устни се изкривиха. — Още щях да се подвизавам там, ако рискът от повторното свикване на моята банда не изглеждаше по-малък от злобата на мъже, които щяха да ме предадат, веднага щом ме зърнеха! — Свирепият й поглед сякаш се канеше да помете всички мъже по света.

— Странни неща се случват в Кезанкианските планини — каза Конан замислено. — Може би онези, които преследваме, са замесени по някакъв начин в изчезването на керваните.

— Въобразяваш си — измърмори червенокосата и той осъзна, че тя го наблюдава със странен поглед в зелените си очи. — Ела в шатрата ми, кимериецо. Искам да разговарям с теб. — Жената пришпори коня си нагоре по стръмния склон, без да му даде време за отговор.

Конан тъкмо се готвеше да я последва, когато го обзе чувството, че е наблюдаван иззад назъбените планини на юг. Първата му мисъл беше, че го следят кезанкиански планинци, ала миг по-късно, когато косите му настръхнаха, той разбра, че го наблюдават същите невидими очи, които бе почувствал онази нощ с Карела. Имхеп-Атон го беше проследил.

Огромните му рамене се изправиха, той отметна глава и изкрещя:

— Не се боя от теб, магьоснико!

Студено, звънтящо ехо долетя обратно до него: „От теб, магьоснико!“. Младежът се навъси и пришпори коня си нагоре по планинския склон.

Шатрата на Карела, блеснала с червените си ивици, бе опната върху равно каменисто парче земя. Облечените в пъстроцветни дрехи разбойници вече бяха запалили огньовете, върху които щяха да приготвят вечерята си, и си подаваха каменните съдове с кил.

— За какво беше това крещене? — извика Абериус, когато Конан скочи от коня си.

— За нищо — каза Конан.

Мъжът с лице на невестулка предпазливо доведе групичка главорези пред него. Конан случайно постави ръката си върху обвитата с кожа дръжка на сабята си, но споменът за това как бе използвал това оръжие срещу Крато, накара брадатите, загрубели и нарязани с белези лица на мъжете да приемат почтително изражение.

— Някои от нас си мислят за онези войници — каза Абериус.

— По-точно ти — измърмори някой, но Абериус не му обърна внимание.

— И какво си помислихте? — попита Конан.

Абериус се поколеба и се огледа, като че търсеше подкрепа. Никой не му предложи подобно нещо, но той продължи:

— Никога по-рано не сме идвали в тези планини, освен да се скрием по проходите за един ден. Няма място къде да се разпръснем. Трябва да вървим там, където позволяват планинските канари, а не където желаем. При това пет пъти по-многобройна войска върви по петите ни. Пътят за отстъпление е затворен.

— Ако си загубил желание да вървиш — каза Конан, — напуснѝ. Все ми е едно дали ще продължа сам, или с вас.

— Да, и ще сам ще вземеш медальоните — излая Абериус. — И ще прибереш всичко останало. Много ли ти се иска да те напуснем!

Сапфирените очи на Конан измериха с презрение лицата на разбойниците. Дори Абериус трепна под силата на този страшен поглед.

— Решавайте сами. Или ще се изплашите от войниците и ще избягате, или ще преследвате медальоните. Или едното, или другото. Не може да изберете и двете неща едновременно.

— Ако ни завлечеш до място, където войниците могат да ни пленят — започна Абериус, — няма да останеш жив…

Конан го прекъсна:

— Направете както намерите за добре. Утре сутринта аз ще продължа да преследвам медальоните. — Той си проби път сред групата им. Мъжете съпроводиха стъпките му с раздразнено мърморене.

Кимериецът се зачуди как ли щеше да е по-добре за него — ако те си заминеха, или ако останеха. Неговото мнение беше, че те нямат никакви права над медальоните, но след като бяха навлезли в планината, той поне можеше да се възползва от способността на Абериус да открива следи. Този човек можеше да различи кога копито е оставило следа върху камъка и кога той просто се е търкулнал. Ала Конан можеше да разчита на тази способност само в случай, че бандитът с лице на невестулка не вземе решение да забие нож между ребрата му. Мускулестият млад кимериец въздъхна тежко. Онова, което бе започнало като проста, макар и зрелищна кражба, бе пораснало до размерите на огромно кълбо със змии в тъмна яма и той изпитваше нелекото чувство, че все още няма никаква представа за бъдещите изненади и превратности на съдбата.

Приближи червените райета на шатрата, на Карела. Половината от въжетата й бяха привързани към малки кръгли камъни, понеже земята бе така корава, че колчетата не можеха да се забият в нея. Изведнъж пред него изскочи Хордо.

— Къде си мислиш, че отиваш, а? — попита едноокият бандит.

Търпението на Конан се бе изчерпало, защото знаеше, че Имхеп-Атон го следи, пък и срещата с Абериус бе казала своята дума.

— Отивам, където ми се ходи — изръмжа той и изблъска мъжа с белега от пътя си.

Разбойникът се препъна и политна назад, Конан мина край него, после веднага се обърна и измъкна широката си сабя от ножницата — разнесе се шепот на стомана, плъзнала се по кожа. Кривият ятаган на Хордо връхлетя срещу кимериеца. Конан отби извитото острие и използва същото движение да нанесе удар. Брадатият мъж отстъпи с пружиниращи, прилични на танц движения, с изненадваща за огромното му тяло ловкост. Белегът, който се подаваше изпод грубото парче кожа, скриващо окото му, беше станал синкав.

— Ти имаш мускули, кимериецо — изхриптя той, — ала нямаш мозък. Надценяваш се.

В краткия смях на Конан липсваше веселие.

— Мислиш си, че искам да те изместя от поста ти, така ли, Хордо? Аз съм крадец, а не човек, който напада кервани. Ала постъпѝ както смяташ, че е редно.

Широката тежка сабя запя, описвайки страшни осмици над главата му.

— Приберете оръжията! — долетя зад гърба му гласът на Карела.

Без да изпуска Хордо от погледа си, Конан отстъпи две крачки вляво и леко се завъртя, за да може да наблюдава едновременно и брадатия, и червенокосата. Тя стоеше на входа на шатрата, плътно завита в смарагдовозелената си наметка, от врата до земята. Зеленият й взор го наблюдаваше повелително.

— Той искаше да проникне в палатката ти — измърмори Хордо.

— Аз му заповядах! — отвърна главатарката студено. — Поне ти, Хордо, трябва да знаеш, че не позволявам на хората си да вадят оръжие едни срещу друг. Щях да убия Абериус и Талбор заради това. Вие двамата сте по-ценни от тях. Трябва ли да ви оставя с вързани ръце и крака да обмисляте този въпрос цяла нощ?

Хордо изглеждаше уплашен от нейния гняв и бързо прибра ятагана в ножницата.

— Само се опитах да те защитя — възрази той.

Мускулите на челюстта й се стегнаха.

— Мислиш ли, че имам нужда от защита? Върви си, Хордо, преди да съм забравила за всичките години, през които си ми служил добре.

Едноокият се поколеба, хвърли остър поглед към Конан, след това се отдалечи към огньовете.

— Говориш повече като кралица, отколкото като разбойник — каза Конан и прибра сабята си в износената шагренова ножница. Тя се взря в него, ала Конан твърдо посрещна погледа й.

— Мнозина свършват върху дръвника на палача, ала досега нито един от моите хора не е попадал в плен, Конан. Защото аз налагам дисциплина. О, не малоумното нещо, което войниците наричат дисциплина, но всяка команда, която давам, трябва веднага да бъде изпълнена. Каквато и да е моя команда. В тази банда думата на Червената каня е закон и онези, които не могат да приемат това положение, или се махат, или умират.

— Аз не мога да се подчинявам — каза тихо Конан.

— Влез вътре — каза червенокосата и изчезна през входа. Конан я последва.

Подът на шатрата бе застлан с разкошни, украсени с ресни турански килими. Легло с бляскави черни кожи, копринени възглавници и меки, оцветени на райета вълнени одеяла бе поставено до една от стените. Ниска, искрящо полирана масичка бе заобиколена с големи възглавници. Позлатени газени лампи осветяваха всичко.

— Затворѝ. — Устните й се изкривиха и тя с видимо усилие добави: — Моля.

Конан отвърза парчето плат и го остави да се плъзне върху входа на шатрата. Трябваше да бъде предпазлив, след като Карела бе изпаднала в това ново настроение.

— Би трябвало да бъдеш по-внимателна с Хордо. Той е единственият от цялата тайфа, който е верен на теб, а не на твоя успех.

— Хордо е по-скоро вярна хрътка, отколкото човек — каза тя.

— Толкова по-глупава си ти, щом мислиш така. Той е най-добрият човек тук.

— За мен поне не е човек. Имам предвид — не и мъж.

Тя рязко отметна назад смарагдовозелената пелерина и я остави да падне върху килимите, а Конан не успя да потисне нажеженото възклицание, което заклокочи в гърлото му.

Карела се изправи пред него гола, меката й кестенявочервеникава коса се разпиля по тялото й. Единствено конец от злато с нанизани една до друга красиво подбрани по големина перли падаше ниско около извивката на бедрата й и проблясваше върху светещата като слонова кост белота на нежно закръгления й корем. Тежките й кръгли гърди бяха украсени с руж; опияняващ мускусен аромат на парфюм долиташе от нея. Тя стоеше пред него, присвила леко едно коляно, опнала раменете си назад, скрила ръце зад гърба си, в поза едновременно изкусителна и предизвикателна.

Той направи крачка към нея и изведнъж в ръката й проблесна кама. Острието, не по-широко от пръст, беше достатъчно дълго да достигне сърцето му. Зелените очи нито за миг не се откъсваха от лицето му.

— Вървиш сред моите главорези като вълк сред глутница кучета, кимериецо. Дори Хордо изглежда само наполовина вълк до тебе. Но аз не позволявам на никой мъж да ме нарече „своя“, защото мъжете в края на краищата започват да вярват на думите. Ако жената трябва да бъде робиня на мъжа, тогава аз няма да бъда жена. Никога няма да вървя след някой мъж, никога не ще се умилквам, за да ми направи услуга, нито пък ще подскачам под негова команда. Аз съм Червената каня. Аз заповядвам. Аз!

Извънредно грижливо кимериецът измъкна камата от пръстите й и я захвърли настрана.

— Ти си жена, Карела, независимо дали го признаваш, или не. Кой е казал, че някой от нас трябва да командва другия? Опознах какво значат робските окови, когато бях шестнадесетгодишен, и на никого не пожелавам окови. На никого! — Той я наведе към кожите.

— Ако ме предадеш — прошепна тя — ще набуча главата ти на копие пред моята шатра. Ще… о, Деркето!

И само след миг звуците, които издаваше, престанаха да бъдат така заплашителни.